Как Минчо „Вятъра“ стана цар

Имало едно време един селянин, който имал седмина синове. Шест от тях били работливи и помагали на баща си, но седмият бил мързелив и нищо не похващал. Сутрин последен ставал от кревата, а вечер пръв си лягал. Ял за седмина, а работа никаква не вършел, но за това пък бил толкова силен, че като духнел, каквото имало пред него, всичко хвръквало във въздуха.

Всички го наричали Минчо Вятъра.

Омръзнало на бащата да храни Минчо и да го гледа по цял ден да се излежава. Като разбрал, че от него човек няма да стане го изпъдил от къщата си.

Подсвирнал Минчо с уста, духнал, та помел всичко пред себе си и тръгнал по широкия свят да търси щастието си. Вървял, що вървял и към обед, когато слънцето греело най-силно, ожаднял и огладнял и му се приискало да сложи нещо в устата си. Спрял се под едно дърво, погледнал нагоре и какво да види — клоните на дървото накичени със сочни червени ябълки. Вдигнал глава Минчо, духнал, колкото му сили държат и големите сочни ябълки изпадали от дървото и посипали земята. Хапнал си добре, напълнил торбата си и продължил пътя си. Привечер, когато бил вече далеч от бащината си къща, гладът започнал да го измъчва. Бръкнал в торбата, извадил парче сух хляб и загризал. Но само хляб не му се ядяло. Огледал се наоколо и какво да види — един подгонен заек бягал през глава като фурия.

— Ето за мене ядене! — извикал зарадвано Минчо и духнал подир заека.

Той се преметнал няколко пъти и паднал мъртъв на земята.

Спуснал се Минчо Вятъра към заека, хванал го за ушите, одрал му кожата и седнал да си приготви вечеря. Наклал голям огън, опекъл заека и се наял. Приспало му се. Погледнал тук, погледнал там — няма място къде да пренощува. Дострашало го да прекара нощта сам в полето. Мислил дълго какво да прави и най-накрая се качил на едно дърво, завързал се с пояса и така заспал. На утрото, когато слънцето огряло полето, той скочил от дървото и тръгнал отново на път да търси работа, за да изкара прехраната си. Стига са го хокали, че бил мързелив и за нищо не го бивало! Скоро стигнал до една воденица. Влязъл вътре и радостно поздравил воденичаря.

— Добро утро, воденичарю!

— Дал ти Бог добро, пътнико! Какво те носи насам?

— Тръгнал съм работа да търся. Няма ли при теб работа? Готов съм всичко да върша — отвърнал Минчо Вятъра.

Воденичарят, който бил загрижен, че воденицата му не работела, защото от няколко дни нямало вятър, зарадван приел Минчо.

— Работа има колкото искаш, но какво можеш да вършиш ти? — запитал воденичаря.

— Знам да духам по-силно от вятър! — отвърнал Минчо.

— Да духаш като вятър ли? — зарадвал се воденичарят. — Та на мен такъв човек ми трябва. Моята воденица е вятърна и сега не върви, защото от много дни няма вятър. Ха, да те видя, какво можеш да направиш!

Минчо излязъл навън, спрял се пред въртележката на воденицата, надул се и така силно духнал, че крилете й се завъртели и воденичните камъни щели да се счупят.

— По-полека духай! — казал воденичарят. — Ще ми счупиш воденицата!

— Ще духам така, както искаш — рекъл Минчо. — Кажи ми само какво ще ми плащаш за година?

Направили пазарлъка и Минчо Вятъра останал да работи във вятърната мелница.

Тръгнала добре работата на мелничаря, намлял много брашно и накрая на годината се разплатил с Минчо.

— Остани още една година! — замолил го воденичарят.

— Не оставам — отвърнал Минчо. — Искам свят да видя и затова още днес тръгвам на път.

Преметнал през рамо торбичката, задрънкали спечелените пари в джоба му и поел по прашния селски път.

Към обяд пред очите на Минчо Вятъра се показало безкрайно море. До брега стояли десетина кораба с платна. Натоварени със стока, те не могли да тръгнат на път, защото не духал вятър. Чудели се хората какво да правят, бутали корабите, но те не тръгвали. Като видели Минчо Вятъра, който се прочул из цялото царство, зарадвали се и го замолили да духне към корабите, за да тръгнат на път.

— Защо да не духна — рекъл Минчо. — Ще духна, но за всяко духане искам по жълтица.

— Ще ти дам каквото поискаш, само духни, направи вятър, за да тръгнат корабите.

Качил се Минчо на една лодка, наближил корабите и започнал да духа.

Излязъл такъв силен вятър, че не само корабите литнали по синьото море, ами и хората, които стояли на брега, едва се задържали да не хвръкнат във въздуха.

Разнесла се славата на Минчо навред. Достигнала до ушите на царя. Заинтересувал се той много и пратил да го намерят и доведат в двореца.

Изправил се Минчо Вятъра смирено пред царския трон, поклонил се и зачакал да види какво ще му каже царя.

Царят, който бил едър и силен мъж, погледнал гордо към Минчо и попитал:

— Ти ли си този, за който по цялото царство се говори? Ти ли си Минчо Вятъра?

— Аз съм, царю честити! — тихо отговорил той. Но отворил още уста и духнал такъв вятър, че царят се издигнал от златния си трон и полетял из стаята. Но тъй като прозорците били затворени, ударил се само в стената и паднал на земята.

— Спри да духаш, защото ще те обеся! — развикал се ядосано царят.

Минчо рекъл да отговори, но царят му направил знак да не си отваря устата, защото разбрал, че пак ще почне да хвърчи из стаята. Чукнал на пода с жезъла и в стаята влезли девет души слуги.

— Хванете този човек и го хвърлете в затвора! — заповядал царят.

Нахвърлили се слугите и хванали Минчо, но той задухал с уста и те изпопадали на земята.

— Хванете го! — викнал царят разярено. — Хванете го, или главите ви ще взема.

Като видял Минчо Вятъра, че заради него ще пострадат невинни хора, оставил се да го хванат. Вързали го с дебели вериги, запушили устата му и отново го изправили пред царя.

— Сега вече не можеш да духаш — рекъл зарадвано царят.

През кърпата, с която запушили устата му, Минчо отвърнал:

— Царю, ако ти ме затвориш, знай, че още тази нощ ще духна така, че ще срина затвора и пак ще избягам. А избягам ли, ще направя такава поразия, че цялото ти царство ще пострада. Остави ме на свобода и аз ще ти бъда полезен! Аз съм добър човек и не искам много — искам само да бъда добре нахранен и да имам някоя пара в джоба си.

Царят се замислил и решил да използва силата на Минчо. От година бил във война със съседния цар, който искал да зароби народа му. И ето сега щастливият случай му изпращал Минчо Вятъра на помощ. „Той може да свърши много работа“, замислил се царят. „Защо да не опитам?“ Изправил се пред Минчо и му рекъл:

— Слушай Минчо, ще ти подаря живота и ще те наградя богато, ако ми помогнеш да разбием войските на моя враг.

— Какво ще ми дадеш? — запитал Минчо.

— Ще ти дам много злато, ще те направя голям човек в двореца.

— Само това ли? За толкова малко не съм съгласен! — отвърнал Минчо.

— Какво друго да ти дам? — запитал царят.

— Какво ли? Знам, че имаш дъщеря. Дай ми я за жена и ще видиш какви чудеса ще направя.

Царската дъщеря била хубава, Минчо я зърнал още когато влизал в двореца, сърцето му заиграло и той пожелал да се ожени за нея и един ден да стане цар.

Нямало как, царят се съгласил да даде дъщеря си на Минчо Вятъра.

— Ще те направя мой зет, — рекъл му той — ако победиш врага ми. Но не сториш ли това, ще ти взема главата.

— Ще ги победя! — казал решително Минчо. — Още днес тръгвам да се бия с войските на другия цар. Искам само едно от теб, царю.

— Казвай, какво искаш?

— Да ми дадеш една желязна ризница, която да ме пази от куршумите. Имам ли това — всичко е наред!

— Само това ли искаш? А войски не искаш ли? — попитал царят.

— Не ми трябват войските ти. Аз сам ще прогоня неприятеля.

Заповядал царят да му направят ризница и след два часа храбрият Минчо Вятъра тръгнал към бойното поле да се бие с враговете на царя. Яхнал буен черен кон и препуснал като фурия. Като стигнал войските на съседния цар, които били навлезли вече в родината му, той отворил широко уста и започнал да духа така силно, че страшна буря се извила над полето. Хилядната войска се залюляла като узрели житни класове, изплашила се и хукнала да бяга. Минчо пришпорил коня си, спуснал се след войската и духал колкото му сили държат. Захвърчали войниците из въздуха, литнали като птици и право в морето паднали. Едни се издавили, а други едва успели да се качат на корабите си и с бягство да се спасят. За миг не останал един чужд войник в родината му.

Прогонил Минчо неприятеля, спасил родината си и се върнал като победител в двореца. Посрещнали го царски. Наизлязъл народа по улиците, хвърляли му цветя, пеели песни за победа. Най-радостни били царят и неговата дъщеря, която пременена в златни дрехи, очаквала избраника си.

Когато Минчо Вятъра скочил от коня и се изправил пред царя, той го прегърнал, целунал го по челото и сложил на главата му лавров венец.

— Ти спаси отечеството от враговете му, спаси народа си от робство и напълно заслужаваш моята обична дъщеря. Твоята храброст, твоят чуден подвиг я накара да те обикне и тя с радост иска да ти стане жена — казал царят. — Живейте в радост и благоденствие, мои деца!

Като казал това той хванал за ръка дъщеря си, довел я до Минчо и го накарал да я целуне по челото.

Станала такава сватба, че през девет царства се заговорило за нея.

Научили за това и бащата и братята на Минчо и пристигнали в двореца да искат прошка от него. Простил им Минчо и ги прибрал да живеят в двореца.

Скоро след това старият цар умрял и Минчо Вятъра станал цар. С добро и разум управлявал той народа си, който заживял в радост и доволство.

Казват, че и до днес, в тази чудна далечна страна, живеел Минчо Вятъра, властвал над народа си, който не знаел що е грижа, глад и нещастия, а живеел в радост, песни и веселия.