Жул Верн
На дъното на океана

След като слязохме благополучно по стълбата, ние влязохме в огромна зала, осветена от ослепителни електрически лампи. Дълбоката тишина, която цареше тук, се нарушаваше само от шума на стъпките ни.

— Къде съм аз? Как попаднах тука? Кой е тайнственият човек, който ме придружава? — питах се аз.

Отговор нямах.

Продължителната нощна разходка, желязната врата, която с шум се затвори зад нас, стълбата слизаща, както ми се струваше, чак в недрата на земята — ето всичко, което можах да си спомня. Впрочем аз нямах и време да размишлявам.

— Вярвам, вие искате да узнаете кой съм аз? — започна моят спътник. — Ваш най-покорен слуга, полковник Пирс… Къде се намирате? — В Америка, в Бостон, в станцията.

— В станцията?

— Да, в станцията.

И за да ми обясни каква е работата полковникът ми показа два дълги железни цилиндри, около метър и половина в диаметър, които лежаха на пода на няколко крачки от нас.

Погледнах тези цилиндри, които надясно влизаха в стената, а от ляво завършваха с гигантски металически щитове, от които се издигаше нагоре и изчезваше в тавана цяла гора от тръби и изведнъж разбрах всичко.

Неотдавна аз бях чел в един американски вестник статия, в която се описваше необикновеният проект за съединяване на Европа с Новия свят, с помощта на гигантски подводни тръби. Автор на този проект беше полковник Пирс, който в този момент стоеше пред мен.

Започнах да си спомням съдържанието на статията. В нея се съобщаваха много подробности за този грандиозен строеж. Необходими бяха около 1,600,000 кубически метра желязо, т.е. 13 милиона тона. За превозването на тази маса бяха нужни около 200 парахода по 2000 тона вместимост, при което всеки от тях трябваше да направи по 33 рейса. Параходите от тази флотилия трябваше да докарват своя товар до два грамадни главни парахода, към които се прикрепяха краищата на тръбите. Тръбите трябваше да се състоят от отделни парчета, всяко дълго по три метра, завинтени едно в друго, скрепени с тройна желязна броня и покрити с изолация от гутаперча. По тези тръби предвиждаха да пущат вагонна върволица, която да се движи под силното налягане на въздуха с огромна бързина. По подобен начин в Париж изпращат документи с помощта на пневматична поща.

Статията завършваше със сравнение между новият начин на движение и железопътният транспорт. Авторът изчисляваше печалбите от грандиозните съоръжения и възхваляваше преимуществата на новата система пред старата: отсъствие на въздействуващия върху нашите нерви трясък, благодарение шлифованата вътрешност на стоманените тръби, еднаква температура в тунела, която може да се регулира от въздушната тяга и баснословно евтино пътуване.

По неговите думи, благодарение бързината на движението и шлифовката на вътрешните повърхности на тръбите, триенето ще бъде съвършено незначително, нещо което ще осигури здравина и вечност на проектирания пневматичен път.

Съдържанието на статията си спомних с всички подробности. И ето сега мечтите бяха превърнати в действителност. Тези два цилиндъра, които започваха от моите крака, вървят през Атлантическия океан чак до бреговете на Англия. Въпреки, че това бе очевидна истина, още не можех да повярвам. Че тръбите са прокарани — това ми се струваше възможно, но че хора ще пътуват по тях — с това никога не можех да се съглася.

— Но възможно ли е да се създаде въздушна тяга, достатъчно силна, за толкова огромно разстояние? — високо изказах своето съмнение.

— Разбира се, и даже твърде леко — каза полковникът. — Необходимото количество въздух се вдухва от огромни мехове, които имат формата на високи пещи. Те изхвърлят въздуха със страшна сила. Гонени от този вихър нашите вагони се движат със скорост 1300 км в час, т.е. със скоростта на оръдеен снаряд. Пътническият влак преминава разстоянието от 4000 км между Бостон и Ливерпул за някакви 2 часа и 14 минути.

— С 1800 километра в час? — възкликнах аз.

— Да, и нито километър по-малко. И знаете ли колко са чудни последствията от тази бързина? Часовниците в Ливерпул показват 4 часа и 40 минути повече отколкото у нас в Бостон, и пътешественикът, който излезе от Бостон в 9 часа сутринта пристига в Англия същия ден в 3 часа и 54 минути след обяд. В обратното направление нашите влакове преварват слънцето с 900 и повече километра в час, така че като напусне Ливерпул на обяд пътникът пристига в Америка в 9.30 часа сутринта, т.е. по-рано отколкото е излязъл от Ливерпул! Не е ли истина. Това във висша степен е забавно! Мен ми се струва, че да се движим по-бързо е просто невъзможно.

Аз не знаех какво да мисля за всичко което ми разказваха. Да нямам работа с луд? Мога ли да повярвам на тези чудеса, когато в моята глава непрекъснато възникнаха все нови и нови възражения?

— Е добре, нека да бъде така, — казах накрая аз — допущам, че пътешествениците ще тръгнат по вашите тръби и че вие ще успеете да достигнете нечуваната бързина, за която говорехте. Но по какъв начин ще спрете вашият влак? Спирачките ще се разбият на прах!

— Нищо подобно! — отговори полковникът. — Между двете тръби, една от които служи за пътуване в едно направление, а другата в противоположното и в която вследствие на това въздушната тяга върви в обратно направление, има връзка при изхода на всеки бряг. Когато влакът приближи брега електрическата искра ни изпреварва и лети към Англия, за да намалят там тягата, благодарение на която влакът лети напред. Сега влакът се движи по инерция докато насрещен вихър окончателно не го спре. Впрочем защо са всички тези обяснения. Не е ли по-добре да се убедите сам?

И без да чака моят отговор полковник Пирс натисна медната дръжка, която блестеше на една от тръбите. Стената веднага се отвори и аз видях редица двуместни скамейки.

— Ето вагон — каза полковникът. — Влизайте по-скоро!

Аз влязох. Стената веднага се затвори.

При светлината на лампата, която блестеше над нас, аз с любопитство се огледах. Нищо необикновено! Дълъг цилиндър, добре обзаведен с 50 кресла, поставени по двойки в 25 реда, клапани от двете страни на вагона, служещи за регулиране на въздуха — задният за пропускане на чист, а предният за изпущане на замърсен въздух — ето всичко.

След като няколко минути разглеждах вагона започнах да губя търпение.

— Защо не тръгваме?

— Как да не тръгваме?! Ние вече пътуваме! — възкликна полковникът.

— Пътуваме! Без да се движим! Нима това е възможно?

Аз с напрежение се ослушвах, но не чувах никакъв шум, който да ни покаже, че вагоните се движат. Ако ние действително сме потеглили и ако полковникът не се шегуваше за скоростта 1800 км в час, то сега се намирахме далече от сушата, под вълните на океана. Над нашите тръби спокойно се блъскат вълните и може би в тази минута китове, взели нашият дълъг, железен затвор за гигантска змия, го удрят със своите могъщи опашки.

Аз не чувах нищо друго освен тих, приглушен тътнеж и потънал в безгранично учудване, не вярвайки в действителността на това, което ставаше, седях и мълчах. А времето летеше. Премина около час. Изведнъж усещането на хлад по челото ме пробуди от вцепенението, в което постепенно бях потънал. Аз вдигнах ръка към лицето си: то беше мокро…

Мокро! Защо? Дали не се е счупил нашият тунел под налягането на водата, под ужасното налягане, което се увеличава с една атмосфера на всеки 10 метра дълбочина? Дали не ни поглъща океана? Аз бях парализиран от ужас. От отчаяние исках да извикам за помощ! Извиках… и… се видях в собствената си градина под силен дъжд, едрите капки на който бяха прекъснали моят сън.

Чисто и просто аз бях заспал като четях статията посветена на фантастичния проект на полковник Пирс. И в съня си бях видял този проект осъществен.