Оригинално заглавие
The Artifact Business, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Корекция и форматиране
gogo_mir (2014)

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 10 от 1984 г.

Илюстрации: Росица Скорчева


Волтусианецът беше малък повяхнал хуманоид. Тъмночервените израстъци на шията му потрепваха нервно, като че ли мисълта за археологическите разкопки в полето го вълнуваха непоносимо. Той жестикулираше нетърпеливо с една от четирите си криви ръце, подканяйки ме да вървя напред по наносния слой.

— Оттук, приятелю. Ето там е гробът на императора.

— Идвам, Долбак.

Аз се влачех след него, чувствувайки тежестта на лопатата и раницата върху раменете си. Няколко мига по-късно го настигнах. Той стоеше до една кръгла издатина над земята и сочеше надолу.

— Това е — каза той радостно. — Запазих го за вас.

Аз порових в джоба си, извадих оттам купчина звънтящи монети с формата на стрели и му подадох една. Волтусианецът благодари с възторженото си кимване и изтича зад мен, за да ми помогне да се разтоваря.

Взех лопатата от него и започнах да копая. Обзе ме трепетното вълнение на откритието. Това се случваше при всички нови разкопки. Предполагах, че този момент на предчувствия, когато лопатата се забива за първата копка в земята, е най-голямото удоволствие за археолога. Копаех бързо и равномерно, следвайки указанията на Долбак.

— Ето го там — каза той с почит в гласа. — И е красиво. О, Джаръл-сър, колко съм щастлив заради вас!

Аз се облегнах на лопатата, за да си поема дъх, преди да се наведа и го разгледам. Избърсах капчиците пот от челото и си помислих за великия Шлиман, работещ в задухата и горещината на Хисарлък, за да открие развалините на Троя. Шлиман бе дълго време един от моите кумири заедно с другите археолози, направили първите разкопки в плодоносната почва на Майката-Земя.

Уморен, аз клекнах на едно коляно и започнах да ровя във финия пясък на волтусианската равнина, опипвайки разкрития ярък предмет. Очистих го от наносното покритие и го разгледах внимателно.

biznes_s_artefakti_arheologicheski_razkopki.png

— Амулет — казах аз след малко. — Трети период, неспецифичен защитен талисман, осеян с най-фини смарагди.

Анализът беше завършен. Обърнах се към Долбак и сграбчих топло ръката му.

— Как мога да ти се отблагодаря, Долбак?

— Не е необходимо — сви рамене той и хвърляйки поглед към амулета, добави: — Ще бъде скъпо оценен. С гордост ще го носи някоя жена от Земята.

— О, да — съгласих се аз с лека горчивина в гласа.

Долбак се бе докоснал до източника на моето дълбоко разочарование и печал. Това извращение на археологията, превръщащо я в източник за дрънкулки и дреболии за украсяване на домовете на богатите и на жените, винаги ме измъчваше. Макар че никога не бях виждал Земята, аз обичах да вярвам, че работя по великата традиция на Шлиман и Евънс, чиито най-големи открития можеха да бъдат видяни в галериите на Бритиш мюзеум и Ашмолиън, а не провесени върху изрисуваните гърди на някоя твърде богата мома, овладяна от истинска страст за антики.

Почувствувах голямо удовлетворение, когато дойде Възраждането и когато интересите на всички се обърнаха изведнъж към древния свят и съкровищата, които лежаха в земята.

Избраната от мен професия, мислех аз, беше сега една от тези, които имаха стойност както за обществото, така и за личността. Колко бърках! Заех се с тази работа, като се надявах, че тя ще ме снабди с така необходимата сума за едно пътуване до Земята. Вместо това обаче аз не станах нищо повече от един наемен лакей на търговец с дамски украшения, докато мечтата за недостижимите земни музеи се покри с дебел слой прах.

Въздъхнах и се съсредоточих отново на разкопката. Амулетът лежеше там, безукорен в своето съвършенство. Той бе един чудесен спомен от великата раса, населявала някога Волтус. Прикривайки тъгата си, аз протегнах ръце и нежно очистих амулета от пръстта, в която бе почивал толкова хиляди години.

Изведнъж почувствувах желание отново да дам бакшиш на Долбак. Повехналият волтусианец прие с благодарност, но и с известна резервираност монетите, което ме накара да почувствувам, че целият този бизнес му изглежда така мръсен, както и на мен.

— Днес свършихме добра работа — му казах аз. — Хайде сега да се връщаме. Ще продадем тази проба и след това ще ти дам комисионата, е, стари приятелю?

— Би било много добре, сър — отвърна меко той и ми помогна още веднъж да наместя моите принадлежности на гърба си.

Ние пресякохме равнината и мълчаливо навлязохме в поселението на земяните. Докато си проправяхме път през ветровитите улици към пробиерната, ни посрещнаха шумни тълпи от четириръки и с пурпурен цвят на кожата волтусиански деца, които ни предлагаха за продан изработени от самите тях неща. Част от тях бяха наистина прекрасни. Волтусианците изглежда притежаваха забележителната дарба на занаятчии. Аз обаче ги отблъснах всичките. Отбягвах ги без значение колко възхитителни ресни от стъклени нишки можеха да шият и колко въздушни и нежни резби върху слонова кост можеха да правят. Такива неща, бидейки съвременни, нямаха на Земята пазарна цена и човек с моите ограничени финансови възможности не би могъл да си позволи такъв лукс.

Пробиерната беше още отворена и когато я приближихме, видях да стоят отвън няколко души, всеки със своя волтусиански гид.

— Хелоу, Джаръл — ме поздрави грубо един висок мъж.

Аз трепнах. Това беше Дейвид Стърджес, един от най-безскрупулните археолози на Компанията на Волтус, един човек, който, без да се замисли, би се заровил в най-светите гробници на планетата, причинявайки непоправими повреди заради една единствена вещ с пазарна стойност.

— Хелоу, Стърджес — отвърнах късо.

— Имаше ли добър ден, старче? Намери ли нещо особено ценно за себе си?

Аз се усмихнах слабо и кимнах.

— Красив амулет от Третия период. Имам намерение да го предам незабавно, но, ако нямаш нищо против, няма да го сторя. Ще го занеса у дома и ще го поставя на нощната си масичка. Така няма да има нужда да обръщаш всичко наопаки, за да го намериш.

— О, това няма да е необходимо — отвърна Стърджес. — Аз дойдох днес с един куп емайлирани черепи — една дузина, от Ерата на Експанзия, украсени с орнаменти от платина. Моето момче ги намери за мен. — Той посочи своя гид-волтусианец на име Кабур. — Чудесен приятел е този Кабур. Откри скривалището им, като че ли имаше радар в носа си.

Тъкмо започнах да давам оценка на моя гид, когато Цвайг, пробиерът, пристъпи към вратата на офиса си и погледна навън.

— Кой е следващият? — попита той. — Ти ли, Джаръл?

— Да, сър — отвърнах аз, вдигнах лопатата си и го последвах вътре.

Той се отпусна до бюрото си и ме погледна с уморен поглед.

— Какво ми носиш, Джаръл?

Аз измъкнах амулета от раницата си и му го подадох през бюрото. Той го разгледа внимателно, забелязвайки начина, по който мигаха вградените гобровири[1] и вдигна поглед.

— Нелошо — каза той.

— Той е с твърде фина изработка, нали?

— Нелошо — повтори той. — Седемдесет и пет долара, това е моята последна дума.

— Какво? Та аз пресметнах, че този амулет струва най-малко петстотин! Хайде, Цвайг, бъди умерен. Погледни качеството на тези гобровири!

— Много добро — призна той. — Но ти трябва да разбереш, че колкото и да е привлекателен, не е скъпоценен камък с твърде висока стойност. А аз трябва да взема под внимание както историческата, така и истинската му стойност. Ясно ли ти е?

Намръщих се. Сега щеше да последва дълга реч относно търсенето и предлагането, дефицита на скъпоценни камъни, цената на превоза до Земята, пазара и т.н. Аз се обадих, преди да успее да я започне.

— Не искам да се пазаря, Цвайг. Дай ми сто и петдесет, или ще го задържа за себе си.

— Какво ще правиш с него? — хитро се усмихна той. — Ще го подариш на Бритиш мюзеум ли?

Забележката му ме жегна. Погледнах го тъжно, а той добави:

— Ще ти дам сто.

— Сто и петдесет, или не го давам.

Той се пресегна отдолу и загреба от едно чекмедже десет десетдоларови банкноти, след което ги разстла отгоре на бюрото.

— Аз предлагам толкова — каза той. — Това е най-доброто, което Компанията може да направи.

biznes_s_artefakti_pri_antikvarja.png

Погледнах го отчаяно, след това взех намръщен десетте десетдоларови банкноти и му подадох амулета.

— Вземи. Ти можеш да ми дадеш тридесет сребърника[2] за следващия, който ще ти донеса.

— Не ми се сърди, Джаръл. Това ми е работата.

Подхвърлих една от десетте банкноти на чакащия Долбак, кимнах рязко и излязох.

Върнах се в мизерното си жилище в покрайнините на земната колония в състояние на дълбока депресия. Всеки път, когато предавах някой артефакт на Цвайг, а през осемнадесетте месеца от деня, в който приех тази проклета работа, аз му бях предал съвсем малко, се чувствувах като един Юда. Когато си мислех за редицата стъклени шкафове, които можеха да бъдат напълнени с моите находки, да кажем в залата на Волтус в Бритиш мюзеум, изпитвах болка. Кристалните щитове с двойна ръкохватка, клиновете за поставяне между зъбите[3] от най-фин обсидиан, обиците с техния филигран от зъбци — всички те бяха произведения на една от най-плодовитите цивилизации въобще, тази на старите волтусианци, а бяха разпръсквани по всички ъгълчета на Галактиката като дрънкулки.

Днешния амулет, какво направих с него? Продадох го на… на един доставчик, за да бъде откаран с кораб на Земята и продаден на търг на лицето, предложило най-висока цена.

Огледах стаята си. Беше малка, спретната и с нито един мой собствен артефакт в нея. Всичките си съкровища бях прехвърлил през тезгяха на Цвайг. Нямах желание да оставя за себе си нито един. Чувствувах, че страстта на антикваря умираше в мен, задушена от дивия комерсиализъм, който ме впримчи от момента на подписването на контракта с Компанията.

Взех една книга от лавицата, „Минойският дворец“ от Евънс, погледнах я за момент със злоба и след това я върнах обратно на мястото й. През този ден очите ми туптяха от мъка. Чувствувах се изсушен и много уморен.

Някой почука на вратата, отначало плахо, а после по-смело.

— Влез — казах аз.

Вратата се отвори бавно и един малък волтусианец влезе в стаята. Познах го. Беше безработен и твърде неблагонадежден гид, за да може човек да му има доверие.

— Какво те носи насам, Къшкак? — попитах го уморено аз.

— Сър Джаръл-сър?

— Да.

— Нуждаете ли се от гид, сър? Мога да ви покажа най-добрите съкровища, сър. Най-добрите. Тези, за които ще можете да вземете добра цена.

— Вече си имам гид — му казах. — Долбак. Не се нуждая от още един. Благодаря.

Волтусианецът изглежда се сви в себе си. Той притисна неловко долния си чифт ръце до страните си.

— Тогава съжалявам за безпокойството, Джаръл-сър. Съжалявам. Много съжалявам.

Видях го как си отиде отчаян. Всички тези волтусианци, дори младите, ми приличаха на повехнали стари мъже. Те бяха една напълно деградирала раса с някакви жалки остатъци от величието, което трябва да са имали в дните, когато са били създавани великите артефакти. Беше странно, си мислех аз, че една раса е могла да деградира така в течение само на няколко хиляди години.

Потънах в неспокойна дрямка в моето голямо кресло. Около двадесет и три часа и половина се почука отново.

— Влез — казах аз леко сепнат.

Прага прекрачи мършавата фигура на Джордж Дарби, археологът, който споделяше моето страстно желание да видя Земята и отвращението ми към робството, на което се бяхме продали.

— Какво те води така късно тук, Джордж? — го попитах аз и както обикновено добавих въпроса: — Как мина пътуването ти днес?

— Пътуването ми ли? О, моето пътуване? — Той изглеждаше странно развълнуван. — Да, моето пътуване. Ти познаваш моя гид Къшкак, нали?

Аз кимнах.

— Той беше преди малко тук. Търсеше работа. Не знаех, че е работил с теб.

— Само няколко дни — отвърна Дарби. — Той се съгласи да работи за пет процента и аз го наех.

Не казах нищо. Знаех как можеха да се обърнат нещата.

— Той е бил тук, а? — намръщи се Дарби. — Ти не го нае, нали?

— Разбира се, че не! — отвърнах аз.

— Е, аз го сторих. Но вчера той ме води в кръг пет часа, преди да си признае, че в действителност не е имал предвид никое място, така че аз го набих с пръчка и затова съм тук.

— Защо? С кого излиза днес?

— С никой — каза откровено Дарби. — Излязох сам.

За пръв път забелязах, че пръстите му треперят, а в тъжния полумрак на моята стая лицето му изглеждаше бледо и изпито.

— Излезе сам? — повторих аз. — Без гид?

Дарби кимна, прокарвайки нервно пръсти през непокорния си перчем.

— Така направих отчасти по необходимост (не можах да намеря навреме друг гид), отчасти защото исках да пообиколя сам. Гидовете имат обичай да те водят към една и съща област на Гробището. Това ти е добре известно. Аз се насочих в друга посока, сам.

Той замълча за момент, а аз се зачудих какво толкова го е разтревожило.

— Помогни ми да се оправя с раницата — след известна пауза ме помоли той.

Аз освободих раменете му от ремъците и поставих сивата брезентова торба на един стол. Той откопча ръждясалите токи и внимателно измъкна нещо.

— Ето — каза той. — Какво ще кажеш за това, Джаръл?

Аз взех от него предмета и много старателно го разгледах. Находката представляваше купа, издълбана ръчно от някаква мътна на вид черна смола. По нея грубо изпъкваха следи от пръсти, а самата тя беше неравно оформена и изглеждаше несръчно направена.

— Какво е това? Без съмнение е праисторическа.

— Така ли мислиш, Джаръл? — горчиво се усмихна Дарби.

— Би трябвало да бъде — отвърнах аз. — Погледни я! Бих казал, че е направена от дете, ако не бяха тези големи отпечатъци от пръсти в смолата. Или е много стара, или е работа на идиот.

— Логична оценка — кимна той, — само че виж какво открих в пласта под купата — при тези думи той ми подаде един позлатен клин за поставяне между зъбите.

— Това е било под купата? — попитах смутено аз. — Значи ти искаш да кажеш, че купата е по-съвременна от клина?

— Да — отвърна тихо той и скръсти ръце. — Джаръл, чуй моето предположение и ще можеш да прецениш колко струва. Нека отхвърлим възможността купата да е направена от някой идиот и нека не считаме, че тя е представител на упадъка във волтусианското грънчарство, за който ние не знаем нищо.

— Предполагам — каза той, внимателно отмервайки думите си, — че купата можем да я отнесем към класическата античност от преди около три хиляди години или нещо подобно. А този клин за поставяне между зъбите, на който така се възхищаваш, на външен вид изглежда да е от една или най-много две години.

При тези думи аз едва не изпуснах клина.

— Искаш да кажеш, че волтусианците ни мамят ли?

— Точно така — отвърна той. — Искам да кажа, че в тези техни колиби, в които да се влезе е табу за нас, те се занимават с производството на купища антики и ги заравят на подходящи места, където ние можем да ги открием и изкопаем.

Този замисъл беше ужасяващ.

— Какво мислиш да правиш? — го попитах аз. — Какво доказателство имаш?

— Още нямам, но ще го намеря. Имам намерение да извадя на бял свят цялата мръсотия — каза енергично Дарби. — Ще проследя Къшкак, ще изтръгна истината от него и ще разглася из цялата Вселена, че волтусианските артефакти са измама, а истинските стари волтусиански артефакти, които са грозни и без никаква стойност, не представляват интерес за никого освен за нас, археолозите — завърши той с горчивина.

— Браво, Джордж! — изръкоплясках аз. — Разобличи ги на всяка цена. Нека еснафите, които плащат и надплащат за тези предмети, разберат, че те не са древни, а толкова модерни, колкото и радиотермичните печки в претрупаните им с уреди кухни. Това ще ги поболее, защото те не ще се докоснат до нищо, което е било по-малко от няколко хилядолетия, откакто това Възраждане си е отишло.

— Точно така — каза Дарби и аз долових нотки на триумф в гласа му. — Ще изляза и още сега ще намеря Къшкак. Той е достатъчно отчаян, за да отрича. Ще дойдеш ли с мен?

— Не… не… — отвърнах бързо аз, защото всяко едно насилие ме отвращаваше. — Имам да напиша няколко писма. Погрижи се за това ти.

Той сложи двата артефакта обратно в раницата, стана и излезе. Наблюдавах го от прозореца как се отправи към пункта за безплатно раздаване на напитки, където обикновено можеше да бъде намерен Къшкак. Той влезе в него и след няколко минути чух да се разнасят в нощта викове.

Новината се разчу на следното утро и до пладне в цялото село настана смут. Къшкак, сварен неподготвен, беше разказал всичко. Волтусианците, отлични занаятчии, както всеки знаеше, от години се опитваха да продават своите произведения на богатите от Земята, но там нямаше пазар за тях. Клиентите искаха антични произведения.

Волтусианците, не бидейки в състояние да продават произведенията, представени като техни собствени, любезно преминали към производството на антики, тъй като техните прадеди са били достатъчно несъобразителни, за да им оставят нещо по-годно за продаване от недодялани глинени гърнета. Да създадат сами една своя древна история, която да привлече вниманието на земяните, беше трудно, но те отговориха на предизвикателството и създадоха една култура от ранга на египетската, вавилонската и други подобни култури на Земята. След това да се проектират и изпълняват артефактите беше проста работа. След изработването им те ги заравяха в подходящия пласт. Това беше трудно за постигане, но волтусианците се справиха с лекота, възстановявайки нарушените пластове със същото умение, с което създаваха артефактите.

От този момент нататък на мършавите волтусианци гледаха с други очи. Очевидно те бяха овладели техниката на археологията, преди да започнат да ни мамят, защото в противен случай те никога не биха могли да нагласят пластовете така добре. И вършеха тази работа безукорно до деня, в който един земянин бе изкопал истински волтусиански артефакт. Когато късно този следобед се появих на площада пред пробиерната, положението още беше объркано. Земяни и волтусианци се мотаеха безцелно наоколо, не знаейки какво да правят, или къде да отидат.

Аз пуснах слух, че Цвайг се е самоубил, но той бе бързо опроверган от неговото появяване. Изглеждаше ужасно разстроен, но все още беше жив. Той пристъпи към офиса и окачи една набързо надраскана табела, която гласеше:

„ДНЕС НЯМА ДА СЕ СКЛЮЧВАТ СДЕЛКИ“

Аз се усмихнах. След това видях Долбак да се върти наоколо и го повиках.

— Готов съм да излезем — казах невинно аз.

— Сър, не чухте ли? — погледна ме тъжно той със своите очи без клепачи. — Повече няма да се ходи до гробниците.

— О, значи това е вярно?

— Да — каза той, — вярно е.

Очевидно не можеше да издържи да говори повече. Той се отдалечи, а аз забелязах Дарби.

— Изглежда, че си бил прав — му казах аз. — Цялата работа се провали.

— Разбира се. Веднъж изобличени от разказа на Къшкак, те са разбрали, че играта е загубена. По принцип са твърде честни, за да се опитват да оспорват нашето обвинение.

— Това е твърде лошо, в известен смисъл — каза той, — защото предметите, които произвеждат, са наистина хубави.

— Само една секунда, приятелю — се обади един дълбок глас зад нас.

Ние се обърнахме, за да видим тъжния поглед на Дейвид Стърджес.

— Какво искаш? — го попита Дарби.

— Искам да знам защо не можеш да си държиш езика зад зъбите — каза Стърджес. — Защо ти трябваше да рушиш тази благоприятна за нас обстановка! Каква е разликата дали артефактите са истински, или не? Докато хората желаят да плащат за тях, защо да режем клона, на който седим?

Дарби го погледна безпомощно, но не каза нищо.

— Ти си развалил цялата работа — продължи Стърджес. — От какво смяташ да живееш отсега нататък? Можеш ли да си позволиш лукса да отидеш на друга планета?

— Постъпих както трябва — отвърна Дарби.

Стърджес изсумтя подигравателно и си отиде, а аз се обърнах към Дарби:

— Знаеш ли, той има право. Сега ще трябва да отидем на друга планета. Волтус вече не струва и пукнат грош. Ти успя да ни откъснеш оттук и едновременно с това да довършиш волтусианската икономика. Може би трябваше да си мълчиш.

Той ме погледна безучастно за момент.

— Джаръл, аз май съм те надценил.

На следващия ден пристигна един кораб за Цвайг и пробиерната бе затворена завинаги. Компанията нямаше да се докосне повече до Волтус. Екипажът на кораба мина набързо през предните постове на земяните, разпространявайки бюлетини, които ни информираха, че тя още се нуждае от нашите услуги и би могла да ни използува на други планети, ако си платим пътя.

В това се криеше и хитростта й. Никой от нас не бе спестил достатъчно от заплатите, които ни плащаше Компанията, за да напусне Волтус. А всички ние мечтаехме един ден да видим Земята, да изследваме света, от който водеха началото си всички наши праотци, но това бяха мечти на глупаци. От парите, които ни даваше Компанията, ние никога не бихме могли да спестим достатъчно, за да напуснем планетата. Започнах да мисля, че Дарби беше сбъркал, като бе разкрил измамата. Това със сигурност не ни помагаше и фактически беше свършекът на света за аборигените. С един замах бе прекъснат един безграничен източник на доходи, а несигурната им икономика беше напълно разрушена. Те се движеха бавно по тихите улици и всеки ден очаквах да видя лешояди да кацат по покривите на къщите им.

Три дни след като се пръсна новината, едно момче от аборигените ми донесе бележка. Тя беше от Дейвид Стърджес и в нея се казваше: „Довечера ще има събрание в моя апартамент.“

Когато пристигнах, видях че цялата малка колония археолози на Компанията беше там, даже Дарби.

— Добър вечер, Джаръл — ме поздрави вежливо Стърджес, когато влязох. — Мисля, че вече всички са тук и можем да започнем — той се прокашля.

— Господа, някои от вас ме обвиниха, че съм бил неетичен — каза той, — дори нечестен. Не е нужно да отричате. Такъв бях — той се намръщи. — Оказах се в същото бедствено положение като всички вас и съм точно толкова неспособен да се измъкна от него. И така, бих желал да направя едно малко предложение.

— Какво имаш предвид, Стърджес?

— Тази сутрин — продължи той — един от аборигените дойде при мен с идея, добра идея. Накратко, той предполага, че като експерти по археология, бихме могли да научим волтусианците как да произвеждат земни артефакти. За предмети от Волтус повече няма пазар, но защо да не се възползуваме от умението им, докато пазарът за предмети от Земята е все още отворен? Ние бихме могли да ги прекарваме тайно до нея, да ги заравяме, а след това да ги изкопаваме отново и да ги продаваме. Така ще прибираме цялата печалба, а няма да получаваме само малката заплата, отпускана ни от Компанията.

— Това е съмнителна работа, Стърджес — каза дрезгаво Дарби. — Тази идея не ми харесва.

— А как ти харесва идеята да умреш от глад? — възрази Стърджес. — Ще изгнием на Волтус, ако не си размърдаме умовете.

Аз станах.

— Може би ще мога да изясня нещата по-добре на Дарби — казах аз. — Джордж, ние сме притиснати като в клещи и всичко, което можем да направим е да се опитаме да се измъкнем от тях. Не можем да напуснем Волтус, а също и да останем тук. Ако приемем плана на Стърджес, за късо време ще направим куп пари и ще бъдем свободни.

Дарби остана неубеден.

— Не мога да намеря извинение за фалшифицирането на земни артефакти — поклати глава той. — А ако се опитате, ще ви издам!

При тази заплаха в стаята възцари гробно мълчание. Стърджес ме погледна умолително, а аз облизах пресъхналите си устни.

— Ти изглежда не разбираш, Джордж. Бъде ли поставен веднъж този нов план в действие, ще го последва истинска археология. Ние ще изкопаем половин дузина фалшиви изображения на скарабеи в долината на река Нил, хората ще ги купят и с получената печалба ще можем да продължим да копаем. Земята ще прояви интерес към нашата работа, а това ще бъде възраждане на археологията. Ние ще открием истински скарабеи.

Очите му светнаха, но аз забелязах, че още не е убеден. Тогава добавих моя най-убедителен довод:

— Освен това, Джордж, някой ще трябва да отиде на Земята да наблюдава този проект.

Тук направих пауза, улавяйки мълчаливото одобрение на Стърджес.

— Мисля — казах аз тържествено, — че единодушното решение на това събрание е този човек да бъде нашият най-голям експерт по земните антики д-р Джордж Дарби.

Мислех, че не би бил в състояние да се противопостави на това предложение и бях прав.

Шест месеца по-късно един археолог, работещ в близост до Ел Гиза, намери случайно един скарабей с прекрасна конструкция, фино изработен и осеян със странни скъпоценни камъни.

В статия, публикувана в едно невзрачно списание, за което бяха абонирани повечето от нас, той предполагаше, че тази находка е представител на досега непозната област от египтологията. Той продаде скарабея на един бижутериен синдикат за фантастична сума, която използува за финансиране на едно обширно изследване по цялата Нилска долина, нещо, което не е било правено от упадъка на археологията преди повече от едно столетие.

Скоро след това един студент, работещ в Гърция, стана известен с изкопаването на забележителен щит от времето на Омир.

Тази наука, която беше мъртва, като алхимията, се възроди отново. Хората от Земята откриха, че техният собствен свят съдържа богатства, които не са по-малко желани от тези на Волтус, Дариак и другите планети, на които Компанията правеше разкопки и не по-малко ценни.

Сега волтусианската работилница работеше с пълна сила и единственото ограничение на обема на продукцията й беше трудността от контрабандното й пренасяне и закопаване на Земята. Бяхме вече съвсем добре финансово. Дарби, който ръководеше великолепно работата на Земята, ни изпращаше всеки месец тлъсти чекове, които разпределяхме по равно помежду си, след като заплащахме на волтусианците.

Понякога съжалявах, че Дарби, а не аз, спечели така желаната служба и отиде на Земята, но се примирявах с факта, че нямаше друг начин да се спечели симпатията на Дарби. Скоро щяхме да сме достатъчно богати, за да можем да пътуваме до Земята, ако пожелаехме.

Аз обаче не съм съвсем сигурен, че го желая. На Волтус имаше великолепни антики и аз започнах да се интересувам от тях така, както се интересувах от антиките на Гърция и Рим. Тук виждах една възможност да се занимавам с чиста археология в едно девствено поле за изследване.

Така, в края на краищата, вероятно ще остана тук. Имам намерение да напиша книга за волтусианските артефакти, за истинските. Имам предвид за всички груби предмети без каквато и да е търговска стойност. А утре имам намерение да покажа на Долбак как да изработва ацтекски грънци от Чичимекския период. Те са привлекателни и мисля, че ще намерят добър пазар на Земята.

Бележки

[1] Гобровир — измислен от автора вид скъпоценен камък.

[2] По подобие на библейското предание Джаръл счита, че предава науката, продавайки своите находки на Цвайг.

[3] Измислено от автора волтусианско украшение от най-фин обсидиан.

Край