Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
elemagan (2013 г.)
Разпознаване и корекция
aquariuz (2013 г.)

Издание:

Айнхард. Животът на Карл Велики

Латинска. Първо издание

ИК „Евразия-Абагар“, Плевен, 1994

Под общата редакция на Цочо Бояджиев

Редактор: Саня Табакова

Коректор: Иличка Пелова

ISBN: 954–450–028–2

История

  1. — Добавяне

Всеки предговор е част от литературния протокол, в който е въвлечен корпусът на книгата. Предговорът посредничи, представя основния текст пред читателя, превежда читателските нагласи през себе си до „затвореното“ интимно пространство на книгата, до въображаемата сърцевина на нейната индивидуална култура. Предговорът трябва да напомня за коридор, който свързва днешния анонимен четящ субект с етоса на същинското слово между двете корици; коридор — нисък и тесен, — чието преминаване изисква човек да се свие в епистемологична боязън и да се наведе в тревожна почит пред всеприсъствието на авторовия текст; достатъчно дълъг коридор, чрез който дистанцията между четящия и писмото се легитимира и преодолява, в който се полага разбирането на авторовото слово без прекомерност на узнаването му. Преди всичко предговорът претендира да изгради главните звена на такава „символна система“, която уговаря разбиращия прочит на основния текст, като съдържа маркери, по които се разпознава текстуалната достоверност.

Но тези уводни думи ще се опитат не да въведат, не да съединят, а да обгледат отстрани „Житието на Карл Велики“ от Айнхард. Ще бъдат може би коридор, който не води към основния текст, а не успореден на него. Думи, които наблюдават и питат.

* * *

Към „Житието на Карл Велики“ може да се пристъпи предразбиращо. Животът на краля се е случил, след като е описан от приближения му писател. Днес четем тази животопис и научаваме като как точно е живял и управлявал първият велик владетел на Западна Европа.

Може да се пристъпи и „неразбиращо“, но с воля за разговор — като към текст, който е не просто документ, писмен паметник, а наратив, произвеждащ „следите на времето“ пред сега-четящия поглед, разказ, който отмества истината посредством самото й записване и четене от различни лица. (Защото, превърната в история, истината изчезва.)

„Житието на Карл Велики“ побира и смесва поне две екзистенциални времена — на крал Карл и на биографа Айнхард. Тяхното преплитане се осъществява в словото, в легитимиращия акт на писането. Записаният живот на Карл имплицира съществуването на Айнхард — фигурата на свидетелстващия писател, очевидеца, който „сам е преживял и оценил събитията“. Това е ролята на Присъстващия, на Наблюдателя, който е там, е част от „видяното“ и същевременно е интимно стаеният, премълчаващият, намекващият. Тази двойна позиция ни отвежда към други текстове, чрез които можем да подготвим за разговор съчинението на средновековния писател: Айнхард е роден около 770 г. в Майнцска област. Учи във Фулдския манастир. По-късно е изпратен в „дворцовата академия“ на Карл Велики в Аахен, където е ученик на Алкуин. Става близък с краля и често е включван в състава на специални мисии. След смъртта на Карл през 814 г. става секретар на Людовик Благочестиви, а по-късно — съветник на сина му Лотар. През 830 г. се оттегля в манастир, където умира в 840 г. Сред тези бележки „Житието на Карл Велики“ се вмества около 817 г. — три години след смъртта на Карл. Тоест наблюдаващият Айнхард тогава е по-скоро човек, който си спомня. Едното (кралското) екзистенциално време вече е спряло, за да бъде изведено отстрани в текст чрез времето на писателя — и се превърне в историческо, текстуално време.

Как екзистенциалното време се превръща в историческо? Айнхард ни подсказва: като се представи за единствено, за тотално, за закономерно. Кралят е свещената персона, чиито действия чертаят историческите пътища на франкския народ, свръхинтеграцията на кралството и преобразуването му в империя. Екзистенцията на Карл се трансформира в история на франките и тяхната държава. Персоналната сакралност на владетеля, симптоматична за западноевропейското ранно средновековие, предопределя разказа на Айнхард като удържана в текста история — не в нейната процесуалност, а епохалност, спрялост, изключителна сегашност, която нараства чрез нарация отстрани, паралелно на случилата се и случващата се екзистенция. У Айнхард историята се експлицира не в жизнени, а в поведенски цикли, не в хронологичен, а в ценностно-смислови редове, надграждащи общностно-държавническото над индивидуално-кралското. Карл е проектиран в жизнеописващата норма на християнския владетел, но същевременно неговият образ задава нормата на най-достойния от кралете, най-мъдрият, неповторимият, който „превъзхожда всички владетели на своето време“. Карл се откроява не само над съвременниците си, но и над своите предци. Действията му излъчват безпрекословност и естественост, те всеизпълват историческия разказ. Нещо повече, понякога неговите действия обясняват случващото се, дават му закономерност: защото Карл „никога не се отказвал от намеренията си и тяхното осъществяване нито заради трудностите, нито от страх пред опасностите“.

В средата на съчинението си Айнхард открива своеобразна процедура на нарастване на индивидуалното (разказ за духовните качества и частния живот на Карл), като всъщност представя уникалната и еталонна единичност на кралския образ, конкретна, но вездесъща персона — ипостас на божествено-държавническия абсолют. Индивидуалните действия на краля са припознати като исторични, фиксирани в начеващата текстуална традиция за него, в паметта на словото. За Айнхард е важно не подражанието, а знаенето и запомнянето. Съществено е, че Карл вече е бил и никога повече няма да бъде; че е различен от всички „преди“ и „след“ и точно с това е историчен, че е неподражаем и неповторим и затова запомнен. Екзистенциалното време на Карл е изтекло безвъзвратно, но то е спряно от Айнхард като текстуално, историческо, „извънчовешко“ време. Времето е записано, институционализирано — чрез многобройните преписи и прочити на „Житието на Карл Велики“ през средните векове.

Но как именно екзистенцията се трансформира в история? И дали това всъщност не е питане за жанра на съчинението?

Жанровият модел изглежда ясен — биография, светска биография. Но в случая се наблюдава показателна хетерогенност на писмото. Айнхард заимства структурата и повествователния принцип от „Дванадесетте рицари“ на Светоний: да се изложат събитията и делата, „но не в хронологичен ред, а според вида им, за да може да бъдат показани и разбрани по-ясно“. Тоест Айнхард ползва традициите на античната биография, като се отказва от хронологичната последователност на повествованието, емблематична за средновековната аналистика.

Но според С. Аверинцев античната биография възникнала и се развила в оттласкването си от и противопоставянето на фундаменталната историография. Айнхард обаче не рисува портрет на Карл, а пише Карловата епоха, пише „историография“. Значи тук се проявява и другата — агиографската — традиция с житията, които през V в. изместват окончателно биографиите. Четири века по-късно Айнхард скрепява части от античния портрет и от житийната героика не за да „върне“, не да „реформира“ жанра, а за да създаде друг тип биографична историопис, съединила възможното и реалното с фикционалното и приказното. Това, което особено го сближава с античните портретисти, е цезаристкият (или в средновековен смисъл — цезаропацисткият) патос: главен субект в текста е светският глава, който безспорно превъзхожда всички останали, а централно място заема изпълнението на експанзионистичния държавнически проект. Но именно за да открои по-ярко Карл и неговите политически действия, Айнхард прибягва до хиперболизирането на успехите на франкската държавност: кралете на скотите станали „подчинени и слуги“ (subditos et sevos) на Карл, а персийският цар Аарон му дарил властта над Божи гроб. В същото време Карл се грижел Рим да възстанови предишното си значение: той почитал църквата „Св. Петър“ в Рим „повече от всички други свети места“. Франкската и римската тема у Айнхард се сплитат по начин, който има „жанрови последствия“, а в държавно-политически план изобретяват друго смислово поле — утвърждаване на западноевропейската имперска традиция.

В „Житието на Карл Велики“ реалното и фикционалното продуктивно взаимодействат. „Външното“ осъществяване на деянията отглежда в текста историческия мит за франкския император, мит, който провокира обрастването си с още фикционални наративи — като тези на Ноткер в края на IX в., и на Бенедикт в третата четвърт на X в. Те от своя страна сами започват да репродуцират смисъл, да го преобръщат в езика, додето го фикционализират до неразличимост от реалността. Но напразни са амбициите да се отсеят „истинските“ от „мнимите“ факти у Айнхард. По-надеждно е да се разчитат границите между пластовете на речта, да се открояват несъвпадащите си „субекти“ в полилога на историческия разказ. Например „низовият“ частен, ежедневен образ на Карл уплътнява „високата“ агиографика на краля. А универсалистката религиозно-политическа проекция и легендарният слог освещават, правят „извънвременно“ неговото записано поведение. И това не са просто влияния. Въпреки лексикалните съответствия на „Житието на Карл Велики“ с античните образци, през IX в., вече съществува невъзвратимост на езика, който налага христологичния образ на владетеля. От Гадамер знаем, че „езикът може да разглежда събитието като действащо същество и да каже: събитието не се забравя“. И още: езикът трябва да говори.

Пламен Дойнов

ноември, 1994 г.

Край