Иван Радоев
Димо Димолее

Там, где стан Родопа вдига,

снажна и могъща,

и мъглата с тъмно рухо

Перелик обгръща,

 

още в старо време

още преди рой години

прости хорица живели

в дебри и долини.

 

Склоновете стръмни били,

с лесове обрасли

и високо в планината

диви стада пасли.

 

Сред скали непроходими,

в кътища стаени,

бродили сърни, глигани,

мечки и елени.

 

Дъжд ли над Родопа руквал —

мълнии блестели,

грейнело ли ясно слънце —

листи зеленели.

 

Ала в гънките планински,

долу под билата,

трудолюбно си живели

хората в селцата.

 

Те изкарвали на паша

стоката в горите,

с дървени рала орали

долу из лъките.

 

Враг ли подло ги нападнел

в тежки дни съдбовни,

те запасвали колчани

със стрели отровни.

 

В мирни дни добри стопани,

дваж по-храбри в боя —

те запазвали стадата

и земята своя.

 

В чест на своите победи

в горските полянки

идвали момци, девойки,

старци и стопанки.

 

Цели плешки от елени

пекли и варили,

пили сладка медовина

и се веселили.

 

Те танцували красиво,

стари песни пели

и огньовете до късно

през нощта горели.

 

Те обичали в живота

песен да се лее…

И така, от тук започва

Димо Димолее.

 

Кой не знае из Родопа

Димо Димолее?

Кой не е оставял сърпа

Димо щом запее?

 

Кой не е очи притварял,

в сладостна отмора,

щом дочуе песента му

как се лей в простора?

 

Сутрин, щом изкара Димо

свойто сиво стадо,

подир него дълго гледа

и старо и младо.

 

Старците прошепват:

Вижте Димо Димолее!

Пъргави моми въздъхнат:

Ей го, хее, къде е!

 

И преметнал лък през рамо,

със стрели в колчана,

той поемал рано-рано

право към балкана.

 

Ястреб хищен ли прелитне

в небесата бели,

Димолее дръпне лъка,

точно се прицели.

 

Изсвисти стрелата тънка,

слънце в нея блесне

и простреляният хищник

на земята плесне.

 

А след пладне Димо сядал

сам сред канарите

и огласял с дивни песни

чак до мрак горите.

 

Спирали се вси стопани

Димо да послушат,

хем след труд да си починат,

хем да си запушат.

 

А от лесовете гъсти

с извори студени

слизали сърни, глигани,

мечки и елени.

 

Димовият глас ги мамел

с песните омайни,

че гората му шептяла

чудните си тайни.

 

Казват, че гората стройна

с листи щом повейне,

той от шепота и правел

песни чародейни.

 

Затова с такава сила

той магесвал всички —

хора, дървеса, животни,

извори и птички.

 

И прочут бил надалеко

в царството певеца

Българският хан го викал

често във двореца.

 

Димо пеел и възхвалял

хана и народа,

славил нивите и хляба,

дивната природа.

 

Най-обичал ханът снажен

песните упойни,

във които Димо славел

подвизите бойни.

 

Във такива мирни нощи

ставал гордо хана

и издигал нависоко

с две ръце стакана.

 

Кипвала кръвта му буйна,

виното шумяло,

а придворното му войнство

под стените бдяло.

 

Димо свършвал песента си

чак във късни нощи,

но възбуден ханът викал:

Още, още, още!

 

После му насипвал щедро

злато и рубини,

сам до пътя го изпращал

и му думал: Сине,

 

ти си имаш златна дарба,

аз ти давам злато.

Здрав бъди и да живееш

мъдро и богато!

 

Димо се завръщал в село

по пътечки меки

и с жълтици и рубини

той дарявал всеки.

 

С накити от чисто злато

той обсипвал Ая —

млада, хубава овчарка,

чудо и омая.

 

Ая с птиците дружала,

милвала овцете,

връзвала им с тънки жички

златните монети.

 

Тя не носела рубини,

нито златна гривна,

а една паричка малка,

проста и старинна.

 

И все тъй честито

Димо песните подхващал

и със песен всяка вечер

слънцето изпращал.

 

Той със слънцето сравнявал

хубавата Ая.

И повтаряли горите:

Ая, Ая, Ая.

 

Във една прекрасна вечер,

тъкмо спрял да пее

и на камъка приседнал

Димо Димолее,

 

минал шепот през гората,

зашумял листака

и далечен мамещ повик

се понесъл в мрака.

 

Чуй ме Димо Димолее,

пръв между певците!

Забрави Родопа вече,

забрави горите!

 

Как не ти додея, Димо,

все подир стадата?

Не остана тук, в Родопа

песен неизпята!

 

Откак долу буйна Арда

буйни води влачи,

оттогава тук живеят

простите орачи.

 

Не омръзна ли ти Димо,

песни да им пееш?

Опомни се, Димолее,

тук ще залинееш!

 

Ханският ли двор те мами,

или твойта Ая?

птиците ли в планината,

или що — не зная?

 

Чуй ме Димо Димолее,

напусни стадата

и тръгни със твойте песни,

покори земята!

 

… Димо Димолее станал.

Сън ли бил сънувал?

Тоя глас, тъй топъл, хубав,

нивга не бил чувал.

 

Но коя си ти? Коя си?

Фея? Нощна птица?

Самовила ли зловеща?

Горска ли царица?

 

Гледай тука към върхара,

който се люлее.

Ти не можеш да ме видиш,

Димо Димолее,

 

само моя глас ще чуваш,

той ще те пленява,

ще те води все нагоре.

Аз се казвам Слава.

 

Но защо, аз имам слава,

годеница млада

и народът ме обича,

туй ми е награда!

 

О, за тебе планините,

Димо, тук са тесни!

Твойто име като слънце

по света ще блесне.

 

Ний ще минем през морета,

селища, долини

и ще спрем, когато стигнем

планините сини.

 

Там ще видиш, Димолее

чудна, златна птица.

Тя е, Димо, на земята

първата певица.

 

Ти със нея ще премериш

свойта дарба млада

и надпееш ли я, Димо,

тебе дар се пада —

 

приказен, разкошен замък

със огромни зали,

с непремерени богатства,

злато и кристали.

 

Помисли си, Димолее,

туй е чест велика!

Моят глас във час уречен

пак ще те повика!

 

О, махни се глас злокобен!

Бягай сило тъмна! —

викнал Димо и се спуснал

по скалата стръмна.

 

Бягал като луд надолу

по бърда, рътлини,

спъвал се и се заплитал

в гъстите къпини.

 

А гласът го следвал —

сякаш викала гората:

Чуй ме Димо Димолее,

напусни стадата!

 

И когато стигнал в село,

капнал от умора,

Димо здравата подлостил

вратнята на двора.

 

Разтреперан и уплашен

паднал в свойта стая

и за пръв път не излязал

да се срещне с Ая.

 

Мятал се в леглото Димо,

сън не го спохождал,

сякаш че в гърдите морни

някой с нож пробождал.

 

Щом за сън очи притварял,

за минута само —

виждал чудна златна птица,

вземал я на рамо,

 

по висока тънка стълба

стигал висините

и по Кумовата слама

тръгвал към звездите.

 

А когато се надвесвал,

виждал той тогава

как народът вика долу:

Слава, Слава, Слава!

 

После ненадейно Ая

литвала нагоре —

искал Димо Димолее

да и проговори,

 

ала птицата ревниво

удряла с крилата

и като звездичка Ая

падала в тъмата.

 

Ая! — изкрещявал Димо,

скачал разтреперан

и уплашено се взирал

вън във мрака черен.

 

Цяла нощ така се мятал.

Дълга нощ — година!

Най-подир зората влязла

в малката градина.

 

Оттогава с Димолее

станала промяна.

Сякаш, че отворил някой

стара люта рана.

 

Все по-рядко той излизал

да се срещне с хора,

вместо да се види с Ая,

нощем бродел в двора.

 

Сутрин рано пак изкарвал

свойто стадо сиво,

но нагоре към гората

тръгвал мълчаливо.

 

Питали се всички хора:

Що със Димо стана?

Толкоз време Димолее

песен не подхвана!

 

Все в земята гледа вече,

ни очи повдига,

нито „Добра среща“ казва,

нито „Добра стига“!

 

Тръгнала мълва из село:

Димо бил магесан!

От една красива фея

Димо бил харесан!

 

Затова бил зъл и мрачен,

скитал мълчешката —

щом го видели, със писък

бягали децата.

 

Щом се срещнел с Ая,

Димо бързал да избухне.

Ая виждала, че всичко

между тях ще рухне.

 

Тя усещала през болка

близката разлъка,

но не знаела каква е

Димовата мъка.

 

И една привечер Ая

почнала горещо:

Димо, що ти е? Кажи ми!

Аз ли сторих нещо?

 

Остави ме! Стига вече!

Де да знам! Не зная! —

креснал Димо и замахнал,

и ударил Ая.

 

Ая нищичко не рекла.

Глътнала сълзите.

Никой не видял — видели

само там звездите.

 

И от ден на ден полека

Димо взел да крее.

Мъката си тежка искал

с вино да залее —

 

искал оня глас злокобен

с вино да удави

и от сънищата страшни

сам да се избави.

 

Ала идвала в съня му

птицата златиста —

песента и била светла,

като извор чиста.

 

Димо скачал: Ти ли птицо,

мене ще надпееш?

Аз съм Димо Димолее!

Няма да успееш!

 

Зарад тебе аз намразих

всичко на земята!

Няма да се дам на тебе,

птицо непозната!

 

Който с мене се захване,

зле ще си изпати!

Мои ще са вси богатства

в дивните палати!

 

И така… не се забавил

оня час уречен.

Пак в една привечер Димо

чул гласа далечен:

 

Чуй ме, Димо Димолее,

аз дойдох отново!

Време е да тръгнем вече,

всичко е готово!

 

Не разбра ли — дето има хора,

там е злото!

Аз те гледах как се мяташ

нощем във леглото.

 

Колко много се измъчи

тия дни без мене!

Пее ли сърцето вече?

Не! Не пей, а стене!

 

Дарбата ти много скоро

тук ще се погуби.

Тук сред селската неволя

и сред хора груби.

 

Теб не те обичат вече.

Тебе ти завиждат.

Зли езици те одумват,

клеветят, обиждат.

 

Затова да тръгнем!

Чака приказният замък.

По-добър от всички хора

там е всеки камък.

 

Като цвете твойта дарба

там ще се разпука,

а поискаш ли, отново

ще се върнеш тука.

 

Хайде Димо Димолее,

напусни стадата

и тръгни със свойте песни,

покори земята!

 

Хайде тръгвай! Тръгвай смело,

Димо Димолее!

Виж, луната над горите

скоро ще изгрее!

 

…Омагьосан, тих покорен,

тръгнал Димо леко…

И оставало селцето

все по-надалеко.

 

Колко ли така вървели,

колко нощи тъмни!

Със надежда чакал Димо

сутрин да се съмне.

 

Дъжд заплискал във гората,

свила буря люта —

те не спрели да отдъхнат

нито за минута.

 

Чак на третата неделя,

както си вървели,

пред една огромна пропаст

ненадейно спрели.

 

А над пропастта оттатък

лумнал светъл пламък

и израснал върху хълма

приказният замък.

 

Ослепен от светлината,

Димо щял да падне

право в пропастта огромна,

пълна с вълци гладни.

 

В тоя миг вихрушка луда

с трясък се извила

и красива златна птица

горе закръжила.

 

Минала над Димо леко,

литнала нагоре —

песента и се понесла

в ясните простори.

 

О, каква е тая песен,

волна и безбрежна?

Ту на славослов прилича,

ту на ласка нежна.

 

Камъните тая песен

на цветя превърна.

Не, не мога! Не, не мога!

Искам да се върна!

 

Чуй ме, прицели се точно,

Димо Димолее!

Птицата красива, Димо

в миг ще онемее!

 

Как? Да стрелям? Тая песен

да удавя в кърви?

Иначе не може Димо,

трябва да си първи!

 

О, да беше хищник стръвен,

друго е тогава,

ала тая светла птица

смърт ли заслужава?

 

Ако аз убия този глас —

същинско злато,

значи нито дарба имам,

нито нещо свято!

 

О, ще имаш Димолее,

само улучи я!

Птицата ще падне мълком,

после ти вземи я

 

и в очите и ще видиш

същество прекрасно,

и до края на живота

ще го любиш страстно.

 

Ще забравиш всичко, Димо,

всички мъки земни,

всички скърби и обиди

и неволи дребни.

 

Ако ли не я улучиш,

ти ще станеш камък —

няма никога да влезеш

в приказния замък.

 

Нямало какво да прави.

Той целунал лъка,

точно в нея се премерил

и опънал с мъка.

 

А простреляната птица

трепнала незримо

и безжизнено и тежко

паднала пред Димо.

 

Погледни я във очите,

Димо Димолее!

Гледай как във тях примамно

пламъче светлее.

 

Взел я Димо развълнуван,

прижумял с ресници

и съгледал… своя образ

в нейните зеници.

 

О, нима съм аз, кажи ми? —

ахнал Димо смаян

и вторачено се вгледал

в своя лик сияен.

 

Златен ореол над него

като слънце светил.

Че това е зла магия,

Димо се не сетил.

 

Той се влюбил толкоз силно

в себе си тогава,

че захвърлил свойта жертва

в пропастта направо.

 

В тоя миг от небесата

дъжд от злато плиснал

и от нишките му тънки

златен мост увиснал.

 

И усетил във сърцето

Димо ледни тръпки

и по моста златен тръгнал

гордо, с тежки стъпки.

 

Песента му се понесла

в небосвода ясен

и пред него се отворил

замъка прекрасен.

 

А високо към небето,

целите в рубини

се издигали могъщо

планините сини.

 

Цели три години дълги

бавно прелетели.

Нито вест за Димо чули,

нито го видели.

 

Много пъти ханът пращал

храбрите си войни,

за да търсят Димолее

в дебри и усои.

 

Ала никой не сполучвал,

дето и да иде,

нито да открие Димо,

нито да го види.

 

Казват, че веднъж, когато

Димо бил в гората,

се разтворила под него

отведнъж земята.

 

Той потънал надълбоко,

много надълбоко,

само песента му ясна

литнала високо.

 

Оттогава много често

старци белокоси

чували гласа на Димо

нощем да се носи.

 

И посърнала от мъка

хубавата Ая.

Тя изпращала със поглед

птиците в безкрая:

 

Птици мои, мили птици!

Пейте и летете

и от Димо Димолее

вест ми донесете!

 

Но напразно било всичко.

Де го Димолее?

И сърцето наранено

взело да линее.

 

И така, далеч от всички

Димо Димолее

горе в планините сини

почнал да живее.

 

Той обичл сутрин късно

все да се изтяга

и каквото пожелаел,

имал го веднага.

 

На ята неземни птици

в замъка летели,

над прищевките на Димо

непрестанно бдели.

 

Те му носели незнайни

гозби от елени,

ненапито руйно вино

в чаши позлатени.

 

Тъй живеел сам-самичък

Димо във забрава,

ала всяка сутрин виждал

мамещата Слава.

 

Тя била с коси смолисти,

дълги до петите,

като две звезди небесни

греели очите.

 

Тръгвал подир нея Димо,

слисан и покорен,

водела го тя безшумно

в замъка просторен.

 

После спирала засмяна

в светла кръгла зала,

със стени кристално гладни

като огледала.

 

Ала щом пристъпвал Димо,

щом я приближавал,

образът красив пред него

сякаш се стопявал.

 

Сякаш, че попивал бавно

във стената гладка.

Всичко траяло минута,

прелестна, но кратка.

 

А на мястото, където

образът попивал,

друг, познат, по-хубав образ

сякаш се откривал.

 

Туй било ликът на Димо,

отразен в стената,

който в ореол от злато

гледал мълчешката.

 

Цял в цветя, с венци разкошни,

в дрехи златошити,

той усмихнат се оглеждал

сам между стените.

 

И като паун нагизден

пеел той щастливо,

даже своя образ вече

гледал завистливо.

 

Колкото по-често идвал,

повече привиквал,

и със всеки час по-силно

себе си обиквал.

 

А гласът все тъй го мамил.

Залата шептяла:

Няма друг красавец, Димо,

по земята цяла!

 

Нивга Димо не попитал —

що със него става.

Той си мислил, че това е

истинската слава.

 

Ни за Ая мислел вече,

нито за стадата,

ни за хората работни

там във планината.

 

В ранна утрин станал Димо,

сънен и унесен,

и във него зазвучала

нова, странна песен.

 

Влязъл в залата просторна

с гладките кристали

и от дрехите — стените

в злато засияли.

 

Едър скъпоценен камък

греел на колана,

мантията шумоляла,

в светлина обляна.

 

Колко съм красив! — въздъхвал

той и се оглеждал

и пред своя лик божествен

Димо се навеждал.

 

И застанал в горда поза,

Димо се изправил,

със ръка напред простряна,

тежък жест направил.

 

Лек поклон срещу стената

Димолее сторил

и усмихнал се доволно,

и уста отворил.

 

Но беда! Беда! И ужас!

Димо цял изтръпнал.

Приближил се до стената,

после се отдръпнал.

 

Гледал Димо как отсреща

мърдала устата,

ала звук оттам не идвал —

нямало словата.

 

Ужасен и разтреперан

като трепетлика,

дъх поемал, ала нямал

сили да извика.

 

Приближил се пак отново,

взрял се той вторачен,

но оттам го гледал страшно

погледът му мрачен.

 

Все така устата няма

мърдала зловещо,

сякаш искала самичка

да му каже нещо.

 

И отчаян и безумен

махнал той с ръката

и ударил с всички сили

със юмрук в стената.

 

Но във същата минута

станало най-страшно.

Забучала с грозен тътен

залата изящна.

 

Потъмнял елмазът, който

светел на колана,

непрогледен мрак заслизал

бавно от тавана.

 

И преди да ахне Димо

и преди да се опомни,

птиците се преродили

в прилепи огромни.

 

Димо блъскал по вратите,

искал да отвори,

но във мрака някой тихо

почнал да говори:

 

Бедни Димо Димолее,

ти поиска слава,

ала знай, че на земята

всичко преминава.

 

Ти живя щастлив и весел

долу при народа,

даваше ти дух и сили

родната природа.

 

Рееше се из Родопа

песента свободна,

ала теб не ти достигна

любовта народна.

 

Ала теб ти беше малка

обичта човешка

и затуй сега ще носиш

участта си тежка.

 

Как можа народа славен,

Димо да забравиш,

че започна даже в песни

себе си да славиш?

 

Ти се влюби до забрава

в себе си самия

и заслужено получи

тая орисия.

 

Бедни Димо Димолее,

ти поиска слава,

ала знай, че на земята

всичко преминава.

 

Колко дни и нощи Димо

все се блъскал в мрака,

но напразно се надявал

чудо да дочака.

 

Той се блъскал и не знаел

как ще се измъкне,

ни кога ще се разсъмне,

ни кога ще мръкне.

 

Плачел клетият нещастник,

свит във тъмнините,

ала нямал глас — безшумно

плачели очите.

 

Прилепи летели с писък,

удряли с крилете,

искал Димо да извика:

Стига мъка! Спрете!

 

И разбит от скръб и болка,

в дрехи изподрани,

удрял Димо по стените

с наранени длани.

 

А веднъж подпрял отчаян

потното си чело

и за пръв път си помислил

за дома, за село.

 

О, да можех да изляза,

през вода ще мина,

но поне да ме заровят

в моята родина!

 

И току помислил Димо,

отведнъж през свода

светъл лъч пронизал мрака

и се спрял на пода.

 

А по него слязла плавно

птичка волнокрила —

като хубав сън пред Димо

тя се появила.

 

Кацнала пред него кротко

мъничката птичка,

а на тънката и шийка —

сребърна паричка.

 

щом я зърнал Димолее,

ахнал от омая,

че в паричката познал той

накита на Ая.

 

Само я докоснал с пръсти

Димо Димолее

и като звезда парата

почнала да грее.

 

Старата монета в мрака

светела самичка,

а пред Димо затрептяла

пратената птичка:

 

Мили Димо Димолее,

залинял от мъка,

мен ме праща твойта Ая

с трепетна заръка.

 

Слушай, Димо Димолее,

слушай песента ми!

Зла и тъмна фея нявга

тебе те подмами.

 

Тя разпали в тебе завист,

обеща ти злато,

даде ти просторен замък,

ти живя богато.

 

Имаше каквото искаш

в скъпите палати —

срещу туй богатство пищно

тя взе песента ти.

 

Вместо да получиш слава,

в себе си се влюби

и далече от народа

своя глас загуби.

 

Ставай Димо Димолее,

чакат те селцата,

чакат те добрите хора,

чакат те стадата.

 

Колко горки сълзи Ая

все за теб изплака,

люта болка сви сърцето —

все тупти, все чака!

 

Димо искал да и каже

думи най-прекрасни,

ала устните стояли

неми и безгласни.

 

Но все пак се вдигнал Димо,

възроден и весел,

мълком светлата паричка

във ръка понесъл.

 

Мраморният зид пред него

с грохот се съборил

и широк и светъл изход

мигом се отворил.

 

Но пред изхода тогава

с рев се появили

два големи, два зловещи

вълка и завили.

 

Димо се премерил точно,

литнали стрелите

и един след друг и двата

паднали убити.

 

Той излязъл вън и жадно

спрял пред светлината.

О, за пръв път след години

той видял гората!

 

Зинала пред него страшно

пропастта отново,

а нозете му тежали,

сякаш са олово.

 

Прицели се, Димолее,

поглед имаш верен!

И забий стрелата точно

в оня дъб разперен!

 

Стрелял Димо — острието

във дъба се впило,

а по пътя на стрелата

мостче се извило.

 

Минал Димолее бързо,

стъпил на тревата,

ала щом изправил крачка,

писнала гората.

 

Зашумял столетен вятър,

стволи запращели,

мрак се спуснал, небесата

страшно загърмели.

 

Ала Димо се не спирал,

удряли го клони

и прихлупвали гората

черни небосклони.

 

Димо, накъде? Оттука

няма да преминеш!

Връщай се дорде е време,

тука ще загинеш!

 

Тъй му викала във мрака

феята зловеща

и студен и леден вятър

пращала насреща.

 

Пращала тя срещу Димо

грозни тъмни сили,

но паричката на Ая

те не угасили.

 

Светела неугасимо

старата монета,

мятала се с рев от злоба

феята проклета.

 

И отчаяна тогава

друго тя решила —

черната безлистна есен

в пролет претворила.

 

Бухнала от цвят гората,

листи затрептели,

вдигнало се ясно слънце,

славеи запели.

 

Гледай, Димо, разцъфтяха

и дърво и камък!

Връщай се назад! Ела си

в приказния замък!

 

Ти си ням и ще те срещнат

хората сурово!

Повърни се, ще получиш

своя глас отново!

 

И за да подмами Димо,

феята проклета

разлюляла клон разцъфнал

с пеещи звънчета.

 

Димо се озърнал бързо,

своя лък опънал,

блеснала стрлата тънка,

клонът се огънал.

 

Чул се писък във дървото,

свили се листата,

нещо тежко и голямо

тупнало в тревата.

 

То било сърце огромно,

цялото от камък

и стрела забита в него.

После пламнал пламък

 

и на феята сърцето

сякаш се стопило

само облаче от черен

дим се появило.

 

А паричката на Ая

стиснал Димо смело

и честит поел отново

своя път към село.

 

Три недели ходил Димо

в пътища незнайни,

три недели скитал гладен

из земи безкрайни…

 

Водело го ясно слънце

денем през горите,

нощем разгадавал Димо

пътя по звездите.

 

Изранили се нозете

в тръни и къпини,

ала той прехвърлял хълми,

дебри и долини.

 

Колко пъти искал Димо

само да приседне,

колко пъти той усещал

как съня го дебне.

 

Спирал се край някой извор

устни да накваси

и паричката на Ая

стискал във дланта си.

 

В ранна утрин стъпил Димо

на скала отвесна

и под него се открила

гледка най-чудесна.

 

Долу в ниската падина

с цъфналите круши

той съзрял как през лъките

Арда лъкатуши.

 

Той видял по стръмнините

сгушените къщи,

а над тях във гъста шума

дъбове могъщи.

 

Гледал Димо Димолее

родната природа,

а над него се синеел

чист и ведър свода.

 

Ех, да имал глас да викне,

всеки да го чуе

и задъхан като вятър

в село да нахлуе.

 

И проронил горки сълзи

Димо Димолее,

че не можел вече нивга

песен да запее.

 

Мамели го с дъх на здравец

козите пътечки,

по които зиме бродят

вълци, гладни мечки.

 

Спуснал се надолу Димо,

слязъл под скалата

и омайвала го с прелест

местността позната.

 

Той прескачал през дерета,

пълни с камънаци,

вдишвал въздух и потъвал

в папрат и шубраци.

 

Гледал Димо Димолее

бухналата шума,

но не можел на гората

дума да продума.

 

Слизал Димо Димолее,

слизал тичешката,

а далече там отдолу,

сякаш на земята

 

се понесла стара песен

в утрината бяла,

сякаш планината родна

радостно запяла.

 

Слизал Димо, слушал Димо —

тоя глас отде е?

Кой така дълбоко, топло

в утрината пее?

 

Слизал Димо през гората

със букаци стари,

гледали в почуда плахо

едрите овчари.

 

Туй е Димо Димолее! —

сочели с очите

и захвърляли от радост

от гърба абите.

 

Дълга върволица слязла

подир чужденеца,

ала Димо все се чудел —

кой ли е певеца?

 

Спрял се той. Погледнал —

Арда в слънчеви мъниста,

и задъхан се огледал

във водата чиста.

 

И видял! И не повярвал!

Сън ли е? Магия?

Небеса, дървета, хора —

пеел той самия!

 

И попитал той гората

стройна и могъща:

О, коя неземна сила

моя глас възвръща?

 

Разлюляла се гората

цялата под свода

и спокойно и дълбоко

казала: Народа!

 

Димо се обърнал бързо

и видял тогава

люшнато море от хора

как го поздравява.

 

Кой възвърна песента ми? —

Димо пак попитал.

Твоята родина, Димо!

Тя е твой спасител!

 

И погледнал Димолее

първата редица —

спуснала се с вик към него

млада хубавица.

 

Ая! — ахнал Димолее

Димо! — тя шептяла,

и в прегръдките на Димо

като слънце гряла.

 

И потеглили към село

хората честити,

а гласът на Димолее

литнал над горите.

 

… Тъй след мъки и неволи

Димо Димолее

се завърнал и останал

в село да живее.

 

И оженил се за свойта

хубавица Ая.

Вдигнала се дълга сватба

според обичая.

 

Три дни и три нощи

яли и се веселили,

три казана медовина

гостите изпили.

 

Даже ханът им изпратил

тежки, скъпи дари

и дарила Ая всеки —

всичките сватбари.

 

Проживял честито Димо

цели сто години,

а гласът му все огласял

дебри и долини.

 

И повикал Димо майстор

чак отвъд горите.

Той с длето и чук в ръцете

издълбал в скалите:

 

КОЙТО БЯГА ОТ НАРОДА,

КОЙТО СЕ ЗАБРАВИ,

И ДА ИМА ДАРБА -ИМЕ

НЯМА ДА ОСТАВИ.

 

НА ЧОВЕКА — САМОЛЮБЕЦ

ДАРБА НЕ ПРИЛИЧА,

А НАРОДЪТ ТАЧИ ТОЯ,

КОЙТО ГО ОБИЧА!

 

И останал тоя надпис

горе да белее…

И така завършва вече

Димо Димолее.