Принцесата скитница

Имало едно време една царска дъщеря, която била хубава и горделива. Тя обикнала един царски син от далечна земя, който не искал да се жени, преди да умре баща му и той да стане цар.

Царят всеки ден давал на дъщеря си нови обувки, а тя през нощта ги късала. Той поискал да узнае къде скита принцесата нощем. Питал я, но тя дума не му казвала. Разсърдил се царят и обявил на всички момци в царството, че който улови след мръкване дъщеря му вън от двореца, ще му я даде за жена. Но ако не узнае къде ходи, ще го убие. Много юнаци се изредили да пазят царската дъщеря, но тя всичките омайвала и те заспивали. На сутринта царят погубвал пазача. Един момък си рекъл:

— Толкова юнаци е погубил царят, но те са били, види се, без очи. Ще се опитам и аз. Или ще стана царски зет, или ще ми висне главата на бесилото.

Момъкът бил голям бързоходец. Явил се пред царя и му казал, че иска да пази през нощта дъщеря му.

— Как може? — рекъл царят. — Толкова юнаци загинаха, та ти ли ще я опазиш?

Вечерта момъкът легнал на прага, отдето трябвало да мине принцесата.

Тя отворила вратата и рекла подигравателно:

— И тоя спи като другите. Дори спи дълбоко.

Тя изсипала на главата му стъкленица с омагьосана вода, от която човек заспивал като мъртъв и се измъкнала от двореца. Докато принцесата се подсмихвала, момъкът извадил от пояса си ножица и с нея отрязал парче от дрехата й. После скочил и се затекъл подире й. Тя вървяла бързо и нищо не чувала зад себе си. Но момъкът бил по-бърз от нея и не я изпускал от очи.

Към полунощ стигнали до едно море. Момъкът легнал на пясъка, за да не го види момата ако се обърне. Тя наистина се обърнала, защото й се сторило, че някой върви след нея. После свалила забрадката си, пуснала я в морето и стъпила на нея. Кърпата се понесла като кораб по водата. Момъкът гледал, гледал, но нямало как да стигне до царкинята. Той решил да я почака на брега. В това време задухал силен вятър и той потърсил място да се скрие. Стигнал до едно бърдо. Чул гласове. Някакви се карали. Покачил се на бърдото момъкът и що да види — трима дяволи седнали и делят печалбите си! Делят и не могат да ги разделят. Момъкът извикал:

— Не се карайте! Аз ще ви ги разделя!

— Делихме, що делихме, — обадил се единият дявол — остана един фес, един топуз, един тас, едно сребърно решето и една златна ябълка. Раздели ни ги ти, да видим!

— Ще ги разделя! — рекъл момъкът. — Но ми кажете за какво служат тия неща.

— Който има ябълката става силен колкото девет души. Тоя фес, ако го сложиш на главата си, ставаш невидим. Ако кажеш на таса: „Хайде! Пълни се!“ ще се напълни с жълтици, додето речеш: „Стига!“ Ако пък стъпиш на сребърното решето, ще те пренесе през морето по-бързо от кораб. Ако речеш на топуза: „Разбий тая планина!“ — той ще я разбие.

— Добре — казал момъкът. Аз ще търкулна ябълката надолу по бърдото и който от вас я улови, негова ще бъде.

И той пуснал ябълката. Бърдото било много стръмно и ябълката отскочила надалеко. Дяволите се спуснали да я гонят, момъкът грабнал другите неща и побягнал към морето. Там сложил феса на главата си, пуснал решетото, стъпил отгоре му и то за миг го пренесло на другия бряг. Тъкмо стигнал там, зад него се задала принцесата — тя не била още стигнала до брега.

Момъкът взел решетото и тръгнал след нея. Вървели, вървели, стигнали до една гъста гора. Момчето откъснало един клон. Принцесата почнала да се провира между дърветата, а момъкът — след нея. Преминали през гората и стигнали до двореца на онзи царски син. Царският син попитал принцесата защо се е забавила. Тя му разказала всичко. Момъкът седял срещу тях, чувал какво си говорят, но те не го виждали.

Седнали да вечерят. Яли медени пити. Царският син взел една пита и я подал на принцесата, но момъкът я грабнал от ръката й и я скрил в пояса си. Те търсили питата, но не я намерили. Сетне почнали да пият от златна чашка. Царският син пийнал и подал на момата, но момъкът грабнал чашката, разлял питието по дрехата на принцесата, а чашката прибрал. Търсили чашката, но не могли да я намерят. Царският син изял половин портокал, а другата половина дал на принцесата, но момъкът грабнал портокала и го скрил. Най-накрая почнали да пият вино, но и винената чаша изчезнала. Търсили тук, търсили там — чашата я нямало.

Царският син се разсърдил и рекъл:

— Тази вечер всичко върви наопаки. Ти си виновна, защото дойде късно. Утре вечер ела по-рано!

За да го развесели, принцесата извадила една златна ябълка и почнала да я подхвърля, а той да я лови. Подхвърлила веднъж-дваж, на третия път ябълката се търкулнала на пода. Момъкът я прибрал. Колкото и да я търсили не могли да я намерят. Царският син извадил друга златна ябълка, още по-хубава. Почнали да играят с нея. Но щом се търкулнала под масата, момъкът прибрал и нея. Тогава принцесата се ядосала.

— Наистина проклета вечер! — казала тя. — Я по-скоро аз да се прибирам вкъщи, че ме пазят. Страх ме е да не би онзи да се е събудил и да ме улови, когато влизам в двореца.

И тя си тръгнала, а момъкът след нея. Минали през гората, стигнали до морето. Тя пуснала кърпата, той — решетото. И сега момъкът преплувал морето по-бързо. Затекъл се към двореца, свалил феса и легнал на прага, като си завил главата. Момата стигнала чак на разсъмване.

На сутринта царят отишъл да види дали дъщеря му е скъсала обувките си. Те наистина били скъсани, а момъкът, уморен, още спял на прага.

Царят го ритнал и му креснал:

— Хайде, ставай сънльо, че те чакат главорезите!

Момъкът станал и рекъл:

— Царю честити, аз улових дъщеря ти! Ще ти кажа и къде ходи и при кого ходи и какво прави там.

Принцесата чула това.

— Къде си ме хванал? — развикала се тя. — Аз не съм излизала от двореца навън.

— Царю честити! — рекъл момъкът. — Повикай своите хора да ви разкажа къде е била тази нощ принцесата.

Събрали се царедворците и момъкът им разказал всичко. Бръкнал в пояса си и оттам извадил отрязаното парче от дрехата на принцесата. Сетне показал клона, разказал как яли медени питки с царския син и извадил една, която бил скрил.

— А помниш ли, когато царският син извади златна чаша да пиете от нея? — попитал той царкинята. — Ето я! А ето и винената чаша, ето половината от портокала и двете златни ябълки, с които играехте.

Всички се уверили, че момъкът наистина е бил с царкинята. Той настоял пред царя да изпълни обещанието си. Но царят не искал момче от долен произход, бедно и просто, да му стане зет, затова намислил да иска от него нещо невъзможно, за да се откаже и да си отиде. Срещу двореца се издигала висока планина, която пречела на слънцето да огрява двореца.

— Добре, — казал царят — ти улови дъщеря ми. Но това не стига, за да ми станеш зет. Трябва да си юнак и способен за работа, каквато не всеки може да извърши. Виждаш ли онази планина. Можеш ли да я разбиеш, та слънцето да огрява двореца ми от сутрин до вечер? Давам ти четиридесет дни срок. Наемаш ли се?

— Наемам се! — отвърнал момъкът.

— Хубаво мисли, момче! Ако не я разбиеш, ще ти взема главата! — рекъл царят.

Минали ден, два, десет. Царят помислил, че момъкът се е отказал от облога. Като останали десет дена до крайния срок царят пратил да го повикат и му рекъл:

— Млад и глупав ми се виждаш ти, момче, та те съжалих. Прощавам ти живота, няма да ти взема главата, само престани да бълнуваш за дъщеря ми.

— Де се е чуло и видяло цар да се отмята от думата си? Не, царю честити, не ме жали. Аз ще разбия планината — отвърнал момъкът.

Когато останали само три дни царят отново повикал момъка. Уплашил се, че може наистина да разбие планината и да се ожени за дъщеря му. Гой обещал да му даде цяла торба жълтици, само да се махне от града.

— Не може, царю честити, — рекло момчето. — Аз ще разбия планината.

— Как ще я разбиеш? Толкова дни минаха, ти ходи нагоре-надолу, а сега останаха само три дни. Нима за три дни ще я разбиеш?

— Не за три дни, а само за една нощ ще я разбия — рекъл момъкът.

На третия ден вечерта той застанал в подножието на планината, извадил топуза, ударил с него една канара и рекъл:

— Хайде сега, удряй, додето сринеш цялата планина! Утре заран нищо да не остане от нея!

Топузът заудрял канарите с такава сила, че никой не могъл да мигне през нощта. Едва на разсъмване царят заспал. Като се събудил видял, че в стаята му грее слънце. Като излязъл навън видял, че срещу двореца няма планина, а слънцето току-що се подава над равнището. Момъкът дошъл при него и засмяно му казал:

— Добро утро, царю честити! Сринах планината и изпълних желанието ти.

Царят се престорил, че е много доволен и за да се отърве, рекъл:

— Това хубаво, момко. Бива те и на бързина и на сила, но не стига, за да станеш царски зет. Утре, аз като умра и ти седнеш на престола, ще трябва много войска да храниш и обличаш. Да видим, бива ли те и за това. Опитай се три месеца да храниш и обличаш войската, да купуваш на конете зоб, на войници и стражари оръжие, да им плащаш и даваш всичко, което потрябва. Ако свършиш и тази работа, ще ти дам дъщеря си.

— Добре! — казал момъкът. — Само ми дай една стая, дори и при слугите да живея.

Царят му дал стая, в която нямало дори и легло, та момъкът спял на земята. Той влязъл вътре, заключил се и взел таса. Казал му: „Хайде, пълни се!“ И тасът започнал да се пълни с жълтици. Напълнила се стаята догоре. Тогава момъкът казал: „Стига!“ и скрил таса. Започнал да изнася жълтици с торби и да купува всичко необходимо. На войската давали най-отбрани ястия, най-хубава премяна, оръжие, украсено със злато и сребро, а конете хранили с едра леблебия и поили с вино. Изтекли трите месеца, а храна, дрехи и оръжие останало още за цяла година в складовете.

И сега царят се престорил на доволен, ала пак рекъл на момчето:

— И това много добре, синко! Но за царски зет е потребно и богатство да има, а не само войска да храни. Натовари девет мулета с жълтици и ще ти дам дъщеря си!

— Добре! — казал момъкът. — Прати утре девет мулета да ги натоваря!

На другия ден мулетарите дошли. Момъкът напълнил стаята с жълтици и рекъл на слугите:

— Хайде, товарете сега и карайте към царската хазна!

Те товарили, товарили, додето могли да носят мулетата. И пак останала половината стая пълна с жълтици.

— Вземете си и за вас — кой колкото може да носи — рекъл момъкът на мулетарите.

Царят нямало що да прави и оженил момъка за дъщеря си. И заживели добре, в охолство, честито и весело.