Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
На пороге [= Усть-уртское диво], (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Mandor (2014)

Публикувано в списание „Наука и техника“, брой 30/1975 г.

История

  1. — Добавяне

И през това утро ни разбуди както винаги Володка:

— Ставайте, дяволи! Денят се разгаря!

Ние, мърморейки недоволно, че той страда от безсъние, а и без това никога не ти остава време да се наспиш, за да те тормозят и по време на отпуска, се заизмъквахме в боцкащата прохлада на утрото.

Този път обаче нашето възмущение нямаше граници. Причината беше, че денят въобще не се готвеше да се разгаря.

— Ти какво, да не си мръднал окончателно? — не много любезно се осведоми Лешка и се наведе, за да се мушне обратно в палатката.

— Ти самият сега ще мръднеш — нагло му обеща Володка. — Хайде, хайде, да вървим, момчета!

Макар Володка да беше най-млад измежду нас — двадесетгодишен студент, хлапак в сравнение със солидните двадесет и седем годишни чичовци и лелички, — умееше да командува както трябва. В неговия глас имаше нещо, което ни застави да тръгнем след него даже без много разправии. За щастие не трябваше да се ходи много, някакви си стотина метра.

… Първото, което ни хрумна, беше мисълта, че става дума за прожекция. Това беше напълно нормално. Между два бора беше опънат екран, а върху него беше замрял фантастичен пейзаж в стила на Андрей Соколов. Изглеждаше така, сякаш между боровете се е отворила вълшебна врата, водеща в някакъв друг, неизвестен за нас свят. Пурпурното слънце заливаше с ярка светлина тъмния пясък, изчезващ на вълни в далечината — там, където в изумруднозеленото небе се очертаваха планини, в основата си неопределимо тъмни, нито черновато-сини, нито синьо-зелени, увенчани с алени снежни шапки. Вдясно от пясъка се подаваше тъмновиолетова скала, хвърляща начупена сянка. И в тази сянка едва доловимо се поклащаше нещо, което не беше нито храст, нито пипала на някакво животно.

— Внушителна работа… — Наташа зиморничаво разкърши рамена. — Юнак си, Володка, денем нямаше да може да се види!

— Какво общо имам аз! — Володка беше се обидил. — Излизам от палатката, отдалечавам се малко, виждам тази работа и дотичвам за вас, дяволи, да ви разбудя!

— А прожекционния апарат тука го е донесъл дядо господ? — невинно полюбопитствува Лешка.

— Какъв прожекционен апарат? Къде е той? Къде? Къде са лъчите му?

Наистина нямаше никакви лъчи. Ние се огледахме.

— Може би е холограма? — несигурно попита Наташа.

Не й отговори никой: представите на всички ни за холографията бяха доста смътни. Кой знае…

— Или пък мираж… — предположих аз.

— Мираж? — повтори Толя с убийствено презрение. — Къде си виждал мираж през нощта? А освен това с такъв неземен пейзаж?

— Неземен? — предпазливо повтори Володка. — Ти ли каза неземен? Има нещо вярно! А ако това е…

— … другоземен свят? — язвително подхвърли Пешка.

— Аз пък вярвам — тихо проговори Наташа. Вероятно жените са подготвени повече от нас да възприемат чудеса. — Това наистина е „другоземен свят“. Само че какъв?

Стояхме мълчаливо, взирайки се в картината.

— Чакайте! — каза изведнъж Володка. — Сега всичко ще проверим. Само за секунда, момчета — и той изтича към палатките.

— А това… „чудо“ се е появило наскоро — каза Толя. — Преди три часа. Най-много четири. Когато събирахме съчки за огъня, аз минах точно между тези борове, тук има един храст, дори се издрах в него…

През това време Лешка заобиколи бора, ограничаващ „чудото“ отдясно, и веднага изчезна.

— А оттук не се вижда нищо. Само някакво сгъстяване във въздуха. Сега ще го опипам.

— Хайде заедно — казах аз и тръгнах към него.

Вече започваше да се разсъмва и ние се ориентирахме по-свободно. Веднага зад дървото започваше, както каза Лешка, „сгъстяване“. Бързо, в рамките на някакви си двадесет сантиметра въздухът се уплътняваше, превръщайки се в края на краищата в твърда, идеално гладка и прохладна при пипане стеничка, вървяща в полукръг от дърво до дърво. Дори когато Лешка се изкатери на рамената ми, той не можа да стигне до края й.

Володка се върна, съпровождан от Чошка, шестмесечно куче, и домъкна своята гордост — скорострелен ловен „манюфранс“, изящен, лек и с полупрозрачен приклад от някаква пластмаса, подарен му от Трумилин.

— Гледайте! — той показа с пръст някаква точка в зеленото небе на „чудото“. — Виждате ли нещо като птица, може и да не е птица, а някакъв тамошен птеродактил?

Като се взряхме, бързо се убедихме, че това не е просто точка, а мъничък черен триъгълник, описващ като орел кръгове в небето. Володка вдигна оръжието и се прицели. Гръмна. Полетът на триъгълничето сякаш се пречупи, за миг то замря, а след това стръмно се спусна надолу. Володка свали пушката:

— Е, какво, Лешенка? Това мираж ли е или халюцинация?

Лешка премълча.

— М-да, „чудо“… — раздразнено промърмори Толя.

Изведнъж всички трепнахме от изплашения вик на Наташка:

— Чок! Чок!

Дали Чок беше решил да донесе на господаря си убития дивеч, или просто му се беше приискало да види по-отблизо какво има там, е трудно да се каже. Според Наташка той леко, с един скок преминал между боровете направо върху екрана, в картината, в „чудото“, за миг се спрял объркано и се понесъл напред.

— Чок! — завика Володка. — Чок! — Той пронизително изсвири, но Чок игнорира всички наши призиви.

В кой момент Володка се втурна след него, аз не можах да забележа. Само чух приглушеното Лешкино: „Стой, кретен!“, след което нещо ме блъсна и ние се оказахме на земята и тримата: Лешка, Володка и аз.

— Герой — пионер ти се прииска да станеш? — запита със злоба Лешка. — А как ще се върнеш, помисли ли? А ако там въздухът е отровен?

— Чошка нали дишаше там — възрази Володка.

— Няма значение, време е да приключим с тази самодейност. По този път знаете ли докъде можем да стигнем?

Погледнахме към „чудото“. Руменото слънце, изкачило се по-високо, сега се намираше на около 30 градуса. А от пясъка фантастично бързо, като при забавена снимка, израстваха някакви черни стъбълца. Наблизо те още само си пробиваха път към повърхността: с отдалечаването те ставаха по-едри и пред очите ни се разтваряха срещу слънцето, напомняйки разтворените крила на водно конче. Чок изчезна в техния храсталак.

— Ти какво предлагаш, Лекс? — поинтересувах се аз.

— За начало — да отидем да закусим. И да се посъветваме. След това ще видим.

Оглеждайки се често, тръгнахме мълчаливо към палатките.

 

 

По време на закуската беше решено, че Толя и Наташа ще отидат до града. Напряко от тук до Греминки имаше около тридесет километра, така че без багаж те биха могли да хванат последната мотриса за Уст. Но как да домъкнат тук „научната общественост“? На Лешка му дойде наум да се обърне към Трумилин: той ни познава и трябва да повярва, а след това на него ще му повярват — все пак е доктор на историческите науки, професор.

И така останахме само тримата.

Володка прекара целия ден пред „чудото“, макар да не се хвърляше вече презглава в него. Чок не се появяваше. Какво ли е станало с него? Бяхме с объркано настроение: чувствувахме се едновременно и подтиснати, и въодушевени, като да бяхме се докоснали до чудо, и тревожни, тъй като неизвестното винаги поражда тревога…

Слънцето на „чудото“ залезе около 6 часа вечерта. Сега между дърветата увисна квадрат с почти абсолютна тъмнина, прорязана тук-таме, пронизана от изключително тънките жила но дребни и редки звезди. Но мракът на този квадрат изглеждаше… как да се изразя? Жив, сякаш това е най-вярно? Да, друг израз като че не подхожда.

— И все пак какво може да е това? — въздъхнах аз. — Нима наистина е излаз в някакъв друг свят, прословутата нула-транспортировка?

— На такова мирише. Във всеки случай нищо друго не ми хрумва в главата — каза Володка. — Но мене ме интересува друго нещо: къде са онези, които са създали този преход?

— А ти сигурен ли си, че той е създаден от някого? — запита Лешка. — Представи си: на Земята долита някакъв си шестокрак марсиянин, вижда една кълбовидна мълния и пита: „А къде са онези, които са създали тази великолепна магнитна бутилка с плазма?“…

— Защо да гадаем? — Володка седна, хвърли фаса си в огъня. — Не е за нашите уста лъжица. Тук и най-свръхкомпетентната комисия няма да се ориентира веднага, ако въобще се ориентира. Но главното и без това си е ясно. Пред нас се е отворил изход в чужд свят. Извънземен. И ние сме точно на прага му… Само дано това прозорче да не се затвори преждевременно! Добре, че се сетих. Успях да нащракам там две цели ленти, а повече нямам, не съм взел със себе си…

— Разбирам, Володка, тебе на къде те тегли — изтърси Лешка. — Няма да стане! Ако се наложи, ще те вържа и ще те пазя, глупако, разбра ли? Казах вече: никаква самодейност! Чок нали не се върна…

Володка измъкна от огъня въгленче и отново запали.

— Нашата разсъдъчност понякога ме плаши: това е неразумно, а онова нерационално. И е вярно. Неразумно и нерационално е. Но си спомням, че веднъж ми попадна следното определение. Може би у Веркор или някъде другаде: човекът е същество, способно на алогични постъпки.

* * *

Когато се събудих, още беше тъмно. Погледнах си часовника: беше четири часът. Но кой знае защо, вече не ми се спеше. Станах и се измъкнах от палатката.

Слава богу, „чудото“ не беше мръднало. Там също още не беше се разсъмнало и то като съсирек от мрак висеше на фона на тъмната гора. Дълго се взирах в черната бездна, толкова дълго, че най-накрая започна да ми се привижда, че там в дълбочината се движи крехка светеща точка. Сякаш някой върви с фенерче… Разтърках очите си. Точката изчезна.

Връщайки се при палатките, постоях в размисъл и попуших. Дали да ги будя? Представих си сърдитата физиономия на Лешка и се разсмях. Натъпквайки гърдите си с въздух, се развиках с пълна сила:

— Ставайте, дяволи! Денят се разгаря!

Володка излетя навън като дявол от кутия.

— Лешка нещо не му се събужда — казах аз. — Хайде да го измъкнем от бърлогата.

Лешка го нямаше в палатката. Поразени се гледахме един-друг.

— Къде ли е мръднал?

И след един час Лешка още не беше се върнал. Закусихме набързо и в този момент забелязах бележката, затисната със „Спидолата“:

„Момчета! Отивам. Зная, че това не е разумно. Но не мога иначе. Чудо се случва само един път, а това не е нищо друго освен чудо! Такова нещо не се пропуска, за да не се разкайваш цял живот… Взех ти пушката, Володя, малко припаси и вашите цигари — не се сърдете. И да не си мислите, че се жертвувам — отивайки, винаги си мислиш за връщането. Ще се върна. Помъчете се да ме разберете и не ме осъждайте. Ваш Лешка.“

Впрочем ние дочетохме записката след това. А в него момент само се погледнахме и се втурнахме напред, ожулвайки се в клоните на елхите и бодлите на хвойновите храсти. И по инерция преминахме между боровете, ограничаващи „чудото“. „Чудото“ което вече не съществуваше.

— Лекс! — извиках аз, разбирайки, че това е безсмислено, той няма да ме чуе и вече него го няма никъде в нашия свят…

Володка ме разтърсваше за рамената. Лицето му беше напълно мъртво.

— Не той, а аз — каза той с механичен, странно спокоен и равен глас. — Аз трябваше да отида, а не той. Той взе моето място! Аз си дрънках, а той замина.

Ето всъщност всичко.

Привечер пристигнаха с мотор Толя и Наташа и докараха в коша му Трумилин. Той ни беше повярвал.

Академичната комисия работи дълго време: снимките, направени от Володка, бяха изучавани и по един, и по друг начин; подлагаха ни на кръстосани въпроси по-прецизни, отколкото на съдебно следствие… Както ми стана ясно, комисията не можа да стигне до общо мнение. Някои ни смятаха за мистификатори, или пък напротив, за жертви на мистификация; други твърдяха, че „чудото“ е халюцинация, фиксирана по необясним начин на фотолента; трети… Може би само Бармин прие нас и нашата версия сериозно. Но тогава той беше сам в това отношение. Почти сам.

Оттогава измина много време.

Понякога, когато попадна в Уст, се отбивам до онова място. Преди четири години по предложение на Бармин, който вече беше академик, там беше поставена автоматична станция за следене, а мястото беше обградено и охранявано. Гледам бора, беше останал само един, а вторият беше повален от вятъра преди седем години…

И си отивам.

Зная, че не си прав, Лекс. Знаех още тогава, сигурен съм в това и досега. И все пак…

И все пак някъде дълбоко в душата си, там на самото дъно, шавва странно чувство, приличащо на завист.

Понякога го виждам в гръб. Брадясал, изтощен се мъкне, затъвайки до глезените в тъмния рохкав пясък, разтвяряйки с ръце приличащите на разтворените крила на водно конче растения. И тогава ми се струва, че той е длъжен, непременно, неотменимо е длъжен да се върне. Просто чувствувам това. Може би той в този момент, току-що се е върнал? Или пък днес? Или утре?

Ти си длъжен да се върнеш, Лекс!

Край