Орлин Крумов
Три минути за вашето самоубийство

Минута, две, десет…

Стрелката на часовника отмерваше времето неуморно и безпристрастно. Виктор скочи от тясната кушетка и припряно започна да се облича. Това му отне една минута. Отвори вратата на стаята, размина се с някакъв мъж и тръгна към умивалника. Минута, за да наплиска лицето си с хладка вода и още една, за да се избръсне.

Следващият посетител почука на вратата. Виктор изтри лицето си с кърпата, извини се и хукна към трапезарията на долния етаж. Нареди се на опашката — трети, както обикновено. Погледна часовника си — придвижваше се нормално. Стигна до автомата за храна и натисна бутона. Получи сандвич и кафе.

Погълна закуската си на едри хапки и напусна полупразното помещение. Навън улицата го завъртя и понесе по течението си. Две минути до спирката, минута, докато пристигне автобусът, и още десет до фабриката.

Шефът чакаше на портала с часовник в ръка. Кимна му, значи бе дошъл навреме. Минута, за да облече престилката и сложи ръкавиците. В самия край на тази минута лентата на конвейера внезапно потръпна. По линията започнаха да пристигат кашон след кашон. По десет всяка минута, шестстотин на час, хиляди в края на работния ден.

Минутите се сляха една с друга, еднакви, както движенията на работниците. Когато накрая лентата спря, младият мъж постоя в очакване още няколко мига, сетне разтърси раменете си и свали престилката. Прибра безмълвно надницата си и тръгна към бюфета. Храна се полагаше само в края на работния ден. Спря пред автомата и натисна бутона — сандвич и кафе.

Дъвчейки храната с усилие, той напусна фабриката. Минута до идването на автобуса и още пет до площада. Стигна тъкмо навреме! Отсреща се задаваше Кети. Двамата погледнаха часовниците си, това беше нещо като поздрав. Хвръкна поредната минута.

Прекосиха площада, после свиха вляво, по тясна уличка. Вървяха и поглеждаха часовниците си, които имаха само големи стрелки, за да отброяват минутите. Всички жители на града имаха само големи стрелки на часовниците си, други часовници не се продаваха. Дори тези по стените на сградите, на летищата и гарите, всички отмерваха само минутите на деня и нощта, отмерваха ритъма, движенията и живота на хората. За всяко нещо се полагаха определен брой минути, нито повече, нито по-малко. Минути за сън, минути за ядене, минути за работа…

Двамата се отбиха в малък хотел, който имаше олющено, жълтеникаво лице и малки слепи прозорци. Виктор пусна монета в шепата на възрастна жена, която му подаде ключа на стаята и не пропусна да му напомни:

— Имате седем минути…

Минута, за да съблекат дрехите си, пет, за да се докопат до удовлетворението и пак минута, за да се облекат отново. Следващата двойка чакаше пред вратата своя ред.

Двамата излязоха навън, хванати под ръка. Слънцето, спуснало се ниско над хоризонта, светеше право в очите им и това се повтаряше всеки безоблачен ден по това време на годината, точно в тази минута. Погледнаха часовниците си. Имаха още двадесет минути — достатъчно време, за да изпият по едно кафе.

Когато се разделиха, Виктор бръкна в джоба и извади остатъка от надницата си. Хвърли я в близкото кошче — розовите банкноти трябваше да бъдат похарчени още същия ден, тъй като имаха печат и дата.

На крачка от дома му го задмина голям черен автомобил, който спря пред някакъв човек, паднал на платното. Напоследък младият мъж често виждаше по улиците паднали хора, изтощени от ритъма на живота, който бяха принудени да водят. Работниците по чистотата имаха по една минута за вдигането на всеки труп. Напоследък работата им се бе увеличила, докато заплатите си оставаха същите. Ето защо работниците псуваха всеки път, когато събираха своите клиенти по улиците.

 

 

След петнадесет милиона минути живот се случи нещо непредвидено. Една сутрин в обичайното време Виктор застана пред автомата за храна. Дойде неговата минута, той натисна бутона.

В този миг някакъв мъж го избута, грабна сандвича и избяга. За щастие на изхода крадецът се сблъска с поредния клиент. Виктор се опомни, хвърли се напред и успя да го настигне. Сграбчи парчето хляб, което се разпадна сред пръстите му, но онзи се измъкна, стискайки шунката.

Изскочил с яростен вик на улицата, младият мъж побягна след крадеца и отново го настигна. Двамата се сборичкаха, малко след това писна сирена и един автомобил спря на метър от тях.

Десет секунди за възстановяване на реда — три удара с палка. Мъжът остана да лежи на тротоара по гръб, с разперени ръце и крака.

След няколко минути Виктор се връщаше по обратния път. Ускори крачка, сякаш някой го преследваше. Обърна се назад, но пазителите на реда бяха изчезнали. Само забързани минувачи чертаеха диагонали по улиците, гонейки минутите, на които бе разделен живота им.

Опита се да забрави, дори си подсвирна, но нищо не излезе. В съзнанието му натрапчиво изплува обезобразеното, потънало в кръв лице на непознатия.

Можеше да не го бият, помисли си младият мъж, после се сети, че и той има пръст в тази работа.

Стигна до автобусната спирка, където изненадан видя съвсем непознати хора. Нищо чудно, това не бе неговата минута за качване, тя бе изтекла отдавна, докато преследваше мъжа със сандвича.

Кондукторът не го пусна в автобуса. Дори го заплаши, че ще повика пазителите на реда, ако настоява повече.

Виктор се замисли. В тази минута би трябвало да е във фабриката, а ръцете му да запечатват пристигащите кашони. Тръгна пеша.

За първи път бе принуден да гледа живота отстрани. И хората, които бързаха по улиците, и вдигането на ръцете, почти едновременно от всички, за да проверят хода на минутите в своите часовници. Едно мълчаливо, забързано общество, тълпа програмирани човечета, мълчаливи, равнодушни и слепи.

Най-после младият мъж стигна до фабриката. Отвън му се видя някак мрачна и схлупена. Мазилката с цвят на изсъхнала трева бе напукана и отблъскваща. Виктор отвори желязната врата, посрещна го шум на машини, чукане и скрибуцане, а книжният прах, който изпълни ноздрите му, го накара да кихне и плюе встрани.

Шефът направи крачка към него, за да му препречи пътя.

— Закъснях… — каза младият мъж. — Един човек ме ограби…

— Мястото ти вече е заето.

Виктор наведе глава и си тръгна.

Тръшна вратата след себе си и излезе на улицата, смесвайки се със забързаните минувачи. Разглеждаше всичко с детски интерес, сякаш го виждаше за първи път. Много неща не разбираше, някои дори го дразнеха, но той не знаеше защо. Чувствуваше, че нещо не е в ред, но не можеше да си отговори какъв трябва да бъде истинският ред…

Стигна до малък елипсовиден площад с басейн и фонтан, от който на талази се стичаше пенлива вода. Вдясно до площада имаше широка ниска сграда, внушаваща спокойствие и увереност. Виктор влезе в ярко осветеното фоайе, изкачи се по каменното стълбище и си избра една от многото масивни врати. Почука.

В дъното на просторния кабинет някакъв мъж се бе навел над куп книжа и усилено мърдаше устни. Виктор поздрави, гласът му бе скован, мислите объркани. Постепенно смущението му премина и той започна да разказва за това, което го бе довело тук.

— Какво? — прекъсна го онзи. — Да излезем от графика на минутите? Все едно да отречем себе си! Та благодарение на този график в града има ред. Той е най-доброто средство за контрол…

Мъжът погледна часовника си и уплашено скочи:

— Отнехте ми седем минути!

После нахвърля някакви документи в бяла папка и напусна кабинета.

Виктор излезе от сградата на градската управа и се запъти към дома си. Когато пристигна в общежитието, с изненада откри, че стаята е заета. Друг човек използуваше минутите, полагащи му се за почивка…

Докато слизаше по стълбите, стомахът му напомни, че днес не е ял. Влезе в трапезарията, останалите клиенти го погледнаха учудено, тъй като не бе неговата минута за ядене.

А коя бе неговата минута? Той погледна часовника си и видя само една стрелка. Тя трябваше да го води през целия му ден, през цялата нощ. Тя броеше крачките му, движението на автобуса, ритъма на работа, пулсирането на сърцето му. Едната минута бе ключ към другата, едното действие — мост към следващото.

Виктор бе излязъл извън минутите.

Сега всеки миг ръката на някой се протягаше към сандвича, а младият мъж нито можеше да вземе чужда храна, нито да намери своята изгубена минута…

Излезе навън, обиколи няколко улици, докато стигна пред високата мраморна сграда на градската библиотека. Отвори вратата и тръгна по дългия коридор. Стъпките му кънтяха, бавни, отмерени в тишината наоколо. Влезе в една от залите, избра най-отдалеченото кътче и се сви на пода, подлагайки под главата си дебела книга.

Завъртя се ту на едната, ту на другата страна, но книгата бе твърда и сънят избяга. Виктор седна, вдигна книгата и я погледна без интерес. Отвори я и започна да прелиства страница след страница, докато неусетно се зачете в нея.

Началото му се видя доста трудно…

 

 

Минутите станаха дни, дните се превърнаха в седмици… След първата книга дойде втора, сетне трета. Докато един ден настъпи краят.

Виктор се бе навел над една енциклопедия, когато дочу зад гърба си шепота на администраторката:

— Стори ми се необичайно, че някой идва да чете… От години не съм виждала човек вътре, а този стои по цели дни…

Потупаха го по рамото. Бяха двама пазители на реда, по метър и деветдесет високи. Помогнаха му да стане и го придружиха до колата.

В участъка го обвиниха в скитничество, но го пуснаха, понеже им бе сътрудничил преди известно време. Имаха предвид случката с откраднатия сандвич…

Виктор излезе от приветливата сграда на участъка и присви очи под ярката слънчева светлина. Усети глад. След минута приближи до един автомат за храна и зачака подходящия момент. През последните седмици, докато живееше в библиотеката, си набавяше храната само по този начин.

Дойде ред на нисък мъж, който натисна бутона и сандвичът меко тупна в чинийката… Виктор блъсна мъжа, грабна храната му и побягна. Онзи изкрещя и се втурна след него. Беглецът напрегна силите си и увеличи разстоянието, но от близката пресечка изскочи патрулна кола.

Той се преметна встрани и удари рамото си в бордюра. Пазителите на реда се надвесиха над него.

Десет секунди за възстановяване на реда — три удара с палка.

 

 

Когато дойде на себе си, пред очите му се появи неясно петно, което постепенно се сви и превърна в човешко лице.

— Същият е — рече онзи и се изправи. — Две нарушения само за един ден…

После вратата се хлопна. Виктор бе попаднал в малка стая, чиито стени бяха боядисани с резедава боя. Главата го болеше, лявата половина на лицето му бе подута и сякаш едва прикрепена към другата.

Влезе жена в бяло и заби в мускула му иглата на тънка спринцовка. После тялото му се отпусна, а съзнанието замъгли. Когато слабостта премина, той видя срещу себе си мъж в бяла престилка и усмихнато, гладко обръснато лице.

— Как сте? — запита човекът. И понеже не получи отговор, продължи: — Аз съм лекар. Отпуснете се и ми се доверете напълно. Научих, че днес попадате за втори път в… хм, затруднено положение. Как се случи това?

Виктор му разказа с няколко думи своята история. Лекарят кимаше непрекъснато, а на челото му се появи дълбока бръчка.

— … създаденият ред ни пречи да живеем човешки… — каза Виктор накрая.

— Нямате основания да твърдите това…

— Грешите, докторе. Освен минути, на този свят има часове и дни. Защо да не заживеем с тях? Гоненето на всяка минута бавно ни побърква, прави ни тъпи и послушни, стадо животни… Във фабриките изцеждат силите ни, а получаваме толкова, колкото да не умрем от глад…

— Много неща сте научили — мрачно каза лекарят, а на челото му се вдълба още една бръчка. — Трябва да се успокоите…

Той повика жената в бяло, която отново заби иглата в мускула на Виктор.

Когато съзнанието му се възвърна, той откри, че се вози в някаква кола. До него лекарят небрежно държеше волана с една ръка и нещо му говореше:

— … затова не всеки може да носи бремето на живота… Едни умират, за щастие внезапно. Други сами слагат край на живота си. Ние сме свободно общество, всеки може да направи това, което поиска.

— Защо ми говорите всичко това? — запита Виктор.

— За много хора самоубийството е най-добрият изход. Без грижи и проблеми… След като не можеш да намериш място на този свят, след като никой не те иска…

След няколко минути колата спря, онзи отвори вратата и помогна на младия мъж да излезе. После го побутна напред към голяма сграда с високи, тесни прозорци.

Наоколо се щураха забързани минувачи, пришпорвани от минутите на своите часовници. Виктор бе сам, извън тяхното време…

С несигурна стъпка тръгна към сградата. След минута бе в полутъмния коридор. Отвори вратата на асансьора и натисна копчето за последния етаж. Погледът му се плъзна по металната табела, върху която четливо бе изписано следното:

„ВНИМАНИЕ!

Общината ви отпуска три минути за вашето самоубийство.

Пътуването до покрива трае една минута, следователно имате две минути за всичко останало.

Спазвайте инструкцията!

Всяко отклонение ще наруши ритъма на други като вас.

БЛАГОДАРИМ ВИ!“

Значи има и други, помисли си Виктор. И един по един ни изключват от играта.

Последната мисъл мина като нож през тялото му. Седна на едно стъпало, страхувайки се да погледне към вратата на покрива.

Има и други, повтаряше си той. Заедно може би ще се преборим с минутите, срещу инструкциите и онези, които са ги създали…

Времето течеше, минутите препускаха, без някой да дойде. Виктор чакаше, вперил поглед в стрелката на часовника си. Минута, две, десет!

Младият мъж стана и приближи до ниската врата, водеща към покрива. Побутна я, направи крачка и спря. Пое дълбоко въздух и направи втора крачка. След което спря като закован.

Долу вратата на асансьора с грохот се бе затворила…

Идваше следващият!