Мелани Клайн
Криминални тенденции в нормалното развитие на децата

Основополагащо за психоанализата е откритието на Фройд, че при възрастните наблюдаваме проявления на стадиите на ранното детско развитие. Откриваме ги в несъзнаваното, което съдържа потиснатите фантазии и нагласи. Както е известно, механизмът на потискане се управлява най-вече от вътрешната цензура на Свръх-аза. Очевидно е, че най-дълбоко потиснати следва да бъдат съдържанията с изявен асоциален характер.

Индивидуалното ни развитие следва и преповтаря развитието на човечеството не само биологически, но и по отношение на психичното. По тази причина в индивидуалното развитие откриваме потиснати и неосъзнати стадиите, които познаваме добре от примитивните хора, (като напр. канибализма), както и разнообразието от други практики, свързани с човекоубийството. Тази примитивна част от личността мощно се противопоставя на култивираната й част — онази, която всъщност поражда и упражнява потискането.

Детската анализа, и особено ранната анализа на деца между три и шестгодишна възраст, ни разкрива колко рано започва противопоставянето между примитивната и култивираната част. Резултатите, постигнати в аналитичната ми работа с малки деца, доказват, че проявления на Свръх-аза откриваме още през втората година от развитието на детето.

По това време детето вече е преминало през значими етапи от психичното си развитие и, по-точно, през оралните фиксации — и тук е нужно да разграничим фиксациите, при които доминира сукането, от тези, при които хапането става особено важно. Препратката към канибалистките практики е съвсем директна. Това, че бебетата често хапят гърдата при кърмене, е едно от проявленията на тази фиксация.

По време на първата година зачестяват проявленията и на анално-садистичните фиксации. Понятието анално-садистичен еротизъм обозначава удоволствието, което детето получава от аналната ерогенна зона при развиването на отделителната функция. Употребява се също да означи удоволствието от жестокостта, майсторството, притежанието и други преживявания, свързани с аналното удоволствие. Орално-садистичните и анално-садистичните импулси играят важна роля по отношение на тенденциите, които смятам да разгледам в тази статия.

Вече споменах, че още през втората година откриваме проявления на Свръх-аза, който преминава процес на развитие, породен от разгръщането на Едиповия комплекс. Психоанализата осветли основната роля на Едиповия комплекс за цялостното развитие на личността — роля, еднакво значима за развитието както на невротиците, така и на нормалните хора. Психоаналитичната работа ни дава все повече основания да считаме, че цялостното изграждане на характера също се корени в Едиповата фаза и че гамата от предизвикателствата на развитието — от леко невротичните до откровено криминални нагласи — се определя пак от него. Все още прохождаме в изследването на криминалните нагласи, но първите стъпки обещават резултати със значими последствия в бъдеще^[1].

Целта на тази статия е да разкрие проявленията на криминални нагласи при децата и да предложи описание на възможните обстоятелства, които определят последващото им утвърждаване или преодоляване в процеса на развитие.

Редно е сега да се върна там, откъдето започнах. Развитието на Едиповия комплекс, което според резултатите от работата ми настъпва в края на първата и началото на втората година, съвпада с вече напълно разгърнатите орално- и анално-садистични етапи. Те се свързват с Едиповите тенденции и се насочват към обектите, около които прораства Едиповия комплекс — родителите. Малкото момче, което мрази бащата-съперник за любовта на майката, всъщност преживява омразата, агресията и фантазиите, типични за орално- и анално-садистичните фиксации. Фантазиите за проникване в спалнята и убийство на бащата са често срещани в анализата на малки момчета, дори и при деца с нормално развитие. Бих искала да спомена тук случая с Джералд, едно съвсем здраво и добре развито четиригодишно дете. Той е показателен в много отношения. Джералд бе жизнерадостно и на пръв поглед щастливо дете, без каквито и да е признаци на тревожност. Всъщност доведоха го при мен от профилактични съображения.

По време на анализата открих, че детето е преживяло силдна тревога и още бе под влияние на стреса от нея. По-нататък ще се спра на това как е възможно едно дете да прикрива така убедително страховете и трудностите си. По време на анализата се оказа, че един от обектите, предизвикали тревогата му, е звяр — всъщност по-скоро човек с привичките на звяр. Този звяр вдигаше силен шум от съседната стая и всъщност, беше бащата на момчето и източника на шумовете, идващи от близката спалня. Желанието на Джералд да проникне вътре, да го ослепи, кастрира и убие го хвърляше в ужас, че звярът ще му отвърне със същото. Някои позабравени навици на момчето, като например едно характерно движение на ръцете — все едно при опит да отблъсне звяра, както се оказа по време на анализата — бяха резултата от тези му опасения. Една от играчките на детето бе малко тигърче и силната му привързаност към животното идваше отчасти от надеждата му, че то ще го защити от звяра. На моменти обаче тигърът се проявяваше не само като защитник, но и като агресор. Веднъж Джералд поиска да го изпрати в другата стая, където тигъра да сбъдне всичките му агресивни желания към бащата. И в този случай планът беше пениса на бащата да бъде отхапан, сготвен и погълнат, като тия желания отчасти произтичаха от оралните фиксации на детето, а отчасти си бяха начин за справяне с врага. Какво друго му остава на едно малко дете, което не разполага с друго оръжие, освен да прибегне до зъбите си, едно доста примитивно решение. Примитивната част на личността тук беше представена от тигърчето, което (по-късно разбрах) беше самият Джералд, и по-точно онази негова част, за която би предпочел да не знае. Друг път Джералд си представяше как разсича на късове майка си и баща си — и тъй като фантазиите му бяха свързани с анални действия — как размазва по тях фекалиите си. Фантазиите завършваха с устройването на вечерно празненство, на което той и майка му да изядат бащата. Трудно е да се опише страданието, изпитвано от това добросърдечно дете покрай подобни фантазии, които култивираната му част сурово осъждаше. Любовта и добротата, с които обсипваше бащата нямаха край, и тук разбираме основанията на детето да потиска любовта си към майката, която някак се оказваше причина за страданията му. Детето оставаше силно привързано към бащата, при това в една удвоена фиксация, и това на по-късен етап би могло да се превърне в основата на трайна хомосексуална нагласа.

Аналогичен е случаят на едно малко момиче, за който ще спомена накратко. Съперничеството с майката и желанието да заеме мястото й в сърцето на бащата са също източник на садистични фантазии от най-разнообразен характер. Желанието да разруши красотата на майката, да обезобрази лицето и тялото й, да го присвои — тези особено примитивни фантазии, свързани с хапане, нарязване на късове и др. — е придружено от чувството на силна вина, което укрепва фиксацията към майката. Силно привързани към майките си момиченца на възраст между две и пет години са често срещана гледка: отчасти тази привързаност се поражда от обилна вина и тревога и обикновено е последвана от отдръпване от бащата. Ето как една, и без друго нелека психична ситуация, се утежнява от факта, че в опита си да се защити от тези фантазии, които Свръх-азът осъжда, детето се свърза с хомосексуални нагласи, укрепва ги и развива това, което наричаме обърнат Едипов комплекс. За подобно развитие е характерна много силна фиксация на момичето към майката и на момчето към бащата. Още една стъпка и стигаме до момента, при който и това взаимоотношение не може да бъде поддържано повече и детето се оттегля и от двамата родители. Това определено полага основата на една асоциалната личност, тъй като отношението към майката и бащата определя всички последващи взаимоотношения. Съществуват и друг тип отношения от основополагащ характер и те са между братята и сестрите, както по-големите, така и по-малките. Дори и у съвсем малки деца, които очевидно не знаят нищо за раждането, съществува несъзнаваното разбиране, че децата растат в утробата на майката. Чувството към идващото ново дете е на силна омраза, породена от ревност, и по време на бременността малкото дете изживява характерни фантазии като желанието да осакати майчината утроба и да обезобрази бебето с хапане и дращене.

Впоследствие садистичните желания се насочват и към новороденото. Нещо повече, те присъстват и в отношението към по-големите братя и сестри, тъй като детето се чувства маловажно и незначително в сравнение с тях, дори и когато случаят не е такъв. Омразата и ревността, изпитвани от детето, извикват и чувството на вина, което може трайно да повлияе върху взаимоотношенията с братята и сестрите. Така например малкият Джералд имаше кукла, за която се грижеше предано и често повиваше. Куклата беше за него по-малкия му брат, който според строгия му Свръх-аз, Джералд бе осакатил и кастрирал още в утробата на майката.

Когато детето изпитва отрицателни чувства, то реагира със силата и интензивността на омразата, характерна за ранните садистични етапи на развитието. Но тъй като омразните му обекти са заедно с това и обекти на любовта му, конфликтите, които тази ситуация предизвиква, не след дълго се превръщат в непосилен товар за крехкия му Аз. Единственият начин за избягването им е чрез потискането и така неразрешения конфликт остава активен в несъзнаваното. Макар и психологията, и педагогиката упорито да поддържат схващането, че децата са щастливи и безгрижни създания, а страданията на възрастните произтичат от тегобите на реалността, трябва да осъзнаем, че всъщност е точно обратното. Психоанализата на деца и възрастни показва, че трудностите, през които човек преминава през живота си, в голяма степен преповтарят тези от ранната му възраст и че всяко дете преминава през неизмерими страдания в първите години от живота си.

Не можем да отречем, че привидностите не са в полза на това твърдение. Макар и при по-внимателно вглеждане да се улавят следи от трудностите, през които минават децата, те като че ли сравнително лесно се справят с тях. На разликите между привидността и реалната психична ситуация ще се спра по-нататък, при прегледа на начините, по които детето се справя с трудностите.

Да се върнем отново към отрицателните чувства на детето към родителя от същия пол и към другите деца (братята и сестрите му). Както отбелязах, ситуацията се усложнява и от това, че детето храни подобни чувства и към родителя от другия пол: донякъде заради фрустрациите, които му причинява, но също и в резултат на желанието му за избягване на конфликта, с характерното последващо отдръпване и превръщането на любовта в омраза. С това трудностите не свършват: любовното изживяване на детето, подобно на отрицателните му чувства, е обагрено от сексуалните разбирания и фантазии, характерни за предгениталните стадии. Анализата на възрастни разкрива в значителна степен инфантилните сексуални разбирания, но изумителната им пъстрота се разгръща именно пред психоаналитика, работещ с деца. Ще кажа няколко думи за това как достигаме до подобен материал при работата с деца. Като психоаналитици наблюдаваме играта на детето и използваме специфични техники да му помогнем да преодолее максимално задръжките си — така можем да откроим детските фантазии и разбирания, да усетим изживяванията на детето и да уловим както проявленията на неговите импулси, така и начина по който отреагира вътрешната му цензура. Овладяването на тази техника не е лесно и изисква способност за пълноценна идентификация с фантазиите на детето, както и определено отношение към него. Тя е изключително продуктивна и отвежда към дълбините на несъзнаваното, които биха изненадали дори и психоаналитици, работещи с възрастни. Като интерпретира пред детето смисъла на играта, рисунките и цялостното му поведение, психоаналитикът постепенно, и през играта на детето, облекчава потиснатите фантазии и ги освобождава. Малките кукли, мъже, жени, животни, коли и влакове, с които играе детето, му помагат да представи фигурите на майката, бащата, братята и сестрите и, с помощта на фигурките за игра, да отиграе дори и дълбоко потиснат несъзнаван материал. Не е възможно да опиша техниката си по-подробно в рамките на тази статия. Ще се огранича да кажа само, че така полученият материал се потвърждава, доразвива и обогатява в такова многообразие от ситуации, че грешките при интерпретирането на смисъла му са всъщност изключени. Това се потвърждава и от облекчаващия и освобождаващ ефект на интерпретациите. Тази техника помага да се разкрият проявленията и на примитивната, и на цензуриращата част. Ако например по време на играта се окаже, че малкият човек е надвил големия, то много често като продължение на случилото се убитият голям човек е натоварен в количка и отнесен при месаря, който да го насече на късове и да го сготви. После малкият човек с охота изяжда сготвеното месо, като дори успява да покани на гощавката жена и в някои случаи тя представлява майката. Така накрая излиза, че майката е заменила убития баща с малкия му убиец. Разбира се тук е възможно и друго развитие. Ако е налице хомосексуална фиксация, историята лесно може да премине през сготвянето на майката и поделянето й като угощение между двамата братя. Както вече споменах, изумително е многообразието на фантазиите, които се проявяват дори в анализата на едно дете, ако гледаме отделните й етапи. Но подобни проявления на примитивни тенденции са неизбежно последвани от силна тревога и от опита на детето да направи добро и да поправи стореното. Понякога се опитва да поправи играчката, която току-що е счупило. Друг път — през рисунки, моделиране и т.н. — се изразява същото желание за възстановяване.

Искам да е ясно едно: игрите, които описах и чрез които детето предлага материал за изследване, се различават значително от тези, които сме свикнали да наблюдаваме между няколко деца, играещи заедно или поотделно. Причината е в специфичния начин, по който аналитикът извлича материала за изследване. Отношението, което показва към игрите и асоциациите на децата, е далеч от каквато и да е етична или морална оценъчност. Действително това е един от начините за пораждането на трансфер, а оттам и за начало на анализата. Така детето е готово да разкрие пред аналитика неща, които не би разкрило никога пред майката или дойката. И при това съвсем основателно — те най-вероятно биха били изумени и шокирани при първите прояви на агресия и на асоциални тенденции в развитието на детето, срещу които — по един или друг начин — воюва възпитанието. Нещо повече, именно аналитичната работа успява да отключи потиснати съдържания и така да открои проявленията на несъзнаваното. Това се случва постепенно, стъпка по стъпка: някои от игрите, които описах, се случваха в течение на анализата, а съвсем не в началото й. Искам да добавя, че дори и извън анализата, детската игра е доста поучителна и предлага доказателства за много от обсъжданите тук импулси. Но се изисква обучен за целта наблюдател, с познания за символизирането и психоаналитичните методи на работа, за да бъде оценена тя по достойнство.

Инфантилните сексуални разбирания са основата за богата гама от особено садистични фиксации. Благодарение на Фройд знаем за съществуването на несъзнаваното познание, което детето получава по филогенетичен път. Към него спадат разбирането за половия акт между родителите, раждането и др, но така или иначе това познание е с доста неясен и объркан характер. През оптиката на орално-садистичния и анално-садистичния етап детето възприема половия акт като случване, при което основна роля играят изяждането, готвенето, размяната на фекалии и садистични действия от всякакъв тип (като биене, дращене, рязане и т.н.). Бих искала да подчертая колко важна е връзката между тези фантазии и сексуалността за по-нататъшния живот на детето като възрастен. Дотогава несъмнено всички тези фантазии са вече изчезнали, но несъзнаваното им въздействие е от особено значение за фригидността, импотентността и за други сексуални смущения. Доста отчетливо това се наблюдава при анализата на малки деца. Малкото момче, изразило желанията си към майката през особено садистични фантазии се опитва да избяга — като вместо майчиния обект избира имагото^[2] на бащата — и е готово да се отдръпне и от него, ако се окаже, че орално-садистичните му фантазии са всъщност насочени към обекта на любовта му. В това откриваме основата на всички перверзии, които според Фройд се коренят в ранното детско развитие. Добър пример за инфантилното разбиране на половия акт са фантазиите, при които бащата, или пък самото дете, разпаря тялото на майката, бие я, дращи я, нарязва я на парчета и т.н. Тук ще се позова на факта, че подобни фантазии придобиват реалност в престъпленията, извършени от хора като Джак Изкормвача например. При една хомосексуална нагласа тези фантазии вече включват кастриране на бащата, отхапване или отрязване на пениса и друго подобно насилие. Раждането при инфантилните фантазии често се свърза с това да разрежеш надлъж тялото на майката и да извадиш скритите на разни места вътре бебета. Това са само един-два примера за изобилието от сексуални фантазии, които изпитва всяко здраво дете, и искам на това да обърнете специално внимание. Основанията ми за подобно твърдение са в работата ми със съвсем здрави деца, доведени при мен от профилактични съображения. Опознаем ли в дълбочина вътрешния свят на детето ще приемам по друг начин подобни отблъскващи аспекти на детския фантазен живот. Детето е напълно подвластно на импулсите си, които считаме за жизненоважни по отношение на желаните и социално значими тенденции на развитието. Усилието, с което едно невръстно дете се противопоставя на асоциалните тенденции в развитието си, едновременно респектира и трогва. Впечатляващи са моментите, при които ставаме свидетели на редуването на особено садистични импулси с проявления на изумителна способност за любов и готовност за жертви, за да я получат. Не можем да отвърнем на тези импулси с етични съображения. Нужно е да ги приемем такива, каквито са, без да критикуваме, да помогнем на детето да се справи с тях, като облекчаваме страданията му, укрепваме силите и вътрешното му равновесие и така, докато доведем до успешен край един процес от огромна социална значимост. Впечатляващо е как подобни деструктивни нагласи подпомагат сублимацията при преодоляване на фиксациите и как освободените фантазии захранват креативността и градивната работа. В анализата това се постига изцяло чрез психоаналитични техники и никога — чрез насърчаващи съвети и препоръки към детето. Опитът ми показва, че подобен педагогически подход не може да бъде съчетан с аналитичната работа на терапевта, но че анализата подготвя почвата за много продуктивна педагогическа работа.

В едно представяне пред Берлинското аналитично общество отпреди няколко години направих аналогия между наскоро извършени престъпления и сходни фантазии, които открих при анализата на деца. В един от случаите ставаше въпрос по-скоро за комбинация от перверзия и престъпление. Престъпникът беше изключително ловък и разкриването му отне продължително време, през което той, след поредица от криминални деяния, превърна немалък брой хора в свои жертви. Харман, както беше името му, се сближавал с предимно млади мъже, които първо употребявал да задоволи хомосексуалните се желания, после ги обезглавявал, изгарял тялото или се отървавал от него по някакъв друг начин и накрая дори продавал дрехите им. Друг потресаващ пример бе един мъж, убил доста хора и използвал частите на тялото им като продукти, от които да си прави колбаси. Детските фантазии, за които вече споменах, съдържат, при това с доста подробности, характерните черти на тези престъпления. Лицата, върху които са „извършени“ фантазиите, са, в този случай, бащата и братчето на едно четири-пет годишно момче с изявена сексуална фиксация към тях. След като даде израз на желаната от него взаимна мастурбация, а покрай това и на други действия, детето откъсна главата на куклата и продаде тялото на един въображаем месар, който трябваше да го продаде все едно че е храна. За себе си детето запази главата, която му се видя най-изкусителната част, и поиска да я изяде само. След това си присвои и принадлежностите на жертвата.

Ще се спра на този случай по-подробно: по-смислено ми се струва да го представя в дълбочина, отколкото просто да нахвърлям пример след пример. Когато дойде при мен за пръв път Питър — така се казваше детето — бе с много задръжки, изключително неспокоен и трудно се поддаваше на обучение. Беше напълно неспособен да играе, силите му стигаха колкото да строши някоя и друга играчка. Задръжките му по отношение на играта и тревожността му бяха тясно свързани с орално-садистични и анално-садистични фиксации. Тъй като именно фантазията е движещата сила на играта, детето се затрудняваше да играе: жестоките му фантазии трябваше да бъдат непрекъснато озаптявани и потискани. Детето се страхуваше от несъзнаваните си садистични желания и през цялото време бе нащрек да не му отвърнат със същата жестокост. Садистичните му пориви, свързани с желанието му към майката, го караха да се отдръпне от нея и всъщност го обричаха на едни доста оскъдни взаимоотношения помежду им. Либидото на детето бе насочено към бащата, но страхът от него също не беше малък така, че детето успяваше да поддържа що-годе автентични отношения единствено с по-малкия си брат. Те, на свой ред, бяха също доста амбивалентни. Това, че детето бе през цялото време нащрек да не бъде наказано, проличава от следния пример: веднъж се заигра с две кукли, като едната представляваше него самия, а другата — брат му. И двамата бяха в очакване, че майката ще ги накаже задето са били непослушни деца. Появи се майката, видя, че са се изцапали, наказа ги и изчезна. Децата пак се изцапаха, после бяха отново наказани и т.н., и т.н. Накрая обаче ужасът от наказанието нарасна дотолкова, че децата решиха да убият майката и тогава Питър обезглави куклата. После децата насякоха тялото й на парчета и го изядоха. Тук се появи бащата да помогне на майката, децата убиха и него, при това доста жестоко: насякоха го и го изядоха. Най-после и двете деца като че ли бяха доволни и свободни да правят каквото си поискат. Не след дълго обаче ги обзе тревога: оказа се, че междувременно убитите родители са оживели и пак ще се появят. Тук, доста притеснено, детето скри двете кукли под дивана така, че родителите да не могат да ги открият. И после се случи това, което детето нарече „възпитаване“: майката и бащата намериха куклите, бащата му отряза главата, а майката главата на брат му, после ги сготвиха и изядоха.

Характерен момент тук е, че не след дълго лошотията се повтаря, понякога с доста неочаквани проявления: агресията срещу родителите се надига отново и отново и децата биват отново и отново наказвани. Кръгът се затваря: с механизма, който се проявява в този случай, ще се занимаем по-късно.

С няколко думи ще се спра на резултата от работата с детето. Макар и изложено на доста трудни житейски обстоятелства (и двамата родители — по това време вече разведени — едновременно сключиха нови бракове и то в период на сериозни финансови затруднения), по време на терапията детето успя да преодолее неврозата. Тревожността му изчезна заедно със задръжките при играта, детето стана добър ученик с нелоша социална адаптация и всъщност се превърна в едно доволно дете.

Може би се питате защо навлязох в такива подробности по случая на едно определено обсесивно-невротично дете, след като заглавието на статията препраща към деца с нормално развитие. Както вече неколкократно споменах, подобен материал ще открием и при тях, но при невротичното дете тенденциите са по-лесно откроими, отколкото при нормално развитите деца. Това е особено важно за опита ни да разберем как съпоставими психични дадености могат да доведат до доста различни резултати. В случая с малкия Питър, орално- и анално-садистичните му фиксации бяха така интензивни, че задържаха цялостното му развитие. Някои от реалните преживяванията на детето също допринасят за развитието на обсесивна невроза. Според родителите на около двегодишна възраст детето се променило осезаемо, макар и да липсвало каквото й да е обяснение за причините. По това време детето си върнало вече позабравения навик да се изпоцапва, отказвало да играе, започнало да троши играчки и станало трудно управляемо.

Чрез анализа установих, че лятото, когато е настъпила промяната, детето спяло при родителите си и станало свидетел на полово сношение между тях. Възприело го като много орален и садистичен акт, което засилва фиксациите му. По това време детето е вече навлязло в оралния етап на развитие, под въздействие на видяното регресира до предгенитални фази, които възпират цялостното му сексуално развитие. Раждането на малкото му братче шест месеца по-късно допълнително подхранва вътрешните му конфликти, оттам и неврозата му. Налице е обаче още един фактор от съществено значение за развитието на обсесивна невроза както при Питър, така и в други подобни случаи. Това е чувството за вина, породено от Свръх-аза. Още в съвсем крехка възраст при Питър се проявява един Свръх-аз, който е не по-малко садистичен от импулсите и желанията на детето. Интензивната борба между Свръх-аза и желанията, непосилна за още слабия Аз, води до силно потискане. Има деца, за които силната тревожност и чувството за вина са непоносими. Така е и с Питър: борбата между садистичните му импулси и садистичния Свръх-аз, заплашвайки го да му отвърне със същото като един вид наказание, се оказва непоносима за него. Библейската повеля „око за око, зъб за зъб“ владее несъзнаваното. Това обяснява защо у децата откриваме едни изумителни представи за това какво точно биха искали да им сторят родителите (като например да ги убият, сготвят, кастрират и т.н.).

Както добре знаем, родителите са източник на Свръх-аза при детето в смисъл, че заповедите и забраните им се абсорбират от детето. Но Свръх-азът не е идентичен с родителите и отчасти се формира и от садистичните фантазии на детето. Особено силното потискане обаче само подклажда битката, без да може да я доведе до край. Нещо повече, силното потискане блокира фантазиите на детето и не му дава възможност да ги отиграе или да ги сублимира по друг начин, като тягата на тези фиксации го завърта в порочен кръг. Казвам „кръг“ тъй като, както вече споменах, потискането не може да изчерпи този процес. На свой ред, потиснатото чувство за вина е също непоносимо: затова и детето отново и отново проиграва сходни действия в опита си да изрази както собствените си желания, така и готовността си да понесе наказанието за тях. Желанието да бъде наказано поражда у детето нови и нови лудории и може да се сравни с желанието на престъпника да преповтаря деянията си, както ще се изясни по-нататък. Ще ви припомня накратко какво прави Питър по време на играта, при която той и брат му са представени от двете кукли. Двамата се държат като непослушни деца, затова родителите им ги наказват, после те убиват родителите, после родителите на свой ред ги убиват и най-накрая всичко започва отначало. Наблюдаваме едно компулсивно поведение, безспорно породено от различни причини, но сериозно повлияно от чувството за вина, търсещо облекчение в наказанието. Тук вече проличават някои от разликите между невротичното и нормалното развитие при детето: интензивността на фиксациите, как и кога фиксациите се свързват с преживяното, степента на суровост и развитието на Свръх-аза (обусловени както от вътрешни, така и от външни причини), способността на детето да понася тревожност и конфликти.

Нормално развитото дете, както и детето с абнормално развитие, използват потискането като начин за справяне с вътрешните конфликти, но тъй като в първия случай интензивността им не е толкова висока, то и възможността за зацикляне в кръг не е така голяма. Съществуват и други механизми, използвани и от нормалните, и от невротичните деца, и степента им на проявление отново е от решаващо значение. Бягството от реалността е един такъв механизъм. Детето е склонно да отхвърля неудоволствието, което му носи реалността, и то в доста по-голяма степен, отколкото всъщност изглежда, както и да се опитва да я пригоди към фантазиите си, а не обратното. И тук е отговорът на въпроса как е възможно детето така добре да прикрива вътрешните си страдания. Всички сме били свидетели на това колко лесно се успокояват децата след горък плач, как се радват на всякакви дреболии, и оттам решаваме, че всичко им е наред. Това се случва, най-вече защото на детето му е дадено убежище, с което малко или много сме се простили като възрастни — това е бягството от реалността. Добре запознатите с детската игра разбират, че играта е изцяло свързана с импулсивния живот и с желанията на детето, които се отиграват и сбъдват през фантазиите. От реалността, към която е привидно добре адаптирано, детето взема само онова, което му е насъщно необходимо. Неслучайно в живота на детето възникват поредица от трудности, когато изискванията на реалността станат по-настойчиви като например при тръгването на училище.

Вече споменах, че този механизъм — бягството от реалността — се проявява при развитието на всяко дете, разликите са отново в степента на проявление. Ако са налице факторите, изброени като обуславящи развитието на обсесивна невроза заедно с други по-специфични фактори, наблюдаваме бягството от реалността като доминиращ начин на справяне, който дори може да подготви развитието на бъдеща психоза. Понякога подобни тенденции наблюдаваме и у деца, които оставят съвсем „нормални“ впечатления у нас, и често единствената проява е подчертано интензивен фантазен живот и способност за игра. Бягството от реалността и обратно към фантазията е свързано с друга доста обичайна реакция у детето — способността му да успокоява през играта фрустрираните си желания като си доказва отново и отново, че всичко е наред и всичко ще се оправи. Подобно поведение оставя у възрастните погрешното впечатление, че детето е доста безгрижно, каквото то всъщност не е.

Да се върнем към малкия Джералд. Жизнеността и безгрижието му донякъде прикриваха тревожност и неудовлетворение както от другите, така и от него самия. Това се промени значително в течение на анализата, която му помогна да се освободи от тревожността и да замени една леко камуфлажна с една доста по-истинска удовлетвореност. И тук, струва ми се, се откриват сериозни възможности пред анализата на деца с нормално развитие. Няма дете, което да не изпитва трудности, страхове и чувство за вина. Дори когато тези чувства са наглед маловажни, способността им да предизвикват страдания, доста по-сериозни отколкото изглежда отстрани, не бива да се подценява, особено като имаме предвид, че могат да са ранни индикации за доста по-сериозни сътресения в по-нататъшния живот на детето.

При случая с Питър споменах, че чувството за вина е важен елемент от вътрешната принуда да се отиграват забранените действия отново и отново, въпреки че с течение на времето те в значителна степен променят характера си. Можем да приемем за правило, че при всяко „палаво“ дете се проявява желанието да бъде наказано. Бих искала тук да цитирам Ницше и неговия „блед престъпник“. Ницше добре е разбирал как чувството за вина задвижва престъпника. Тук стигаме до най-трудната част от статията, а именно да разберем какво развитие претърпяват тези фиксации така, че да се превърне детето в престъпник. Трудно е да се отговори на този въпрос, тъй като до момента психоанализата не се е занимавала в дълбочина с проблема. Но определени случаи, по които съм работила и които донякъде приближават представата за криминално проявен, могат да ни дадат идеи за това как се стига дотам. Ще цитирам един случай, който ми се струва показателен в това отношение. Доведоха при мен за анализа момче на 12 години, което щяха да изпращат в поправителен дом. Простъпките му включваха разбиване на шкафове и склонност към кражби, но най-вече трошене на чужди вещи и сексуални домогвания до малки момичета. Взаимоотношенията му, доколкото изобщо можеше да става въпрос за такива, имаха предимно деструктивен характер, включително и момчешките му приятелства. Не се интересуваше от нищо конкретно, изглеждаше безразличен дори към наказания и поощряване. Интелигентността му бе под средната за възрастта, но това не попречи особено на анализата, която потръгна гладко и като че ли обещаващо. За съжаление на втория месец от работата ни ми се наложи по-продължително прекъсване по лични причини. През първите два месеца с детето трябваше да се виждаме по три пъти седмично, но всъщност общо се срещнахме 14 пъти, тъй като мащехата му правеше всичко възможно да го държи настрана от мен. Въпреки тези пречки детето не допусна нови провинения докато траеше анализата, но направи простъпки в периода на прекъсването и бе веднага изпратен в поправителен дом. Опитите ми да го върна обратно за анализа се оказаха неуспешни. Нямам ни най-малки съмнения, че впоследствие момчето е избрало криминално поприще.

Ще продължа с кратък преглед на причините, обусловили развитието му, доколкото успях да ги изследвам по време на анализата. Детето израства при доста сурови обстоятелства. Той и по-малкият му брат са били сексуално насилвани от по-голямата им сестра, при това на доста крехка възраст. По време на войната умира бащата, майката заболява, сестрата се налага в семейството и като цяло положението е плачевно. След смъртта на майката, няколко приемни майки се редуват да се грижат за него, което още повече влошава нещата. Като че ли основна роля за развитието му играят страхът и омразата, изпитвани към по-голямата му сестра. За него тя е въплъщение на злото и той я мрази, но не само заради сексуалното насилие, а и защото се държи зле с него, с умиращата му майка и т.н. в същото време със сестрата го свързва доминантна фиксация, очевидно основана на омраза и тревога. Престъпното му поведение, обаче, се корени по-дълбоко. Като малък той спи в спалнята на родителите си и впечатленията му от половите им контакти са като за особено садистични действия. Както вече подчертах тези изживявания подсилват собствената му садистичност. Желанието му за сношение — и с бащата, и с майката — остава подвластно на тези садистични фиксации и го хвърля в силна тревога. При тези обстоятелства сестрата-насилник лесно замества фигурите на бащата-насилник и майката-насилник в несъзнаваното му. И в двата случая той очаква да бъде наказан и кастриран, и разбира се наказанието добре приляга на неговия доста садистичен и примитивен Свръх-аз. Ясно бе, че с насилването на малки момичета момчето, преповтаря насилието, на което самият той е бил подложен, но този път в ролята на насилника. Разбиването на шкафове и кражбата на вещи и предмети от тях, както и други негови разрушителни импулси, са породени от същите несъзнавани причини, от които и насилването, и имат същия символичен смисъл. Това съкрушено и осакатено момче искаше да промени случилото се като си докаже, че той самият можеше да е в ролята на насилника. Важен мотив за разрушителните му импулси бе отново и отново да си доказва, че въпреки всичко е мъж, като междувременно отреагира омразата към сестра си върху други обекти.

Не по-малко важно за преповтарянето на деянията му имаше чувството му за вина и желанието простъпките му да бъдат наказани от жестоките баща или майка, или пък от двамата заедно. Очевидното му безразличие към наказанието и липсата на какъвто и да е страх бяха всъщност доста подвеждащи. Детето бе парализирано от чувството за страх и вина. Тук изниква въпросът по какво развитието на това дете се отличава от развитието на невротичното дете, описано по-горе. Мога само да нахвърлям някои предположения. От една страна, много е вероятно преживяното със сестра му да е застопорило примитивния му и доста суров Свръх-аз на етапа на развитие, достигнат по онова време. От друга страна обаче, Свръх-азът оставаше скачен с това преживяване и непрекъснато се опитваше по някакъв начин да се справи с него. В този смисъл, за разлика от малкия Питър, тревожността неизменно владееше това момче. Последвалото силно потискане блокираше всички възможни излази за фантазиите му, също и за сублимация така, че за детето не оставаше друга възможност, освен непрекъснато да преповтаря и проиграва желанията и страховете си. Това момче бе живяло съкрушителния Свръх-аз в реалността, за разлика от невротичното дете, което го бе съградило във вътрешния си свят. Ето защо омразата му, резултат от реалния му житейски опит, намираше израз в деструктивните му прояви.

Споменах, че тук, както вероятно и при други подобни случаи, силното ранно потискане блокира фантазиите и отнема на детето възможността да отработи фиксациите си по друг начин или с други средства, т.е. да сублимира. В многообразието и пъстротата на сублимацията можем да открием проявленията както на агресивни, така и на садистични фиксации. Искам да посоча поне едно средство, чрез което, ако щете и чисто физически, да могат да се отработят силната агресия и садизма, като например чрез спорта. Така нападенията върху омразния обект могат да добият социалноприемлива форма, а заедно с това спортът предлага свръх компенсация за тревожността, тъй като утвърждава за индивида възможността да не се поддаде на агресора.

В случая с малкия престъпник бе много интересно да наблюдавам каква сублимация настъпи с отслабването на репресиите под влияние на анализата. Момчето, което проявяваше интерес — при това деструктивен — единствено към трошенето и развалянето на вещи и предмети, изведнъж прояви живо любопитство към резетата на врати, както и към всичко друго, свързано с ключарския занаят. Можем да предположим, че това би бил подходящ начин за сублимиране на агресивните тенденции в развитието му и че анализата можеше да му помогне да се превърне в умел ключар, вместо в престъпника, който най-вероятно вече е.

Струва ми се, че основната причина за отклоненията при това момче, сравнени с типичното за едно невротично дете развитие, е значително по-силната тревожност, предизвикана от травматичното преживяване с по-голямата му сестра. Последствията от тази тревожност можем да проследим в няколко посоки. По-силният страх извиква по-силно потискане на етап, на който сублимацията все още не е била открито поле за действие, без по този начин да оставя на детето друг излаз или възможност за отработване. Нещо повече, по-силният страх е умножил суровостта на Свръх-аза и поради преживяното го е застопорил в това му състояние.

Повишената тревожност би могла да има и други последствия, но, за да ги обясня, ще се наложи да направя едно отклонение. Когато споменах различните възможности за развитието на детето, на основата на едни и същи дадености, приведох като примери проявленията на нормалното, на обсесивно-невротичното и на психотичното с намерението да се приближа до проявленията на криминалното. До момента обаче не съм засегнала перверзиите.

Знаем, че Фройд определя неврозите като негатива на перверзиите. Важен принос към психологията на перверзиите прави Закс, който стига до заключението, че перверзника не просто си позволява — поради липса на каквато и да е съвест — това, което невротика потиска поради задръжките си. Закс открива, че съвестта при перверзника е не по-малко строга, отколкото при невротика, но действа по съвсем различен начин. Съвестта при перверзника допуска проявяването само на част от забранените тенденции, за да избяга от останалите части, които са още по-недопустими за Свръх-аза. Обикновено се отхвърлят желания, свързани с Едиповия комплекс, и очевидната липса на задръжки при перверзника е всъщност последствие от наличието на един не по-малко строг Свръх-аз, но заявяващ се по един доста по-различен начин.

Преди няколко години достигнах до аналогични заключения по отношение на престъпника по повод на един доклад, споменат в началото на тази статия, в който направих подробно сравнение между престъпленията и детските фантазии.

В гореописания случай с детето, както и при други не така ясно изразени, но доста поучителни случаи, открих, че склонността към престъпни деяния е в резултат на един далеч не по-малко строг Свръх-аз, а по-скоро на един Свръх-аз, работещ в различна посока. Именно тревожността и чувството за вина тласкат престъпника към деянията му. Чрез извършването им той отчасти се опитва да избяга от Едиповата си ситуация. В случая с моя малък престъпник, набезите му срещу затворени шкафове и нападенията на малки момичета бяха заменили нападенията върху майката.

Естествено тези схващания следва тепърва да бъдат проверени и доразвити. По мое мнение всичко казано дотук като че ли води до заключението, че не липсата на Свръх-аз, а различията в развитието му — и най-вероятно фиксирането му на един доста ранен етап от развитието — могат да се окажат от решаващо значение.

Правилността на тези предположения може да открие примамливи практически перспективи. Ако криминалната проявеност е резултат не от дефицити на Свръх-аза и съвестта, а от различното им развитие, анализата би трябвало да може да работи по посока на пренагласата им така, както е доказала, че може да лекува неврози. Също както при перверзиите и психозите, изграждането на пълноценна връзка с престъпници в зряла възраст може да се окаже невъзможно. При детската анализа обаче нещата стоят по-различно. Детето няма нужда от кой знае каква мотивация за започване на анализа: въпросът за установяване на преноса по-скоро опира до използването на определена техника и оттам до поддържането на анализата. Не вярвам, че съществува дете, с което да е невъзможно да установите пренос или у което да не може да бъде извикана способността за любов. В случая с моя малък престъпник, момчето изглеждаше напълно лишено от способността да обича, но анализата показа, че това съвсем не е така. Детето имаше добър трансфер към мен, във всеки случай достатъчно добър, за да стане възможна анализата, макар че мотивацията му за анализа изцяло липсваше — той дори не показа кой знае каква неохота по повод опасността да бъде изпратен в поправителен дом. Нещо повече, анализата разкри, че това не дотам умно хлапе изпитваше дълбока и чиста любов към майка си. Майката умира от рак при ужасни обстоятелства и последните стадии на болестта водят до пълно разлагане на плътта. По това време дъщерята не иска дори да я доближи и именно момчето се грижи за нея. Веднага след края й, докато още лежи мъртва в леглото, семейството решава да напусне къщата, но доста време не могат да го открият. Момчето се заключва в стаята и стои вътре заедно с мъртвата си майка.

Вероятно е възможно да се възрази, че в детството подобни тенденции в развитието още не са така ясно изразени и доста често ще сме всъщност неспособни да разпознаем детето, което е на път да се превърне в престъпник. Това несъмнено е вярно и всъщност подобни заявления ме наведоха на заключителните ми думи. Несъмнено е трудно да се разбере до какви резултати ще доведат тенденциите в развитието на едно дете — дали до нормалното, невротичното, психотичното или криминалното? Но тъкмо защото не знаем достатъчно, трябва да се опитваме да разберем повече. Психоанализата ни дава средството. Нещо повече: психоанализата може не просто да предугади бъдещото развитие на детето, но може да го промени и насочи към по-подходящи проявления.