Неуместна гордост

В хамбара седяла една доста красива мишка и гризяла едно зрънце жито, взето от платнения чувал, на който тя прогризала една дупчица. Тъкмо се готвела да отиде да си вземе друго зрънце и се замислила:

— Какво силно животно съм аз! — казала си тя. — Мога да вляза във всяка къща през заключена врата, а житото не можаха да скрият от мене даже и в платнения чувал — толкова съм силна, че завчас го прогризах.

Разсъждението й било прекъснато от котката, която отдавна дебнела мишката до вратата. Тя си забила ноктите в нея, поиграла си около половин час, подхвърляла я нагоре като топка и най-накрая я изяла.

— Мр…! Мр…! — мъркала си котката след това, като си припомнила думите на мишката. — И с какво право тя, нещастната се хвали? Ето, аз наистина господарствам тука, както ми се чини, мога от нищо да не се страхувам.

Но влязло едно куче и с лаене накарало котката да търси спасение на стряхата.

— Жалко същество! — изръмжало кучето подире й. — И тя взела да се хвали! Аз съм любимото куче на своя господар и ако не беше се скрила на стряхата, щях да ти покажа кой е тук господар.

Кучето отишло на полето, където пасял конят на господаря и като забелязало как гордо си държи главата, почнало да го дразни с лаенето си.

— Нещастно тревопасно! — ръмжало кучето на коня — с какво можеш да се гордееш! Ти си длъжен да ходиш на полето и да пасеш трева, а на мене сам господарят ми подава хубави късове месо.

То застанало отзад, за да ухапе съперника си за крака, но конят с такава сила го ритнал с копитото си, че бедното куче отскочило далеч и паднало мъртво.

— Ха! Ха! Ха! — зацвилил конят и предизвикателно заклатил главата. — Защо се хвалеше? Аз съм най-благородното животно. Аз споделям във война опасностите с господаря си и неведнъж съм спасявал живота му със своето бягане. Само аз имам право да се гордея с достойнствата си.

И от задоволство конят затичал из полето така силно, че не забелязал как до него се приближил един лъв, който го дебнел зад храстите. Със силен скок звярът се хвърлил върху коня, който скоро издъхнал между силните му лапи.

— Глупаво животно! — заревал лъвът с гръмлив глас. — С какво се гордееш? Аз съм царят на животните, на челото ми се вижда моето величие, в очите ми блести огън, могъщество, моята сила ми дава право да владея над всички!

Изведнъж се чул гърмеж и лъвът паднал мъртъв до своята жертва.

Господарят видял как лъвът се хвърлил върху любимеца му и побързал да си отмъсти с куршум. Одрал му кожата и си тръгнал, като си говорел:

— Не трябваше да се гордееш тъй, царю на животните! Падна от ръката ми като тръстика, прерязана с коса, защото само аз съм властелин над цялата земя и над всички животни.

Изведнъж от тъмните облаци блеснала мълния и човекът паднал мъртъв на лъвската кожа. А гръмотевицата величествено забучала:

— С какво се гордееш!?