Робърт Артър
Марки от Елдорадо

В клуба бе организирана „Седмица на увлеченията“ и Малкълм демонстрираше колекцията си от марки.

— Ето, вижте например тези триъгълници — разказваше той. — Точната им цена не знае никой, тъй като те никога не са се продавали в серия. Но това е най-редкия и интересен пълен набор от всички марки, известни на филателистите. Те…

— Аз пък имах по-рядка и по-интересна серия марки — като го прекъсна, тъжно каза Мърчисън Моркс.

Моркс, нисичък човек, обикновено седи до камината и мълчаливо гледа въглените, като придърпва от лулата си.

— Ти имаш серия марки, по-рядка от моите триъгълници? — недоверчиво попита Малкълм.

— Вече я нямам — поклати глава Моркс, като го поправи, — но имах.

— Аха! — възкликна Малкълм презрително. — Трябва ли да разбираме, че са изгорели? Или че са откраднати?

— Не — въздъхна Моркс. — Използувах ги. За пощенски пратки. Преди да разбера колко уникални са те. И ми струваха моя най-добър приятел.

— Живота му?

Моркс сви рамене. По лицето му се изписа тъга, сякаш в паметта си той отново преживяваше болка от миналото.

— Не зная — отвърна той. — Наистина не зная. Може би, не. Искрено се надявам, че Хари Норис — така се казваше приятелят ми — сега е десет пъти по-щастлив от всеки нас тук. Когато си мисля, че можеше да бъда с него, ако не беше моята нерешителност… По-добре да ви разкажа тази история изцяло — добави той по-уверено. — Тогава сами ще разберете всичко.

— Самият аз не съм филателист — започна той, като вежливо кимна към Малкълм. — Но баща ми събираше марки и ми остави колекцията си. Не беше много голяма: баща ми се увличаше повече от красотата на марките, отколкото от уникалността или от ценностите им. Някои марки от колекцията, особено марките от тропическите страни, изобразяващи екзотични птици и бозайници, ми харесваха особено много. А една серия от пет марки познавачите смятаха за фалшива.

Тези пет марки наистина се отличаваха забележимо от всички, които дотогава бях виждал, и баща ми дори не ги беше сложил в албума. Те бяха просто в един плик.

Фалшиви или не, марките бяха красиви и интересни, всички с различен номинал: десет цента, петдесет цента, един долар, три долара и пет долара. Всички неунищожени, в отлично състояние и отпечатани в най-веселите цветове: яркочервена с ултрамарин, изумрудена с жълто, оранжева с лазурно, шоколадова с цвета на слонова кост, и черна със злато.

И всички бяха големи — четири пъти по-големи, отколкото днешните марки за самолетна поща. Сюжетите върху тях бяха живи и достоверни. Особено тридоларовата, която представляваше туземно момиче, на главата с кошница плодове…

Но аз изпреварвам събитията. Накратко, като реших, че те наистина са фалшиви, скрих марките в бюрото си и забравих за тях.

Намерих ги отново съвсем случайно, когато ровех в бюрото и търсех плик, за да изпратя току-що написаното до моя най-добър приятел Хари Норис писмо. Тогава Хари живееше в Бостън.

Случи се така, че единственият плик, който можах да намеря, беше този, в който бяха марките на баща ми. Извадих ги върху бюрото, надписах плика и като запечатах писмото, най-сетне обърнах внимание на тези странни марки.

Казах ви вече, че бяха големи и правоъгълни, по размер приличаха повече на багажна лепенка, отколкото на обикновена пощенска марка. Изобщо бяха необикновени. Върху всяка марка имаше едър надпис „Елдорадо“. От двете страни приблизително по средата бе отпечатан номиналът, а долу имаше още един ред „Бърза поща“.

Вече бях чувал за някаква легендарна страна с такова име. Може би сега така се нарича някоя малка държава или княжество? Но до този момент особено много не се замислях за това.

Трябва да ви кажа, че сюжетите на марките не бяха съвсем обикновени. Например на десетцентовата марка бе изобразен прав еднорог с вдигната глава. Спиралният му рог се целеше в небето, гривата му се развяваше на вятъра и цялата картина беше страшно правдоподобна. Гледайки я, лесно можеше да се повярва, че художникът беше рисувал еднорога от натура. Макар, разбира се, всички да знаят, че такива еднорози няма.

На петдесетцентовата марка, държейки във въздуха тризъбец, по пенливия прибой се носеше впрегнал два делфина Нептун. И всичко беше също толкова реалистично, както на първата марка.

Върху марката от един долар беше изобразен човек, който свири на пищялка, а до него се издигаше храм в гръцки стил.

А на тридоларовата марка беше нарисувано момиче. Туземно момиче на около шестнадесет години на фона на тропически цветя. На главата си държеше плоска кошница, отрупана с всевъзможни плодове, и то така грациозно, както умеят само туземците. Дълго не можех да откъсна поглед от тази красота. Последната марка от серията бе с номинал пет долара. В сравнение с останалите тя не впечатляваше толкова силно — върху нея беше изобразена карта с няколко малки островчета, разхвърлени из морската шир, означена с ясни букви „Море Елдорадо“. Реших, че тези острови са точно страната Елдорадо, а малката точка на най-големия остров, отбелязана с думата „Нирвана“, е столицата на държавата.

После ми хрумна нещо. Племенникът на Хари събираше марки и реших на шега да залепя върху плика една от тези елдорадски фалшиви марки.

Близнах десетцентовата елдорадска марка, лепнах я върху плика и тръгнах да търся обикновени марки, за да ги залепя до нея.

Най-сетне в спалнята, в портофейла, оставен в джоба на сакото ми, намерих нужните ми марки. Когато излизах от библиотеката, оставих писмото на видно място върху бюрото си.

Когато се върнах, писмото не беше на мястото си.

Трябва ли да ви разказвам, колко много се учудих? То просто нямаше къде да се загуби. Никой не можеше да го вземе. Прозорецът беше отворен, но той гледаше към улицата от височината на двадесет и първия етаж и никой не можеше да влезе през него. Вятър, който би могъл да духне писмото на пода, също нямаше. Проверих. Огледах всичко наоколо, учудвайки се все повече и повече.

И когато почти вече се бях отказал да търся, телефонът иззвъня. Звънеше ми Хари Норис от Бостън. Гласът му, когато ме поздравяваше, звучеше някак напрегнато. Скоро разбрах защо.

Три минути преди това, когато тъкмо се канел да си ляга, писмото, което аз вече смятах за загубено, влетяло в стаята му през прозореца, увиснало в миг във въздуха под неговия поглед и паднало на пода.

На другия ден по обяд Хари пристигна в Ню Йорк. По телефона му бях обещал, след като му бях обяснил историята с елдорадската марка, да не пипам останалите, само да ги прибера на сигурно място.

Очевидно марката беше виновна за всичко, което беше станало. По някакъв начин тя бе пренесла писмото от моята библиотека в краката на Норис за около три минути. Подобно нещо, разбира се, поразява въображението на човека.

Хари ми подаде плика и аз веднага видях, че марката е унищожена. До нея имаше ясен, бледовиолетов кръгъл печат. Върху кръглия печат се четеше: „Елдорадо“ и в центъра на кръга, където обикновено се поставя датата, беше изписано само „четвъртък“.

— Днес е четвъртък — отбеляза Хари. — След полунощ ли залепи марката?

— Веднага след дванадесет часа — отвърнах му аз. — Странно, че тези елдорадци не придават значение на часовете и минутите, а?

— Това само доказва, че те живеят в тропическа страна — предположи Хари. — В тропиците времето почти нищо не значи. Но аз имах нещо друго пред вид. „Четвъртък“ свидетелствува, че Елдорадо е в Централна Америка, както и ти си предположил. Ако тази страна се намираше някъде към Индия или на изток, върху печата щеше да бъде поставено „сряда“, нали така? Поради разликата във времето.

— Или „петък“ — попитах аз неуверено, тъй като не се оправям много добре с тези работи. — Във всеки случай можем лесно да разберем. Трябва само да погледнем в атласа. Как не съм се сетил по-рано?

— Разбира се — усмихна се Хари. — Къде е той?

Обаче се оказа, че в къщи нямам атлас, дори малък. Наложи се да позвъним в една книжарница в покрайнините на града и да поръчаме да ни доставят в къщи последното издание на най-големия атлас, който имат. Докато чакахме атласа, отново огледахме плика и започнахме да разсъждаваме по какъв начин писмото е могло да бъде доставено.

— Бърза поща! — възкликна Хари. — И още как! Въздушната ряпа да яде! Слушай. Ако за времето, изминало откакто ти си забелязал, че липсва, до момента, когато то падна в краката ми, писмото е пътувало не просто от тук до Бостън, а първо е отишло в Централна Америка, било е щемпеловано, а после е попаднало в Бостън, тогава неговата средна скорост ще бъде…

Направихме някакви приблизителни изчисления и получихме нещо около две хиляди мили в минута. И тогава се спогледахме изненадани.

— Боже мой! — най-сетне проговори Хари. — Елдорадо може да е тропическа страна, но тук те явно са намерили нещо ново. Интересно защо никога по-рано не сме чували за това?

— Може би се пази в тайна? — предположих аз. — Макар че едва ли това е възможно: марките бяха у мен от няколко години, а преди това бяха у баща ми.

— Тук нещо не е наред — мрачно констатира Хари. — Къде са другите марки, за които ми споменаваше? Мисля, че докато чакаме атласа, можем да направим с тях някои опити.

Донесох неизползуваните марки и му ги дадох. Трябва да ви спомена, че покрай всичко друго Хари беше добър художник и при вида на чудесно изработените марки възхитено подсвирна. После внимателно разгледа всяка миниатюра, но, както и предполагах, тридоларовата марка привлече особено неговото внимание. Онази, върху която беше изобразено туземното момиче, нали си спомняте?

— Господи — високо каза Хари. — Каква красота!

И замисляйки се, потъна в мълчание.

— Мисля — най-сетне каза той, като вдигна глава към мен, — че трябва да използуваме една от марките и да изпратим още нещо.

Не знам защо това не ми беше хрумнало, но когато Хари сподели предложението си, веднага ми се стори разумно. Единственото, което оставаше да решим, беше какво да изпратим и на кого.

Проблемът ни забави само няколко минути. Нямахме никого, с когото бихме могли в дадения момент да споделим тайната си. А да си изпратим нещо един на друг беше невъзможно, тъй като и двамата се намирахме на едно и също място.

— Измислих! — възкликна Хари. — Ще изпратим нещо направо в Елдорадо!

Съгласих се, но как стана, че решихме да изпратим не писмо, а Томас, моя сиамски котарак, право да си кажа, не помня. Може би ни се е сторило, че ще е хубава шега.

Томас спеше под дивана. Намерих една картонена кутия с подходящи размери и с Хари я продупчихме на няколко места, за да влиза въздух.

— Сега — каза замислено Хари — остава да решим до кого да го адресираме?

Взе химикалката и бързо написа върху кутията: „До мистър Хенри Смит, авеню «Елисейски полета» №711, Нирвана, Елдорадо“. По-долу прибави: „Внимание, чупливо“!

— Но… — започнах аз. Хари ме прекъсна:

— Разбира се, аз не познавам никакви адреси там. Измислих го. Но нали хората от пощата там не знаят това?

— Ами какво ще стане, ако… — отново започнах аз и отново той ми отвърна, дори без да изслуша въпроса ми:

— Предполагам, че колетът ще попадне в отдела за недоставена кореспонденция. И за котарака сигурно ще се погрижат. Марките ми внушават, че животът при тях не е много тежък.

Нямах други въпроси, затова Хари взе марката от петдесет цента, близна я и здраво я залепи към кутията. После прибра ръката си и направи крачка назад към мен.

Внимателно се загледахме в пратката.

Мина известно време и нищо не се случи. Но после, когато върху лицето на Норис вече започна да се появява разочарование, кутията с Томас бавно се издигна във въздуха, обърна се, сякаш беше стрелка на компас, и като набра скорост, заплува към отворения прозорец. При прозореца кутията се движеше вече със скоростта на състезателен кон. Когато излезе на улицата, ние се втурнахме към прозореца и видяхме как се издига нагоре и на запад, над линията на сградите. А после пред очите ни очертанията й започнаха да се губят и след миг тя изчезна.

Но пратката се върна много скоро.

Тя увисна за известно време пред прозореца, после бавно се насочи към стаята, направи малък кръг и леко се спусна върху бюрото, откъдето преди по-малко от две минути беше отлетяла. Хвърлихме се с Хари към кутията и я загледахме, опулени от учудване.

Върху пратката имаше печат и пощенско клеймо, също както върху писмото. А в ъгъла с големи виолетови букви някой беше написал: „Обратно до подателя. Получателят не живее на посочения адрес.“

— Ама че работа — каза най-сетне Хари. Не беше много умно, но в този миг нищо по-свястно не ни идваше на ум. После от кутията се чу гласът на Томас.

Разрязах връвта и отворих капака. Томас изскочи от кутията с такава енергия, която не беше демонстрирал вече дълги години. Изводът беше очевиден: късото пътешествие до Елдорадо не само че не му беше навредило, а напротив, май че го беше променило към по-добро.

Хари Норис учуден въртеше кутията в ръцете си.

— Което е най-странното, — отбеляза той — е това, че там наистина има адрес „Авеню «Елисейски полета» № 711“. Кълна ти се, че го измислих.

— Нещо повече — добавих аз — пратката се върна, макар че не бяхме посочили обратния адрес.

— Наистина — съгласи се Хари. — Те са знаели къде да я върнат.

Замисли се за миг и остави кутията върху бюрото.

— Започвам да мисля — каза той със странно изражение на лицето, — че това още не е всичко. — Тук се крие нещо много по-голямо. И подозирам, че истината е много по-интересна, отколкото ние с теб предполагаме. А колкото се отнася до Елдорадо, аз вече си имам теория…

Но той така и не завърши мисълта си за своята теория, защото в този миг тридоларовата марка с цвят на слонова кост върху шоколадов фон отново привлече вниманието му.

— Господи! — прошепна той, разговаряйки по-скоро със себе си, отколкото с мен. — Тя е прекрасна! Небесно същество! Цял живот съм мечтал да намеря такова момиче. За да я срещна, бих дал… Бих дал почти всичко на света…

— Страхувам се, че за това ще ти се наложи да отидеш до Елдорадо — вмъкнах шеговито аз и Хари трепна.

— Точно така! Аз наистина съм готов да направя това. Слушай! Марките свидетелствуват, че Елдорадо е чудесна страна. Защо да не я посетим? Тук нищо не ни задържа и…

— Добре. Ще тръгнем с първия кораб, но когато стигнем там, как ще намерим момичето?

— С помощта на логиката — прекъсна ме Хари. — Изключително с помощта на логиката. Момичето е позирало на художника, нали? И началникът на пощите в Елдорадо трябва да знае кой е художникът, така ли е? Ще отидем право при него. Той, ще ни помогне да намерим художника. А той пък ще ни каже името и адреса на момичето. Какво по-просто от това? И знаеш ли какво — Хари бе осенен от нова мисъл — ще тръгна за Елдорадо по пощата.

Бях малко шашардисан, докато не съобразих колко гениално и просто е всичко това. Хари веднага забеляза, че Томас бе понесъл пътешествието и се беше върнал без никаква вреда. Щом като една котка оживя, и човек ще може.

Единственото, което ни оставаше, беше да изберем адреса. Щеше да бъде твърде глупаво да тръгнем за там, само за да ни върнат безславно обратно поради неправилно посочен адрес.

— И аз разбирам това — каза Хари, когато споделих с него съмненията си. — Първият, с когото смятам да се видя там, ще бъде началникът на пощите. Адресираното до него пощата ще достави най-лесно. Тогава защо с един изстрел да не убием два заека и защо да не се изпратя право на него? А сега на работа. Имаме още три марки на обща сума девет долара. Те трябва да стигнат. Аз съм малко по-лек, а ти, напоследък си напълнял. На мен ще ми стигнат четири долара — един и три. Пет остават за теб. А адреса ще напишем върху етикетчетата и ще ги завържем към китките на ръцете си. Имаш ли багажни етикети?… Аха, ето, намерих две върху бюрото ти… Дай перодръжка и мастило. Ето, това ще свърши работа…

Той надписа етикетчетата и ми ги подаде. И двете имаха един и същ адрес: „До началника на пощите. Нирвана. Елдорадо. Внимание, чупливо!“

— А сега — каза Хари — ще ги вържем на ръцете си.

И тогава аз се уплаших. Не можах да се овладея. Независимо от възхитителните перспективи, обрисувани от приятеля ми, идеята да се изпратя сам по пощата в пълна неизвестност, както изпратих Томас, ме накара да бъда нащрек. Казах, че ще се присъединя към него по-късно. С първия самолет или параход. И че ще се срещнем в главния хотел на града. Хари беше разочарован, но нетърпението му попречи да ме уговори.

— Е, добре — каза той. — Ако по някакви причини не успееш да се добереш със самолет или с параход, ще се възползуваш от последната марка, нали?

Обещах му твърдо. Той протегна дясната си ръка и аз завързах на нея етикетчето. После взе марката от един долар, близна я и я залепи към етикетчето. Взе тридоларовата и в този момент звънецът на входната врата звънна.

— След една минута — каза Хари — или дори по-малко ще се намеря в най-прекрасната страна, която може да си представи човек.

— Почакай за секунда — извиках аз, като тръгнах да отварям вратата. Не знам дали ме чу. Когато се обърнах, той точно поднасяше към устните си втората марка. Повече не го видях.

Когато се върнах в стаята с пакет в ръце — беше прислужникът от книжарницата с поръчания атлас, — Хари вече не беше в стаята.

Томас седеше, вдигнал глава и гледаше към прозореца. Пердетата още се люлееха. Дотичах до прозореца, но Хари беше изчезнал.

Реших, че е залепил втората марка, без да забележи, че не съм в стаята. Представях си как в този миг се спуща на пода пред изумените очи на началника на пощите.

После си помислих, че няма да е зле, все пак да науча къде се намира това Елдорадо. Разопаковах атласа и започнах да обръщам страниците. Когато прелистих и последната страница, дълго седях мълчалив, с поглед към бюрото, където лежаха етикетчето с адреса и марката. И най-сетне реших.

Станах и донесох пътната чанта на Хари. За щастие беше лято и той си бе взел леки дрехи. Към тях от моите вещи прибавих това, което реших, че може да му потрябва. После затворих чантата, прикрепих етикетчето, допълних над адреса името „Хари Норис“ и залепих последната елдорадска марка.

След миг чантата се вдигна във въздуха, заплува към прозореца и като набра скорост, се скри в далечината.

Надявах се, че ще пристигне преди Хари да напусне кабинета на началника на пощите и че може би Хари ще ми изпрати картичка или писмо, че е получил чантата. Но не изпрати. Очевидно, не е успял…

Моркс млъкна, сякаш беше свършил разказа си. Незабелязан от никого, Малкълм се беше отделил от групата слушатели няколко минути преди това и сега се върна с огромен атлас в ръце.

— Значи това е станало с твоята рядка серия! — каза той с лошо скриван сарказъм. — Много интересно и увлекателно. Но аз искам да изясня един момент от него. Ти каза, че марките са пуснати в Елдорадо, така ли? Аз току-що погледнах атласа и такава държава няма на света!

Моркс го погледна съвсем спокойно.

— Знам — каза той. — Точно затова, когато в този ден прегледах атласа, аз не удържах на обещанието си, дадено на Хари Норис и не се възползувах от марката, за да отида при него. Сега съжалявам. Но сигурно няма смисъл да се съжалява за това, което направих или не направих. Просто не можех. Да си кажа право, нервите ми не издържаха, когато се убедих, че Елдорадо не съществува. На Земята, имам пред вид.

Млъкна и поклати глава.

— Колко много ми се иска да науча откъде баща ми е взел тези марки — промърмори той едва чуто, сякаш разговаряше сам със себе си и отново дълбоко се замисли.