Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Петър Копанов (2008 г.)
Разпознаване и корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 12/1962 г.

Разказът е получил поощрение от сп. „Наука и техника за младежта“.

История

  1. — Добавяне

Каруцарят не беше глупав.

— Вий тия ги разправяйте на друг! Знам аз къде отивате.

— Къде?

— В пещерата.

— Ами! — Борис се премести до него. — Дай поводите да покарам малко!

— Не може, ще уплашиш добичетата! Пък и време няма. Ей зад онзи завой трябва да слизате.

— А ако не искаме да слезем? — Петър разсеяно смукна от цигарата.

— То си е ваша работа, но високият ви чака там.

Младежите трепнаха. А каруцарят се изви и хитро ги погледна. Дебелият му врат заприлича на гофриран маркуч.

На самия завой, седнал по турски, четеше вестник висок рус момък. Когато каруцата се изравни с него, той скочи на крака.

— Реших да дойда и аз. Няма да ходя на село.

Петър се наежи.

— А защо си раздрънкал всичко на тоя вампир?

Вампирът свали двете раници. След това ловко мушна под седалището зелената банкнота, която му подаде Борис. Високият гузно гледаше земята.

— Не знаех пътя — каза той. — Каруцарят ми посочи къде да сляза, за да ви дочакам. Пък… не е зле да ни знаят къде сме… в случай, че стане нещо с нас…

— Ще стане!…

Борис не посмя да се намеси. Той познаваше археолозите от скоро.

Пред пещерата пристигнаха привечер. Решиха да пренощуват и рано сутринта да започнат спускането. Петър беше необикновено нервен. Всичко го дразнеше. Най-напред смени мястото на палатката. После се скара на Горан за големия огън. Не хареса и храната. Ядосано хвърли лъжицата и се мушна под платнището. Борис не издържа.

— От тая работа няма да излезе нищо — изръмжа той. — Утре се връщаме…

— Къде е Орион?

— Кой?

— Съзвездието Орион. И защо изобщо небето е така глупаво устроено? Би трябвало под всяка звезда да стои надпис.

Горан лежеше пред огъня с ръце под главата. При всяко мърдане на устните, цигарата му подскачаше нагоре.

— В музеите — продължи той, — всеки предмет има не само надпис, но и номер. Човек се ориентиова лесно!

Борис се засмя.

— Няма уредници за небето.

— А защо няма? — Горан хвърли угарката. Тя прехвръкна като светулка и угасна сред тревата. — Аз, например, с удоволствие бих станал!

От палатката се чу ръмжене. Горан се надигна.

— Виждаш ли? — кимна той с глава. — Чу за хубава служба и се обажда.

— Я не дрънкай, ами лягай!

 

 

За „Дяволската пещера“ Борис чу двадесет дни след пристигането си на обекта. Тогава навън бушуваше буря. Тя бе започнала съвсем неочаквано, както се случва през лятото: черни облаци закриха слънцето, задуха вятър и само след няколко минути притъмня. После от баира се спусна вихрушка.

Повече от час бесня южнякът. Той хлопаше яростно по залостената врата на кръчмата „При стария орел“, блъскаше капаците на прозорците, свиреше в комина.

Борис седеше на една маса с Бай Панко и две момчета от неговата изкопчийска бригада. Уморен и гладен, той не долавяше разговора им. Но когато вратата се отвори и в кръчмата влезе висок мъж, увит в мушама, а заедно с него нахлу и вихрушката, Борис ясно чу гласа на изкопчията:

— Духа, верицата му проклета! Не се шегува! Също като в „Дяволската пещера“!

Думите му не направиха впечатление на никого. Хората продължаваха да си бъбрят. Дори и двете момчета само кимнаха с глава. Но Борис не ги забрави…

В началото всички се надпреварваха да му разказват кой каквото знае. Те вършеха това с нескрита гордост, сякаш се касаеше за собствените им домове. После любопитството на младежа им омръзна. През есента бригадата се бе натъкнала на останки от тракийско селище и работниците предпочитаха да водят далеч по-интересни разговори за миналото на Родопа с повиканите набързо от София археолози — Петър и Горан.

Борис отново прибягна до кръчмата. Там хората бяха по-разговорливи. Алкохолът развързваше не само езиците, но и фантазията им. От тях той научи твърде любопитни неща…

На … км южно от Кърджали зее входът на пещера. От незапомнени времена пред входа на пещерата един път в годината, на строго определена дата, се развихряла страшна буря. Пясък, камъни, клони, сняг — всичко се завъртвало в бесно колело, за да изчезне в миг в черната дупка. Земята започвала да се гърчи, а някъде дълбоко под скалите се разнасял глух тътнеж като от машинно отделение. Не само камъни изчезвали в ненаситната уста на пещерата. Диви кози, добитък, па и хора, които имали непредпазливостта да минат в този момент покрай нея, намирали смъртта си, без да оставят някаква следа.

Хората с ужас избягвали прокълнатото място. Те вярвали, че дяволите се събират тук, за да си разказват сторените злини.

В спокойни дни пред пещерата идвали смелчаци. Те търсели, ровели, но не намирали нищо, което да напомни за урагана. „Сатанинското сборище“ кротко приемало посетители, за да се разлудува пак на следната година.

После изведнъж всичко утихнало. Постепенно страхът изчезнал. Изчезнали и живите свидетели. Потомците от уста на уста предавали чудната легенда, че с Освобождението си отишли не само турците, но и дяволите. В пещерата започнали да влизат спокойно. Разглеждали гладките стени, почуквали по равния под и съвсем не можели да разберат защо не прилича на другите пещери. Нямало влага, нямало следи от живот. Дори и прилепи не прехвърчали под високия вълнообразен свод. В края на единственото разклонение зеела голяма кръгла дупка. Тя се спускала отвесно надолу. Стените й били облицовани като вътрешност на комин, а през два метра пръскали отблясъци обръчи, направени от някакъв сребрист метал.

Малко преди Втората световна война, двама яки овчари решили да се спуснат долу, след като се обзаложили в кръчмата. Дали от страх или от задушаване, те твърде скоро дали сигнал да ги изкачат на повърхността. После несвързано разказали за някакви дяволски очи, които дебнели в тъмнината и за страшни мъртъвци с озъбени лица. При това се увлекли във фантазиите си до такава степен, че станали за смях на всички. Но повече никой не посмял да се спусне в страшната дупка.

 

 

Работата напредваше бавно. Отначало трябваше да забият два кола, за които прихванаха края на въжената стълба. Стегнаха я с кожени ремъци и стоманени скоби. Беше дълга 24 метра и имаше приспособление за продължаване.

— Нищо не се вижда. — Борис се наведе над дупката. — Ще слезем най-напред с Горан, за да видим дали има нужда от втора стълба. Ще окачим и две лампи — на десетия и на двадесетия метър.

Другите двама не възразиха, въпреки че предварителният план предвиждаше да се спуснат всички наведнъж. Между тримата съществуваше мълчаливо съгласие да не си противоречат, за да запазят нервите си.

Известно време Петър наблюдаваше как другарите му изчезват в дупката, натоварени с резервната стълба. После запали цигара. Докато поднасяше клечката, ръката му затрепера. Огледа се. Всичко беше на мястото си: и четирите петромаксови лампи, наредени до стената, и кислородният апарат, и сандъчето с инструменти, и медицинската кутия за първа помощ. Стояха си така, както ги бяха подредили още миналата седмица. Само кирките лежаха захвърлени до двата кола. „Нека седят — помисли той, — може да потрябват!“.

Димът от цигарата му извиваше на бледа синкава лента. Краят й се губеше в зейналата яма. „Тегли! Също като в комин!…“

Той легна по корем и надникна в дупката. Не се чуваше нищо. Само бучене като в раковина… Блясна светлина. „Първата лампа! Сигурно я закачат. Но защо толкова дълбоко?“ Погледна часовника. „Двайсет минути! Много се бавят!“

Долу нещо мръдна. Някой се качваше. Горан.

— Къде е Борис?

— Чака долу. — Лицето на Горан беше бледо като тебешир. — Няма нищо страшно, само много духа. Вземи и третата стълба!

— А кислородния апарат?

— Няма нужда, въздухът е чист.

Започнаха да слизат — по-напред Горан, а след него Петър. Стъпваха внимателно, като се стараеха да не гледат надолу. Минаха покрай първата лампа. Беше закачена не на десетия метър, а чак в началото на втората стълба.

— Трябваше да пестим светлината — поясни Горан. — Много дълбоко излезе! Ще ни трябват лампи за дъното. Ти остани тук, а аз ще помогна на Борис да закачим третата стълба. Интересно защо е угасил лампата си! Ей, Борисе!

Горан продължи да се спуска. Половин минута по-късно, отдолу долетя вик.

— Пешо, бързо! Борис го няма!

— Какво?

— Борис е паднал! Слизай!

Петър се спусна до края на стълбата. Наистина, Борис го нямаше. Надолу дупката тънеше в мрак. Само металните обръчи святкаха при всяко полюшкване на лампата като прешлени на огромно влечуго.

С разтреперани ръце те съединиха двата края.

— Готово! Пускай!

Като се придържаше с едната ръка, Петър отмота от врата си тежките въжета. Те изсъскаха, полетяха в дупката и изплющяха, сякаш се удариха в нещо твърдо.

— Краят! — извикаха едновременно и двамата.

Спуснаха се мълчаливо, тревожно. През метър Горан размахваше петромаксовата лампа.

— Борисе!… Борисе!…

Студената светлина играеше по лицата им, плъзгаше се по кахлените стени, сливаше се с отблясъка на сребристите пояси.

— Гледай! — изкрещя Петър. — Там! Долу!

Дупката беше свършила. Под нея започваше широка галерия. Цялото дъно беше покрито с купчина камъни и скелети. Те лежаха безразборно, сякаш някой ги бе изсипвал отгоре.

Останала без опора, въжената стълба се люлееше под двойния товар. Слязоха още няколко метра. Сега всичко се виждаше съвсем ясно, размесените с камъни бели кости, гладките стени на галерията, навитият на купчина край на стълбата. Само Борис го нямаше.

Скочиха почти едновременно. Краката им затънаха. Галерията не беше толкова голяма, колкото им се стори в началото. Основата й имаше форма на квадрат със стени около десет метра. Приличаше на силоз за зърнени храни. Стените бяха облицовани със същата материя, която покриваше и дупката.

— Това вече не мога да разбера! — Гласът на Петър изхриптя неестествено. — Ако е паднал, трябва да е тук някъде, до стълбата…

Изведнъж ги обзе страх. Скелетите, тъмнината, дупката, изчезналият Борис! Косите им започнаха да се изправят. Лицата им се изкривиха в неподвижна, вледеняваща гримаса. Страхът ги сграбчи в жестоката си лапа, поиска им се да побягнат от това ужасно място, да се доберат до повърхността, до слънцето, до хората.

Високо над главите им блясна светлинка, но те не я забелязаха. Широко отворените им очи тъпо се взираха в черните дупки на черепите, бученето в ушите им премина в клокочене. То идваше на талази, набиваше се в мозъците им, като причиняваше замайваща болка.

Светлината в дупката пак заигра.

Нервните тръпки се смениха с бързи, равномерни конвулсии. В полутъмните ъгли на галерията, скелетите се размърдаха. Започнаха да се надигат, да стенат:

— Горане! Горане! Пешо-о-о!

Петромаксовите лампи на коланите им бавно се полюшкваха. Люлееха се и скелетите по ъглите. Те протягаха към тях белите си кости, зовяха ги… Но защо гласът им е като на Борис?

— Пешо, Горане! Къде сте?

Да, да! Гласът е неговия! Чува се съвсем ясно. Как може Борис да има толкова много скелети?… А защо изведнъж стана светло?… Кой свети над главите им?

— Горане! Защо седите, бе? Я ставайте!

Борис разтърси младежите. Те безмълвно седяха върху една купчина камъни.

Пръв дойде на себе си Петър. Мътните му очи втренчено загледаха торбата с инструментите, закачена на врата на Борис, после се спряха върху Горан. Опита се да се изправи. Залитна.

Горан възвърна бодростта си по-бързо. Няколко глътки коняк го оправиха напълно.

— Мислех, че имаш вода в манерката — каза Борис. — Иначе щях да наливам по-внимателно. Хайде, ставайте! Открих нещо много интересно!

— Къде беше? — гъгниво попита Горан.

— Открих защо не духа. — Борис се готвеше наново да се катери нагоре. После като видя, че другите не мърдат, спря. — Докато чаках, реших да проверя защо естествената тяга в дупката изчезва към края на втората стълба. Качих се няколко метра и видях началото на тунел, който върви почти хоризонтално навътре.

Петър уморено вдигна глава.

— Трябваше да се обадиш! — каза той.

— Не предполагах, че ще ме изпреварите. — Борис вдигна една голяма широка кост. — А това какво е? Гробница? Аха, това са костите на добитъка и хората, загинали през време на ураганите. Нещо ги е всмукнало като прахосмукачка. Един път в годината някому е било нужно да изтегля големи количества въздух от повърхността. Едрите предмети са падали в тази галерия, а ситните са били завличани от въздушната струя в страничния тунел, за който ви споменах.

Започнаха да се изкачват. В началото на третата стълба Борис направи знак да спрат. Високо над главите им тъмнееше петно. То имаше кръгли очертания, а диаметърът му беше приблизително колкото на самата дупка. Изкачиха се по-нагоре. Сега тунелът личеше по-ясно. Солидна метална решетка закриваше входа му. В долната си част решетката беше достатъчно рядка, за да се проврат.

— Чудно как не сме я забелязали! — каза Горан.

— Попаднала е в тъмния пояс между двете лампи и при спускането сме били с гръб към нея, затова… Внимавайте да не се подхлъзнете! Подът е наклонен.

Вървяха наведени като въглекопачи в стар рудник. Имаха чувството, че се намират в блестяща, току-що калайдисана тръба. След около двадесетина метра наклонът неочаквано свърши. От тук тунелът тръгваше хоризонтално, но пътят беше препречен от нова решетка — по-гъста от първата. Борис провря ръка.

— До тук стигнах и аз — рече той, като че ли се оправдаваше. — Повече нищо не можем да направим. Здрава е, не помръдва. Предлагам да преустановим за днес. Да си починем и утре да продължим.

Горан се протегна с досада.

— Жалко! А вече ми се струваше, че съм слязъл в подземния дворец на Аладин! Дори и петромаксът… — той се облегна на стената, — … ми изглеждаше вълшебен… Ой! Какво става?

Краката му се смъкнаха напред. Той се просна със цялата си дължина по гръб, като събори Борис.

— Това пък какво беше? — Петър гледаше появилата се в стената цепнатина, която бързо се затваряше.

— Нищо, само се облегнах.

Петьо блъсна стената с крак. Цепнатината отново се появи. Този път беше по-широка. След това пак изчезна.

Другите двама скочиха.

— Чакай! — извика Борис. — Така нищо няма да стане! Едновременно! Едно, две три-и-и!

Извитата стена на тунела бавно хлътна навътре. Откри се правоъгълна дупка. Вратата на дупката се люлееше и застрашаваше всеки момент да се затвори. Втори тласък я отметна назад като люк. Тримата се надвесиха с фенерите. Но от лампи нямаше нужда. Вътре беше светло…

 

 

Първото съобщение на БТА беше лаконично:

„На 3 май т.г. в района на с. П… Кърджалийски окръг, бе намерена подземна, напълно автоматична термоядрена станция. Станцията е в изправност. Сътрудници от физическия институт на БАН се запознават с устройството й.“

Всички радиостанции преустановиха емисиите си, за да предадат чудната новина. По цялата Земя премина тръпка на удивление. Автоматична термоядрена станция! Контролирана термоядрена реакция! Кой я е осъществил? Кога?

Но БТА мълчеше. Едва на втория ден радиото донесе още по-странна вест:

„По мнение на комисията, която проучва конструкцията на подземната термоядрена станция край с. П…, инсталацията е монтирана преди не по-малко от четири хиляди години.“

Към София полетяха телеграми, писма, запитвания. Журналисти от всевъзможни вестници и вестничета като скакалци нахлуха в града. Те се мушкаха в тълпите, обсаждаха зданието на БТА, молеха, настояваха, заплашваха органите на МВР, които им отказваха достъп до Кърджали, а вечер се разтушваха със шотландско уиски.

Международните научни асоциации поддържаха непрекъсната връзка с Българската академия на науките. Подхвърляше се идеята за свикване на извънреден симпозиум по термоядрени въпроси в София.

Когато в пресата се появиха първите снимки на Централната командна зала на станцията, удивлението нямаше граници. Въпреки че излизаха всеки два часа, вестниците се разграбваха преди още да достигнат до търговските павилиони. Хората цъкаха с езици, гледаха чудните табла, изпъстрени с непознати знаци, четяха обясненията и клатеха глави недоверчиво. Как тъй отпреди четири хиляди години? Нима на Земята е имало цивилизация, по-могъща от днешната? Защо в никоя история не се споменава за нея? Не, не може да бъде!

След първите снимки последваха нови. Те бяха придружени с подробно описание на инсталацията за елекролизно разлагане на водата и йонно-дифузната батерия за отлъчване на трития и деутерия от водорода. Виждаха се компресорите за втечняване на тежките изотопи, резервоарите за съхраняването им, както и коритото на под земната река. За нея се смяташе, че е била водния източник на станцията и че поради разместване на земните пластове по време на земетресенията през 1880 г. е пресъхнала.

Главният въпрос, обаче — кой е построил станцията и с каква цел — вестниците избягваха да коментират. Всъщност, въздържаха се само специалистите. Що се касае до журналистите, те даваха неограничен простор на фантазията си.

 

 

— Какво е това гравитони?

Горан лежеше с кални обувки в леглото. В ръцете си държеше вестник. На няколко крачки от него, надвесен над синкав емайлиран леген, Петър търкаше главата си с голям сапун за пране.

— Кое?

— Гравитони. Тук пише тъй: „Много вероятно е, енергията, получена при рекомбинирането на водородните изотопи, да е била най-напред акумулирана. И когато Земята и неизвестното небесно тяло са идвали в изгодно положение, тази енергия да е била изпращана под формата на тънък сноп от гравитони. Там, на чуждата планета, която засега ще наречем планета X, гравитонният поток отново е бил превръщан в някаква форма на енергията… По мое мнение, това е ставало един път в годината…“

— По твое мнение ли? — сапунената глава се надигна от легена. — От кога започна и ти да имаш мнение по тия въпроси?

Горан се премести на другия хълбок.

— По мнение на някой си… Какъв беше… Да! Професор по слабите взаимодействия в Краковския университет. Професор Ставицки. „По мое мнение това е ставало един път в годината. Сигурно изпращането на енергията се е съпровождало с обилно отделяне на топлина, та се е налагало да охлаждат с мощна въздушна струя…“ Аха! Ясно ли ти е? Охлаждали значи енергията!

— Глупчо! Я по-добре си събуй ботушите! Изцапа одеялото!

— Нищо му няма на одеалото. Слушай какво пише по-нататък! „Не е изключено обитателите на неизвестната планета да са построили подобни инсталации и другаде във Всемира. Навсякъде, където са открили наличие на водород или вода. Да се черпи енергия от неограничените запаси на далечните небесни тела е мисъл колкото грандиозна, толкова и поучителна за нас, жителите на Земята.“

Влезе Борис.

— Четохте ли вестниците? Симпозиумът заседава в София.

— Тъкмо му разяснявах някои неща — важно каза Горан. — Неприлично е да го оставя непросветен.

— Слушай! — Петър се обърна към Борис. — Кажи нещо за симпозиума и за това, което се говори на него! Този ленивец ми проглуши ушите с някакви гравитони и деутрони. И на всичко отгоре има собствено мнение!

— Не мое, а на професор Ставицки от Краковския университет…

Борис седна на леглото.

— Изглежда, че журналистите са били прави — каза той. — Вероятно преди няколко хиляди години на Земята са пристигнали жители на чужда планета. Те са дошли тук не от просто любопитство, а по предварително установен план. С мощни уреди за далечно изследване, те са открили тук наличие на вода. А във водата, както е известно, има тежки разновидности на водородни атоми — деутерий и тритий. При групиране на ядрата им се отделя онова огромно количество енергия, което се отделя и при взрива на водородната бомба. Но гостите са знаели да я обуздават. Умеели са да я освобождават постепенно, на порции, а не изведнъж. И разбира се, нищо не им е струвало да си построят тук една централа. Вода на Земята — колкото щеш! Само че нещо им е объркало сметките. Те са заварили хора. Живи, мислещи и твърде войнствено настроени същества. И вместо да построят централата на брега на океана или дори на Бяло море, те предпочели да я скрият дълбоко под скалите. Намерили си и подходяща подземна река. После започнали да си смучат енергия, Да си я препращат дома и на нашите прадеди хич не им идвало на ум, че някой се ползува от земните блага.

— Та това е пладнешки обир! — скочи Горан. — Да ни вземат енергията!

— Я мълчи! А после?

— После нищо! Машинката си работела добре. Автоматите включвали и изключвали когато трябва, енергията се нижела като струйка и толкова. След това станало земетресението. Подземната река се отклонила. Станцията престанала да работи, просто защото нямало какво да преработва.

— И ние я намерихме — гордо отсече Горан. — Само че каква беше тая история с вратичката в тунела?

— Дупката и тунелът са били онзи отвор, през който помпите са смучели въздух за охлаждане на апаратурите. След втората решетка, до която стигнахме е имало друга — още по-ситна, след това още по-ситна и така нататък, докато въздухът се е освобождавал напълно от увлечените предмети. Пред всяка решетка е била монтирана вратичка — люк, за евентуална поправка на тунела в случай на повреда. Ние влезнахме именно през една от тези резервни врати.

— А защо вътре беше светло? Нали не е имало хора?

— Е, това вече не зная. Пък и всичко, което ви разказах, е само едно мнение.

— Да. На професор Ставицки от Краковския университет…

Борис се засмя.

— Тебе, изглежда ти хареса този професор?

— Умна глава — каза Горан със светнали очи. — Професор по слабите взаимодействия…

— Вие, какво? — Борис любопитно огледа стаята. — Стягате ли се?

— За къде?

— За София. Казаха ми, че ви прекратяват командировката. Щели да изпратят тук други археолози. По-малко популярни.

Горан смачка вестника на топка.

— Няма такава нещо, брат. Тук ще стоим, докато си свършим работата. Разкопките нас чакат. Пък не чете ли какво казва и професор Ставицки? Имало още такива станции. Навсякъде, където тече вода можело да има. Ще търсим! Сигурно има!

Петър махна отчаяно с ръка и започна да се облича.

Край