Приятелите на цар Осман

Живял някога добрият и кротък цар Осман. Обичал поданиците си като баща, а и те също го обичали. Нито един човек не е имал толкова приятели, колкото цар Осман. Целият народ го наричал „баща“, всички му служели вярно, освен един стар просяк, който седял на мраморната стълба до палата и всеки ден получавал милостиня от царя.

— Какво значи за един цар дружбата с едно нищожество като мене? — казвал той.

Придворните търсели причина да пропъдят просяка и най-сетне го пропъдили. Царят се застъпил за него, позволил му да заеме предишното си място на мраморната стълба, която водела до царския палат и винаги, когато царят излизал, старецът коленичел и целувал края на дрехата му.

Веднъж Осман получил известие, че неприятелска войска опустошавала бреговете на царството му и че корабите му са пленени от другия цар. Царят събрал войска и заповядал да приготвят флота. Управлението на царството поверил на първия си министър Малтус. Цар Осман обичал Малтус и от нищожество го издигнал до пръв човек в царството. Царят решил да вземе за жена едничката му дъщеря, хубавицата Зирма. Когато тръгвал на война тя го изпроводила със сълзи на очи. Всички плачели като се прощавали с царя, а Малтус, като плачел, се хвърлил на земята и в отчаяние закъсал дрехите си.

В това време старият просяк стоял на края на стълбата и високо се молел за благополучието на царя.

Минало много време, а цар Осман не се завръщал и нямало никакви известия за съдбата на флота му. Всички си мислели, че царят и войските му са паднали на бойното поле, или че са ги погълнали морските вълни.

Веднъж до царските порти дошъл един чужденец с изпокъсани дрехи и замолил да го пуснат, като казал, че носи важни известия от царя.

Часовоят не искал да го пусне и го заплашил с пушката си:

— Махай се оттук! Царят е богат и силен и няма да избере за пратеник такъв голтак като тебе.

— Аз съм царят! — казал просякът. — Неприятелят разби моя флот, войниците ми измениха и си избраха друг цар.

Тогава часовоят познал цар Осман, но като размислил, казал:

— Понеже ти вече не си нашият цар, нямаш работа тук и те съветвам да се махаш!

— Но аз не съм ли твой приятел? — попитал Осман.

— Защо ми е приятелството на бедния! — се изсмял войникът и затворил прозорчето на вратата.

„Това е първата среща с мой приятел“ помислил си Осман. „Не трябва да се отчайвам — всичките ми придворни и богатите граждани, която съм ощастливил и осигурил, вярвам, по-хубаво ще ме посрещнат“.

До вечерта чакал Осман зад стените на града и когато се стъмнило, намерил място, където да се прескочи стената. Незабелязан от никого, той се озовал в градината, която принадлежала на един от най-богатите граждани. Силно светели прозорците на великолепната му къща и се виждало многочислено общество. „Днес сигурно има бал и са се събрали всичките ми приятели. От тях ще искам помощ“ казал си Осман и като се промъкнал между цветята тръгнал към осветената къща. Никой не го спрял и той решително се качил по стълбата, влязъл в салона, пълен с гости и високо извикал:

— Поздравявам ви, приятели мои!

Изведнъж настанала мъртва тишина и гостите с учудване гледали влезлия. Те веднага познали своя приятел, макар и в скъсани дрехи, но никой не му подал ръка и никой не отговорил на поздрава му.

— Нима не познавате стария си приятел? — извикал Осман.

Гостите се отдръпнали в дъното на салона.

— Когато заминавах, вие плакахте и се кълняхте във вечно приятелство. Сега аз имам нужда от него. Пред вас стои нещастен беглец, преследван от враговете си. Войниците ми избраха друг цар и аз трябваше да бягам, за да спася живота си. Много пъти сте ме уверявали, че сте готови да дадете живота си за мене. Надавам се, че ще ме подкрепите сега. Спасете ме от враговете ми, които скоро ще бъдат тук!

Всички гости мълчали, а домакинът казал:

— Добри ми приятелю, наистина, ние бихме дали живота и имота си заради тебе, но ни е страх да не изпаднем в немилост пред новия ни цар и затова те съветваме да си идеш, за да не те намерят враговете ти. Никой няма да им каже, че си бил тук. Вярвай, нашата благословия ще те придружава в бягството ти.

— Да, нашата благословия… — рекли гостите.

— Но нали ще ми намерите място да пренощувам и ще ми позволите да се скрия в един от вашите кораби?

— Драги приятелю, ние бихме искали да пожертваме всичко за теб, но се страхуваме от гнева на новия цар…

Гостите заобиколили Осман, като го уверявали в приятелството си и все повече го тласкали към вратата. Най-после, когато той пристъпил прага, домакинът бързо затворил вратата и я заключил. Веселието продължило.

Тежко загрижен се върнал Осман в градината. „Грубото признание на часовоя «Защо ми е приятелството на просяка», е много по-хубаво от сладките речи на тези лицемери, които ме изпъдиха от къщата си и ме уверяваха в приятелството си“, с въздишка си помислил той. „Но аз имам верността на двама приятели, верността на които ще ме утеши“.

Като излязъл от градината Осман отишъл в палата на първия си министър. Влязъл в салона, където били Малтус и дъщеря му.

— Скъпа моя Зирма и ти, добри ми приятелю! — извикал Осман, като протегнал ръце към тях.

Бащата и дъщерята го прегърнали. Осман им разказал всичко за придворните, които го изгонили. Казал им и за новия цар, който обещал награда на този, който му донесе главата на бежанеца. Малтус се заклел да защити своя приятел и заповядал да му приготвят стаята. Осман, твърде уморен, скоро се простил с годеницата си и отишъл да си легне. Малтус го придружил до стаята му, като го уверявал, че е в безопасност тук, в къщата на първия му приятел, който е готов да даде живота си за всеки косъм от царската глава.

Не след дълго умореният Осман заспал. Посред нощ се събудил и отишъл при отворения прозорец, за да подиша свежия въздух на градината.

„Благодаря ти, Боже, дето запази верните ми приятели.“ казал си той и застанал на колене, за да се помоли. В този миг чул, че някой тихо отваря вратата и се учудил като познал гласовете на Малтус и на Зирма, които тихо разговаряли в стаята. Но учудването му се превърнало в страх, когато чул следните думи:

— Бъди спокойна, Зирма, острието на камата е отровно и той ще умре, без да издаде звук.

— Но тате, той много ме обичаше!

— Утеши се! Аз имам право на особена милост и ще поискам от новия цар да те вземе за жена. И той ще се съгласи. Коя от нашите девойки може да се сравни с теб?!

— Иди, тате, но побързай, за да не страда много!

При тези думи студена пот обляла Осман, но той не се уплашил, а стоял тихо, без да мръдне, зад кревата. След няколко мига той чул как забили камата в леглото му и как след това Малтус и Зирма се отдалечили, като тихо затворили вратата.

— И той! Дори и тя! — въздъхнал Осман. Горчиви сълзи потекли по страните му.

Като се успокоил той скочил през прозореца в градината, която се простирала до градската стена. Изведнъж видял светлина в една полуразрушена колиба. „Кой от приятелите ми живее в такава бедност и тъй късно още не спи?“ си помислил той и тихо се доближил до прозорчето.

Вътре видял стареца просяк, който не му се клел във вярност. Осман почукал и старецът отворил вратата.

— Помози Бог, старче! — поздравил го той. — Видях светлина и дойдох да искам милостиня. Сега съм по-беден от теб и се крия от преследвачите, които искат да ме погубят.

Тогава просякът познал своя цар и като паднал на колене пред него, зацелувал полите на дрехата му.

— Скъпи ми господарю! — извикал старецът. — Всичко, което виждаш тук, е твое, всичко, освен съкровището, което съм скрил от хората.

— Че какво съкровище можеш да имаш ти? — учудил се Осман. — Искам да го видя!

— Нека бъде волята ти, господарю мой! — отговорил просякът и отишъл в другата стая.

След няколко минути се върнал като водел за ръка девойка с чудна красота. Тя била толкова хубава, че дори и утринната зора бледнеела пред хубостта й, а звездите губели блясъка, когато тя отворела очи.

— Падни на колене пред твоя цар! — казал старецът и девойката коленичила.

Осман я повдигнал и казал:

— Да бях цар, ти би била моята царица! Благодаря ти, старче! Но аз не искам да злоупотребявам с добрината ти, законите вече не ме пазят и онзи, който ме крие, ще заплати с живота си. Прощавай!

— Не си отивай, господарю! Аз мога да те скрия там, където досега криех съкровището си. Ще пазя пред прага и с радост ще жертвам за тебе не само моя живот, но и живота на детето си.

— Ние пак ще се видим с теб, приятелю мой! Ела утре на пристанището заедно с дъщеря си! — промълвил Осман и бързо излязъл от бедната колиба, прескочил стената и се озовал вън от града.

На другия ден всички граждани се събрали на пристанището, за да посрещнат новия цар. Начело стоял Малтус, а до него дъщеря му Зирма. Радостен, той държал ключа от стаята, където, според него, лежал трупа на изпъдения цар. По пладне дошъл и просякът с дъщеря си и се спрял зад другите. Никой не им обръщал внимание. Всички гледали корабите на новия цар, които гордо плували към брега. На носа на първия кораб стоял царят със златен шлем на главата и с гола сабя в ръка. О, чудо! Това не бил новият цар, а старият, който тръгнал срещу враговете и когото поданиците изпратили с плач и молитви. Той искал да ги изпита и затова се престорил на беден и преследван. Той бил този, който се явил пред придворните.

Когато Малтус го познал, коленичил и цял затреперил, а Зирма, подобно на откъснато цвете, паднала до него. Всички придворни на царя, които го изгонили от празненството треперели от страх и стояли с наведени глави.

Настанала мъртва тишина. Само просякът извикал весело:

— Да живее царят!

Когато корабите влезли в пристанището, войниците слезли на брега и се наредили пред кораба в очакване на царските заповеди. Строг и тъжен поглед отправил царят към тълпата и тежка въздишка се отронила от гърдите му.

— Ти, Малтус, който се смяташе за най-верния мой приятел, ти искаше да забиеш камата в сърцето ми! — казал той. — Ти, Зирма, която ми се кълнеше, че ще ме обичаш вечно, ти беше съгласна да се продадеш другиму… Вие всички, които вчера весело се забавлявахте и ми се клехте във вярност и вечно приятелство, а като куче ме изгонихте през нощта! Всички вие се качете на онзи кораб!

При тези думи войниците хванали Малтус, Зирма и всички придворни, които царят заварил на празненството и ги отвели на определения кораб.

Течението ги завлякло в открито море, където бурните вълни погълнали всички тези вероломни приятели на царя.

Когато корабът се отдалечил; той казал на просяка:

— Ти, който, пожертва всичко заради мен, ела! И нека твоето съкровище, което ти пазеше от хорските очи, дойде в обятията ми! Тя е достойна да бъде царица и ще се постарая да я направя щастлива.

По даден знак войниците довели стареца и дъщеря му при царя, който прегърнал просяка и притиснал до сърцето си зачервената невеста. Чули се звуци на тръби и войниците с викове поздравили младата царица.

Царят вдигнал меча си и се обърнал към народа със следните думи:

— Коленичете и се закълнете, че ще бъдете верни и покорни на своя господар!