Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Ничего невозможного, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Mandor (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, брой 1/1976 г.

История

  1. — Добавяне

Денят започна както никога отлично. Жена му отиде някъде и Тхеп, свирукайки лекичко весели песнички, си приготви сам закуската. След като се нахрани бавно и с апетит, той се изтегна във фотьойла с вестник в ръце. От градината се носеше пеенето на птици, слънчеви зайчета подскачаха от стена на стена, а в краката му мъркаше припеклата се на слънцето котка. Тхеп знаеше, че закъснява за работа, но му беше толкова хубаво, а когато на хората им е хубаво, те не обичат да бързат. Освен това той не случайно тайно от началника си беше измайсторил собствена Врата. Сега вече не му се налагаше да ходи до кантората при главната Врата и само от пътуването с автобуса можеше да икономиса най-малко тридесет минути. Като прегледа вестника, Тхеп реши вече да тръгва, но в този момент от креватчето допълзя на колене до него хлапето и те си поиграха чудесно, без някой да им пречи със своите отрезвяващи забележки — какво може и какво не.

Най-накрая Тхеп целуна синчето си, обеща да му донесе огнен крокодил, надяна скафандъра, взе чантата с инструментите, премина през градината и се спусна в избата. Там спря пред тежката метална врата с копчета и цифри и извади от джоба си листчето със задачите: днес му предстоеше да се заеме с планетата С–4386А–10–121–В в галактиката Х–61–2–14. Като държеше листчето пред себе си, Тхеп набра на дисковете и копчетата върху Вратата необходимия му номер. С последното завъртане на диска тихо звънна звънче и се запали зелена лампичка. Вратата към суперпространството безшумно се разтвори, Тхеп прекрачи на планетата С–4386А и така нататък, остави чантата си и се огледа. Планета като планета, има и по-лоши. От съседния хълм, като доматен сос от кипяща тенджера, се стичаше димяща лава, димяха някакви развалини и съдейки по всичко, ставаше неголямо земетресение. Всеки случай чантата подскачаше като жаба, инструментите в нея дрънчаха, а самият Тхеп биваше подхвърлян като от батут. Само Вратата, по-точно нейната друга страна, непоклатима като вечността, стоеше невъзмутимо и величаво, прилична на запазила се по чудо врата на отдавна изчезнал древен храм. Отгоре падаха всякакви боклуци — пепел, камъчета, големи колкото камион, и друго, каквото се полага при подобен случай. В небето пламтеше невероятно бяло слънце с размерите на цял стадион. На местните жители сигурно им е горещичко и в съгласие със задачата Тхеп трябваше да се ориентира как стоят нещата и да въведе ред.

Тхеп се облегна на Вратата и като начало изяде един сандвич (не че беше огладнял, но имаше такъв навик — да се подкрепи, преди да започне работа). След това разтвори чантата си и най-напред извади антиземетръсителя. Докато той скърцаше със зъбните си колела — тези антиземетръсители и да ги смазваш, и да не ги смазваш, резултатът е един и същ, — Тхеп сърбаше от термоса кафе, но честно казано, не изпитваше много голямо удоволствие, и то все поради това дрънчене. Планетата обаче се поуспокои, чантата престана да подскача, каменният град позатихна. Тхеп допи кафето, с облекчение прибра антиземетръсителя и включи хладилника. Скоро обаче разбра, че този номер няма да мине. Наистина вулканите замряха, но почвата светеше от горещина и остатъците от кафето, плиснати от Тхеп върху камъните, засъскаха като панталони под ютия. Дори на глупак би му било ясно, че хладилникът няма да помогне, докато свети това коварно слънце. Тхеп взе молив, задраска по бележника си и скоро изчисли, че през целия си живот това слънце е било като слънце, а сега в него беше станал свръхвзрив или нещо от този ред. Ето защо нещастната планета от райски плаж беше се превърнала в нажежен тиган.

Тхеп размишлява няколко минути какво трябва да предприеме. Отначало беше решил да отдалечи планетата по-настрана от Слънцето и дори извади от чантата портативния двигател. Но веднага съобрази, че е достатъчно да премести планетата на нова орбита и веднага ще се измени продължителността на годината й, ще настанат изменения в биологичните ритми, нарушения в екологията и други истории. Какво представлява екологията, Тхеп знаеше смътно, но не обичаше да си има работа с нея, за да си няма неприятности. Още повече, че Тхеп се смяташе за добър механик и не обичаше да прави нищо през куп за грош. Като почеса темето си, той се порови в заветната чанта и измъкна оттам анихилатора, приспособен от него специално за унищожаване на звезди. Насочвайки апарата право към Слънцето, Тхеп щракна включвателя, но не дочу познатото му бръмчене на унищожителните лъчи. Той внимателно огледа анихилатора и произнесе няколко засукани фрази, които и най-съвършената електронна машина не би разбрала, но които без мъка би разшифровал всеки най-обикновен монтьор. Тхеп знаеше, че батериите могат да се изпразнят всяка минута, но нямаше запасни: напоследък тези проклети батерийки не можеше да се намерят никъде… Като прибави към последните си думи няколко звучни рими, Тхеп извади от чантата чукче и парчета оловен кабел, гребна от най-близкия кратер сярна киселина и започна да майстори акумулатор. Слънцето свирепствуваше с пълна сила и макар Тхеп да не чувствуваше нищо през своя за всичко непроницаем скафандър, той все пак се досещаше, че независимо от непрекъснато работещия хладилник на планетата в момента е горещо и сухо като във финска баня. Както и преди, местните жители не се виждаха — изглежда, се бяха изпокрили около полюсите. Най-накрая работата беше завършена. Като нагласи акумулатора, Тхеп включи анихилатора докрай и запали цигара. Скоро Слънцето започна да жълтее и да се свива. Ето че стана като постлана със златист килим циркова арена, ето го като кръгла леха с лайкучки, ето го като лъскав меден тас… Когато слънцето стана такова, каквото му се полага да бъде — голямо колкото чиния, — Тхеп хвърли цигарата, изключи своята пушка и я пъхна в чантата, без да забрави и акумулатора. Задачата беше изпълнена, но Тхеп не можеше да се върне, без да приведе планетата окончателно в приличен вид. Като пусна в действие синтезаторите на вода, за да напълни пресъхналите океани, той през това време отскочи до най-близкия полюс, убеди се, че с населението всичко е в ред, зася планетата с гори и прекара заедно с това няколко десетки прилични шосета, за да могат на първо време жителите по-лесно да се приберат по родните си места.

Сега можеше и да се връща. По пътя към Вратата му провървя невероятно: в едно езерце от още неизстинала лава плаваше огнен крокодил — точно такъв, какъвто беше обещал на малкия! Тхеп се гмурна в лавата, хвана животното за опашката и след кратка борба го измъкна на брега. Скъсявайки крокодила с джобния си намалител дванадесет пъти, той го пъхна в чантата и като погледна часовника, замря от страх: дявол да го вземе, беше вече шест часа. Къпейки се в студена пот, той забърза с всички сили към Вратата. Имаше един миг, в който почти беше решил, че няма вече смисъл да бърза и няма на какво да се надява. Вратата беше на мястото си — къде ще се дене. Тхеп, макар и да бързаше, я обиколи, прибра разхвърляните гаечни ключове, хвърли ги в чантата, прибра и неизползуваните парчета кабел, провери още веднъж дали не е забравил нещо и по навик набра познатия му номер. Вратата се отвори безшумно и Тхеп влезе в избата си. Сега, когато от планетата, където беше работил днес, го отделяха милионите светлинни години на безмълвното пространство, Тхеп вече не мислеше за нея. Той бързаше за в къщи. Само в градината се забави за кратко, за да направи малко езерце от лава и да пусне в него крокодила: утре, когато малкият излезе да се разходи, ще бъде посрещнат от радостна изненада…

Тхеп се надяваше да се промъкне в къщата незабелязано, но жена му чакаше на прага.

— Появи се най-сетне — вече подготвено започна тя. — На всички мъжете им като мъже, всички си бързат за в къщи, мислят за дома си, а само моят никога не благоволява да си помисли, че го чакат жена и деца. Ако си въобразяваш, че моето търпение е безкрайно…

Натъжен и сякаш станал по-нисък, Тхеп мълчаливо се преобличаше под познатия му акомпанимент. Наоколо сякаш от далеч до него достигаха части от фрази, като „ДРУГА НА МОЕ МЯСТО“ или „ЗАЩО ТРЯБВА ДА ПОВТАРЯМ ПО ПЕТНАДЕСЕТ ПЪТИ ЕДНО И СЪЩО“, и той дори вмъкваше машинално по някоя фраза от рода на „АБСОЛЮТНО СИ ПРАВА, СКЪПА“. Но през цялото време Тхеп мислеше, както винаги, само за едно — че, от една страна, всичко това е непоносимо, но, от друга страна, е много привързан към дома и градината, а главното — обича малкия и от това не би могъл да се измъкне, но все пак трябва да се реши на нещо, макар същевременно да предприеме нещо е безсмислено, защото всичко ще се повтори отначало, и изглежда, той трябва да си мъкне хомота, да си носи кръста и прочие и в това отношение да се направи нещо е невъзможно.

Край