Иван Вазов
Грамада ^[0] (Поема из шопския живот)

Залюбил е млади Камен

Цена хубавица

и за Цена все милее

негова душица.

 

Но не че тя има наниз,

скъпи огърлици,

с свила ръбени сукмани,

три върви жълтици.

 

Не че Цена е прочута

и кметова щерка,

и че бащино й имане

няма брой, ни мерка;

 

но че тя е паметлива

и добра в сърцето,

и защото има очи

сини кат небето;

 

и че злато той ще има

кат работи честно —

дор е челяк млад и здрав,

всичкото е лесно —

 

но невеста който търси —

харно да се взира,

че веднъжка челяк либи

и веднъж избира.

 

И Цена е либе свое

Камена избрала:

нему първен от глава си

цвете е подала.

 

На тлъки и по седенки

двамата се срящат,

по празници на хорото

един с друг се хващат.

 

И на извора студени,

с менци кат отива,

тя го види, че я чака

вода й да напива.

 

Утром, къде изгрев слънце,

там ще го намери,

по вечеря той я чака —

от любов трепери.

 

По котлите й, като дрънкат,

че е тя, угажда,

по гласът я той разбира,

по стъпките сяща…

 

Любов — тая сладка мъка,

кой не е я па̀щал?

Нейни радости и пламен

кой не е усящал?

 

Кое младо, кое живо

тъй не е любило?

Чие сърце в гърди жежки

силно не е било,

 

кога либето да дойде

часът приближавал,

и всяк един шум душата

стряскал и смущавал:

 

и вятърът слаб, що вее,

и листът, що шъпне,

и гадинката, що мърда —

правяли да тръпне!…

 

В любов, песни и въздишки

дните им минуват,

заран, вечер не делят се,

ноще се сънуват.

 

И не вярват, че в живота

има и зла среща

и че злото ще отрови

ясна им надежда.

* * *

А богат е Ценин баща,

богат и имотен:

брави има две хиляди

и коне петстотин.

 

Нивята му, лозята му

мъчно се измират,

горите му не се знае

доде се простират.

 

Има злато много — още

има да сдобие —

царски данък — пот сюрмашки —

наполвина крие.

 

Той, казуват, бил приятел,

с люти Пашаджѝка —

кога идвал му на гости —

черпял го с мастика.

 

И богат е Цеко много —

другар на хайдуци —

има челяд многобройна:

деца, снахи, внуци.

 

Всякой тачи го, че той е

кмет и чорбаджия,

догодина, живот да е,

ще стане хаджия.

 

Всякой на крака му става

кога заминува,

а псувните зад гърба си

Цеко ги не чува…

 

И не щѐ той на щерка му

Камен да се блазни,

хорски думи го ядосват

и слухове разни.

 

„Тоя пъси син проклети

дига яд в сърце ми:

нивга Цековата щерка

няма той да вземе!

 

Срам ми иде, щом помисля…

Не може да бъде!“ —

Тъй си дума Цеко стари

и щерка си съди:

 

„Марѝ, Цено, лудетино,

мари, луда дъще,

я послушай що се бъбри

по хорските къщи!

 

Стига си ти по седенки

с Камена бесняла,

заран, вечер на извора

със него гълчала,

 

че той не е мъж за тебе

и мен не приляга —

че е Камен сюрмах-просяк,

гол като тояга.

 

Камен няма в мойта къща

зет да се натика,

дор татко ти на свят ходи

и Цеко се вика!“

* * *

Тъжи Цена синеока

и често въздъхва,

радостта й във сърцето

зе веч да заглъхва.

 

Не я пущат на извора

за вода да иде,

както други път не смее

Камена да види;

 

не смей с него на хорото

редом да се хване,

нито с Камена на пътя

сама да остане,

 

че я страх от бащин поглед,

Цеко зле се кани;

и за него, и за нея

лошо ще да стане.

 

А пък Камен се учудва,

душа му се стяга,

що е Цена тъй сърдита,

що от него бяга.

 

На извора я запитва,

на хорото следва,

а тя нищо не отвръща,

бегом го погледва.

 

Тежко става на сърце му,

ще му се да плаче,

момите го пък задяват,

че тя го не рачи…

 

Кахърѝ се, като гледа,

майчица му стара:

„Не грижи се, синко мили,

туй ще се прекара.

 

Цена щерка е богатска,

прилика не е ти.

Здраве да е, има още

моми по-напети.

 

Залиби ти друга, синко,

дето да те либи,

ти невеста избери си

из наште колиби.“

 

— Друга, мале, как да либя?

Сърце ми е тамо…

Ох, недей ме, остави ме,

мъчно ми е, мамо.

 

Ходи, лута се замислен,

нищо го не радва,

младостта му, силата му,

губи се, пропадва.

 

Иска му се да изкаже

колко той страдае,

да се сърди, да се плаче,

но кому — не знае.

 

Пред другарите не смее,

бяга от момите…

Една вечер късно среща

Цена под върбите.

 

Той я хваща за ръката

и смутен попита:

— Що ме, Цено, ти забрави?

Що ми си сърдита?

 

Що ме вече не обичаш?

Имот ли че немам?

Зарад тебе, Цено мила,

целий свят превземам!

 

Или имаш друго либе?

Истина ли, Цено?

Та сърцето ти станало

толкова студено?

 

— Ох, Камене, хвани вяра:

не ти съм сърдита,

нито друго либе имам —

на злато съм сита.

 

Ами татко ми не дава

с теб да се намеря

и се люто той заканя —

всякога треперя!

 

— Какво думаш, Цено? Тъй ли?

Не съм бил измамен!?

Да бягаме с тебе двама! —

извика млад Камен.

 

— Да бягаме! — рече Цена,

с бузи запламтели,

па притисна го до гърди

млади, затуптели.

 

— Да бягаме — шушне Камен —

зад гори, далеко…

Аз съм юнак, ще те нося,

ти си пиле леко!

 

Сгласиха се, заклеха се

и двамата млади:

утре вечер от туй място —

напрек, през ливади…

 

Де ще идат? Що ще правят

по людска чужбина,

непознати и бездомни,

без свой, без роднина?

 

Те не мислят, те треперят,

те не питат: дека?

Стига само да са двама,

и далеч от Цека.

 

Върнаха се за вечеря

смутени, честити,

Цена не смей да погледне

татка си в очите.

 

Страх я о̀мисъл в сърце му

тя да не възбуди,

в устата си троха хлебец

не можа да гуди!

 

След вечеря три метаня

тя стори и ляга…

Цяла нощ сънува, мисли,

че с Камена бяга.

 

Утринта премени скъпи

тя скритом прибира,

вечер хладен мудно иде,

сърце й примира.

 

Тя изглежда за път сетен

тез гори, долини,

дето е минала толкоз

хубави години;

 

де оставя свойта рода

и дружки си драги,

извори, хора̀, седенки

и спомени благи.

 

И й се чини, че ги гледа

първи път тогава…

С бащини си дом, огнище

тихом се прощава.

 

Кога Камен туй обади

на своята майка,

тя набърчи чело старо

и горко завайка:

 

— Какво казваш ти — да бягаш?

А бре, синко, мама!

Ти не знайш ли Цеко кой е?

Че връщане няма?

 

Ти оставяш мене стара,

кой ли ще да рачи

да ме гледа? Кога умра,

кой ще ме оплаче?

 

А пък Камен люто мисли,

нищо не отвръща

и сълзи си да не рукнат

той едвам преглъща.

 

Майчини го думи мъчат —

те са прави думи —

и му падат на сърцето

тежки кат куршуми.

 

Мило му е — страшно му е,

съвестта го бори,

кат оногоз, дето иска

убийство да стори.

 

Но спомни си той за Цена!

Тя го сега чака

под върбите и се чуди

защо той протака!

 

Тя ще мисли, че той с нея

безбожно играл е,

ил че майка си за нея

не смей да прежали.

 

Срам го хвана. Той не знаял,

че бил с душа слаба!

Бащин нож втикна на пояс

и пушката граба!

 

— По тоз час да се намерим

с Цена сме думали!

Дай ръката да целувам,

па прощавай, мале! —

 

И остави майка мила

и тръгна във мрака,

и пристигна при върбите,

дето тя го чака.

 

— Да вървиме! — си казаха

двете души верни

и тръгнаха мълчаливо

към горите черни.

* * *

По туй време у Цекови

веселие става:

Халит ага с Пашаджѝка

Цеко угощава.

 

Халит ага — арнаутин,

Цеков стар приятел,

много пакости от него

е светът изпатил.

 

Доде бил е кърсердарин,

селата пищяли,

кокошките и маслото

за него държали.

 

Свитата му цяло село

не можло да смести,

в три години трийсет и две

моми обезчести!

 

Пашаджик — бич на селата —

може да се каже:

десет годин бил разбойник,

и сега е даже.

 

Вай, на колко християни

изгори душата!

Всичко, що сбере, плячкоса,

дели го с пашата.

 

Пушката му е мерила

вързани селяци,

сабята му е резала

деца пеленаци.

 

До сто сламника запалил

и два манастиря,

отде минал — прах и пепел

той оставил диря.

 

Тая вечер са на гости

тука и двоица,

че е Цеко кмет и има

щерка хубавица.

 

Ценовата къща тям е

като бащиния,

Цена беше ги черпила

със върла ракия.

 

Веч трапезата раздигат,

гости чакат Цена

да се яви с бял презръчник

и с вода студена,

 

да им стои „диван-чепраз“,

да им шъта тука,

а на Цека синовете

пълнят два чибука.

 

Но не иде! Де е? Тщетно

искат да научат,

към вратата често гледат

и мустаци сучат.

 

Втурнаха се ратаите

вътре като хала

и викнаха уплашени:

— Цена е бегала!

 

— Вай! — изрева дърти Цеко

и глухо изпъшка.

Със кого е тя бегала,

сети изведнъжка.

 

Запалиха фенерите,

къщните се сбраха:

от конете най-бързия

за Цека избраха.

 

Грозно дърпа той мустаци,

ядно бъбри нещо,

па към турци се обърна

и викна зловещо:

 

— Халит ага! Утре Цена

роб ти я дарявам!

Пашаджико! Утре Камен

курбан ти го давам!

 

И поведе синове си,

ратаи и шопи…

Той взе пушката на рамо,

а те дълги сопи.

 

И разбуди се селото,

залаяха псета

в улиците, де премина

потерята с кмета.

* * *

Заранта навръх Балкана,

под буките диви,

Камен с Цена сладко спяха

румени, щастливи.

 

Те се нежно прегърнали,

от любов опити.

Над главите им запяли

славей гласовити.

 

И високо, до небето,

в таз гора далека,

те забравят труд, неволи

и гнева на Цека.

 

Шумоли гората чудно

и врабците мали

с гласеца си будят двете

либета заспали.

 

Цена бърже се озърна

весела и пресна,

видя гора, небе, хубост…

планина чудесна.

 

— Камене! Къде ще идем? —

тя му тихо рече.

— Не знам, пиле, но да вървим

нейде надалече,

 

през тез бърда и висове,

там, де слънце зайде,

дето никога баща ти не

ще да ни найде;

 

дето нашга любов няма

никого да сърди,

та там, Цено, да отдъхна

на твоите гърди.

 

— Я чуй, Камене, там глъчка!

Гаче конски тропот!

— Потеря е! — викна Камен

и грабна вързопът.

 

И хукнаха през гората

като сърни диви,

гъсталаци не ги спират,

ни урви ронливи.

 

Любовта ги окрилява

и страхът ги тласка…

И потерята отдиря

шуми, вика, кряска.

 

Ала Цена от бяг, умор

насила се влачи,

ту назаде се обръща,

ту кат дете плаче…

 

Екна плачът на сърце му!

Но тук се не чака!

Тоз плач даде нова сила

на снага му яка:

 

с лява ръка той вързопа

и пушката взе си,

с дясна — либето през кръста

грабна и понесе.

 

И пак бяга, и пак тича

с товара си скъпи,

лицето му, снагата му

пот горещ ги къпе,

 

а потерята наваля,

трепери букакът.

Цеко лети като бесен

и реве да чакат.

 

Камен спря, погледна Цена

и тихо сложи я,

вдигна пушката и рече:

— Ще да го убия!

 

— Недей, либе! Татко ми е! —

Пушката изпука.

— Бягай, бягай, отърви се!

Аз ще умра тука!

 

— Постой, вещице проклета!

Де го, де го оня? —

викна Цеко лют, запенен

и скокна от коня.

 

— Чакай сега да ти кажа,

дъще поразена!

Ази дойдох със сватбари

тука да те жена!

 

Той налетя въз щерка си,

руса й коса дърпа,

тънка й снага с бича удря,

на гърди й стъпа.

 

— Де го сега бунтовникът?

Гонете го, дръжте!

А ти хайде назад дома,

хайде, вярна дъще!

 

Там ви чака и двама ви

сватба и венчило:

тебе турско ратакинство,

мъжът ти бесило!

 

И кмет Цеко пак възседна,

бодна гневно коня

и пред себе разплакана

Цена с бич подгоня.

 

След ден той я в град изпрати

да слуша Халита^[1],

и писмо, че Камен ходи

по гори комита.

 

И тъй Цеко зли прокуди

тез души, що любят,

да се скитат, да се мъчат,

доде се погубят.

 

Скоро село потрепера

от хабер злосмутен:

Цена станала туркиня,

а Камен хайдутин.

* * *

Зажалиха селяните

и млади, и стари,

момите ги, всичките,

зла слана попари.

 

Окаяха горко Цена

и съдба й клета,

окаяха, па простиха

и проклеха кмета.

 

И за Камена жалее

дружина му млада;

тъжи старата му майка,

тъжи и пропада.

 

Не понесе в старини си

тоз срам, тез теглѝла,

да й рекат людски хора:

„Хайдутин родила.“

 

И умря тя, и заглъхна

къщата й вета;

намразиха още повеч

селяните кмета.

 

— В Цека бяс влезнал е — думат

старците изкусни, —

за греха му бог въз нази

огън ще да пусне.

 

Три месеца дъжд не капна,

стана страшна суша,

в черковата, по кръчмите

глух ропот се слуша.

 

Всуе дважди по полето

на литий изскачат

и зелени пеперуди

в улиците скачат.

 

Слънце пали. Никой облак

по небе не бега,

сеитбите изгори ги

тая люта жега.

 

Води, реки пресъхнаха,

жито се не мели:

ето вече булгур само

ядат две недели!

 

Всички казват: глад ще стане,

скъпия голяма.

А от небе капка влажна

няма все, та няма.

 

Мръщят се, поглеждат криво

селяните Цека

и поп Михо, кат се кръсти,

казва им полека:

 

— Не е край: таз поразия

Цеко я довлече:

тоя човек чедото си

на дявола врече.

 

Той с поганци яде, пие

и със тях братува,

всички теглим, нази мъчат —

той само добрува.

 

Покрай него всички н

ще умреме гладни,

суша да не бе станала,

град щеше да падне!

 

Злоба дига, дето мине

Цеко и се мерне,

неща страшни си нашепват

баби суеверни.

 

Едни казват, че той блажел

с турците през пости,

други думат, че му ходят

дяволи на гости.

 

Змия да бе, те я биха

с камъни пребили,

вещица да беше, жива

би я изгорили.

 

Ала Цеку що да сторят?

Те са всички слаби…

Той е силен и със турци

бий, мъчи и граби.

 

Свикаха се селяните

в кръчмата на Желя —

това беше после отпуск,

във света неделя…

 

Беше там поп Михо стари

със своите ближни,

Тимо Стамболият, още

Анто стогодишни,

 

старец в книгите изкусен

(по-учен от попът:

и днес сички за съвети

на врата му хлопат);

 

още — Ангел Двата-Гласа,

питроп и старея,

даскал Куздо, псалт черковен —

бил при Доротея^[2];

 

там бе още Видул Влахът,

пристигнал отскоро,

Кузман Колин и до него —

Ганчо Зелен-Горо.

 

Здрав юнак, висок, та жилест,

със гърди космати.

Силата му, храбростта му

де не са познати?

 

С дясна ръка мигом сваля

четирима мъже,

пушката му далеч бие,

никога не лъже.

 

Казват, че той друг път ходял

с Минча воевода^[3],

всички планини познавал,

живял на свобода;

 

и че лани по Петровден

тамо в кукуруза

(между нас да си остане) —

заклал Кьор-Юнуза!

 

Направиха съвет таен,

мислиха, кроиха,

ум и сговор не им липсва —

и скоро решиха.

 

На заранта, преди слънце,

попът се затече

под мишница с патрахиля

и с старото светче.

 

Де отива толкоз рано?

При болни ли Дима,

да му чете зарад здраве?

Или смъртник има?

 

Или вода да светява

със ниски поклони?

Или бродници отнейде

с молитва да гони?

 

Не, той нийде не отби се,

нищо не продума:

на полето той излезна

и спря се при друма.

 

И застана срещу изток,

в земя кол побива,

метна на врат патрахиля,

светчето открива.

 

И зачете глухо попът,

брада му трепери…

Молитва ли, клетва ли бе,

той се начумери.

 

И отстъпи от колеца,

наведе се леко,

камък взе, хвърли и рече:

— Проклет да е Цеко!

 

Оттогава край туй място

кой мине, замине,

все същите думи казва,

все същото чини.

 

Пътник ли, овчар ли някой

минува из друма,

като хвърли камъка си:

— Проклет да е! — дума.

 

И орачът, като кара

волове на нива,

наведе се, хвърли, каже

и пак си отива.

 

И децата също правят,

тамо кат се шурат,

и жените въз камъните

камъни притурят.

 

Че клетвата стига оня,

„Проклет!“ кой не каже.

Някой камъка си носи

отдалеко даже!

 

Подир три дни при колчето

купчинка стори се

и неделя ощ не стана,

она удвои се.

 

Подир месец бе висока

колкото камила,

още месец — купчинката

стана веч могила.

 

И грамадата от себе

мърда и пораства,

пътникът отдалеко

веч я съпикасва.

 

Тя расте, като по чудо,

сама, като жива!

Убоя се Цековата

душа нечестива.

 

И да спре не може Цеко

ни с псувни, нис глуми

таз грамада да не расте

със страшните думи.

 

Деня тя е все в ума му,

нощя я бълнува

и трясъка от камънте

в съня си той чува.

 

Понякога тайна сила

към тамо го тика.

Той я види, тръпне, гаче

тя на съд го вика.

 

Гаче всякой камък има

уста, уши, о̀чи

и му дума: „Проклет! Проклет!“ —

И към него сочи.

 

И той бяга потен, тръпен…

На душа му гряшна

мир и радост веч не дава

грамадата страшна.

 

Той стопи се. Лицето му

бледнина покри го:

гаче болест зла, невярна

Цека изсуши го.

 

И престаха селяните

с него да се сбират,

нито взимат, нито дават —

всички го презират.

 

В черковата, дето стъпи —

отстъпват от него

и родът му същи даже

отблъсква, не ще го.

 

Гневът божи, и той падна

на Цекова стряха:

бедите го, злините го

бързо сполетяха.

 

И смъртта в дома му първен

захвана да треби:

в малко дни едно по друго

три сина погребе!

 

Гори пожар изгори ги,

нивите му — слънце,

в житниците му не влезе

жито нито зрънце.

 

Стоката му, стадата му

болест ги изтръшка,

къщата му по полунощ

пламна изведнъжка!

 

И стана на пепел всичко:

имот, стока, злато,

богатството му разлетя се,

гаче бе крилато.

 

А грамадата расте пак

невидимо, тайно

и камъни върху нея

хвърчат непрестайно;

 

че когото бог накаже,

светът не прощава,

че кой много търпи, тегли,

много отмъщава.

* * *

Мислѝ, мислѝ дълго Цеко,

търка̀ си челото,

па скокла, във град отиде,

набеди селото,

 

че то уж прибира скритом

всяка нощ комити,

че във него пушки имат

дори и момите.

 

— Бре — викна̀ свиреп пашата, —

тук ги доведете

и по-скоро бесилници

за тях издигнете!

 

Затърчаха към селото

люти заптиета

да ловят и трепят, дето

им посочи кмета.

 

И дигна се олелия,

ревнаха децата.

Турци с щикове и пушки

ходят по къщята.

 

Извързаха, подкараха

мъже, моми слаби…

Майки плачат и се молят,

кълнат стари баби.

 

На поп Миха удариха

по нозе сто бича

и го погнаха пред всички

кървав, бос, да тича.

 

Зарадва се Цеко много,

че със тез джелати

за тъмница и бесило

толкоз душ изпрати.

 

Изплаши се цяло село!

Зло настана време!

Кой знай, може да дочакат

злини по-големи;

 

че недалеч, зад горите,

две царства се бият:

зло е, турци ако паднат,

зло, ако надвият!

 

Страшни слухове достигат,

всичките треперят.

Дума се, че тамо трепят

де кого намерят;

 

че де стъпела нога им,

светът пропищява:

черкови, села, градища —

всичко пепел става!

 

И че и за тяхно село

ред скоро ще доде:

люти Пашаджик въз него

двеста души води,

 

двеста души арнаути

и голи черкези…

Никой не смей по работа

навън да излезе.

 

Само Цеко весел бива

и страх не усеща:

Пашаджѝка с четата му

готви се да среща,

 

че го Пашаджик обича,

Цеко нему свой е.

„Нека всички да познаят

сега Цеко кой е!“

 

И се готви той селото

самси да запали.

Изведнъж се вест разнесе:

„Турците бегали!“

 

„Турците бегали!“ — казват

майки на децата;

„Турците бегали!“ — дума

синът на бащата.

 

„Турците бегали!“ — всички

викат и разгласят;

из дом в дом, из хижа в кръчма

тая вест разнасят.

 

Чу се, че казаци идат,

не били далеко…

Усмихна се цяло село

и побледня Цеко.

 

Развълнува се селото,

клепало удари,

събраха се в двор черковни

и млади, и стари.

 

Допитват се как да срещнат

тия драги гости

и чудят се, и не знаят —

че са хора прости.

 

Сетиха се, повикаха

и дяда Антона,

че е стар човек и мудър

като Соломона;

 

че знай книга и тълкува

календара вечни;

много патил и ходил е

по земи далечни.

 

Кога той яви се, всички

на крака станаха

и пред белите му власи

с почит замълчаха.

 

— Чада! — рече мъдрий старец

с очи насълзени. —

Нека бога благода̀рим

всички на колене.

 

Тая милост е велика,

господ ни я праща!

Честит бил и дядо Анто

руси пак да сряща.

 

Сто години що сънувах,

днес видях наяве:

дядо Иван от поганци

с калъч ни избавя.

 

Туй време благочестиво

чакаме отдавна:

русите са наши братя,

вяра православна.

 

Хайде сега да ги срещнем,

хляб и сол вземете,

аз ще поднеса, а вие

шапките свалете.

 

Моми венци да прикачват

на техните пушки,

та па всички да викате:

„Здравствуйте, братушки!“

 

Тъй сме Дибича срещали,

тъй хората чинат…

Пригответе още нещо

да хапнат, да пинат…

 

Видя Цеко срещачите,

че тръгнаха дружно,

и душа му потрепера

гузно, малодушно.

 

Не смя в тоз куп шумен себе

Цеко да приложи:

народната обща радост

да дели не може.

 

Чуди се и май се Цеко,

съвестта гризе го;

да стои ли, да бяга ли —

що ще стане с него?

 

Мислѝ, мислѝ и най-после

страхът го попари;

и към другий край уплашен

той на бяг удари.

 

Той търча, задъхан, бледен,

гологлав и рошав,

гаче бяга в страх пред някой

звяр невидим, лошав.

 

Призраци ужасни, черни

вред му се изпречват

и храстите оживяват,

пътя му препречват.

 

Но внезапно той се спира,

нов го страх напада:

той видя, че бил достигнал

бялата грамада.

 

Крака му се подкосяват,

той назад се дръпа…

Но навред е страшно, грозно

по жарава стъпа.

 

А пък миговете хвъркат,

бедата пристига…

Ето че насред селото

облак прах се вдига.

 

И сулици, конье, хора

и шапки червени,

и удари към гората,

нейде да се дене.

* * *

Из селото вест се пръсна,

че кмета бегал е

и че сметка на сюрмаси

да даде не щял е.

 

— Дръжте, бре! Да хванем Цека!

Дръжте тоз поразник! —

Много гласове екнаха

сред общия празник.

 

И потеря устрои се,

все отбор юнаци,

и жар войнствен се събуди

в тихите селяци.

 

Едни махат сопи, други

пушки, други вили,

дядо Анто със кросното

четата засили.

 

И хукнаха, за да стигнат

из гората Цека.

Подир малко го сгащиха

на една пътека.

 

— Издаднику! Поганецо! —

дядо Анто вика. —

Обесете този Юда

на тая борика!

 

— Не! — извика Зелен-Горо. —

В яма да го хвърлим!

— Не! — друг рече. — Кожата му

с плява да напълним!

 

— Не! С катран, да го намажем! —

тъй отвърна пети. —

Тая вечер на хорото

той ще да ни свети!

 

И очи им пущат пламен

въз нещастни Цека,

всяка смърт за тоз изедник

види им се лека.

 

Изведнъжка тропот чу се.

Дружината млъкна…

Друга чета от бърдото

с шум пред тях изпъкна.

 

— Стойте! Жив го оставете!

Видиш ли ме, дядо? —

викна Камен и спусна се

с едно булче младо!

 

— Камен! Цена! — всички викат

не вярват очи си. —

Камене, отдека идеш?

Цено, нали ти си?

 

И се стискат и целуват,

и от радост плачат,

и от Цена фереджето

по-скоро съблачат.

 

— Братя! Ей мойта невеста!

Пак се живи сбрахме!

Туй са моите момчета:

днес я отървахме.

 

Халит ага в пъкъл пратих;

но той не бе първи…

С мъст душата си наситих

и ножа си с кърви.

 

А тогова да оставим —

нека жив да бъде.

Нашта радост да го мъчи,

господ да го съди!

 

И тръгнаха двете чети

с песни, вик назаде,

та сватбата да празнуват

на двамата млада.

* * *

Оттогава веч минуват

месеци, години,

много случки и преврати

видеха очи ни.

 

А грамадата расте все

неусетно, тайно

и камънте върху нея

хвърчат непрестайно.

 

Че сюрмашки сълзи клети

лесно не изсъхват,

злите спомени в душата

скоро не заглъхват…

1879, Берковица