Леонид Панасенко
Покорител на пространството

„Надеждата е упорито нещо. Още вчера си казах: «Остави най-сетне тази телепатия. Запази нервните си клетки.» А днес, като се повъртях половин час край наблюдателния екран, където сред черния прах на звездите така съблазнително гори недостижимата светлина на Слънцето, отново седнах в креслото и с тъпо упорство започнах мислено да повтарям късичкия текст на телеграма, молба, на някаква съвременна молитва: «Катастрофирах. Координатите ми са… Заклевам ви — помогнете!»

В една радиограма това «заклевам ви», разбира се, не бих сложил. А за телепатично предаване е подходящо. Някъде бях чел, че при опити за установяване на биологична връзка са използували точно такива понятия — емоционално-експресивни…“

Алексей изключи диктофона, стана да се пораздвижи. Самият той не знаеше защо диктува всичко това. Дневник никога не водеше, а за онези, които някога ще се натъкнат случайно на остатъците от неговата ракета, технологията на надеждата съвсем няма да е нужна.

Гонеше от себе си спомените за катастрофата, защото мозъкът му подсъзнателно отново започваше да търси варианти за спасяване, но всичко беше напразно: през тези десет дни всичко бе мислено и премислено, всички шансове, дори намеци за тях бяха разгледани. Пък и нямаше какво да се преразглежда. За това ще се погрижи Господин Случаят.

Катастрофата стана неочаквано, когато автоматиката правеше поредната корекция на траекторията на кораба. Преди още Алексей да успее да види тревожното светване на индикаторите на кибернетичния щурман, неочаквано ускорение го прикова в креслото, във всяка клетка на тялото си почувствува тъпа болка.

„Опасност! Корабът маневрира“ — проблясна в съзнанието му.

В следващата минута силен удар едва не разцепи каютата. Алексей удари главата си в клавишите на пулта за управление. После настъпи тишина. Страшна тишина. След минута той вече знаеше всичко: случаен метеорит-призрак бе настигнал неговия кораб, автоматите не бяха успели да превключат и пришелецът извади от строя двигателите и насочените антени за връзка. Той знаеше, че това е краят, че от този миг зад орбитата на Плутон в неизвестността пътешествува мъртъв къс от прекрасната машина за покоряване на пространството… Алексей знаеше това още в първата минута на катастрофата и все пак през следващите дни спеше, ядеше и мислеше: упорито и последователно търсеше изход.

„Май че вече нищо повече не може да се измисли — тихо и тъжно си каза той. — Борих се до край, дори телепатията извадих на бял свят… Остава ми само да чакам. Системите за осигуряване на живота ще работят още дълго време, храна имам… Ще чакам! Радиостанцията работи… Ако уловя някои близки сигнали…“

Какво може да направи в такъв случай, Алексей още не знаеше. Той сърдито сви вежди и се заразхожда из каютата. После, като потисна раздразнението, отново седна в креслото и взе диктофона:

„Обичам да говоря със звездите. Те са добри, мълчаливи събеседници, а величието на мирозданието потвърждава и най-дръзновените мечти. И освен това те винаги ме подтикват към откровеност… Та ето що. Може би това ще се стори на някого странно, ето аз съм космонавт, а не вярвам особено много, че бъдещето принадлежи на пилотираните полети. Ние едва сме стигнали границите на слънчевата система, а какво да кажем за междузвездните пътища, където дори светлината пътешествува десетки и стотици години… Аз вярвам във всемогъществото на разума над природата и по-конкретно в нашите сетивни органи. Ако човек е сътворен от еволюцията като космическо същество (да се съмнявам в това, когато се намирам зад орбитата на Плутон, нямам основания), ние ще се усъвършенствуваме не само духовно, но и конструктивно, т.е. рязко ще нарасне свободата на действие на организма, спектърът на неговите възможности. Това съвсем не означава, че трябва да отпуснем ръце и да очакваме подаръци от еволюцията. Тя е свършила работата си: дала ни е разум. И с това възможност за самоусъвършенствуване. Защо например да строим радиотелескопи и микроскопи, ако можем да стигнем до механизмите на гените и да направим така (нека не е изведнъж, а преодолявайки стотици трудности), че зрението на човека само да стига при необходимост и далечните галактики, и най-малките молекули. Щото човешкият глас да събужда заспалия въздух не само на няколкостотин крачки наоколо, а подхванат от слънчевия вихър да се носи в дълбините на вселената? Ех, мечти…“

Изведнъж някакво странно движение на зрителния екран привлече вниманието на Алексей, застави го да хвърли диктофона. В черната бездна плуваше облаче светла мъгла. Ето, приближи, грациозно се плъзна встрани, обхващайки повредения кораб. От замлъкналото при катастрофата радио се чу спокоен глас:

— Здравей, непохватен плувецо.

Сърцето на Алексей заби бясно. „Халюцинации — мина през ума му. — Доживях и до халюцинации…“

— Грешиш — сякаш чувствувайки страха му възрази гласът. — Аз съм Покорителят на пространството. Ти молеше за помощ, за спасение. Донесох ти ги…

— По-голям брат по разум? — учудено прошепна Алексей.

— Не. — Покорителят на пространството вече беше успял да овладее интонациите на човешката реч и в гласа му се усещаше лека тъга. — Ти си по-големият, аз съм само другия. Има нещо подобно и на Земята. Потърси аналогия.

— Животните? — запита себе си Алексей.

— И да, и не. При вас, например делфините. Направи паралел между земните и космическите…

На екрана се появиха сребристи струи, които започнаха да се завиват в спирала.

— Бързам, човече — отново проговори радиото. — В звездното море се къпят много същества. И не само ти си потънал в него… Приготви се, ще ти бъде малко необичайно.

— Не разбирам — смутено каза Алексей.

— Ти не можеш да се движиш в пространството. Затова аз ще отнеса кораба ти до „брега“. Прощавай. Бързам…

Събуди се от дръзкото свирене на вятъра, което долиташе от външните звукоуловители. Погледна към приборите, включи външната гривна на сигнала за всеобщо известяване.

… Лежеше сред високите степни треви край черните парчета на кораба и наблюдаваше как неуморният вятър гони високо стада облаци.

Когато чу далечния шум на санитарните гравиплани, Алексей уморено притвори клепачи и помисли, че за него започва необикновено интересен живот. Да докаже съществуването на Живеещи в пространството ще бъде сигурно лесно. Невероятността на връщането му — първо… И после — нима е толкова трудно да повярваш, че и звездното море има своите делфини? Но да убеди дори учените-бионици в това, че е нужно не само да се строят звездни кораби, но и да се учим сами да покоряваме пространството, ще бъде много по-трудно…

Когато някой голям и силен взе космонавта на ръце и го понесе към гравиплана, Алексей можа да се усмихне и да помисли: „Те са толкова живи, степните цветя… Те галеха лицето ми с росни длани…“