Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Дорога через себя, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Mandor (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 3–5/1976 г.

История

  1. — Добавяне

По пластмасовия купол над падината край сондата плющеше снежната буря. Нейните прозрачни, осветявани отвътре нишки избухваха като огънчета върху сферата и изчезваха в мрака на полярната нощ.

Бригадата нервничеше. Нейният ръководител, известният художник и химик Жак Броуде, който разработи новите светещи бои за монументалната живопис — едър, белокос, с грубовати, резки черти на лицето — бродеше нервно между лехите със зеленчуци, като собственик поправяше накачените по стойките клонки на ябълките с вече розови алмаатински александровки. Неговите свободни от смяна другари, уморени и с дълбоки бръчки на лицата, покрити с мрачноватия полярен загар, седяха в креслата под цъфтящите вишни заедно с момчетата, долетели да ги сменят, и леко насмешливо наблюдаваха своя бригадир.

Всички те вече отдавна не бяха променяли своята работна професия на полярни сондьори и с удоволствие изработваха две седмици по тези места. Тук се почиваше чудесно и се раждаха великолепни идеи. Трудната, а понякога и опасна работа закаляваше тялото и укрепваше нервите.

Момчетата разбираха Жак. Всеки път, когато над тундрата се появяваха завесите на сиянията, бригадирът изскачаше на студа, наблюдаваше тяхната игра, мъчейки се да запомни техните полутонове и преливания. След северните сияния той се втурваше в своето ателие към триножника — сиянията го зареждаха с частиците на своята енергия и той рисуваше много и вдъхновено.

Своите картини Жак прехвърляше със светещи бои върху стените на сградите и обществените съоръжения. Те се предаваха по пръстена на традевала. Хиляди хора пристигаха да им се любуват.

Той имаше маса последователи, цяла школа. Както е прието, появиха се и противници. Те използуваха същите негови бои, но в съвсем друг, по-реалистичен маниер, който игнорираше цветната пробляскваща игра на полутоновете, и той смяташе това за възмутително: пишеше статии, вбесяваше се от недооценката на възможностите на новата живопис, от изкривяването на вътрешната същност на изобразявания предмет и най-вече от принизяването на прилежното значение на картините. Понякога говореше по радиото и телевизията. Той беше популярен, ценяха го, но… мнозина правеха всичко по свой начин.

След две седмици, прекарани на сондата, Жак просто се втурваше в бой с опонентите си, скъпеше всеки час, а смяната се задържаше вече с цяло денонощие. Бригадирът се спря пред лехата и измъкна от нея яркочервена, с дълго коренче репичка, изми я в течащото по канала ручейче, схруска крехкото топче и хвърли листата в боклука. След това походи, помисли и пусна в останалата в лехата ямичка ново семе — земята не трябваше да остава празна. Изравни почвата и като си отърси ръцете, каза сърдито:

— Въпреки всичко това не е оправдание… Да се задържат заради един всички — това не мога да го приема.

Никой не му отговори. И той избухна:

— Ама наистина! Психоаналитикът, виждате ли, имал изключителен случай и поради това конструктори, поети, лекари и всички останали трябва да го чакат! Нима той не разбира, че нашата работа не е това там. — Бригадирът махна с ръка някъде встрани. — За тези две седмици ние се разтоварваме до основите. А там — той отново махна с ръка — можеш да отидеш в завод, или да допуснем в мина, а ако не искаш, можеш и да си постоиш в лабораторията. Там всичко ти е подръка и колкото искаш хора за смяна: само позвъни по телефона и всеки не само че ще дойде, а ще дотича. А тук само заради един… Нима в нашата бригада няма хора за смяна? — обърна се той към току-що долетелите хора.

Един от тях, Алварес, с тъмна като на мулат кожа и светли къдрави коси, вдигна рамена:

— Не разбирам вашето нетърпение. Психоаналитикът ни предупреди — случаят е изключителен. Ако можете — почакайте. Ако не — викайте запасния.

— Какво може да бъде изключително в нашето време? И най-вече при един психоаналитик? Тестовете ли е объркал? Или пък се е разбунтувал киберът му?

— Добре — стана мулатът, — ей сега ще поискам да изпратят запасния.

Един от сменяемите се намръщи и обръщайки се към бригадира, процеди:

— Жак, пази си невроните. Предстоят ти схватки с опонентите.

— Изтичай по-добре до кулата — също така лениво предложи друг, — може би ще ти потръгне и ще се появи някое заблудило се сияние и ти ще се успокоиш.

Черните очи на бригадира ядосано пламнаха, но той пое силно въздух и се скри сред храстите.

Сменяемите се повъртяха в креслата и един от тях запита Алварес:

— Всъщност това наистина ли е нещо изключително?

— Засега още не знаем. Преди самата проверка на бригадата психоаналитикът Роу позвъни на нашия бригадир и се помоли: „Момчета, пълно закъсване. Предайте на другата бригада, ако могат да почакат. В краен случай започвайте смяната без мен, а аз ще долетя по-късно.“ Причините за задържането си той не обясни, но помоли да не го сменяме със запасния. Каза, че е стигнал до предела и без нашата тежка работа просто ще рухне. Той наистина не изглежда добре…

— Вероятно се е влюбил…

— Не ми се вярва… Той е постоянен.

— Виж ти. А какъв е пределът в това отношение.

— Вие, дяволи, след като ви е изтекла смяната, няма да разберете това.

Посмяха се мързеливо. Заместник-бригадирът на новата бригада — светлокосият мулат Толя Алварес — реши:

— Струва ми се, че работата не е в него. Хеликоптеристите също се сменят и докато приемат машините…

— Какво толкова има да ги приемат?

— Ами… просто да си побъбрят… Още повече, че има виелица. Все пак има известен риск. И нека да решава началството…

— А кой е там сега?

— Сим Сато…

— Японецът? Той просто е побъркан на тема предпазливост!

— Слушай, а какво всъщност е станало с него? Имам предвид Сато.

— Обикновена история. Той е от космическия отряд за далечни пътувания. Кацнал на някакъв астероид, попаднал в облъчване и ето че сега се оправя в нашето Заполярие.

— Такива свръхбдителни и свръхвнимателни…

— Когато и теб те клъвне както трябва, без да искаш, ще си помислиш и за другите.

Разговорът се разпадаше и сливаше отново, зад него стоеше очакването на любимата работа за едните и срещата с любимите за другите, поради което той изглеждаше нервен и развълнуван.

Виелицата зад купола набираше сила. Сменяваните от време на време поглеждаха нагоре към избухващите огънчета на бяло-розовите нишки и неусетно за себе си въздъхваха.

Сменяващите започнаха да се безпокоят — ако виелицата се разиграе, хеликоптерите могат да се забавят на напълно законно основание.

Внезапно в разцъфналата градина нахлу студ и всички се огледаха. Студът нахлу от главния вход, който се отваряше само през лятото или в онези редки мигове, когато в помещението трябваше да се внесе нещо обемно и едрогабаритно.

Оттам, зад вечно плодоносещите храсти на касиса се показа психоаналитикът Ен Роу — както винаги изискано изящен, малко ироничен и печален. След него вървеше висок белокос човек — с красива мъжествена, открита красота: сини ясни очи, леко къдрави коси, малко тежка брадичка и опънати добре очертани устни, в чиито ъгли живееше усмивка, приветлива и добра. В същото време и в неговото лице, и в плътната му широкоплещеста фигура се долавяше напрегнатост, известна скованост, както при човек, който не е сигурен, че ще го посрещнат добре, ще го разберат и приемат.

— Роу, не си ли сам? — запита Алварес.

— Както виждаш. Запознайте се — нашият нов запасен. Джулио или Джек Петров.

Запасният мълчаливо тръгна от кресло на кресло, твърдо стискайки протяганите му ръце и когато изслушваше имената, се вглеждаше право в очите на всеки. После всички отбелязаха, че съвсем не е леко да издържиш на този поглед. В него се съчетаваха интерес, доброжелателство и в същото време напрегнатост, нещо прикрито. Но като цяло този навик да се гледа по време на запознаването право в очите се хареса на мъжете — те бяха здрави момчета и разбираха такива хора като себе си.

— Останалите не ги чакайте днеска — съобщи Роу. — Сато се оказа верен на себе си и не пуска останалите хеликоптери.

— А ти как се оправи?

— Видиш ли… Аз ви догонвах и поради това долетях на резервна машина и реших да рискувам.

— И Сато те пусна?

— Той съскаше на тридесет и двата известни ни езика и на още толкова неизвестни, но аз се направих, че не го разбирам…

— Трудно ли беше летенето?

— Не бих казал… Правех всичко, както са ме учили — излетях вертикално до стратосферата, а след това тръгнах отвесно и право на вашата сфера…

— Ти си истински неуспял космонавт…

— Защо неуспял? По-скоро разочарован.

— Няма ли нещо ново?

— Бригадирът моли да ви предам извиненията му и хиляди съболезнования. Посъветва веднага да се поразкършим.

— Да разредим смяната?

— Именно. Добре че се сетих, веднага ще въведем в курса Джулио. Той просто се хвърля към сондата. Как са работите при вас?

— Навлязохме в седмата хилядарка. Крепежни тръби има, отворът е обезопасен. Да се надяваме, че сондата ще задиша през вашата смяна.

— Има ли надежда?

— Ако се съди по структурата на пластовете, напълно е вероятно.

Всички млъкнаха, защото влезе бригадирът Жак Броуде. Той видя Роу и рязко запита:

— Всички ли долетяха?

— Не, само ние двамата. Сато не пусна останалите. Запознайте се — нашият нов запасен.

Петров протегна ръка. Стискайки я, бригадирът каза името си. Погледът на Петров — прям и напрегнат — радостно пламна.

— Петров… Джулио — промърмори той, тръскайки ръката на Броуде. — Вие… вие сте онзи Броуде?

— Какво значи онзи?

— Ами, който е… художник.

— Да. И това не ви харесва?

— Прекрасното не може да не се харесва. Но аз очаквам от вас повече.

— Не ви разбирам — изправи се Жак, сякаш готвейки се за схватка.

— Аз виждам други пътища…

— Когато някой направи нещо за първи път, тези, които идват след него, виждат съвсем други пътища. Виждат! Но не винаги вървят по тях. Предпочитат да подбутват другите. Най-често онзи първия…

— Не. Аз мисля другояче.

— Как?

— Когато някой е направил нещо ново, винаги ще се намерят хора, които ще видят в новото интересни възможности. И съвсем не е необходимо този първият да променя своя път. Но не трябва да зачерква и пътя на другите. Но в конкретния случай ми се струва, че по вашия път има неизползувани възможности.

— Художник ли сте?

— Аз ли? — смути се Джулио.

Сондьорите се погледнаха: Броуде отпуска своя непоносим характер. Какъв е човек по своята днешна специалност, няма никакво значение. И ако не ти се иска да слушаш неговите възражения или пожелания, кажи си или се отклони от разговора. Но да изказваш недоверие към компетентността на човека или към неговата искреност е нетактично. Нека дори той днес да не е художник. Но е възможно той да е на път да осъществи това. Защо трябва да го унижаваш?

— Аз ли? — повтори Джулио и неуверено вдигна рамена. — Най-вероятно е да не съм.

— Тогава защо…

— Защото ми харесва вашето творчество и виждам в него неизползувани възможности.

— Странно, не сте художник, а виждате по-далеч и по-дълбоко от художника. — Броуде беше се ядосал сериозно.

— Какво невероятно има в това? Та нали вие рисувате, надявам се, не за себе си, а за хората?

— Разбира се — изръмжа Жак.

— Отговорът е твърде прибързан, за да се повярва в неговата искреност — усмихна се Джулио и Броуде се постегна. — Художникът според мен винаги твори и за себе си. Може би първоначално за себе си, а когато получи удовлетворение от себе си и от своята работа, поне в известна степен, или разбере, че днес, в дадения случай не може да създаде нещо по-добро, предава създаденото на хората.

— Но той е художник. Той мисли със собствените си категории.

— Вярно е. Но тези категории в крайна сметка преминават в служба на всички. Първоначално за себе си и чрез себе си, а после от себе си за всички и най-накрая от всички чрез себе си в себе си. След това този процес се повтаря. Не е ли така?

Броуде гледа дълго и втренчено Джулио. Сондьорите ги наобиколиха.

— Да допуснем, че схемата е вярна. Какво от това?

— Нищо… Просто в тази схема има отлично, напълно законно място за мене — човека, зрителя или пък читателя. В зависимост от вида на изкуството. И като звено на цялата верига аз мога да се възпротивя и да не приема създаденото от художника. Тогава има малък, но все пак неуспех. Когато не приемат мнозина, неуспехът се разраства.

— Мнозина все още трябва да свикват с новото.

— И за това има място. Но нали за да има по-малко неуспехи, новото не трябва да се откъсва много от обикновеното. Известна постепенност и приемственост е необходима. Не е ли така?

— Ами… И това по принцип е вярно, макар истински новото да може и да се откъсва.

— Може. И дори вероятно е длъжно. Но художникът е длъжен сам да се погрижи това откъсване да е преодолимо.

— Вие смятате, че аз съм се откъснал?

— Не. Не мисля такова нещо. Смятам, че вие не използувате принципа на приемствеността.

— Охо! Колко категорично! Хората обаче идват да се любуват.

— Те са прави. Това, което правите, е прекрасно. И все пак…

— Хайде по-точно.

— Хайде. Имам предвид фона.

— Не ви разбирам… — малко объркано каза Броуде.

— Във всяка картина, във всяка композиция вие създавате свой фон, но не използувате естествения фон — фактурата на материала.

— Това е мой маниер.

— Съгласен съм. Точно за това и казвам, че ако използувахте и фон-фактурата, би могло да стане още по-добре. На мене така ми се струва. Имайте пред вид, така да се каже, мнението на едно от вечните звена на веригата на изкуството. Извинете ме, ако разговорът се получи неочаквано… напрегнат.

— Ами, в това сякаш съм виновен аз — милостиво се съгласи Броуде и доверително поясни: — Втръсва ми да се отбранявам.

Роу „изплува“ зад разцъфналите вишни. Той беше невероятно ритмичен. С особен, понякога капризен ритъм, на който неволно се подчиняваха околните още преди Роу да е започнал да говори. Още като дете и дори като младеж той беше учил в йогийски университет и беше разучавал старинни ритуални танци. Владеенето на ритъма на движенията, на речта и дори, както твърдяха някои, на погледа бяха доведени при него до съвършенство.

— Джек, вие не казахте всичко.

Получи се очевидно смесване на ритми — плъзгащите се, плавни движения на Роу и неговата рязка, почти заповедническа фраза.

Петров се обърна и много внимателно, изпитателно погледна към Роу. Очите му станаха сурови, но отвърна меко:

— Всъщност казах всичко, но не го обосновах… За съжаление не винаги ми се удава да се обоснова.

— Броуде, вас, разбира се, обосновката не ви интересува? Разбира се, вие сте над това.

Твърдият ритъм на фразите влизаше в противоречие с погледа на Роу — мек и почти молещ. Очевидно именно това синкопиране на ритмите, тяхното смесване подействува на Жак. Той объркано се огледа наоколо, срещна погледите на другарите си от бригадата — също леко объркани, тъй като всичко това излизаше извън рамките на общоприетите норми на поведение, и промърмори:

— Не, защо… Ако му е угодно…

Думичката „угодно“, долетяла някъде от миналото, шокира сондьорите и те се погледнаха. Но Джулио не видя в нея нищо странно. Той се усмихна приветливо.

— Не съм сигурен дали това ще бъде интересно за останалите.

— Карай! — одобрително каза Алварес и, като долови изненаданите погледи на другарите си, поясни: — Ами, ако ти е „угодно“, тогава „карай“.

Това също не изненада и не шокира Джулио.

— Ще започна малко отдалеч. Някога, по времето на татарското нашествие, иконописците, майсторите, бродировачите на златна сърма избягали от Суздал към рибарските парцели на река Теза. Там ловели изключително тлъсти чиги с помощта на преграждащи реката плетове стобори, наречени холуи. Поради това и парцелът се наричал Холуй. Оттам част от художниците се прехвърлили в Мстера и Палех, на юг и на север от Холуй. Руската държава била възстановена, но художниците си останали по новите места и създали онова, което сега се нарича суздалска иконописна школа. Холуй бил начело на тези заселвания. По неговите панаири в тези далечни години се продавали по един и половина — два милиона икони. Те се разпространявали по цяла Русия и в чужбина. Именно в Холуй се родила професията офени — пътуващи продавачи на икони, олеографии и книги. Сетих се нещо. Жак, обичате ли Чехов?

— Да, разбира се…

— И разбира се, знаете, че основните способности и наклонности на децата се предават кръстосано от майката на сина и от бащата на дъщерята?

— Това е елементарно.

— За нас… — Джулио внезапно се сепна и кой знае защо се изчерви. — За нашето време това е нормално. За хората, близки до чеховските времена, тъкмо напротив. Изследователите на Чехов са търсили тайната на неговия талант, впрочем както и на таланта на неговия брат, в родословието на баща им. Нали в живота и в науката царели предразсъдъците на патриархата и се е смятало, че способности и недостатъци предава на своите деца само бащата. Но ако си припомним, че майката на Антон Павлович е произхождала от коренни холуйци, че нейният баща, дядо и прадядо са били иконописци, а по-късно и офени, то ние вече можем да не се изненадваме, че на дребния търговец са се родили художествено надарени синове, но не се е родил нито един търговец, предприемач или човек с практична жилка. Забележете, че единственият делови човек в семейството е била сестрата на Антон Павлович — Маша. Именно тя е водела издателските работи на брат си и на семейството, а по-късно и работите по увековечаването на неговата памет.

— Хъм… — произнесе един от сондьорите, доста известен литературовед, специалист по генетичен анализ на художествените произведения. — Никога не ми е хрумвало такова нещо. А това е интересно.

— Но какво общо има тук фонът? Фактурата като фон?

— За момент. Предупредих, че ще започна отдалеч. И така, след революцията Холуй последен преминал от иконописта към лаковата миниатюра — той по-дълго от всички се е държал за предишната, но сега вече никому ненужна слава. И ето какво се получило. Най-известен става Палех. Палешчани правели приказни, стилизирани произведения. Злато, фойерверк от багри, чисти и свободни. Почти пълна липса на полутонове. Мстера е реализъм дори в приказния сюжет. Холуй се оказва по средата и в географско, и в творческо отношение. Ако Палех и Мстера, специално Мстера, главно са изграждали фона, предимно в свой маниер и със свои методи, само рядко използувайки фактурата — лаковата повърхност, то Холуй тръгва от тази повърхност като от нещо главно и основоположно. Холуйчани са знаели какво ще бъде прекрасно именно на този фон, на тази фактура. Ето защо те са отишли и по-далеч и ми харесват повече.

— Но нали по този начин са работили и работят миниатюристите на Индия, Япония и дори на Китай — възрази Броуде.

— Не. Има и съвпадения, но фонът за тези майстори, фактурата, не е най-главното. Те не го украсяват, а върху него създават свой. За Холуй е характерно уважение към предварителната работа на майстора — към онзи, който е направил лаковата повърхност. За останалите миниатюристи е важна само тяхната работа. Вашите стенописи по сградите и съоръженията са прекрасни. Но вие не използувате фона, фактурата. А нали това дава допълнителни възможности.

— С други думи, аз също не уважавам работата на предшествуващите ме майстори — архитекти и строители?

Броуде зададе въпроса си сърдито и подозрително. Петров помълча и отвърна меко:

— В известен смисъл и в известна степен.

— И все пак вие някога рисували ли сте?

— Не. Аз съм само дилетант.

Сондьорите се погледнаха: откъде се беше взела тази забравена дума „дилетант“? В съвременния живот всеки беше и специалист, и дилетант — та нали всеки се занимава с това, което му се иска, и довежда степента на своето майсторство в който и да е отрасъл до границите, които той си определя сам. Това значи, че не може да има дилетанти. Би могло да има само хора, които оставят една специалност или увлечение и преминават към друга.

Петров отново не почувствува фалша на думата. Това вече накара всички да се напрегнат.

Роу първи долови тази напрегнатост. Той предложи:

— Струва ми се, Джулио, че вече е време да се започне работа — този художествен спор може да продължи дълго.

— Не! — възпротиви се Броуде. — Не. Той ми е нужен, този спор ми е необходим.

— Това не е спор — отвърна Петров, — а само пожелание на зрителя към художника.

— Вие не сте зрител. Най-малкото сте историк.

— Всички ние сме и малко зрители, и малко дилетанти… — печално отвърна Джулио и попита Роу: — На сондата заедно ли ще отидем.

— Не. Ще отидете с Броуде.

Жак с недоумение погледна към необичайно строгото лице на Роу.

Сондьорите отново се погледнаха и посбутаха — ставаше нещо необяснимо. Така хората не си говореха вече от много десетилетия. Поне никой от присъствуващите не беше чувал такива заповеднически нотки. Може би само в историческите игрални филми или пиеси.

Да заповядваш на равните си е невъзможно. Всеки, който ставаше в един или друг момент старши в някоя група, в същото време беше понякога и най-младшият в някоя друга. Важни са способностите и желанията. И ако хората работеха в тази или друга група, то те правеха това по собствено желание, защото тази работа им харесваше, а не някоя друга. Да заповядваш на такива хора, да ги стряскаш, е безсмислено. Поради това и формата, и тонът на заповедите отдавна, отдавна принадлежаха на миналото. А Роу ги възстановяваше. Не можеха да не се разбунтуват срещу това.

Само Петров беше безучастен. Той възприе заповедта като нещо нормално. Макар че между другото и той погледна към психоаналитика с леко насмешлива изненада.

— Какво пък… Аз съм готов — отвърна Джулио и безпомощно се огледа — той не знаеше къде да отиде и какво да направи.

— Броуде, покажете му пътя за кулата. И го инструктирайте.

— Роу, не разбирам… — прекалено тихо и бавно започна Броуде, за да скрие надигащия се яд.

Но Роу властно го спря:

— Обясненията после. Сега — действувайте. — Разбирайки, че Броуде не е от тези, които могат да се оставят да бъдат подчинени на такъв натиск, добави: — Така трябва.

Вероятно Броуде схвана нещо, тъй като беше доловил пълното несъответствие между постъпките и ритъма на тона в думите на Роу. И дори без да разбира причината за това, все пак се подчини — очевидно това беше необходимо на Роу. Защо и поради какво, не беше така важно. Важното е, че това поведение очевидно беше необходимо на някого. И тъй като Роу умишлено — това се забелязваше — не съпровожда Петров, а остава, той неминуемо беше задължен да обясни на останалите своето поведение. Роу също разбира това. Когато обясни, вероятно всички ще разберат. И тогава другарите ще поразкажат нещичко и на Жак.

Броуде кимна и леко тупна Джулио по рамото, задмина го и се запъти към изхода в галерията, съединяваща жилищния блок със сондата.

Останалите мълчаха известно време. Роу седна в креслото и затвори очи. Той изглеждаше много уморен, но доволен от нещо.

— Можеш ли да ни обясниш каква е работата? — запита Алварес.

— Една минута — кимна Роу. — Първо да се съсредоточа… Това не е много лесно.

— Кое?…

— Тази игра на железен командир от миналия век.

— Отдава ти се…

— И още как. Тренирал съм специално. Оказва се, че не е толкова просто да командуваш.

— Но поне можеш да обясниш защо ти е необходимо всичко това.

— Виж, Толя, не бъди така примитивен. Защо не питаш за нещо друго?

— Преди всичко ни интересува твоето поведение.

— Вече казах — упорито се обучавах на изкуството да командувам.

— Изкуство!?

— Да. В миналото именно така са наричали тази скучна, общо казано, и не съм сигурен дали необходима и по него време наука. Но ми се иска да ви обърна внимание върху цяла камара неточности, които, ако бяхте по-наблюдателни, щяхте да забележите.

— А аз забелязах нещичко — нерешително промълви литературоведът, изследващ генетичните особености в литературата. — Но… би било много мило от ваша страна, ако…

— Обичам да правя услуги. Дори и в случаите, когато на другите всичко им е ясно. Ще започна, както каза моят предшественик по лекция, отдалеч: както сте забелязали, аз закъснях. А всъщност бих могъл и да не закъснявам — долетях сам… почти сам. А постъпих така само за да свържа Петров и Броуде в необичайна, нажежена обстановка. Това — едно. Като второ, вие сигурно сте забелязали, но естествено, не сте разбрали странното поведение на Петров: строга и ясна логика в поведението плюс анахронични думи. Не ви ли се струва, че той е човек от миналото?

— Точно това и на мен ми се стори, но търсех доказателства… — беше започнал литературоведът, но го прекъснаха.

— Остави, Роу. Карай по на кратко.

— Както винаги, ни подхвърляш психологически тестове. Познаваме те като марсианец.

— Добре — засмя се Роу. — Ще бъда кратък и точен, макар нещата да са изключително важни. Дори не си представяте колко са важни. И така Петров — Джулио, Джек е наистина Петров, но в наши дни е носил името Ив, Иван. И, разбира се, той не е художник, нито историк, а космонавт…

— Чакай, Роу, това не е ли онзи Петров, който първи излезе извън границите на Галактиката?

— Точно този Петров. Легендарният Петров. Великолепният Петров. И т.н. и т.н. Въобще аз само вдигам ръце — та нали неговите портрети на времето не слизаха от телевида и си спомням за ранните рисунки, в които Жак мечтаеше да пресъздаде цялата сложност на човешката психика чрез светлинно разлагане на реалистичния портрет, като при това имаше предвид портрета на Петров! Разностранна личност при максимална концентрираност в определен конкретен момент. Той умееше сякаш да фокусира необходимите му способности.

— Момчета — разсмя се някой от сондьорите, — та ние наистина сме анабиозни. Замразили са ни и ние нищо не помним.

— Извинявай, Роу — намеси се Алварес. — Та нали Петров, доколкото си спомням още, е в експедиция…

— При замразяването на Полярния кръг на теб ти е потръгнало — отвърна Роу. — Някои от мозъчните ти клетки още действуват. Но си забравил, че именно Петров беше командирът на Сато. Така ли?

— Да… Слушай, карай поред. За да се държи така… архаично… Петров…

— Аха! Сивото ти вещество започва да работи. Ето какво. Веднъж спектрографът показа, че срещнатият от експедицията астероид е изцяло или почти изцяло от ниобий. Ив Петров не можел да изтърве такава придобивка: ниобият е прекалено необходим на промишлеността. Той решил да го изследва и да се опита да прикачи към него ракети-ускорители, за да измени траекторията на астероида по такъв начин, че той, притеглян от планета до планета, от звезда до звезда, да долети направо в нашата система. Общо взето, така както правели и с други астероиди, чрез което той се е прославил като инженер-космотранспортник. Спомням си, че той беше нарекъл този метод за изменяне на траекторията на астероидите с помощта на ракети-ускорители салов. Сигурно си спомняте, че първият снабден от него с ракети астероид домъкна в нашата система със себе си още цяла камара метеорити, цял сал. Обърнете внимание, че никой не се шокира от този анахронизъм и не започна да търси нов термин. Петров го е взел от миналото. Това се хареса на всички — поетичен образ, сближаване на епохата.

Тъй като този път ред за излизане от ракетата бил именно на Ив, той облякъл скафандър-разузнавач и благополучно кацнал върху ниобиевия астероид и го изследвал. Докато тиберите изчислявали траекторията и програмата на ракетите-ускорители, Ив търсел място за тяхното прикрепване, а дежурните техници подготвяли ракетите, автономната връзка предала странни сигнали, идващи от Ив: „Анджелика… Анджелика.“ След това той започнал да предава имената на старинни градове, пробягвали, забравяни, а понякога и древни мотиви и накрая Ив се помолил: „Господи, нищо не разбирам. Това не е ад, но не е и рай…“ Все неща в този порядък. Дежурният от спасителната команда, нашият познат Сато, се разтревожил — командирът явно бълнува. Започнал да вика Ив, но той отвръщал не много нормално — изглеждало, че той съвсем е забравил кой е, откъде е и защо е отишъл на астероида. В първите минути решили, че нещо се е развалило в скафандъра-разузнавач, в регенерационната система е проникнал излишен азот и е започнало азотно опиянение. Сато веднага се приготвил и кацнал на астероида. Ив бил цял и невредим, но нищо не разбирал не само от астронавтика, но дори не знаел как се управлява скафандърът.

Цялата тази история така поразила Сато, че той отначало започнал да уговаря Ив да дойде на себе си, да го познае, че това е той, Сато, но нямало никакъв резултат. Тогава Сато разбрал, че работата е лоша, сграбчил Ив и го довлякъл на кораба. Забележете, че Ив е прекарал на астероида около четири и половина часа. Сато само около половин час. Резултатът бил, че Ив забравил абсолютно всичко, а при Сато се объркала цялата система на космическата му подготовка. За негова чест той разбрал това и сам помолил да го прехвърлят при нас, в хеликоптерния отряд. Преди да долетя тук, аз разговарях с него. Той каза, че при него нещата са се подобрили. Възстановил е знанията и навиците си, но вече няма желание да бъде космонавт. Мечтае за морето. Иска да плува и да лови риба. Не му се иска нищо повече. Освен това му се привижда и някаква мургава девойка. Той не помни името й, но иначе си я спомня ясно. Ив на свой ред е забравил всичко или почти всичко — все пак си спомня нещичко. Както виждате, той е съвършено нормален човек и въпреки това…

— Ето защо традевалът нищо не съобщи за Петров…

— Да. Би било нехуманно да се съобщава за неговата трагедия — човекът е забравил самия себе си. Но цялата работа е там, че през време на работата си с него аз разбрах с цялата очевидност на факта, той всъщност не е забравил нищо. Просто е станал друг. Както виждате, той си спомня своите минали имена: Джулио и Джек. Установих, че неговите предци по бащина линия са живели в Италия. Там се е родил и онзи, който е дошъл в Русия. А жена му била рускиня. Кой е той, коя е тя, аз, естествено, не зная: Ив мълчи. Той очевидно е разбрал, че по някакъв неизвестен още за него начин се е преселил в друго, бъдещо за него, сегашно време и го усвоява. Както виждате, доста успешно. Най-поразяващото е, че веднъж като си пийна с мене по време на пътуването ни из Италия (надявах се, че новата му памет ще му подскаже къде се е родил, но това не стана и то само по себе си говори, че се е родил в Русия), си призна, че помни себе си съвсем друг и му е трудно да свикне с новия си облик.

— Какъв е изводът? — безстрастно се осведоми Алварес.

— Изводите са много. И всички са сложни. Сега вече сме убедени, че Ив Петров и Сим Сато са били подложени на някакво неизвестно и необяснимо излъчване. То е нарушило генетичните връзки. Гените и техните киселини са се изменили. Но не напред, а сякаш назад. Мозъкът им се е преустроил и самата памет на клетките, така че човек, оставайки външно такъв, какъвто си е, е станал съвсем друг. Той сякаш се е подмладил с няколко столетия или поне десетилетия… Съгласете се, уникален случай.

— Какво беше решено на зоналния научен съвет?

— Реши се преди всичко да не издаваме в никакъв случай пред Ив–Иван, Джулио–Джек, че забелязваме неговата трагедия. На второ място, да му помогнем по-скоро да премине системата от поколения, които са се напластили в него от изчезналата памет на клетките. Част от учените смятат, че неговата памет не може да е изчезнала безследно. Ето защо го запознах с Броуде. У Петров се прояви очевидна наклонност към живопис, при това твърде своеобразна, и освен това намекна, че някога е бил нефтоработник. Именно това съчетание накара научния съвет да ми разреши да доведа Петров тука.

— Ето виждате ли! Ето виждате ли! — изведнъж се намеси литературоведът. — А вие още не вярвате и не придавате значение на моите изследвания!

— Но това е нещо съвсем друго… — намръщи се Роу.

— Не, не е съвсем друго! Това е същото! Само че напред чрез… назад.

Сондьорите се разсмяха, а литературоведът се разсърди.

— А най-главното е, че аз напускам бригадата — въздъхна Роу.

— Защо? — изненада се Алварес.

— Включен съм в експедиция до този същия проклет астероид. По-точно до същата точка в Галактиката. Нали разбирате колко това е сериозно и опасно: излъчване, обръщане генетичния код назад. По този път ние ще продължим да изпращаме космонавти, а ще получаваме… първобитни хора. И още нещо. Според законите на логиката — щом има такива лъчи, значи има и обратни. Тогава ние бихме могли да ускоряваме измененията и развитието на генетичния код…

— А това необходимо ли е?

— Това не зная още. Впрочем не го знаят и специалистите от научния съвет. Въпросът още не е обсъждан по Глобалния традевал. Но е важно да се знае дали има такива лъчи. Така че ще си почина от смяната и ще отлетя. Трябва да се бърза — възможно е тези лъчи да са някаква игра на Галактиката. Неповторимо съвпадение.

Всички мълчаха. Виелицата над свода позатихна. Занадзъртаха звезди и изведнъж куполът се озари от припламванията на северното сияние. Литературоведът, като се приближи до Роу, поверително му съобщи:

— За мен е крайно важно търсенето именно на положителни лъчи, разбира се, ако приемем за отрицателни онези, които са поставили Ив в такава странна колизия. Веднага щом бъдат открити такива лъчи, науката, която аз разработвам, ще получи практическо приложение.

— Не разбирам напълно…

— Ще ти обясня. Какво би станало с Евгений Онегин в нашето общество? Как би се приспособил към нашия дух и система на мислене? Има ли у него черти, подобни на нашите? Трябва да се изследват дълбоко и всестранно най-известните литературни герои и да се проследят техните генетични връзки. Тогава ще видим тенденцията и следователно ще набележим законите…

— Законите на какво?

— Законите за развитието на литературния герой. Тогава всеки автор, работейки днес, ще може да надзърне напред и да обрисува такъв герой, който ще бъде съвременен в необходимото му обозримо бъдеще.

— Възможно е… — разсеяно отвърна Роу. — Но аз си помислих за друго. — В спора с Броуде Петров е прав. Боите на Жак биха били по-прекрасни на фон-фактура. Както северното сияние на фона на небето. На фона на тъмното небе.

— Но това ще бъде копиране! Организиращата сила на изкуството!… — възмути се литературоведът.

— Може би… Нека те самите да спорят — но на мен така ми се струва, както впрочем ми се струва, че днес всеки автор може да създаде литературен герой, годен за бъдещето. За това не е необходимо много: да взимаш за себе си от всички и чрез себе си да го дадеш на всички.

— Роу — запита Алварес, — Петров твоето място ли ще вземе?

— Да.

— А ти дълго ли ще бъдеш космонавт?

— Не зная. Но засега да…

— Жалко. Мислех си, че ще ме смениш.

— Защо?

— Тегли ме към тропиците… — Той въздъхна. — Виелицата свършва. Мисля, че е време да се приеме смяната. Гответе се, момчета.

Без желание сменяемите започнаха да се разпръскват по стаите, за да съберат вещите си, а сменните тръгнаха към изхода за сондата. През воя на виелицата все по отчетливо си пробиваше път нейният рязък, понякога просвистяващ работен шум.

Край