Как язовецът и бялката се съдили

Веднъж язовецът и бялката, като тичали по една горска пътека, намерили парче месо. Изтичали те при него.

— Аз намерих това месо! — вика язовецът.

— Не е вярно, аз намерих месото! — вика бялката, та се чува по цялата гора.

Язовецът настоява на своето:

— Аз го намерих! Няма защо да спорим напразно!

Бялката настоява на своето:

— Аз първа го видях!

Така се препирали те, препирали, малко останало да се сбият и все пак не могли да се споразумеят. Тогава язовецът казал:

— Да идем при съдията. Нека съдията да реши кой има право.

А съдия в тази гора била лисицата.

Изслушала лисицата язовеца и бялката, помислила малко и казала:

— Не е трудно да се отсъди кой от вас има право. Я ми дайте намереното месо.

Спорещите дали месото на съдията. Лисицата пак помислила малко и после казала:

— Месото принадлежи и на двама ви. Това парче ще трябва да се раздели на две равни части. Едната нека да вземе язовецът, а другата — бялката.

При тези думи лисицата разкъсала парчето на две части.

— Това е несправедливо — заскимтял язовецът. — Парчето на бялката е по-голямо.

— Ей сега ще поправим тази беда — казала хитрата лисица и бързо отхапала от дела на бялката доста голямо парче месо.

— Сега парчето на язовеца е по-голямо — завикала бялката. — Това не е справедливо!

— Няма нищо, тази беда ще поправим! Аз обичам всичко да е справедливо.

Като казала това, лисицата пак отхапала едно парче от месото, само че сега от дела на язовеца.

Сега се оказало, че парчето на бялката било по-голямо от онова на язовеца. Но лисицата не се смутила и отхапала от парчето на бялката.

И така тя изравнявала парчетата едно след друго, докато от намереното месо не останало нищо.

Изглежда, че са прави умните хора, като казват: лакомите и неотстъпчивите всякога губят.