Иван Цветков
Удивителните книги на Альоша Пешков

В един от своите спомени за гениалния създател на „Война и мир“ Горки казва, че Толстой е цяла вселена. Днес можем да отнесем тези думи и към автора на „Майка“ и „Врагове“, на чудните романтични приказки и легенди, слушани в знойните степи на Молдавия и на морския бряг. Към твореца на босяшките разкази, изумили цял свят и наложили името на новия световен писател Максим Горки. Съзнанието, че Горки е цяла вселена, и то съвсем нова, невиждана и непозната, е било присъщо на мнозина още в края на 19 век. Те са посрещали с изненада не само химните, прославящи човека, но и романите и пиесите му. В самата фигура на Максим Горки е имало нещо необичайно, характерно за писател, свързал своето дело с борбата на революционните маси. Подобно явление не е познавала предишната литература. Именно тази необичайност са отбелязвали повечето негови съвременници. Един от тях — Анатолий Луначарски по следния начин е изразил своето изумление пред необикновената творческа съдба на Горки: „Най-характерното и най-поразителното в съдбата на Алексей Максимович, в неговата фигура се състои в онази стремителна вертикална линия, която ни представя неговият живот, тя започва от низините, почти от дъното на нашето общество, каквото беше то преди революцията и се издига до такива върхове, до каквито са достигали малцина в световната история.“

Част от тази вертикална линия — най-трудната и мъчителната, преминаваща през великите горести на своето време, през безвремието на 80-те години, е показал Максим Горки в своята автобиографична трилогия „Детство“, „Сред хората“ и „Моите университети“. По аналогия с други подобни книги в руската литература той би могъл да озаглави трите части на своята художествена автобиография „Детство“, „Юношество“ и „Младост“. Но той е искал още в самото заглавие да подчертае най-типичното и неповторимото именно в неговия живот, непрекъснато разширяващите се кръгове на общуването му с народа, своеобразните и единствените в световната литература „университети“, които следва той в шумния и пъстър град Казан.

Първите две повести, включени в настоящето издание обхващат времето от 1872 до 1884 година — около дванадесет години, прекарани в родния Нижний-Новгород. След тях идват пребиваването в Казан и скитанията из Бесарабия, Южна Украйна и Грузия. Горки пише „Детство“ и „Сред хората“ в твърде знаменателни години — от 1913 до 1915 год. — в навечерието на историческия октомврийски пожар. Тъкмо затова така леко и радостно са писани тези книги и толкова силно е чувството за историзъм, за движение, динамика в живота у пролетарския писател, а също така и вярата му в неизбежната победа над „оловните мерзости“. И трите части на автобиографичната трилогия представляват една мъдра и оптимистична книга, в която жизнеописанието и поуките са дадени в прозрачно пластично изображение. На всяка страница от тази книга усещаме силата на духа, присъствието на необятните простори на бъдещето, по-силни от скуката и паразитизма, от жестокия и зъл живот в Русия през 70-те и 80-те години.

Дълбоко в паметта на читателя се врязва още първата картина в повестта „Детство“ — смъртта на бащата Максим Саватеич. Тя действува като камертон за тоталността на повествованието, като тревожно подсещане за безбройните горести и беди, които тепърва ще сполетят малкия Алексей. И само след няколко страници ще срещнем признанието, което напълно ще потвърди първите усещания:

„Започна и потече със страшна бързина гъстия, пъстър, неизразимо странен живот. Спомням си го като сурова приказка, хубаво разказана от добър, но мъчително правдив гений. Сега, като възкресявам миналото, аз сам понякога с мъка вярвам, че всичко е било именно така, както е било и много неща ми се иска да оспоря и отхвърля — твърде препълнен с жестокост е бил тъмният живот на «неумното племе».“

Картините от този необикновено жесток и душен, невероятно кошмарен живот заемат централно място в първата книга и затова толкова силно е винаги у нас удивлението как успява да се съхрани малкият Алексей, как не го поглъщат мрака и тинята на този еснафски живот. Както всяко чудо има своите разгадки — така и тук разгадката е в добрия гений на бабата Акулина Ивановна, която замества и майчините ласки, и бащиното веселие и която изпълва внука си като пчелен кошер с меда на приказките и песните, с добрия вълшебен свят на народното творчество. Не случайно Горки се е колебал известно време как да озаглави първата част на трилогията си — „Детство“ или „Бабата“.

„Преди нея — пише в «Детство» Горки — аз като че ли спях, потопен в мрак, но яви се тя, разбуди ме, изведе ме на светло, свърза всичко около мен в една нишка, оплете всичко в разноцветна дантела и изведнъж ми стана приятел за цял живот, най-близък на сърцето ми, най-разбрания и скъп човек — именно нейната безкористна обич към света ме обогати и насити с крепка сила за тежкия живот.“

Бабата е единственият човек в семейството, който внася човечност в жестоките нрави, в света на собственическите страсти и взаимното преследване, на побоищата и скуката. Горки непрекъснато се връща към тази паяжина на скуката и невежеството, към калното безсрамие и потискащата религиозност, които са оплели всичко живо и само единици могат да съхранят в себе си нещо човешко и благородно. С особено горкиевско пристрастие са изобразени тези редки личности, каквито са Ваня Циганок, човекът с прозвището „Хубава работа“, готвачът на парахода Смурий, Яков Шумов, Никито Рубцов и др.

Силата на реалистичното майсторство на Горки в първата част на трилогията най-ярко е въплътена в образите на бабата и дядото, в тяхното противопоставяне и сближаване, в сложните им взаимоотношения. Нито бабата е идеализирана — в нея авторът подчертава пасивността и търпението, нито дядото е изобразен като отрицателен герой. Напротив — неговата фигура е дори по-сложна, трагична по своему и с някои черти напомня ситуацията в пиесата „Еснафи“ със стария Вессеменов. Дядото — Василий Каширин също е бил някога добър или е имал заложби за доброта и човечност. Но жестокият живот, вълчите закони на собственическия свят са изветрили всичко хубаво в него, обезверили са го и той си е изработил друга философия, друг бог: това е богът на недоверието, на суровите наказания за всеки нов грях, богът който бди и не прощава за нищо. В него често пъти се преплита и трагикомичното — миналата слава и достолепие със сегашното разорение и просешки живот.

Понякога усещаме, че авторът като че ли сгъстява багрите, за да изпъкне по-силно картината на миналото, за да бъде по-дълбок процесът на пречистването от него. Към края на повестта „Детство“ Горки сам обяснява повода, причината да се върне към това минало:

„Спомняйки си всички тези оловни мерзости на дивия руски живот, аз понякога се питам: струва ли си да се говори за това! И с подновена увереност си отговарям — струва си, защото това е жилава, подла истина, тя не е издъхнала и до ден днешен.

Но има и друга, по-положителна причина, която ме накара да рисувам тези мерзости. Макар и те да са противни, макар и да ни потискат, смазвайки до смърт множество прекрасни души, — руският човек въпреки всичко е още толкова млад и здрав по душа, че ги преодолява и ще ги преодолее.

Не само с това е изумителен нашият живот, че в него е толкова плодовит и дебел пластът на всякакви скотски боклуци, но и с това, че през този пласт все пак победно си пробива път яркото, здравото и творческото, расте доброто — човешкото, възбуждайки несъкрушимата надежда за нашето възраждане към светъл и човешки живот.“

Всъщност това е лайтмотивът на Горкиевите книги: те носят печата на предреволюционното време и бодростта на годините, когато се е чувствувало вече приближаването на светлия човешки живот. Но не само с това публицистично отстъпление Горки ни внушава своята вяра, своите изстрадани мисли за старото време. Той прави това преди всичко с широката картина на народния живот, пренасяйки ни от едно място на друго и най-главното — срещайки ни постоянно със своите колоритни герои, търсачи на истината и справедливостта, които се съпротивляват на еснафската скука и обезличаване, които размишляват за света и за своята страна. Именно тези картини и герои ни убеждават, че не е всесилно злото, че в жестокото течение на живота има сили, които ще го взривят отвътре. Малкият Алексей среща на своя път и романтични личности като Кралица Марго, които укрепват вярата му в непобедимостта на красотата, и подхранват още повече неговата любознателност и духовното му развитие. Неговата страст към четене го тласка към най-различни приключения, съпроводена е с тежки унижения и обиди и той всеки ден отбелязва разликата между героите от книгите и хората, които го обкръжават, които не живеят, а мъждукат и като къртици са свикнали с тъмното всекидневие. В този нелеп живот като проблясък действува изкуството — например пеенето на певеца Клешчов, което разсейва кръчмарската пошлост и дим и носи полъха на друг живот „неспокоен, чист, изпълнен с обич и тъга“

Както и в другите по-крупни произведения на Горки тук особено отчетливо се е изявила новата концепция за човека и средата, която е изцяло революционна по своя характер. Човекът се формира от съпротивата към обкръжаващата го среда, човек идва в този живот, за да не се съгласява с него — ето основното правило, към което се придържа Горки, ето главната изстрадана истина в цялото му творчество. Не се съгласяват с живота Рада и Лойко Зобар, Тома Гордеев, Коновалов, Иля Лунев — ранните герои на пролетарския писател, не се съгласяват и героите с революционно съзнание като Нил, Павел Власов и Синцов, предявяващи властно своите права, своята воля да месят по нов начин живота, да изменят разписанието му. Наистина в автобиографичната трилогия е намерила художествено потвърждение и реализация мисълта, че човекът от народа може да се развива духовно и интелектуално в борба със затъпяващата среда, в общуване с труда, с книгата, с изкуството, с всичко, което е в състояние да облагороди натурата, да я откъсне от грубото безсмислено съществуване, с всичко което оставя остри, парещи впечатления. Колко по-високо стои философията на един крадец Башкин, който провъзгласява „Живей влюбен, по-хубаво нещо от това не е измислено“ — от философията на многобройните собственици на обущарски магазини, на хлебопекарни и др.

В световната литература са известни много автобиографични произведения, и на първо място тези на Русо, Гьоте, Толстой, Херцен. Всяко от тях носи чертите на своята епоха и замисъла на самия автор. Но за първи път у Горки главният герой е показан на широкия фон на народния живот, на народна Русия с нейните необятни простори, за първи път размишленията и търсенията на главния герой се сливат с онези мъчителни процеси на духовно пробуждане в самия трудов народ, които по-късно доведоха до революционното избухване. Руският народ е талантлив въпреки всичко, въпреки смазващото самодържавие, от него непрекъснато излизат самородни личности, които търсят новите пътища и светят подобно огънчетата на Кароленко в мрака на далечните 70 — 80 години.

Още в 1916 година арменският писател А. Ширванзаде пише писмо на Горки, което най-пълно предава усещанията на съвременниците: „Аз не знам на какво повече да се удивлявам: на смелостта на автора ли, който в името на оздравяването на своя народ извършва такава тежка операция, на дълбокото познаване на човешкия живот и душата на човека ли, или на силата на неговото творчество и на художественото му изображение“. Като символ на руския народен живот се е възприемала още първата част на трилогията „Детство“, а след това и останалите части. Така се е възприемала автобиографичната трилогия и у нас в България — като покъртителен разказ за детството и младостта на великия писател, като една от най-правдивите, автентични книги в световната литература.