Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Student Body, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
gogo_mir (2014)

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 6 от 1984 г.

Илюстрации: Петър Лазаров

История

  1. — Добавяне

На първата сутрин, която те посрещнаха на планетата, командващият излезе от кораба, преди още да се бе развиделило напълно. Командирът Хафнър примигна срещу ранната светлина, после очите му се отвориха широко и той веднага влезе обратно в кораба. Три минути по-късно се появи отново, водейки със себе си биолога.

— Снощи казахте, че няма нищо опасно. Все още ли мислите така? — попита командирът.

Дейно Мерин облещи очи.

— Да.

Липсата на убедителност в гласа му се превръщаше в по-силно изразено смущение. Той се опита да се засмее.

— Няма нищо смешно. Ще поговорим след това.

Биологът остана до кораба, докато командирът пристъпи към редицата колонисти, които още спяха.

— Мисиз Ейтил! — каза тихо Хафнър, като се спря край спящата фигура.

Тя се прозя, разтърка очите си, извъртя се и извика от учудване. Завивката, която трябваше да бъде на нея, липсваше. Както и нощницата, която бе облякла, преди да си легне.

— Не се безпокойте, мисиз Ейтил! — каза Хафнър и се обърна към останалите, които вече бяха будни: — Ако нямате подходящи дрехи на кораба, интендантът ще ви раздаде. Обяснение ще получите по-късно.

Колонистите се разпръснаха. Не бяха обхванати от натрапчива срамежливост, каквато и не би могла да се запази след година и половина живот в претъпканите космически кораби. Обаче шокиращ беше фактът да се събудиш без дрехи и да не знаеш кой или какво ги бе измъкнало през нощта.

Като се връщаше към кораба, Хафнър се задържа за момент на входа.

— Имате ли някаква представа какво се е случило?

Дейно Мерин повдигна рамене:

— Как бих могъл да имам? Планетата е за мен толкова нова, колкото и за вас.

— Разбира се. Но вие сте биологът.

Като единствен учен сред екипаж от грубовати и енергични строители от Мерин се искаше да отговаря на много въпроси, които не бяха от неговата компетентност.

— Най-вероятно нощни насекоми — предположи той. Такъв отговор бе доста незадоволителен, макар да му беше известно, че в миналите времена скакалци са оголвали полета за часове. Биха ли могли да сторят същото с облеклото на хората, и то без да ги събудят? — Ще помисля по въпроса. Щом открия нещо, ще ви съобщя.

— Добре — кимна Хафнър и влезе в кораба.

 

 

Дейно Мерин се запъти към горичката, в която колонистите бяха пренощували. Грешка беше, че ги оставиха да спят там, но по време на огледа нямаше причини да се страхуват от нещо. След осемнадесет месеца в препълнените кораби всеки искаше естествено да подиша чист въздух и да чуе шумоленето на листата над главата си.

Мерин огледа горичката. Сега тя бе празна. Колонистите — мъже и жени — бяха изчезнали във вътрешността на кораба, може би да се облекат.

Дърветата не бяха високи и листата им бяха сякаш като от тъмнозелено стъкло. Тук-там слънчевата светлина обливаше огромните бели цветове и ги караше да изглеждат още по-големи. Мястото не се намираше на Земята и следователно дърветата не можеха да бъдат магнолии. Но те напомняха на Мерин за магнолии и затова той винаги мислеше за тях като за такива.

Проблемът с изчезналите дрехи будеше насмешки. От Биологическата инспекция не правеха грешки — но сега очевидно бяха сбъркали. Те класифицираха планетата като най-подходящата за Човека от всички досега открити: с малко насекоми, без опасни животни, с най-приемлив климат, бяха я нарекли Глейд[1], защото това определение й прилягаше най-много. Цялата суша приличаше на една огромна и приятна ливада.

Явно имаше неща на планетата, които Биологическата инспекция бе пропуснала.

Мерин коленичи и започна да търси следи. Ако насекомите бяха виновни, от тях трябваше да има умрели, смачкани, когато колонистите са се обръщали в съня си. Но нямаше нито живи, нито мъртви насекоми.

Той се изправи разочарован и тръгна бавно през горичката. Възможно бе да са дърветата. Можеше през нощта те да отделят изпарения, способни да разтварят материала, от който бе направено облеклото. Доста отвлечено като идея, но не и невъзможно. Мерин смачка едно листо в ръката си и го разтри върху ръкава си. Разнесе се остра миризма, но нищо на се случи. Това естествено не оборваше теорията.

Биологът погледна през дърветата към синьото слънце. То беше по-голямо от Сол, но по-отдалечено. На Глейд бе почти същото като слънцето на Земята.

За малко да не забележи блестящите очи, които го наблюдаваха изпод храсталака. За малко, но не ги пропусна — областта на биологията започва на границата на атмосферата, като обхваща шубрака и дребните животни, които го обитават.

Той се хвърли върху съществото. То побягна пищейки. Той го настигна в тревата извън горичката. Животинчето се сви в топка трепереща плът, когато го хванаха чужди ръце. Мерин му заприказва нежно и уплахата изчезна.

То загриза настървено сакото му, докато биологът го отнасяше към кораба.

 

 

Командирът Хафнър погледна втренчено в клетката. Животното не се отличаваше с нищо особено, беше малко и наподобяваше недоразвит гризач. Козината му беше рядка и влакнеста, липсваше й блясък: никога на би се наложила в износната търговия с кожи.

— Можем ли да ги изтребим? — запита Хафнър. — Имам предвид локално.

— Едва ли. То е екологически основно.

Командирът Хафнър погледна недоумяващо. Дейно Мерин поясни:

— Знаете как работят от Биологичния контрол. Веднага щом се открие планета, която изглежда подходяща, те изпращат инспектиращ кораб, натоварен с измервателни апаратури. Той лети ниско над голяма част от планетата и уредите му могат да различат характерните нервни матрици на всичко, което притежава мозък, включително и на насекомите.

Така те имат доста добра представа за видовете животни на планетата и тяхното относително разпределение. Естествено инспекторският екип взима няколко екземпляра. Това е необходимо, за да могат да съпоставят образеца с действителното животно, иначе моделите на нервните системи биха били само безсмислени заврънкулки върху микрофилм.

Инспекцията показва, че това същество принадлежи към един от четирите вида бозайници на планетата, който е и най-многобройният.

— Значи ако ги избием тук — измърмори Хафнър, — ще нахлуят други от съседните области?

— Именно. Те са може би милиони на този полуостров. Разбира се, ако искате да сложите бариера през тесния провлак, който го свързва с основната суша, бихте могли да ги унищожите локално.

Командирът се намръщи. Възможно бе да се построи преграда, но тя би погълнала повече работна сила, отколкото той възнамеряваше да изразходва.

— Какво ядат? — попита той рязко.

— По малко от всичко, както изглежда. Насекоми, плодове: малини, орехи — сочни и хрупкави. — Дейно Мерин се усмихна: — Предполагам, че могат да бъдат наречени всеядни — сега, когато дрехите ни са им подръка, те ядат и тях.

Хафнър остана сериозен:

— Мислех, че облеклото ни е устойчиво срещу вредители.

Мерин сви рамене:

— И то е — на двадесет и седем планети. На двадесет и осмата срещаме приятелче, което има по-добри храносмилателни сокове и нищо повече.

Хафнър изглеждаше засегнат.

— Очертава ли се да нападнат посевите ни?

— На първо време бих казал не. Но по същия начин щях да отговоря и за дрехите ни.

Хафнър се замисли.

— Добре. Погрижете се за посевите. Намерете някакъв начин да задържите тези животни извън нивите. Междувременно всички ще спят на кораба, докато се построят спални помещения.

„Индивидуалните жилища биха били по-подходящи за колонията на този етап“, помисли си Мерин. Но не той решаваше. Командирът беше човек, който смяташе, че планът трябва да се надхвърля.

— Всеядните… — започна Мерин.

Хафнър кимна нетърпеливо.

— Позанимайте се с тях — каза той и си отиде.

Биологът въздъхна. Всеядното беше наистина подозрително малко същество, но в никакъв случай не най-важният проблем на Глейд. Например защо имаше толкова малко видове земни животни на планетата? Нямаше влечуги, птици имаше доста, а бозайниците бяха само четири вида.

Всеки подобен свят гъмжеше от богато разнообразни форми на живот. На Глейд, въпреки идеалните условия, такива не се бяха развили. Защо?

Той бе помолил Биологичния контрол за това назначение, защото проблемът му се виждаше интересен. Сега го караха да се занимава по-скоро с изтребване.

Мерин бръкна в клетката и хвана всеядното. Бозайниците на Глейд не представляваха неочаквано явление. Паралелното развитие се бе погрижило за това. Обикновено се появяваха подобни животни при даден един и същ вид на околната среда.

През късния карбон на Земята горите са били обитавани от животни, подобни на всеядното, примитивни бозайници, от които са произлезли всички останали. На Глейд този вид развитие просто липсваше. Какво беше задържало природата да не опита възможностите на еволюцията? Ето кой беше истинският проблем, а не как да се унищожат всеядните.

 

 

Началникът на снабдяването крещеше, въпреки че нормалният му глас бе достатъчно силен.

— Откъде знаете, че са мишки? — запита го биологът.

— Вижте! — каза интендантът ядосано.

Мерин погледна. Следите наистина свидетелствуваха за мишки. Обаче преди да може да се изкаже, началникът на снабдяването изтърси:

— Не ми разправяйте, че те са само подобни на мишки. Знам го. Въпросът е как мога да се отърва от тях?

— Опитахте ли с отрова?

— Кажете ми каква точно да използувам и аз ще опитам.

Не беше никак лесно да се отговори. Какво би отровило животно, което той никога не бе виждал и не знаеше нищо за него. Според Биологическата инспекция то изобщо не съществуваше.

Проблемът бе неочаквано сериозен. Колонията можеше да се прехранва от тази земя, което се и изискваше от нея. Но друга група колонисти щеше да пристигне след три години. От колонията се очакваше да натрупа допълнително храна за задоволяване на разрасналия се брой. Ако освен концентратите бе невъзможно да се складират хранителни продукти, които те добиваха, то припасите щяха да бъдат оскъдни.

Мерин прегледа обстойно склада. Конструкцията му бе обикновена, типична за всеки нов колониален свят; липсваше й естетичност, но бе достатъчно здрава. Пръстен под, дебели цял фут подсилени стени, подобна плоча и за покрив. Всичко това бе изградено с молекулярен цимент, което го правеше на практика непроницаемо за въздух. Нямаше прозорци; имаше две врати. Складът трябваше да бъде недостъпен за гризачи.

По-задълбочено разглеждане разкри неочаквани дефекти. Подът беше твърд като стъкло; никакво животно не би могло да го прегризе, но подобно на стъклото той беше чуплив. Групата, която беше построила този склад, явно беше бързала толкова да се върне на Земята, че не бе била така внимателна, както би трябвало: подът на места беше тънък. Тук и там, под тежестта на натрупаните съоръжения, той се бе пропукал. През цепнатините бе възможно да проникнат животни, които ровят тунели под почвата.

Нямаше как да се построи нов склад, така че бе твърде късно да се поправи този недостатък. Подобните на мишки същества бяха вътре и трябваше да се борят с тях там, където бяха.

Биологът се изправи.

— Хванете ми няколко от тях живи и ще видя какво мога да направя.

На сутринта в лабораторията бяха донесени дузина живи екземпляри. Те наистина приличаха на мишки.

Реакциите им бяха объркващи. Никои две от тях не бяха засегнати от една и съща отрова. Смес, която вкаменяваше някое от тях за минути, оставяше другите здрави и бодри, а отровата, приготвена за всеядните, въобще не им подействува.

Опустошенията в склада продължиха. Черни и бели мишки, сиви и кафяви, с къси опашки и дълги уши или обратно, не преставаха да ядат концентратите и да повреждат онова, което не им се ядеше.

Мерин се посъветва с командира, представи проблема, както го виждаше, и предложенията си какво може да се стори в битката срещу тази напаст.

— Но ние не можем да построим друг склад — спореше Хафнър. — Във всеки случай не преди да се пусне в действие атомният генератор! — Командирът подпря глава на ръцете си. — Предпочитам другото разрешение. Направете една и вижте как се справя.

— Мислех, че три ще е по-добре — отвърна биологът.

— Една — настоя Хафнър. — Не бива да изразходваме материала, преди да знаем дали има ефект.

За това той бе вероятно прав. Те разполагаха с такова количество части, каквото три кораба можеха да донесат. Но колкото повече се носеше, толкова повече се и изискваше от колонията. Като резултат апаратурата не достигаше.

Мерин занесе разрешителното на инженера. По пътя той тайно поправи подробностите. Ако не му даваха да вземе колкото иска, то поне да получи най-доброто.

След два дена машината беше готова.

Занесоха я в малка картонена кутия до склада. Отвориха кутията и машината изскочи и застана в самоуверена поза.

— Котка! — възкликна интендантът зарадван. Той протегна ръка към черния космат робот.

— Ако сте докосвали нещо, пипано от мишките, пазете ръката си — предупреди го биологът. — Тя реагира дори на слаба миризма, понеже обонянието й е също така добро, както зрението и слуха.

Началникът на снабдяването побърза да свие ръката си. Роботът изчезна безшумно в лабиринта от натрупани материали.

След седмица, въпреки че имаше още известен брой мишки в склада, те не бяха вече напаст.

 

 

Командирът извика Мерин в канцеларията си, малка здрава постройка в центъра на селището. Колонията се разширяваше, като приемаше вид, в който да изглежда за постоянно. Хафнър седеше на стола си и наблюдаваше това разрастване със задоволство.

— Работата ви в борбата срещу мишата чума беше добра — каза той.

Биологът поклати утвърдително глава.

— Не беше лоша, ако изключим факта, че тук изобщо не би трябвало да има мишки. Биологическата инспекция…

— Забравете я — прекъсна го командирът. — Всеки греши, дори БИ. — Той се облегна назад и погледна сериозно биолога. — Имам работа и ми е нужно тя да бъде свършена. Тъкмо сега не ми достигат хора. Ако не възразявате…

На командира винаги му бяха необходими работници, щяха да му бъдат, докато планетата станеше пренаселена, и той щеше да са опитва да намери някой за работата, която неговите собствени хора би трябвало да са свършили. Дейно Мерин не бе директно зависим от Хафнър, а бе прикрепен към експедицията от Биологичния контрол. Все пак добре беше да сътрудничи на командира. Той кимна.

— Не е толкова лошо, колкото си мислите — продължи Хафнър, произнасяйки думите отчетливо. После се усмихна: — Сглобихме екскаватора. От вас искам да го задействувате.

Тъй като това съвпадаше точно с неговите проучвания, Дейно Мерин почувствува облекчение и го показа.

— С изключение на храната трябва да внасяме повечето от провизиите — обясни Хафнър. — Превозът е дълъг и се налага да използуваме всичко на планетата, което можем. Необходим ни е нефт. Ще има много колела, които ще се въртят и ще се нуждаят от смазочно масло. С времето ще построим завод за синтетично, но ако сега успеем да намерим залеж на естествено, то ще ни е само от полза.

— Предполагате, че геологията на Глейд е подобна на земната, така ли?

Хафнър махна с ръка.

— Защо пък не? Тя е хубава близначка на Земята.

Защо не ли? Защото не може да се съди винаги по повърхността, помисли си Мерин. Тя изглеждаше като Земята, но беше ли такава? Възможността бе добра да се разкрие историята на Глейд.

Хафнър стана.

— Когато сте готов, техникът ще ви заведе при екскаватора. Обадете ми се, преди да отидете.

Фактически това не беше екскаватор. Той не пренасяше или по какъвто и да е друг начин не преместваше нито грам, било то пръст или скала, а представляваше средство за гледане надолу под повърхността на практически всякаква дълбочина. Машината имаше широки вериги и беше достатъчно голяма, за да живее човек в нея без неудобство.

Носеше нестандартен ултразвуков генератор и приспособление за насочване на лъча към недрата на планетата. Приемателят се състоеше от широка сонарна леща, която събираше звуковите лъчи, отразени от желаната дълбочина, превръщаше ги в електрически сигнали и тогава в картина, която светваше на екрана.

На десет мили под почвата изображението беше смътно, но достатъчно добро, за да се различат най-важните особености на кората. На три мили то ставаше по-ясно. Можеше да се улови звуковото отражение на зарита монета и да се превърне в картина, на която да се прочете дори датата на отсичането й.

Машината беше за един геолог това, което беше микроскопът за биолога. Тъй като Дейно Мерин бе именно биолог, имаше възможност да оцени сравнението.

Той тръгна от носа на полуострова и се движеше на зигзаг по посока на провлака. Проучваше местността методично, а през нощта спеше в екскаватора. На сутринта на третия ден откри следи от нефт и през следобеда вече бе определил местонахождението на основния залеж.

Би могъл да се върне веднага обратно, но сега, след като бе намерил нефта, полето му на изследване стана по-неограничено. Той проследи картината на кората, като започна най-отгоре и продължи да я спуска все по-надълбоко.

Резултатът се оказа обратен на това, което би трябвало да бъде. В горните слоеве изобилствуваха изкопаеми останки предимно на четирите вида бозайници. Съществото, подобно на катерица, и доста по-едрото от него тревопасно бяха горски жители. От степните животни имаше само две, които се нареждаха по големина между крайностите на представителите на гората.

След първите няколко фута, съответствуващи приблизително на двадесет хиляди години, Мерин не намери повече никакви вкаменелости. Появиха се отново едва когато достигна слой, който би представлявал късният карбон на Земята. Те бяха от специфични за периода животни. На тази дълбочина и по-надолу историята на Глейд беше доста подобна на земната.

Озадачен, биологът направи проучване на още дузина широко разпръснати места и сравни резултатите си, но те оставаха все същите: изкопаеми останки от първите двадесет хиляди години, после никакви вкаменелости за период от около сто милиона. По-нататък беше лесно да се очертае нишката на биологичното развитие.

По време на тези приблизително сто милиона години се бе случило нещо особено на Глейд. Какво бе то?

На петия ден изследователската му работа бе прекъсната от гласа на вграденото радио.

— Мерин?

— Да — отвърна той, като натисна бутона за предаване.

— Колко време ви е необходимо да се върнете?

Биологът погледна фотокартата.

— Три часа. Два, ако бързам.

— Побързайте тогава. А за нефта забравете.

— Аз открих находище. Но какво се е случило?

— Ще го видите по-добре, отколкото мога да го опиша. Ще говорим, когато се върнете.

 

 

Мерин с нежелание прибра инструментите в екскаватора, обърна го на място и без да обръща внимание на терена, го форсира. Веригите изхвърлиха пръст високо във въздуха. Животните се разбягаха с писъци пред него. Ако горичката беше достатъчно голяма, той я заобикаляше, иначе караше направо през нея, като оставяше само клечки след себе си.

Гъсениците заораха и Мерин спря тежко на края на селището. Центърът на действието бе складът. Камионетки сновяха навътре и навън, изнасяйки припасите на една разчистена площадка. Биологът откри Хафнър в един ъгъл на склада да говори с инженера. Командирът се обърна, когато той се приближи.

— Мишките ви са пораснали, Мерин.

Мерин погледна надолу. Котката-робот лежеше на пода. Той клекна и я изследва. Стоманеният й скелет не беше счупен, но беше лошо изкривен. Твърдата изкуствена кожа беше разкъсана и финият механизъм отвътре бе изгризан до неузнаваема степен.

Около котката се търкаляха плъхове, двадесет или тридесет на брой, чиито туловища бяха направо огромни. Тя се бе била: мъртвите бяха неимоверно обезобразени, без глави или крайници. Но роботът беше победен от по-големия им брой.

stote_obraza_na_zhivota_myzhe_v_sklad.png

От Биологическата инспекция не бяха съобщили, че на Глейд съществуват плъхове. Нито пък мишки. Къде беше причината за тяхната грешка?

Биологът се изправи.

— Какво смятате да правите?

— Ще построим друг склад с два фута пръстен под от монолитна конструкция и ще преместим в него всичко застрашено.

Мерин кимна. Така бе най-добре. Ще бъде необходимо време за това, разбира се, и енергия, всичката, която биха могли да получат от пуснатия неотдавна атомен генератор. Всякакво друго строителство трябваше да бъда прекратено. Не бе чудно, че Хафнър изглеждаше разстроен.

— Защо не построим повече котки? — предложи Мерин.

Командирът се усмихна горчиво:

— Не бяхте тук, когато отворихме вратите. Складът гъмжеше от плъхове. Колко котки-роботи ще са ни нужни — пет, петнадесет? Не знам. Между другото, инженерът ми каза, че разполагаме с части само за три котки още. Тази, която лежи тук, не може да се поправи.

„Не трябва да си инженер, за да разбереш това“, помисли си Мерин.

— Ако са ни необходими повече — продължи Хафнър, — ще се наложи да оберем компютъра на кораба, което отказвам да разреша.

Съвсем естествено не би се съгласил. Космическият кораб бе единствената им връзка със Земята, докато следващата експедиция докараше още колонисти. Нито един разумен командир не би разрешил да бъде повреден корабът.

Но защо Хафнър го повика обратно? Едва ли само за да го осведоми за положението.

Хафнър сякаш отгатна мислите му.

— През нощта ще осветим провизиите, които изнасяме от склада. Ще поставим охрана с автоматични пушки, докато преместим храната в новата сграда. Ще ни отнеме около десетина дена. Междувременно бързите ни култури вече зреят. Предполагам, че плъховете ще се насочат към тях. За да запазим бъдещата храна, ще трябва да пуснете вашите животни.

— Но правилникът не разрешава да се пускат на свобода каквито и да е животни на планетата — започна биологът, — преди да се извърши пълно изследване на възможните вредни последствия, до които биха довели евентуално.

— Това става за десет или двадесет години. А сега случаят е спешен и аз поемам отговорността — ако желаете, писмено.

Биологът бе крайно объркан. Имаше опасност да се получи както с Австралия, нападната от зайци, или както с планетата, завладяна от охлюви. Но не можеше да се направи нищо друго.

— Съмнявам се, че ще има полза от тях срещу такива грамадни плъхове — протестира той.

— Нали разполагате с хормони? Използувайте ги!

Командирът се обърна и започна да обсъжда конструкцията с инженера.

Мерин събра мъртвите плъхове и ги сложи в хладилника за по-нататъшно изучаване. След това се оттегли в лабораторията си и изработи метод за въздействие върху домашните животни, които колонистите носеха със себе си. Направи им първите инжекции и внимателно ги наблюдава, докато те преминаха успешно началната шокова фаза на растежа. Щом видя, че ще оживеят, той ги пусна.

Тогава насочи вниманието си към плъховете. Забележителни бяха силните отклонения в големината. Органите им бяха обикновени, но размерите на всеки от тях варираха повече от нормалното. Зъбите им се различаваха доста. Някои носеха огромни кучешки зъби на фини челюсти, а други — тънки резци, неподхождащи на масивната костна структура. Като представители на един и същи вид те бяха най-разнородните, които биологът бе срещал досега.

Той разгледа под микроскоп тъканите им и събра резултатите в таблици. Различията между отделните индивиди бе по-малка тук, но достатъчна да го накара да се замисли. Възпроизвеждащите клетки бяха особено объркващи.

Късно следобед Мерин по-скоро почувствува, отколкото чу, безшумното профучаване на строителните машини. Погледна през прозореца и видя пушек да се носи нагоре. Когато растителността беше изгорена, димът изчезна и топли вълни се издигнаха към небето.

Строяха на един хълм. Дребните същества, които лазеха и пълзяха в храсталака, нападаха най-уязвимото място на колонията — хранителните припаси. Когато строителната работа бе свършена, на хълма не остана нито храстче, нито стрък трева.

 

 

Териери. В миналото те бяха ловните кучета на селскостопанската ера. Не се отличаваха с особен ръст, но това се компенсираше от по-голяма кръвожадност към гризачите. Още ги държаха предимно в хамбари и ниви, а от известно време отново ги използуваха — на планетите, където условията се повтаряха.

Кучетата, които колонистите бяха взели със себе си, бяха териери. Те бяха все така бързи, все така настървени срещу гризачите, но вече не бяха малки. Работата се оказа трудна, но Мерин я свърши добре, така че кучетата не загубиха нищо от умението и скоростта си, пораствайки до размерите на санбернарската порода.

Плъховете се насочиха към полетата с бързи култури, които бяха селектирани специално за новите колонии. Те се засяваха, растяха и бяха готови за жътва само за седмици. След четири такива реколти почвата ставаше неплодоносна, но това не означаваше нищо през първите години, когато разполагаха с много земя.

Нашествието на плъховете достигна бързите култури и кучетата бяха пуснати срещу гризачите. Те се втурнаха през нивите на лов. Скок, щракване с челюсти, отмятана на глава и плъхът тупваше встрани със счупен гръбнак. Кучетата се насочваха към следващия.

Те обикаляха и избиваха, докато престанаха да виждат. Вечерта се върнаха окъпани в кръв, предимно чужда, и изтощени. Мерин ги натъпка с антибиотици, превърза раните им, нахрани ги венозно и ги приспа. На следващата сутрин ги събуди с по една стимулираща инжекция и ги пусна отново в жестоката борба.

Два дена бяха нужни на плъховете да разберат, че не могат да се хранят през деня. Не така многобройни, те дойдоха през нощта. Спуснаха се върху лозите и изръфаха плодовете, изгризаха зреещото зърно, опустошиха зеленчуците.

На следващия ден колонистите инсталираха осветление. Кучетата бяха с тях, обезсърчавайки малкото плъхове, които бяха достатъчно глупави да се опитват все още да ядат по светло.

Един час преди смрачаване Мерин повика обратно кучетата и им даде силно приспивателно. След стъмване той ги освободи от въздействието му и ги отведе на полето леко зашеметени. Миризмата на плъхове ги съживи. Ако не чак толкова бързи, то те бяха злобни както винаги.

Плъховете дойдоха от съседните поляни не като преди поединично, по два или три; този път пристигнаха наедно. Като пищяха и шумяха в тревата, те се спуснаха към полетата. Беше тъмно и Мерин не ги виждаше, но можеше да ги чуе. Той заповяда да насочат прожекторите натам и да ги пуснат.

Пред внезапния блясък плъховете се спряха и започнаха да сноват недоволни наоколо. Кучетата трепереха и виеха. Мерин ги задържаше. Пусна ги, когато плъховете потеглиха отново. Кучетата се втурнаха в атака, но не смееха да нападнат основната маса. Те ловяха отделилите се и стесняваха останалите в по-компактна група. Така плъховете бяха практически неуязвими.

Колонистите биха могли да изгорят събраните накуп вредители със съответното оръжие, но те го нямаха и нямаше да го получат по-рано от години. Дори да го притежаваха, употребата на подобни средства би застрашила реколтата, която те трябваше да спасят, ако бе възможно. Работата се падаше на кучетата.

Масата плъхове стигна до края на нивата и се разпадна. Те можеха да останат обединени и да посрещнат общия си противник, но при наличието на храна забравиха единството си и се пръснаха — гладът командуваше. Кучетата радостно се впуснаха да ги преследват. Те ловяха гладните плъхове един по един и ги убиваха, докато ядат.

Когато се съмна, заплахата от плъховете бе отминала.

На следващата седмица колонистите свършиха с жътвата, прибраха хранителните продукти в склада и веднага засяха нови култури.

Мерин седеше в лабораторията и се опитваше да анализира ситуацията. Колонията изпадаше от една криза в друга и всичките бяха свързани с храната. Само по себе си всяко критично положение не беше страшно, но свързани в едно, те можеха да доведат до крах. Нямаше значение как се гледа на проблема; просто липсваше екипировката, необходима за Глейд.

Грешката изглежда беше на Биологическата инспекция — не бяха съобщили за наличието на напаст, застрашаваща хранителните припаси. Независимо какво мислеше командирът за тях, хората от БИ знаеха работата си. Щом казваха, че няма мишки или плъхове на Глейд, значи не е имало — когато бе направен огледът на планетата.

Въпросът бе кога те бяха дошли и как се бяха появили тук.

Мерин седеше и гледаше вторачено в стената, прехвърляйки в ума си хипотези, като ги изоставяше, когато губеха смисъл.

Погледът му се премести от стената към клетката на всеядното горско животно, голямо колкото катеричка. То бе най-многобройното на Глейд и видът му бе нещо обикновено за колонистите.

И все пак то бе забележително същество, повече дори, отколкото бе смятал биологът. Просто и незначително на вид, то би могло да бъде най-важното от всички срещнати от Човека на световете, които бе заселил. Колкото по-дълго го наблюдаваше, толкова повече Мерин се убеждаваше в това.

Той седеше мълчалив, следейки животното, без да смее да се помръдне. Остана така, докато се стъмни и всеядното възобнови нормалната си дейност.

Нормална? Думата нямаше приложение на Глейд.

Времето, прекарано с всеядното, му осигури един отговор. Нужен му бе друг. Реши, че знае какъв бе той, но му трябваха повече сведения и допълнителни наблюдения.

Мерин инсталира внимателно уредите си на края на селището. Само там съществуваше информацията, която му бе необходима.

Прекара известно време в екскаватора, проверявайки първите си изследвания. Резултатите допълниха общата картина.

Когато бе вече сигурен във фактите, той отиде при Хафнър.

Командирът беше благоприятно настроен: това отразяваше лекотата, с която в колонията се извършваха работите.

— Седнете — каза той меко. — Ще запалите ли?

Биологът седна и си взе цигара.

— Мислех, че бихте желали да научите откъде са дошли мишките — поде той.

Хафнър се усмихна:

— Те не ни тревожат повече.

— Определих също и произхода на плъховете.

— Те са под контрол. Добре се справихме.

„Напротив“ — помисли си Мерин. Търсеше откъде точно да започне.

— Глейд има климат и топография подобни на земните — каза той. — Имала ги е през последните двадесет хиляди години. Още по-отдавна, преди около сто милиона години, също е приличала на Земята през съответния период.

Мерин наблюдаваше учтивия израз на интерес, което лицето на командира бе приело, докато се говореше за очевидното. Добре, дотук бе ясно. Обаче изводите не бяха такива.

— През времето между тези сто милиона и двадесет хиляди години нещо се е случило на Глейд продължи Мерин. — Не знам причината. Тя принадлежи на космическата история и може никога да не я разкрием. Но каквато и да е причината — изригвания на слънцето, нестабилно равновесие на силите във вътрешността на планетата или може би среща с междузвезден облак прах с променлива плътност — климатът на Глейд се е променил.

Променил се е с невъобразима рязкост и продължил да се изменя. Преди приблизително сто милиона години на Глейд е имало карбонова гора. Гигантски влечуги, приличащи на динозаври, и дребни бозайници са я изпълвали. Първата голяма промяна е унищожила динозаврите както на Земята, без да засегне обаче все още примитивния предшественик на всеядното, защото той е можел да се приспособява към новите условия.

Нека да ви дам представа как са се променяли условията. Дадена местност е била няколко години пустиня; след това се е превърнала в джунгла; а по-късно се е образувал ледник. После цикълът се повтарял със страшни отклонения. Всичко е могло да стане — и е ставало — за период, по-малък от продължителността на живота на индивид от всеядните. В продължение на сто милиона години такива са били условията за съществуване на Глейд. И те са били крайно неблагоприятни за запазването на вкаменелости.

Хафнър разбра значението на факта и се заинтересува:

— Искате да кажете, че тези климатични изменения са спрели изведнъж преди двадесет хиляди години? Да не би да започват пак?

— Не знам — призна биологът. — Но вероятно бихме разбрали това, ако ни е необходимо.

Командирът поклати мрачно глава.

— Необходимо ни е, щом ни засяга.

„Може би“ — помисли си биологът.

— Особеното е, че е било трудно да се оживее — продължи той. — Птиците са могли и са отлетели към райони с по-подходящ климат; доста от тях са се спасили. А от бозайниците е успял да се запази само един вид.

— Фактите ви не са точни — забеляза Хафнър. — Има четири вида, вариращи по големина от катерица до хипопотам.

— Един вид — повтори упорито Мерин. — Всички те са един и същи вид. Ако прехранването се подобри и е предостатъчно за най-едрото животно, някои от по-малките така наречени видове порастват. Обратното, ако храната в някоя категория не достига, следващото поколение, което изглежда може да се появи почти веднага, се смалява до форма, която съответствува на възможностите за изхранване.

— Мишките каза бавно Хафнър.

Мерин довърши мисълта вместо него:

— Мишките ги нямаше тук, когато дойдохме. Те са родени от всеядното с размери на катерица.

Хафнър кимна.

— А плъховете?

— Родени от следващите по големина. В края на краищата ние сме също околна среда, може би най-суровата, с която животните са се сблъсквали досега.

Командирът беше човек на практиката. Понятията не бяха силната му страна.

— Мутации, значи? Но аз мислех…

Биологът се усмихна:

— На Земята това би било мутация. Тук е по-скоро обикновена еволюционна адаптация. — Той поклати глава. — Никога не съм ви го казвал, но всеядните, въпреки че могат да бъдат погрешно сметнати за земна форма на живот, нямат нито гени, нито хромозоми. Очевидно имат наследственост, но как се предава тя — не знам. Както и да е, тя се проявява и отговаря на външните условия много по-бързо от всичко, което сме срещали.

Хафнър отговори сам на себе си:

— В такъв случай никога няма да се отървем от тази напаст. — Той скръсти ръце и пак ги освободи. — Освен ако не очистим планетата от целия й животински свят.

— С радиоактивен прах ли? — попита биологът. — Те са преживели и по-лошо.

Командирът обмисли възможностите.

— Може би трябва да напуснем планетата и да я оставим на обитателите й.

— Твърде късно е — отвърна Мерин. — Те ще бъдат на Земята също както и на всички населени планети.

Хафнър го изгледа въпросително. В съзнанието му се оформиха същите картини, които си бе представил и биологът. Три кораба бяха изпратени да колонизират Глейд. Един беше останал с колонистите, за да осигури оживяването им, ако се случеше нещо непредвидено. Другите два бяха отлетели обратно към Земята да занесат съобщението, че всичко бе наред и че бяха нужни още съоръжения. Те бяха отнесли и няколко живи екземпляра от фауната на планетата.

Клетките, в които държаха животните, бяха надеждни. Но по-малки видове можеха да се измъкнат, трябваше понастоящем вече да са свободни — незабелязано да обитават товарните помещения на корабите.

Нищо не можеха да направят, за да спрат тези кораби. А веднъж достигнали Земята, щяха ли да се усъмнят биолозите? Дълго време сигурно не. Най-напред щеше да се появи нова разновидност на плъха, която биха приписали на мутация. Без специално познание нищо нямаше да свидетелствува за връзката им с екземплярите, донесени от Глейд.

— Трябва да останем — каза биологът. — Трябва да ги изучим и можем да го направим най-добре тук.

Той си помисли за грамадните комплекси от сгради на Земята. Твърде много би се инвестирало в работата по опразването и осигуряването им срещу вредителите. Милиарди хора не биха могли да напуснат родната планета, докато се свърши операцията.

Те бяха останали на Глейд не като колония, а като гигантска лаборатория. Бяха спечелили една планета и загубили еквивалента на десет и повече, докато открият накрая разрушителните способности на всеядните.

Дразнещо животинско хъркане прекъсна размишленията на биолога. Хафнър повдигна глава и погледна през прозореца. Със свити устни той грабна една пушка от стената и изскочи навън. Мерин го последва.

Командирът се насочи към полетата, където бързите култури вече зрееха. На върха на една могилка той се спря и коленичи. Превключи на „максимален огън“, прицели се и стреля. Беше високо и той пропусна животното в нивата. Тънка струйка кафяв дим се разнесе над зелената растителност.

Прицели се по-внимателно и стреля отново. Зарядът излетя със свистене от дулото и удари животното в предната лапа. Звярът подскочи високо във въздуха и падна мъртъв.

Приближиха се до животното, което Хафнър бе убил. Като се пренебрегне липсата на специфична окраска, то бе добра имитация на тигър. Командирът го ритна с върха на обувката си.

— Изгонихме плъховете от склада и те отидоха в полетата — промърмори той. — Изтребихме ги с кучета и те развъдиха тигри.

— Ще бъде по-лесно, отколкото с плъховете — каза Мерин. — По тигрите може да стреляме.

Той се наведе над убитото куче, близо до което бяха изненадали голямата котка.

Другото куче дойде, скимтейки, от далечния край на нивата, където бе избягало от страх. То бе смело куче, но не можеше да се бие с толкова силен и грамаден хищник. То излая и облиза лицето на другарката си.

Биологът вдигна разкъсаното куче и се отправи към лабораторията.

— Не можете да я спасите — каза Хафнър горчиво. — Мъртва е.

— Но кученцата не са. Ще имаме нужда от тях. Плъховете няма да изчезнат само защото са се появили тигри.

Главата на кучето се отпусна безпомощно през ръката му и кръв покапа върху дрехите му, докато Хафнър го следваше нагоре по хълма.

— Тук сме от три месеца — каза изведнъж командирът. — Кучетата са в полетата от два. А тигърът бе достигнал вече зрялост. Как си обяснявате подобно явление?

Мерин се прегърби под тежестта на кучето. Хафнър никога не би разбрал удивлението му. Всичките му понятия като биолог бяха объркани. Какво обясняваше еволюцията? Тя бе историята на органичния живот на един свят. Извън този свят можеше да не бъде приложима.

Човек не знаеше много неща дори за себе си. В познанието му имаше тъмни петна, които теориите просто прескачаха. А за други същества незнанието му бе понякога неизмеримо.

Раждането беше нещо обикновено; то ставаше на безброй планети. Кротки тревопасни, жестоки хищници, най-разнообразни животни раждаха малките си. Това се случваше постоянно. Малките растяха, достигаха зрялост.

Той го обясни внимателно на Хафнър:

— Ако степента на оживяване е висока и има огромни различия в ръста, изобщо няма нужда младите животни да бъдат млади. Те могат да се раждат като напълно обособени възрастни!

 

 

Макар не и с темпото, с което бе започнала, колонията напредваше. Бързите култури бяха заменени с нормални и по-разнообразни насаждения. Построени бяха нови сгради и припасите, съхранявани в тях, бяха разпрострени нашироко, на малки купчини за по-лесно инспектиране.

Кученцата оживяха и след година бяха вече зрели. След специална подготовка ги пуснаха из полетата, където те се присъединиха към по-старите кучета.

Борбата срещу плъховете продължаваше. Държаха ги под контрол, въпреки че вредите, които нанасяха, бяха значителни.

Първоначалното животно, непроменено по форма, разви апетит към електрически изолатори. Единствената предпазна мярка бе да се поддържа напрежението през цялото време. Дори тогава се случваха неприятни прекъсвания, докато се откриеше мястото на късото съединение и се подмени кабелът с разкъсана изолация. Превозните средства се държаха добре затворени или се паркираха в гаражи. Ако и да не се разрастваха на брой, вредителите не можеха да бъдат отстранени.

Появата на тигрите предизвика тревога, но те бяха едри животни и своевременно ги застрелваха. Те нападаха през нощта, така че на колонистите се наложи да поставят охрана около селището. Където светлините не достигаха, помагаше инфрачервеният мерник. Тигрите загиваха веднага, щом се появяваха. С изключение на първото, нито едно куче не бе загубено.

 

 

Тигрите се промениха, запазвайки обаче формата си. Външно бяха все така големи и силни убийци, но докато избиването продължаваше, Мерин забеляза удивителен факт — вътрешната органична структура ставаше постепенно по-незряла.

Последният тигър, който му донесоха за изследване, изглеждаше като новородено зверче. Тънкият му стомах бе приспособен по-скоро за мляко, отколкото за смилане на месо. Направо беше чудо как той бе дал енергия за задвижването на такива огромни мускули. Но го бе сторил през смъртоносните петнадесет минути, преди звярът да бъде застрелян. Загуби на живот нямаше, трябваше да се погрижат само за един ранен дорест кон.

Този бе последният тигър, който убиха. След това набезите престанаха.

Сезоните минаваха и нищо ново не се случваше. Космическата цивилизация или дори само част от нея, представяна от колонията, се оказа не по силите на съществото, за което Мерин мислеше сега като за „Всебозаещото“. То произхождаше от минало, изпълнено с катаклизми, но не можеше да посрещне предизвикателството на най-жестоката околна среда.

Или така изглеждаше.

 

 

Три месеца преди да пристигнат следващите космонавти бе открито ново животно, което се прехранваше по полетата. Не беше друг тигър: те бяха хищници. Нито плъхове, защото лозите бяха обрани по начин, на който никакъв гризач не бе способен.

Храната не беше важна. Колонията имаше достатъчно. Но ако новото същество предизвестяваше нова напаст, трябваше да знаят как да я посрещнат. Колкото по-рано научеха какво бе животното, толкова по-добре щяха да подготвят отбраната си срещу него.

Кучетата не помагаха. Съществото се разхождаше из полето, което пазеха, и те не го нападаха, нито даваха поне вид да знаят, че то бе там.

Колонистите бяха извикани отново да дежурят, но то ги избягваше. Патрулираха вече седмица и все още не го бяха зърнали дори.

Хафнър прибра охраната и заложи алармена система в нивата, която то най-често посещаваше. Животното обаче я откри и премести района си на действие в друго поле, където не бе инсталирана сигнализация.

Командирът се посъветва с инженера, който конструира система, реагираща на топлината на тялото. Тя бе зарита в първото поле, а старата преместена в друго.

Две нощи по-късно точно преди разсъмване прозвъня аларменият сигнал.

Мерин се присъедини към Хафнър в покрайнините на селището. И двамата носеха пушки. Вървяха пеш; шумът на каквото и да е превозно средство можеше да уплаши животното. Те заобиколиха и се приближиха към нивата изотзад. Хората в лагера бяха предупредени и готови да помогнат, ако се наложеше.

Двамата пълзяха мълчаливо през храсталака. То се хранеше в полето без много шум, но вече го чуваха. Кучетата не се бяха разлаяли.

Промъкнаха се още съвсем малко напред. Синьото слънце на Глейд изгря и освети напълно целта им. Пушката падна от ръката на Хафнър. Той стисна зъби и я повдигна отново.

Мерин протегна ръката си да го задържи.

— Не стреляйте — прошепна той.

— Аз съм командирът тук. Казвам, че е опасно.

— Опасно е — съгласи се Мерин все така шепнешком. — Точно затова не може да стреляте. По-опасно е, отколкото си мислите.

Хафнър се поколеба и биологът продължи:

— Всебозаещото не можеше да се бори с променената среда и затова роди мишки. Ние ги спряхме и то ни срещна с плъхове. Отблъснахме и тях и то роди тигър. Тигърът беше най-лесният от всички за нас и за момент бе привидно задържан. Но в действителност развитието не е било прекратено. Друго животно се е формирало, това, което виждате тук. Две години бяха нужни, за да го създаде — как точно, не знам. За появата му на Земята са били необходими повече от един милион.

Хафнър не бе свалил пушката и не показваше признаци да го направи. Той гледаше съсредоточено през мерника.

— Не виждате ли? — убеждаваше го Мерин. — Не можем да унищожим всебозаещото. Сега то е на Земята и на други планети, долу в хранителните складове на големите ни градове, маскирало се като плъх. А ние никога не сме били способни да се отървем от собствените ни земни плъхове, така че как можем да изтребим всебозаещото?

— Още една причина да започнем сега — гласът на Хафнър беше безчувствен.

Мерин блъсна надолу пушката.

stote_obraza_na_zhivota_myzhe_s_pushka.png

— Техните плъхове по-добри ли са от нашите? — попита той гневно. — Ще победят ли нашествениците, или нашите ще са по-силни? Или ще сключат примирие, ще се обединят и кръстосат, и тогава ще воюват срещу нас? Не е невъзможно; всебозаещото може да го стори, ако кръстоската има по-висока степен на оживяване. Още ли не можете да разберете? Има развитие. След тигъра то отгледа това. Ако еволюцията не успее, ако го застреляме, какво ще създаде то по-нататък? Мисля, че с това същество можем да се справим. Но следващото ще в такова, с каквото не искам да се срещна.

То ги чу. Повдигна главата си и се огледа. Бавно започна да отстъпва и да се отдалечава по посока на близката горичка.

Биологът се изправи и го повика тихо. Съществото побягна към дърветата и се спря едва под сянката им.

Двамата оставиха пушките си на земята. Приближиха се заедно към горичката с разтворени ръце, за да покажат, че не носят оръжие.

То излезе да ги посрещне. Беше голо, тъй като не бе имало време да научи за облеклото. Нямаше и оръжие. Откъсна един голям бял цвят от дървото и го протегна мълчаливо напред в знак на мир.

— Чудя се на какво прилича — каза Мерин. — Изглежда възрастно, но може ли да бъде напълно? Какво е отвътре тялото му?

— Чудя се какво ли има в главата си — отвърна обезпокоен Хафнър.

Приличаше много на човек.

Бележки

[1] Горска поляна (бел.прев.)

Край