Урсула Ле Гуин
Думата, която се произнася само веднъж ^[0]

Къде ли беше? Подът бе твърд и хлъзгав, въздухът — черен и вонящ и това бе всичко. Освен главоболието. Проснат върху студения и влажен под, Фестин простена и после изрече: „Жезъл“. Когато в ръката му не се появи елшовият магьоснически жезъл, разбра, че е в опасност. Седна, и понеже жезълът, с който би си осигурил светлина, не беше тук, щракна между палеца и показалеца си, прошепна необходимата дума и създаде искра. От искрата се възпламени син блуждаещ огън, който с леко пращене се понесе из въздуха. „Нагоре“ каза Фестин и огненото кълбо се заклати нагоре, докато освети свода на гробницата. Той беше толкова висок, че Фестин за миг съзря отражението на собственото си лице в кълбото, бяла точка в тъмнината четиридесет стъпки по-долу. Светлината не се отразяваше във влажните стени: те бяха изтъкани от нощта чрез магия. Той се съвзе и рече: „Вън“. Кълбото изчезна, Фестин седеше в тъмнината и пукаше кокалчетата на пръстите си. Сигурно е бил омагьосан откъм гърба, ненадейно, защото последния спомен, който имаше, беше как се разхожда вечерта из собствените си гори и говори с дърветата. Напоследък, през тези самотни години в средата на живота му, го беше обладало чувството за напразно пропиляно време, за неизразходвана сила; затова, търсейки спокойствие, напусна селата и тръгна да разговаря с дърветата, чиито корени стигат до течащата дълбока вода. От шест месеца вече не беше разговарял с човешко същество. Занимаваха го само същностите, не отправяше заклинания и не безпокоеше никого. Кой ли го беше омагьосал и затворил в този смрадлив кладенец? „Кой?“ — питаше той стените и по тях бавно се появи едно име, спусна се към него като голяма черна капка, родена от порите на камъка и спорите на плесента: „Вол!“

Студена пот обля Фестин.

За първи път беше чул за Вол Безпощадния много отдавна. За него казваха, че е повече магьосник, отколкото човек. Минаваше от остров на остров из Външната сфера, разрушаваше направеното от Древните, заробваше хора, изсичаше горите, унищожаваше полята и затваряше в подземни гробници всеки вълшебник, който се опиташе да се бори с него. Бежанците от разрушените острови разказваха винаги едно и също: идвал привечер, носен от тъмен вятър над морето, а робите му го следвали с кораби; това бяха видели те. Но никой от тях не беше виждал някога самия Вол… По Островите се подвизаваха много създания на злото и Фестин, млад вълшебник, увлечен в усъвършенствуването си, не беше обърнал голямо внимание на тези разкази за Вол Безпощадния. „Аз мога да предпазя тези острови“, си беше помислил той, защото познаваше неизпитаната си сила и се беше върнал към своите дъбове и елши, към звука на вятъра в листата им, към ритъма на растежа в техните кръгли стволове, клони и вейки, към вкуса на слънчевата светлина по листата и към тъмната подпочвена вода около корените. Къде бяха те сега, дърветата, неговите стари другари? Дали Вол беше унищожил и гората?

Когато най-сетне окончателно дойде на себе си и се изправи на крака, Фестин направи с вдървените си ръце две широки движения, като повтаряше с висок глас една дума, която би могла да строши всички ключалки и да отвори със сила всяка врата, дело на човешка ръка.

Но стените, пропити от нощта и от името на своя създател, не му обърнаха внимание, не го чуха. Думата отекна обратно, тряскайки в ушите на Фестин така, че той падна на колене, като криеше главата си в ръце, докато екотът замря в свода над него. Тогава, все още разтърсен от удара, седна да размисли. Те бяха прави: Вол беше силен. Тук, на негова земя, в този изграден чрез заклинание подземен затвор, неговата магия щеше да издържи всякаква пряка атака, а със загубата на жезъла си Фестин бе лишен от половината си сила. Но този, който го беше пленил, не можеше да му отнеме силите, които се отнасяха само до него, способността му да създава и да се преобразява. Той разтърси глава и се преобрази. Тялото му тихо се стопи и се превърна в облак фина мъгла.

С лениво пълзене мъглата се издигна от пода и се понесе нагоре край хлъзгавите стени, докато откри пукнатина колкото човешки косъм там, където сводът се съединяваше със стената. През тази пукнатина тя се просмука капчица по капчица. Почти изцяло беше излязла навън, когато я заля вятър, горещ като огнен дъх, който разбиваше капчиците мъгла и ги пресушаваше. Мъглата набързо се просмука обратно в гробницата, придвижи се по спирала към пода и прие собствената форма на Фестин. Преобразяването е голямо емоционално напрежение за затворените в себе си магьосници от рода на Фестин. Когато към това напрежение се прибави и шокът от непосредствената среща с несвойствена за човека смърт, приела някаква форма, преживяването става ужасно, Фестин полежа известно време, почти останал без дъх. Беше ядосан и на себе си. Да избяга под формата на мъгла, това в края на краищата беше доста наивна идея. Всеки глупак знаеше този трик. Вероятно Вол просто беше оставил горещия вятър да го причака. Фестин се превърна в малък черен прилеп, прелетя разстоянието до тавана, повторно се преобрази в тънка струйка обикновен въздух и се просмука през цепнатината.

Този път се измъкна успешно и се понесе леко надолу из залата. Стигна пред един прозорец, когато остро усещане за опасност го стресна и го накара да се превърне в първата дошла му на ум компактна форма — златен пръстен. И тъкмо навреме. Ураганът от леден въздух, който би разпръснал в неописуем хаос въздушната форма, приета от него, само леко изстуди пръстена. След като бурята отмина, остана да лежи върху мраморния под, като се чудеше под каква форма би могъл най-бързо да излезе през прозореца.

Затъркаля се, но беше вече късно. Огромен трол с безизразно лице крачеше застрашително по пода, спря, хвана бързо търкалящия се пръстен и го сложи в огромната си като скала ръка. Отиде с широка крачка до капака на гробницата, повдигна го, промърмори някакво заклинание и пусна Фестин в тъмнината. Той падна четиридесет стъпки право надолу и се приземи на каменния под: „Клинг!“

Фестин прие своята истинска форма, седна и печално разтърка натъртения си лакът. Край с това преобразяване на празен стомах. Горчиво съжаляваше за жезъла си, чрез който би могъл да си осигури колкото и каквато си иска храна. Без него, макар и да можеше да се преобразява както желае, той не можеше да превърне и да повика при себе си каквито и да било материални предмети — нито светкавица, нито даже агнешки котлет.

„Търпение“, каза си Фестин, отдъхна си и като разтвори тялото си в безпределното изящество на лесно летливите масла, се превърна в ухание от пържен агнешки котлет. Още веднъж се понесе през пукнатината. Чакащият трол подуши подозрително, но Фестин вече се беше преобразил в сокол и литна право надолу към прозореца. Тролът се опита да го удари, но не успя и изрева с дълбок каменен глас „Ястреба, дръжте ястреба“! Спускайки се от омагьосания замък към своята гора, която се простираше далеч на запад, с очи, заслепени от слънчевата светлина и блясъка на морето, Фестин пореше вятъра като стрела. Но друга, по-бърза стрела, го настигна. Той падна с крясък. Слънце, море и кули се завъртяха около него и изчезнаха.

Събуди се отново върху влажния под на подземието, с ръце, коса и устни, мокри от собствената му кръв. Стрелата беше пробола крилото на сокола, в образа на човека това беше рамото. Без да се помръдне, той измънка заклинание за затваряне на раната. След малко беше в състояние да седне и да си припомни по-дълго и съдържателно заклинание за лекуване. Беше загубил много кръв, а с това и сила. Хлад беше заседнал в мозъка на костите му, хлад, който дори лечебното заклинание не бе в състояние да стопи. Очите му останаха потъмнели и когато запали синия блуждаещ огън, за да освети смрадливия въздух, същата черна мъгла бе видял да висне над гората и малките градчета по земята му при полета си.

Нему бе отредено да пази тази земя.

Не можеше повече да бяга направо. Беше много слаб и уморен. Толкова уверен в мощта си, той я бе загубил. Сега каквато и форма да приемеше, тя щеше да се съпровожда от слабостта му и щяха да го хванат.

Сви се, треперещ от студ, и остави огненото кълбо с дъх на блатен газ да пръщи и съска. От миризмата в мислите му изплуваха блатата, простиращи се от гората надолу до морето, неговите любими блата, където не беше стъпвал човешки крак, където при спускането си лебедите летяха дълго и равно, където между неподвижни езера и тръстикови острови бързите тихи поточета течаха към морето. Ех, да беше риба в един от тези потоци или още по-добре да се намираше нагоре по течението, близо до изворите, почивайки скрит в гората под сянката на дърветата или в чистата подземна вода под корените на елшите…

Това беше велика магия. Само в сънищата, и то само великите магьосници, успяваха да осъществят това магическо отиване у дома. Фестин, у когото студът се промъкваше от костите към нервите и вените, стоеше между черните стени и напрягаше своята воля, докато тя пламна като свещ в тъмнината на плътта му и започна да работи за великата и тайна магия.

Стените бяха изчезнали. Той беше в земята, неговите кости бяха скали, неговите жили бяха гранит, кръвта му беше подземната вода, а корените на растенията бяха неговите нерви. Като сляп червей той се движеше бавно на запад, пред него и зад него бе тъмнина. Тогава изведнъж някакъв хлад се плъзна по гърба и корема му като лека, неустойчива и несвършваща ласка. Вкуси водата и почувствува течащия поток, с очите си без клепачи видя пред себе си дълбокия кафяв вир между големите корени на една елша. Спусна се напред като сребрист лъч в сянката. Беше свободен, беше си у дома.

Водата течеше безспир от своя чист извор. Фестин лежеше върху пясъка на дъното на вира. Остави течащата вода, по-силна от всяко магическо лечение, да успокои раната му и със своята прохлада да премахне суровия студ, който беше проникнал в него. Но както си почиваше, чу и почувствува тежки стъпки. Кой ли ходеше сега из неговата гора? Уморен, за да опитва да се преобразява, той скри блестящото си тяло на пъстърва под арката на един елшов корен и зачака. Огромни сиви пръсти затърсиха пипнешком из водата, размътвайки я. В мрака над водната повърхност се мержелееха неясно очертани лице и безизразни очи. Ту изчезваха, ту пак се появяваха. Мрежи и ръце търсеха, опипваха и прецеждаха. После го уловиха и го вдигнаха гърчещ се във въздуха. Помъчи се отново да приеме собствената си форма, но не можа, неговото собствено заклинание за връщане у дома го бе омагьосало. Гърчеше се в мрежата, задъхваше се и се давеше от ужасния сух и прозрачен въздух. Агонията продължи и той вече не помнеше нищо.

Дълго след това постепенно разбра, че отново е в човешкия си образ, някаква остра, кисела течност беше вкарана в гърлото му. Мина известно време и се намери проснат по лице върху влажния под на гробницата. Отново беше във властта на врага си. И въпреки че можеше да диша, не беше много далеч от смъртта.

Сега студът бе проникнал навсякъде в него. Троловете, слугите на Вол, сигурно бяха смазали крехкото му тяло на пъстърва, защото когато се движеше, болка пронизваше ребрата и едната му ръка. Натрошен и безсилен лежеше на дъното на кладенеца на нощта. Не намираше в себе си сили да се преобрази. Нямаше изход от положението, освен един.

Легнал неподвижно, почти без да чувствува болката, Фестин си помисли: „Защо той не ме уби? Защо ме държи тук жив?

Защо никой никога не го е виждал? Кои очи могат да го видят? По каква земя ходи той?

Страх го е от мен, макар да нямам вече сила.“

Говореше се, че всички магьосници и мъже, владеещи силата, която Вол беше победил, живеели затворени в гробници като тази, живеели година след година, опитвайки се да се освободят.

Но ако някой избере да не живее?

Така Фестин направи своя избор. Последната му мисъл беше: ако греша, хората ще помислят, че съм бил страхливец. Но той не мисли дълго за това. Обърна главата си малко настрани, затвори очи, пое за последен път дълбоко въздух и прошепна думата, която се произнася само веднъж.

Това не беше преобразяване. Той не се беше променил. Неговото тяло, дългите ръце и крака, чевръстите пръсти, очите, които обичаха да гледат дърветата и поточетата, лежаха непроменени, ала неподвижни, съвсем неподвижни и напълно студени. Но стените ги нямаше вече. Гробниците, съградени чрез магия, бяха изчезнали. Нямаше ги залите, кулите и гората, и морето, и вечерното небе. Те всички си бяха отишли и Фестин вървеше бавно надолу по далечния склон на хълма на живота, под нови звезди.

Приживе той беше притежавал голяма сила, тук той не забрави това. Движеше се из тъмнината на голямата зала, подобно на пламък от свещ. И като си припомни името на своя враг, той извика: „Вол!“

Повикан, без да е в състояние да противостои, Вол се появи срещу него като дебела белезникава сянка на звездната светлина. Фестин приближи, а другият се сви и изпищя като опарен. Когато онзи тръгна да бяга, Фестин го последва, последва го отблизо. Дълго вървяха така, през застинали потоци от лавата на големи угаснали вулкани, издигащи конусите си към безименни звезди, през хребетите на тихи хълмове, през долини, обрасли с къса черна трева, през изоставени градове, по техните неосветени улици и между къщите, от чиито прозорци не надничаше никой.

Звездите висяха на небето, никоя не залязваше, никоя не изгряваше. Тук нямаше промени. Денят никога нямаше да настъпи. Но те продължаваха да вървят и Фестин все гонеше другия пред себе си, докато стигнаха място, където някога, много, много отдавна, беше текла река, река от живите земи. В пресъхналото речно корито, между облите камъни лежеше едно мъртво тяло: голото тяло на стар мъж с безжизнени очи, вперени в невиновните за смъртта му звезди.

„Влез в него!“ каза Фестин. Сянката изхленчи, но Фестин се приближи. Вол се сниши, наведе се и влезе в отворената уста на собственото си мъртво тяло.

Изведнъж трупът изчезна. Без белези и петна, сухите речни камъни блестяха на звездната светлина, Фестин постоя, после бавно седна между големите скали, за да си почине. Да си почине, но не да спи. Защото той беше длъжен да пази тук, докато тялото на Вол, изпратено обратно в гроба, се превърне на прах, докато изчезне цялата тъмна сила, разпръсната от вятъра и отнесена към морето от дъжда. Той трябваше да бди над това място, където веднъж смъртта беше намерила обратния път към другата земя. Спокоен, сега безкрайно спокоен, Фестин чакаше между скалите, където никога вече нямаше да тече река, в сърцето на страната, която нямаше морски бряг. Звездите стояха неподвижни над него и с поглед към тях той бавно, съвсем бавно започна да забравя гласа на потоците и звука на падащия по листата в горите на живота дъжд.