Васил Райков
Тайната на електронния хомонкулус ^[0]

Първият взрив дойде някак неочаквано и дори не остави впечатление за нещо сериозно. В равномерния ход на самолета, който пореше въздуха със скорост над 2,400 километра в час, той се почувствува като потръпване. Но веднага второ, много по-силно разлюляване показа, че един от десните двигатели не работи нормално.

В същия миг очите на пилота се впиха във висотомера и отчетоха височина — 28,500 метра над морското равнище. После в отдел „аварии“ на неговия безупречен мозък започна трескава работа. За секунда оттам към сектор „решения“ отиде подробен доклад за злополуката, с изготвено предложение за вземане на предохранителни мерки. След нова секунда предложението бе утвърдено като решение и пилотът пристъпи към неговото изпълнение.

Машината рязко се наклони надолу и започна да се снижава. Зад нея се понесе оглушително свистене, което се сля с могъщия рев на моторите. Тънката пелена около земята се приближаваше светкавично и скоро самолетът потъна в облаците. След няколко минути пилотът обузда това стремително спускане. Долу се показаха ясните очертания на гладко планинско плато и машината се насочи за кацане към тази естествена площадка.

Изплашените птички онемяха при непредвиденото нахлуване на огромното сребристобяло чудовище. Те бяха подели отново своя концерт, когато близките храсти се разтвориха и на поляната се показа един запъхтян младеж. Беше едър красавец, около двайсетгодишен, облечен в спортна риза, под която се очертаваха широките му рамене. Тъмноруси къдрици засеняха челото му, под което блестяха две ясносини очи. Беше от тоя тип млади хора, които е приятно да срещнеш при всякакви обстоятелства.

Новодошлият изтича до кацналия самолет и като подскочи ловко, успя да се хване за отворената врата и да се покачи към кабината на пилота. Той се появи в момента, когато пилотът ровеше в едно чекмедже.

Пилотът рязко се извърна и попита:

— Кой сте вие? Какво търсите тук?

— Аз съм турист — отвърна незабавно младежът. — Разбрах, че сте в беда и дойдох, ако мога с нещо да ви помогна.

— Хм, добре — измърмори скептично пилотът, — кажете ми тогава къде се намирам! Не мога да намеря проклетата си карта.

— Вие се намирате в Страната на осъществените мечти.

— В Страната на осъществените мечти? Тогава съм загубен.

— Защо? — удиви се момъкът.

— Как „защо“? — изненада се на свой ред пилотът. — Защото ей сега ще дойдат диваците и ще ме погубят.

— Какви диваци? — запита смаян младежът.

— Диваците, които населяват тая страна.

Младият човек се вгледа в пилота, но веднага отскочи като ужилен назад. Пред него стоеше някакво човешко подобие цялото от сребрист метал с меко сияние. Ръцете му бяха направени от вкарани един в друг пръстени и завършваха с чудесно изработени пластмасови пръсти, на които имаше дори и нокти. Върху краката се държеше цилиндрично металическо тяло с многобройни винтове, бутони и вратички, замаскирани великолепно. Чрез къса прешленеста шия към тялото бе прикрепена глава от същата пластмаса с цвят на жива плът. На нейната направа спокойно би завидял всеки скулптор. Най-учудващото в тая маска с мъртвешка неподвижност бяха очите — две съвсем живи, зеленикави човешки очи, които сега гледаха насмешливо и малко обидено.

— Какво ме гледате така, като че ли не сте виждали робот с електронен мозък? — прозвуча отново гласът му и едва сега гостът разбра на какво се дължаха тези твърди металически нотки у него.

— Ах, не… но да си призная от този вид не съм виждал дори и по списанията — отвърна той.

— Аз съм от последния образец електронни мозъци — поясни с превъзходство роботът и като чукна токове каза: — Представя ви се „Остър ум–713“, изобретен от великия мистър Хоуард Уоткинс, изработен в отдел „В“, цех 84, ателие 16 на военния завод „Прогрес на човечеството“.

В този миг роботът спря изведнъж разказа си и извика:

— Но какво се разприказвахме? Бързо да се скрием някъде, докато не са дошли диваците!

Момъкът го спря с властен жест.

— Аз как ви изглеждам?

— Що за въпрос?

— Кажете, кажете! — настоя той.

— Вие сте един безупречен млад джентълмен, който по всичко изглежда е културен, добре възпитан и…

— Е, тогава няма нужда да се крием.

— Как така?

— Много просто. В моята родина само децата са по-назад в интелектуално отношение, а аз съм един най-обикновен човек.

— Не може да бъде. Вие ме лъжете.

— Имам ли вид на лъжец?

— Но нас ни „учеха“, че тези страни са населени от диваци. Затова ни и казваха, че колкото повече унищожим от тях, толкова по-добре. Поне тези, които останат, ще живеят по-хубаво като им внесем оръжия и стоки — каза повлече на себе си обърканият „Остър ум–713“.

— Впрочем защо е трябвало да ви „учат“ въобще на каквото и да било? Та нали вие сте само роботи и вършите онова, което ви наредят.

— Ха, вие сте изостанал твърде назад, млади момко — каза пилотът. — Ние, последният тип роботи, сме получили наименованието „Остър ум“ от една твърде странна особеност на електронните ни мозъци. Мистър Уоткинс ни беше проектирал да бъдем само с неограничен капацитет на мозъчна и физическа дейност. Това значи да извършваме с абсолютна точност и бързина определени операции, както и да можем да се справяме сами при съответна обстановка: поправка на двигателя, избор на място за хвърляне на бомби и др.

Но изглежда е станала някаква грешка в изчисленията, защото щом ни завинтиха и последните винтове, ние започнахме в един глас да задаваме въпроси. Тогава стана ясно, че притежаваме и способност за „самостоятелно мислене“. Това изплаши не на шега конструктора, понеже за всяка заповед ние искахме да ни се обяснява защо е нужно това. И Шефът (така наричаме генералът, към когото трябваше да бъдем придадени за експлоатация) нареди да завършим незабавно необходимите учебни заведения. Той не можеше да понася дори мисълта, че ние ще продължаваме и занапред да задаваме въпроси при изпълнение на служебните си обязаности.

— Но за това е необходимо време, а вие твърдите, че сте роден, т.е. произведен съвсем наскоро.

— Вие пропущате да вземете под внимание нашите неограничени възможности. Само за няколко седмици — времето, за което ни се прочете по веднъж целия учебен материал — ние завършихме с абсолютно отличие основно, средно и висше образование, преминахме и специална офицерска въздушна школа. Дори един от нашите го направиха веднага след изпитите и професор.

Тук роботът изведнъж спря по неговия типичен рязък начин.

— Ето че се разбъбрихме, а ви държа прав толкова време — каза той и предложи пилотското седалище на госта си.

— Знаете ли — започна след малко роботът — че вие сте ми много симпатичен. Аз, да си призная откровено, виждам за първи път човек от „Страната на осъществените мечти“ и съм просто очарован. Въобще вие изглежда сте един прекрасен младеж.

— Съжалявам, че не мога и аз да кажа същото за вас — отвърна с горчивина, но твърдо момъкът.

„Остър ум–713“ подскочи като ужилен и очите му гневно заблестяха. Той беше много честолюбив.

— По-точно казано — поясни младежът, — вие лично като робот сте ми също симпатичен. Вие сте най-приятният електронен мозък, когото познавам отблизо. Но виждате ли, аз не мога да ви уважавам заради вашите действия.

— Кои действия?

— Ами ето на — тръгнал сте да избивате хората по земята.

— Хм, тръгнал съм! Това беше само… учение.

— А бомбите? Те са водородни, ако не ме лъжат тези тук знаци на ръчните за пускане.

— Разбира се!

— Ето, виждате ли? Вие искате едва ли не да се отвори една нова световна война.

— Как „едва ли не“? Искам, разбира се. Че кой не иска войната? Та тя е необходима на цялото човечество. Войната е това всенародно благо, което прочиства човешкия род и по този начин има винаги място за хората на земята. Войната…

— Стига! Стига! — прекъсна го възмутен момъкът. — Това са глупости, с които са ви напълнили главата вашите учители. Войната е необходима само на господарите ви, за да пълни бездънните им джобове с пари.

— Аз нямам господари — каза гордо пилотът. — Аз съм един напълно независим и свободомислещ робот.

— Е, тогава още по-лошо. Значи вашите възгледи произхождат не от лошо образование и възпитание, а защото вие одобрявате този начин на мислене.

— Но аз не виждам какво толкова не ви харесва в моите възгледи — каза помирително „Остър ум–713“. — Въобще вие гледате на войната твърде песимистично. А тя е славно нещо. Ето например, преди няколко седмици, когато полагахме практическа изпитна работа, бях включен в една ескадрила за обиколка на Жирал. Щом стигнахме там, ние много скоро открихме група бунтовници в планината. Бяха се разположили на лагер и изморени спяха. Ние се спуснахме ниско и започнахме да ги обстрелваме с картечници. Нямаше смисъл да се хабят бомбите за тези пигмеи. Ах, да видите какъв маскарад беше. Жиралците се разбягаха кой на къде види. Най-смешни бяха ранените — те падаха на земята и лазеха като големи червеи или подскачаха като скакалци под куршумите. Изобщо беше чудесно, смеехме се като луди…

Момъкът слушаше внимателно. Под сключените вежди очите му гледаха строго и изпитателно. Той наблюдаваше мъртвешки красивото лице на работа, по което не пробягваше нито една тръпка, и очите му, светнали със жесток блясък, докато разказваше „веселата случка“.

Помълча малко така, обзет от някаква идея, после каза с изменен глас:

— Хайде да се разходим малко. На стотина метра оттук зная едно чудесно място, което много искам да ви покажа!

Не след дълго новите познайници напуснаха самолета.

Навън беше чудесен пролетен ден. Под нежната милувка на слънцето дърветата бяха покрили голите си клонки със свежа зеленина. Поляните бяха изпъстрили своите губери с нови шарки — ранните пролетни цветя. Към дола се стичаха невидими поточета и тяхното ромолене се сливаше с цвъртенето на птичките и неспирното бръмчене на пчелите, които прелитаха умислено от цвят на цвят.

Скоро двамата пътници достигнаха крайната цел — един висок планински връх, с малка изкуствена площадка отгоре. След като се настаниха удобно момъкът вдигна пръст и каза:

— Исках да ви покажа ей този град в долината и да чуя мнението ви за него.

Разстоянието не беше малко, но кристално чистият въздух и ярката слънчева светлина даваха възможност да се разгледа добре града. Той не беше много голям. В далечината проблясваха прозорците на красиви жилищни блокове. По широките и прави улици като букети свежи цветя се точеха короните на декоративни дървета, които сякаш се вливаха в симетрично разположените зелени езера — градските паркове. В средата на града извисяваше могъща снага градският театър, а край него бяха пощата, университета и други обществени сгради. На няколко километра от селището стърчеха комини. Зад тях започваха безкрайни поля обработваема земя, по която като буболечки се движеха машини.

Роботът гледаше прехласнат чудната картина, разкрила се пред очите му. Той не забеляза, че момъкът го наблюдава внимателно, а само чу неговия малко ироничен глас:

— Е, харесва ли ви? — и без да дочака отговор допълни. — Това е моят роден град. Той е построен от моите родители, от мен и от хилядите други „диваци“, които живеят в него и които за нищо на света не желаят той да бъде разрушен.

— Ама вие май се засегнахте! — отвърна сконфузено роботът. — Все пак разберете, откъде можех да зная?

Момъкът се усмихна странно и не отговори.

— Градът е наистина чудесен — каза след малко „Остър ум–713“. А пък аз мислех, че живеете в колиби. И какви огромни военни заводи имате само — и той посочи към комините в далечината.

— В нашия град няма военни заводи — отвърна с гордо достойнство младият човек. — Това са фабрики за промишлени стоки. Военни заводи наистина имаме. Но няма човек от Страната на осъществените мечти, който да не жадува да настъпи час по-скоро това време, когато те ще започнат да произвеждат всичко друго, но не и оръжие.

— Тогава ще излезе, че вие не искате война!

— Радвам се, че започнахте да схващате най-сетне истинското положение на нещата — отвърна ласкаво момъкът и предложи да си тръгнат.

Въпреки краткото разстояние, двамата нови познати вървяха дълго. На всяка крачка роботът задаваше нови и нови въпроси. Той се интересуваше за всичко. А в отдел „съпоставяне и анализ“ на неговия електронен мозък кипеше усилена работа. Плодовете от нея се трупаха в сектор „възгледи“.

Още не бяха стихнали стъпките на младия човек, който се извини че го чакат и си тръгна, когато роботът се отпусна изнемощял на един камък край самолета. За първи път той изпитваше умора. Главата му бучеше от напрежение. Всичко в нея бе така объркано, намираше се в такъв хаос, че горкият робот не знаеше как да въдвори отново ред там.

За него беше ясно само едно: той ще разкаже всичко, което видя и научи в Страната на осъществените мечти на своите събратя по произход и съдба, когато се завърне при тях. Той ще ги извади най-сетне от страшната заблуда, в която са били досега. И не от някакви човеколюбиви съображения. Не! Неговият безукорен мозък не можеше просто да се помири с логическото несъответствие между това, което нашироко се пропагандираше в неговата родина и фактите, които той лично установи тук. Логиката, необоримата желязна логика — ето това беше страшният недостатък в електронните мозъци на този тип роботи и дойде време той да си каже думата. Не напразно мистър Хоуард Уоткинс се беше страхувал толкова много от него!…

Впрочем „Остър ум–713“ не беше премислил най-важното и то изведнъж нахлу в ума му като мразовит вятър. Ами дали ще му повярват? Още щом започне чудноватия си разказ, всички ще го помислят за повреден и Шефът ще нареди на техниците да го поправят. И в момента, в който изключат неговия електронен мозък, той ще загине… Знаеше това с абсолютна сигурност. А с него щеше да умре и истината…

Роботът скочи внезапно от мястото си и се втурна по дирите на младия човек. Трябваше непременно да го настигне. Как не се сети по-рано? Ако той го вземеше със себе си, момъкът ще бъде живо доказателство, че неговите думи са верни. Тогава всички ще повярват. И той ускоряваше непрекъснато крачките си.

Тъкмо бе достигнал дълбокия дол, в който припкаше в надпревара с времето луд планински поток, когато роботът чу пред себе си нечии предпазливи стъпки. Той мигновено се сниши зад една скала и надникна предпазливо зад ръба й. Веднага забеляза шарената риза на своя нов приятел, който имаше съвсем необяснимо поведение. Той се приближаваше крадешком до една полянка, където се виждаха две раници и купчина дрехи. Сетне момъкът скочи до тях. В следния миг от дрехите изплашена се измъкна една девойка, сънливият вид на която обясняваше всичко. После нейният звънлив смях отекна в скалите и наоколо сякаш стана по-светло и радостно.

Като песен на сребърни звънчета прокънтя този смях в ушите на „Остър ум–713“. Той загледа прехласнат как двамата младежи се закачаха, удивляваше се на техните нежни милувки и ласки, видя и пламенните им целувки. И лека-полека думите на момъка за щастие на хората от целия свят, за мъничко човешко щастие, добиха нов смисъл в неговия електронен мозък. Най-сетне той напълно разбра това, което бе научил преди малко…

Като се измъкна внимателно от скривалището си, роботът се отправи бавно към своя самолет. Той вече знаеше, че младежът за нищо на света не би дошъл с него. За първи път, откакто бе излязло от скулптурното ателие на военния завод „Прогрес на човечеството“, неговото пластмасово лице претърпяваше някаква промяна. То бе изменило своите красиви мъртви линии и сега на него бе изписана тъга, способна да трогне и камък…

* * *

Няколко дни след тази случка едно необикновено съобщение на световно известния вестник „Последни новости в науката“ привлече вниманието на хората от цялата планета. То беше следното:

„Преди два дни на нашето специално летище се завърна мистериозно изчезналият самолет «Летящият ужас РН–1313», пилотиран от «Остър ум–713». Като изключим кацането, при което самолетът едва не се обърна, всичко останало изглеждаше нормално. Но скоро трябваше да се убедим в противното. Когато дежурната група пристигна до машината, тя намери робота-пилот в едно състояние, което за нормалните хора обикновено се изразява с термина «умрял».“

„Този потресающ факт — продължаваше съобщението — развълнува силно учените от всички области на науката. Веднага се събраха нейните най-видни представители, които още на следния ден пристъпиха към щателна «аутопсия на трупа».“

По-нататък се изреждаха имената на присъствувалите и условията, при които е била извършена тази прецизна аналитична работа. И в заключение се казваше:

„Най-интересното при аутопсията бе, че в гърдите на «Остър ум–713» бе намерено едно горещо, самостоятелно пулсиращо парче от някаква необичайна за този метален и пластмасов робот материя, което след време спря своето движение. Нашите крупни светила в областта на медицината изказаха твърдо становището, че това не е нищо друго, а едно най-обикновено човешко сърце, което и след анатомическата смърт на своя притежател, е продължавало да изживява известно време някаква необикновено силна мъка и затова е пулсирало. Това изненада силно всички учени, участвуващи в аутопсията. Те сега работят трескаво върху проблема, какво е било в състояние да превърне най-обикновения метал и пластмаса в едно истинско човешко сърце. Ако учените успеят да открият причината и условията на това тайнствено превръщане, то мечтата на древните алхимици, да бъде създаден жив човек по изкуствен химически път, ще бъде осъществена. Преобладава обаче мнението, че тайната на «електронния хомункулус» ще остане неразкрита. В електронния мозък на робота са станали такива големи изменения, че от него не може да се открие нищо за това невероятно превръщане.“

Бележки

[0] Хомункулус — изкуствено живо човече, което според средновековното поверие на алхимиците можело да се получи по химически начин в колба. ↑