Александър Шагинян
Как е станало това всъщност…

Всичко останало стана така, както най-малко считаше пилотът Сандр. Притеглянето се оказа по-силно и междупланетният разузнавач, вместо да направи рекогнисцировъчно облетяване, се зари на четвърт корпус в пясъчната почва на изследваната планета. Сандр изруга и веднага погледна към брояча. Върху таблото му се появи нова цифра — 789 цатала. „Така — унило си помисли Сандр — още осем и месечното ми възнаграждение ще отиде под опашката на фумпала… Ама какъв игун в Междузвездния е измислил тази… Сандр плашливо погледна към брояча — хъм, такова нещо. Да могат да глобяват пилот, и то пилот-разузнавач, заради ругатни!“ — Сандр скръцна с шия, но се овладя. Отпусна коланите и включи екрана за визуално оглеждане.

— Видя и надвидя… — по навик мислейки за себе си в трето лице, мърмореше Сандр, разглеждайки внимателно местността около кораба.

Корабът беше се приземил на брега на външно изглеждащо спокойно море. По-точно на брега на залив, тъй като вляво, на около три фара от борда на кораба, се виждаше навлизащ в морето тесен пясъчен плаж с някакви неясни постройки.

— Става интересно — каза Сандр и увеличи образа върху екрана.

Постройките бяха скупчени и сякаш излизаха някак си една от друга. На различни места между постройките стърчаха високи кулички. По улиците се движеха разумни същества. Сандр включи кръговия обзор. Общо взето, всичко това не беше нещо ново. В Междузвездния съвет отдавна знаеха, че на планетата съществува живот на доста примитивно ниво. Лошото беше друго — вторият параграф на устава, изработен от съвета, забраняваше да се влиза в какъвто и да е контакт с цивилизация, чието равнище на развитието е по-ниско от Третия пояс. Сандр отвори дебелия справочник, прелисти го и като намери необходимото място, прочете: „… кацането на планети от типа на Третия пояс се ЗАБРАНЯВА строго. Причината: възможност да се нанесат дълбоки психологически травми на аборигените. Определението за Третия пояс виж на стр. 1857, т. 9. Пилот, нарушил това положение, се наказва с ГЛОБА в размер на 7-месечното му възнаграждение.“

— Ами как, разбира се, глоба, деца на фумпал!…

Зад гърба му тихо щракна нова цифра върху брояча.

— Соур! — изрева пилотът.

Люкът на съседната секция се отвори и се показа дребната фигура на робота. Той акуратно затвори зад себе си люка и като се приближи до Сандр, застана прав.

— Как се чувствуваш? — запита Сандр.

— Контактите ми са в ред, системата от блокове също — с плътен бас отвърна Соур.

Соур беше робот-новост — Съвършен Универсален робот — и затова Сандр се отнасяше към него недоверчиво. Непрекъснато го смущаваше обстоятелството, че при необходимост Соур можеше да заема всякаква форма и размери, а Сандр беше пилот от старата школа, възпитаниците на която бяха започнали да летят още на „Каздис–7“, и беше свикнал да се доверява само на своите три ръце, две глави и донякъде може би на навигационните прибори. Поради това той не обичаше този сякаш прекалено съвършен робот.

— Не успях да изчисля точно и кацнах с кораба върху планета от Третия пояс… — започна Сандр.

— Забранява се, глоба — каза Соур.

— Помълчи малко, умник! — ядоса се Сандр. — И без теб зная, железен фумпала…

Върху брояча се появи нова цифра.

— Върви навън! — изкрещя в беса си пилотът.

— Държите се нелогично — забеляза роботът. — Първо, трябва да ми обясните задачата.

— Чуваш ли, Сандр, тоя железен боклук те упреква в нелогичност…

— Ще доложа за вашето недостойно поведение на Съвета — каза с обиден тон Соур.

— Значи освен всичко ти си и доносчик?

— Вие ме оскърбявате незаслужено — с достойнство възрази Соур. — Това ще бъде фиксирано в паметта ми.

— Много хубаво — сдържайки се, каза Сандр. — Излез вън, освободи кораба и чакай следващата ми команда.

— Разбрах задачата.

Соур погледна към Сандр с проблясващите лещи на очите си и излезе от пилотската кабина.

„Можеш да смяташ, Сандр, че с дългия си език сега погреба седеммесечното си възнаграждение… Този боклук обезателно ще донесе на комисията по резултатите от разузнаването — с горчивина размишляваше Сандр, наблюдавайки в илюминатора как Соур, излизайки от кораба, се трансформира — започна да нараства нагоре и в широчина, т.е. да се занимава с онова, което най не харесваше Сандр у него. — И това, че ще те глобят, не е нищо. Тези умници в Съвета могат да те отстранят и от полети. Ще се заловят за нещо. Те това умеят, умеят… Е добре. — Сандр се изплю. — Главното е да издържиш до тръгването… Но какво да сторя с робота? Вероятно паметта му е пломбирана и сигурно няма да ми разреши да се ровя в него. Той е такова машинище…“

Роботът продължаваше да изтегля своето нажежено тяло. Именно в това се заключаваше оригиналността на конструкцията на Соур. Учените намериха такава сплав от дюманол, която при определена температура можеше да се разтяга фактически до стотици метри, след това се включваше система за охлаждане и дюманолът застиваше, придобивайки твърдостта на диаманта. Смаляването на робота се извършваше по обратен ред. Общо взето, това беше наистина оригинално изобретение — то позволяваше да се намалява такава мощна машина до размерите на детска играчка. Соур можеше да бъде взиман дори и в малки ракети. Именно за тази абсолютна рационалност не го обичаше Сандр. Той въобще не обичаше нищо, доведено до стерилно съвършенство, ако можеше така да се каже. На Сандр понякога му се поискваше да хвърли по фумпала всички тези автомати и полуавтомати, да си остане на някаква пригодна за живот планета и със собствените си ръце да добива и да си приготвя храна. Спираше го само мисълта за семейството…

Соур се уви в пара, изстудявайки дюманоловото си тяло, след което взе кораба с гигантски клещи и лекичко го измъкна от земята.

— По-полека! — само успя да извика Сандр.

Като постави стабилно кораба върху твърда почва, роботът се наведе и надзърна в пилотската кабина.

— Изпълних задачата — избръмча той.

„Ох, как ли да се избавя от тебе — мъчително си мислеше Сандр, гледайки огромното лице, закриващо целия илюминатор. — А би трябвало да измисля нещо, защото в противен случай сбогом на твоите полети, Сандр. Ще докладва, обезателно ще докладва тази консервена кутия…“

— Изпълних задачата — повтори Соур.

— Радвам се за тебе — язвително подхвърли Сандр. Сега той ненавиждаше робота така, както можеше да се ненавижда себеподобен.

— Това беше в рамките на моите възможности — скромно каза Соур, насочвайки явно разговора към своето изключително устройство.

— Поздравявам те — каза Сандр, за да се измъкне.

Соур можеше да говори безкрайно на тази тема.

„В края на краищата, Сандр, този Соур е само програмиран метален сандък, а самомнението му представлява просто гордостта на учените, създали робота. Те са научили Соур да мисли логично, но той никога няма да успее да съобразява така, както това може да направи живият опитен пилот, както…“

— Колкото и да се надуваш — каза на глас Сандр.

— Не разбрах, каза Соур.

— Сега ще разбереш — изхихика Сандр. „Боклук е и боклук ще си остане. Не умеете да хитрувате вие, Универсален и Съвършен, макар че хитростта всъщност представлява висша логика.“

— Няма ли да има повече заповеди?

— Прекалено си нетърпелив.

— Изразходва се енергия.

— Как е възможно, Соур? — изненада се фалшиво Сандр, мъчейки се да спечели време и да обмисли една важна за него мисъл. — Аз смятах, че ти си фактически вечен?

— То си е така. Само че е нелогично енергията да се изразходва напразно.

— Да, Соур, всеки път аз все повече и повече се убеждавам, че ти наистина си Универсален. — Думата „Универсален“ беше произнесена от Сандр така, че очите на робота заблестяха от удоволствие.

— Вие, Сандр, малко преувеличавате моите възможности, но ако си обективен и държиш на логиката (Сандр едва ли не простена от тази дума), то аз наистина умея и зная много. По време на миналия ни разговор аз казах и сега още веднъж искам да отбележа, че в моята памет са записани почти всички знания, натрупани от Междузвездния съвет за един и половина милионната цивилизация на нашата Система. Аз мога да изведа в степен формулата на Арванако…

— Да, да — забързано го прекъсна Сандр, — ти вече веднъж ми я извежда.

— Не. Аз ви разказвах за превъзходната формула на Гиес, която…

— Вярвам ти. Ти не можеш да сбъркаш.

— Това е вярно.

— А на мен ми се струва, Соур… — крадливо започна Сандр, — че при цялата си универсалност ти не би могъл да встъпиш в контакт с жителите на тази планета.

— Забранено. Забранено е от специален параграф на устава. Номерът на параграфа…

— Зная, зная и все пак?

— Защо сте стигнали до това умозаключение? — клъвна стръвта Соур.

— Ами за това — каза Сандр, — защото въпреки цялата най-разностранна информация, заложена в тебе, ти не можеш да разбереш един жив организъм, надарен с разум, и да схванеш психологията му по време на прекия контакт с него.

— Пълният курс на възможните психологически положения е записан в моята памет. Вие грешите, Сандр.

— Ти грешиш, Соур. Не си ли се замислял защо в космическите кораби не изпращат само роботи? Дори на опасните за живота планети? Причината е, че в живота могат понякога да се появят такива ситуации, които е невъзможно предварително да се предвидят дори от такива универсални машини като тебе.

— Аз съм робот, а не машина.

— Извинявай, не исках да те обидя. Виждаш ли, Соур, при общуването с мислещо, в достатъчна степен разумно същество най-често важното е не това, което то говори, а неговите интонации, мимика, движения — съвкупността от всички фактори на прякото възприятие. Разбираш ли?

— Към какво клоните? — подозрително запита Соур.

— В лявата ми глава се роди една мисъл… Щом веднъж се е случило да кацнем на тази планета, то защо да не изпробваме следния експеримент: ти, създанието на най-добрите умове на нашата Система, първи да встъпиш в контакт с разумните на тази планета, още повече, че всички данни за нея са записани в твоята памет. И с този факт да докажеш, че най-добрите от роботите на твоята серия също могат да встъпват в контакт с разумните.

— Това е забранено от параграф втори на пункт трети — несигурно каза Соур.

— Ето точно в това се състои разликата между машината и мислещото същество — пренебрежително каза Сандр. — Бидейки на твое място, аз или който и да е друг като мене, дори без да се замисли, ще се съгласи. Такъв шанс ще влезе в историята и се появява твърде рядко.

Роботът страдаше. Очите му така интензивно пробляскваха, че на Сандр му стана мъчно за него. Но повече му беше мъчно за себе си.

— Но… — запъвайки се, каза най-накрая Соур — ако отвърна със съгласие, веднага моите предпазители ще изгорят и автоматично ще се изключи системата ми за енергозахранване. Ще бъда мъртъв.

— Да, това е вярно… — провлачи Сандр, ликувайки вътрешно. — Не помислих за това. Добре — след пауза каза той и се престори, че е взел важно решение, — взимам върху себе си цялата отговорност. Ти ще ми покажеш откъде се изключват тези предпазителни клапани и аз, фумпала да ги вземе, ще ги изключа.

— Отново нарушавате параграфа — машинално произнесе Соур. — Общо взето, аз също съм решен — всеки експеримент изисква жертви.

— С всяка твоя дума, Соур, аз все повече и повече се изпълвам с уважение към тебе. Ти наистина си съвършен робот. И така, как да изключа предпазителите?

— Да, аз се реших — с чувство повтори Соур. — Формулирайте заповедта.

— И само толкова? — изненада се Сандр. — Не е необходимо да се изключва нищо?

— Не. Защото аз реших, че тази заповед е логична. Формулирайте я.

— Аз, пилотът на разузнавача „Селман“, заповядвам на робота Соур да остане на планетата X–II за пряк контакт с разумните.

— Да влиза в контакт според възможностите внимателно, като се старае да не травмира психиката на разумните — добави роботът.

— Да се старае по възможност да не травмира психиката на разумните — повтори послушно Сандр. — Това ли е всичко?

— Да. Кога ще се върнете за мене?

— Три ску достатъчни ли са ти?

— Достатъчни са.

— А как се готвиш да влезеш в контакт? — любопитно запита Сандр.

— Обмислям това — кратко отвърна роботът и започна да намалява размерите си. — Довиждане.

— Желая ти успех! — злорадо извика Сандр в облака пара, в който се обви роботът. — Предай и моя поздрав на разумните. — Той се изкикоти. — Универсален, фумпала! Не, боклук си ти, железен боклук. Нито след 13 ску, нито след 100 ску ще се върна тук. И никой няма да дойде тук заради тебе, тъй като в Съвета ще бъде доложено от пилота Сандр, че роботът Соур е излязъл от подчинение и се е хвърлил в Космоса. И повярвай ми — Сандр ще поднесе всичко това в най-подходяща форма и с всички подробности. Може би след 100 ску ти ще разбереш най-накрая разликата между своята универсалност и пилота Сандр и защо за срещи с други разумни изпращат не роботи, каквито и да са те, а живи и разумни…

— Съобщете за нашето решение на Съвета — неочаквано появявайки се в илюминатора, каза Соур.

— Непременно. Прощавай, Соур. — Сандр направи с двете си лица страшна гримаса на брояча на морала и като скочи в пилотското кресло, тържествуващо закрещя: — Фумпала на степен и още три пъти!

Върху брояча, надпреварвайки се една друга, изскачаха новите суми на глобите. Но сега Сандр можеше да плюе на това. Той се носеше нататък, в дълбините на синьото небе, а шегата, която беше си изиграл с универсалния робот, струваше само няколко излишни центала…

 

 

… Главата на Хасан се пръскаше от тъпа болка. Понякога тази болка се спускаше в пресъхналия му стомах и предизвикваше силен огън. Тогава Хасан тихо простенваше и като се мръщеше, отпиваше от бърдука^[1] топъл шербет.

— Ойх… — Тежка буца отново се изкачи в гърлото му. Хасан болезнено се смръщи.

Изглежда, че бяха прекалили. Хасан си спомни за вчерашното гуляйче в кундурджията^[2] Али, онзи, който живее до пешеходната вратичка на Главната порта. В устата му киселееше страшно. Последната кана явно беше чужда на стомаха. Би могла да остане за сутринта…

Покашляйки се, той стана и шляпайки с босите си крака по глинения под, излезе в малкия, обграден с кирпичена стена двор. Мръщейки лице, той погледна към слънцето — то се намираше високо на небосклона. Като въздъхна още веднъж, с нежност си спомни за каната с вино, която вчера така успешно беше разменил за половин танга, и без да бърза, започна да прибира мрежата.

Слънцето приличаше силно. Като загребваше с крака горещата пепел, без да бърза, Хасан вървеше по кривата уличка. Сега той мечтаеше само за половината кана вино, която ще накара кръвта му да бяга по-весело по жилите, ще облекчи бучащата му глава, ще освежи с благодатна влага пресъхналите уста и стомах и весело ще притвори подпухналите очи. Но откъде да си я достави, когато в кесията си няма дори и половин танга?…

За начало Хасан се насочи към Кривия Абдула, неговата лавка се намираше съвсем близо до серните бани.

Сарафинът Абдула седеше пред вратата на своята лавка и като почесваше с лакът дебелия си корем, ядеше диня.

— Мир над твоя дом. Как е работата, как е търговията? — присядайки до него, започна отдалеч Хасан.

— Слава на Аллаха — лениво отвърна Абдула и си отряза сочен резен диня.

— Добре е, когато е добре — дълбокомислено отбеляза Хасан. — Лошо е, когато е лошо.

Кривия Абдула мълчаливо продължи да яде динята.

— И е съвсем непоносимо, ако в къщата си имаш свадлива и слаба жена. Тя не е жена, а горчиво уригване на шейтана^[3].

— Вземи една пръчка и я набий — равнодушно го посъветва Абдула.

— Не мога, боли ме главата — оплака се Хасан.

— Така че ти жена нямаш. — Абдула силно уригна. — Душата ми разговаря с Аллах — поверително съобщи той на изтръпналия от изненада Хасан.

— Ти имаш добри отношения с Аллаха.

Абдула престана да яде от динята и обърна кръглото си лице с перде на едното око към Хасан.

— Виж какво, Хасан, ако си дошъл да ми искаш пари, напразно си измъчвал краката си.

— Трябват ми два танга. Само два танга. Довечера ще ти донеса срещу тях пълна кошница с риба.

— Когато донесеш, тогава и ще получиш — отново заемайки се с динята, каза Кривия Абдула.

— Една танга, Абдула! — В главата на Хасан се разливаше разтопено олово.

— А бе вие да не сте се наговорили с кундурджията Али? Първо той идва рано сутринта да ми проси пари, сега ти. Да не ги печатам? Махай се!

— Аллах ще те накаже, Криви Абдула — изправяйки се, каза Хасан. — Ти скоро ще се пръснеш от мас, както узрял цирей върху шията на моето магаре…

— Махай се, махай се, дрипльо! Иначе ще повикам хората си…

Хасан се замъкна до още няколко съседи, но днес навсякъде го преследваше неудача — едни също нямаха пукната танга, други бяха алчни, трети, мълчейки, затръшваха вратите си. Слънцето продължаваше да жули безпощадно. Градът замря, изпадайки в следобедната си летаргия. Най-накрая разстроеният Хасан все пак реши да отиде да лови риба. Минавайки край Голямата порта, той се отби при кундурджията Али.

Али хъркаше на земята, неуспял да достигне само с две крачки стъпалата на къщата си. До него се търкаляше празна кана.

Хасан плю, поправи мрежата на рамото си, кимна с уважение на играещите с кокалчета стражи и излезе от града. Днес беше решил да лови риба зад Каменния нос: там имаше хубава сянка и от една пукнатина в скалата се стичаше ручейче изворна вода. Като стигна до носа, Хасан се напи с вода и след като хвърли мрежата в морето, полегна да си почине под дебелата и влажна сянка.

Събуди се, когато слънцето вече се беше зачервило и наклонило съвсем към морето. Хасан стана, понапръска лицето си с изворна вода и като отвърза връвта от дървения кол, затегли мрежата. Тя не помръдна. „Вай, шейтан! Какъв неуспешен ден!“. Хасан нави шалварите си и влезе във водата. Напипа камък и се опита да освободи мрежата, но само още по-силно я обърка. След като спомена още веднъж шейтана, Хасан се понапрегна и заедно с мрежата измъкна камъка на брега. Разравяйки водораслите, той с изненада откри, че в неговата мрежа е попаднал не камък, а някакъв приличащ на делва предмет.

„Старинна амфора с вино“ — веднага си помисли Хасан. Понякога рибарите вадеха такива. Той взе камък и внимателно почука по горната част на неизвестния предмет.

— Не се страхувайте от мене — изведнъж с плътен бас каза приличащият на делва предмет.

Чалмата на Хасан падна от главата му и той се изпоти под мишниците. Преглътна и смутено се огледа наоколо.

— О, Аллах! Кълна ти се, че ще пия само в дните на пълнолунието!… — с треперещ глас беше започнал Хасан, но замълча и опули очи.

Приличният на делва предмет се обви в гъста пара и започна да нараства.

— А?… — каза Хасан и късо остриганите му коси се изправиха.

Парата продължаваше да се кълби, след това се разнесе свистене, полъхна ветрец и пред изгубилия и ума, и дума Хасан се появи огромен ифрит^[4] с едно-единствено око на челото.

Хасан тихо изохка, просна се върху пясъка и закри очите си с ръце.

— Повтарям ви, разумни, не се страхувайте от мене — прокъркори някъде отгоре гласът на ифрита.

Хасан само се притисна по-силно към пясъка.

— Разбирам, че за вас, как да се изразя по-точно… моят вид е малко странен и се страхувате от мене. Но опитайте се да ръзсъдите логично: ако аз бих искал да ви обидя, то отдавна можех да приведа това намерение в действие — сдържайки громкия си глас, го убеждаваше ифритът. — Отдавна ви наблюдавам. Вие сте разумен, и то с независим характер, т.е. вървите в разрез с общоприетия във вашето общество морал и поради това спрях своя избор на вас, надявайки се, че нашият контакт няма да ви нанесе особено силна психологическа травма. Изправете се, та вие сте разумен!

Разумният продължаваше да лежи, усещайки как сърцето му тупа в петите.

— За да изпитате дружеско разположение към мене, ако искате, ще изпълня някое ваше желание — с молещ тон каза ифритът.

Хасан шавна.

— Каквото и да е то? — запита той, без да вдигне глава.

— Почти! — зарадва се ифритът.

— Изчезни. Името на всемогъщия Аллах е в моето сърце — изчезни!

Ифритът се огорчи.

— Аз съм ваш приятел.

— Приятел? Ако си ми приятел, намери една кана с вино.

— Разбрах заповедта — каза ифритът. — Химическият състав на тази течност ми е известен. Готово — след една минута каза той.

Хасан седна и като се попрестраши, погледна към ифрита. Общо взето, ифритът не беше чак толкова безобразен. Страшното у него беше само голямото, припламващо с червен цвят око. Понякога на Хасан след седмата чаша му се бяха привиждали и по-страшни ифрити.

— Ето, разумни, както виждате, не стана нищо страшно, въпреки че потните ви жлези работят усилено. Повярвайте ми, че и това скоро ще мине. Аз изпълних вашата заповед. — Ифритът се наведе и протегна каната на Хасан.

Като изпи виното, Хасан се почувствува по-смел.

— Ифрите — каза той, — ти си много голям за мене — иди по-далеч.

— Добре — послушно каза ифритът и се отстрани на няколко крачки.

— Ти си добър ифрит — похвали го Хасан.

— Да — съгласи се ифритът. — В мене са заложени много знания, които бих могъл да споделя с тебе и с други разумни. Те ще ви бъдат от полза и вие ще започнете да живеете по-добре. Ще ви науча да обработвате земята с помощта на машини…

— Да, ти си добър — убедено повтори Хасан. Виното препускаше в кръвта му като блажени ручейчета. — А дали не би могъл да направиш още една каничка? Аллах ще те възнагради — ти помогна в трудна минута на един беден рибар — забързано добави той, виждайки, че молбата му не се хареса на ифрита. Като изпи втората кана, Хасан бързо се напи. — Сега ние с тебе ще отидем в града и там ще те запозная с един добър човек. — Хасан се приближи до ифрита и го хвана за огромната му клещовидна ръка. — Той е добър…

— Учен ли е! — отдръпвайки се, запита ифритът.

— Много… Само гдето забравя, че има съсед, който сутрин също му се пие вино. А аз никога…

— Съседът ви ще ме разбере ли, няма ли да се изплаши?

— Кой? Кундурджията Али да се изплаши? Кундурджията Али от никого не се плаши, дори и от моята бивша жена… А аз ще набия днеска Кривия Абдула. Аллах вижда, че това желание зрееше отдавна у мене…

— Акт на насилие не подхожда на един разумен — с укор каза ифритът. — А в града е още рано за мене да се показвам. Вие по-добре доведете Али тук. Аз ще почакам.

— Въпреки това ще го набия — упорствуваше Хасан. — А ти, кълна се в главата на пророка, ти си много умен, като главния везир. Но на мен ми трябва кана с вино, иначе Али няма да дойде дотук.

— Това задължително условие ли е? — със съмнение запита ифритът.

— Аллах ми е свидетел. Иначе Али няма да повярва в твоето съществуване — убедено каза Хасан.

— Логично е — като помисли, се съгласи ифритът. И създаде кана с вино.

Сега Хасан не се боеше от ифрита и го гледаше с внимание, надявайки се да запомни вълшебството, но така и нищо не можа да разбере.

— Слънцето няма да успее да се спусне зад морето и ние с Али ще бъдем тук — увери го Хасан и подхвана съда с виното, след което бързо закрачи към града, като кой знае защо понякога залиташе ту на една, ту на друга страна.

 

 

… Хасан дойде на себе си едва на третия ден. До него мирно спеше кундурджията Али, а малко по-нататък се молеше Кривия Абдула. Той беше в разкъсан и окървавен халат. Като видя, че Хасан се е събудил, той прогони от лицето си благочестивото изражение и със ситна скороговорка започна да споменава Хасан, неговите родители и прадеди. А когато стигна до бабата на неговия прадядо, Хасан най-накрая съобрази, че кой знае защо се намира в дълбоката яма с решетка над нея, в която обикновено хвърляха най-опасните престъпници. Хасан прекара език по изсъхналите си устни и се опита да се повдигне. Тялото му го болеше така, сякаш го бяха хвърляли от най-високото минаре на града. Той изстена и отново се отпусна върху влажната земя.

— О, Аллах! — простирайки ръце нагоре, крещеше Кривия Абдула. — Защо ти, благоразумни, изпречи на моя път този тор в човешки образ?!

— Разкажи какво се е случило, Абдула? — помоли Хасан, мъчейки се да си спомни за какво би могъл да попадне в най-страшния затвор на града.

— Какво се е случило?! — завайка се Кривия Абдула. — И ти още питаш, какво се е случило, враг на живота ми?! Утре палачът ще ни извади очите, ще откъсне езиците ни, а след това ще ни отреже главите — ето какво се е случило!…

— Ти чу ли? — като разбуди кундурджията Али, каза Хасан. — Утре ще ни заколят.

— Всичко е в ръцете на Аллаха — каза Али и се обърна на другата си страна.

— Разказвай, Абдула — помоли Хасан. — И остави на мира моите родители. Утре ти ще се срещнеш с тях в къщата на Аллаха и сам ще им кажеш всичко това.

Разбърквайки своя разказ с вопли и проклятия, Абдула съобщи на Хасан какво се беше случило преди три дни. А беше се случило следното: пристигайки в града, Хасан беше разбудил спящия в същата поза кундурджия Али и най-напред изпиха с него донесеното вино. Като му разказа за срещата си с ифрита, Хасан му предложи да отидат до морския бряг. Али се съгласи, но предложи първо да наминат край Абдула и да изпият още една каничка, обяснявайки това с необходимостта да се подготви за срещата с ифрита. В началото Кривия Абдула дори и не искаше да разговаря, но в края на краищата двамата приятели го уговориха да им даде една кана с вино, разказвайки му за предстоящата среща с ифрита.

Абдула не повярва много на разказа на Хасан, но съдът, който той му показа като веществено доказателство, разколеба недоверието му и той реши също да отиде на срещата.

— О, копито на магаре, о, нощно гърне! — удряйки с юмруци главата си, нареждаше Абдула.

— Продължавай! — каза Хасан, който също беше започнал да си припомня нещо. Но смътно.

Те пристигнаха на брега, когато вече беше започнало да се стъмнява. Виждайки стоящия зад скалата ифрит, Али и Кривия Абдула ужасени паднаха на пясъка, но скоро се съвзеха, виждайки колко уверено се държи с него Хасан. След това те разговаряха с ифрита. Кривия Абдула си изпроси торбичка със златни монети, а Хасан и Али по още една кана с вино. Отивайки си, тримата се договориха с ифрита да се срещнат на другия ден на същото място. Връщайки се в града, Абдула си отиде в къщи, за да скрие златото, а двамата приятели се отбиха при някого на гости, където под влияние на виното, което там изпиха, се разбъбриха за своето ново познанство. На следващия ден слухът за това достигна не само до кадията, но проникна и в двореца на халифа. Халифът заповяда да хванат смутителите на спокойствието и да ги разпитат с мъчения. Измъчваха предимно Кривия Абдула — Хасан и Али бяха до такава степен пияни, че дори ударите с бича от кожа на носорог не можеха да ги свестят. След половин час Абдула разказа не само за срещата с ифрита и за торбичката със злато, но и за заветното кюлче, което беше заровено под кривия чинар.

Халифът се заинтересува много от ифрита и заповяда на воините си да го хванат, но двеста от най-добрите му юнаци не можаха дори да помръднат ифрита от мястото му. Халифът разбра какво мощно оръжие би могъл да получи в ръцете си, ако чудовището би му се подчинило. Той свика големия диван и звездобройците и им заповяда в продължение на една нощ и един ден да намерят решение, иначе…

На сутринта един хитроумен старчок от звездобройците каза:

— Ще направим, каквото можем, а ако не можем, каквото искаме. — И предложи следното: — Ако ифритът — каза той — не е убил рибаря Хасан и не е докоснал нападналите го воини, е следователно добър ифрит. Ако това е така, тогава ние ще му кажем: или ти, ифрите, ще слушаш нашия халиф — нека той да живее вечно!, — или ние ще убием Хасан, след което ще отрежем главата на кундурджията Али, а след това ще извадим и второто око на сарафа Абдула…

— Но на мен не ми е нужен добър ифрит — халифът недоволно прекъсна стареца, — трябва ми зъл ифрит, ифрит воин.

Старчето се покашля в сухото си юмруче:

— А когато го опитомим, тогава постепенно ще го направим и зъл. Това е просто.

— Ако всичко стане така, както ти казваш, звездоброецо, от тебе ще стане главен везир — рече халифът.

Главният везир побледня, а хитроумното старче се хвърли да целува златния чехъл на халифа. И макар хитроумният да не стана главен везир — след седем дни го намериха вече посинял от отровата, — всичко се разви така, както той беше предположил. Когато пред очите на ифрита палачът допря до шията на Хасан острието на кинжала, той каза:

— Параграф първи от Устава за роботите гласи: „При поява на заплаха за живота на разумно същество роботът е задължен да направи всичко възможно за ликвидиране на опасното положение, всичко, дори и саможертва.“ Чакам вашите заповеди, халифе.

 

 

… Виждайки обвития в дим ифрит, ревящ с гръмовит глас заклинания, вражеските воини ужасени захвърляха оръжието си и се разбягваха. По този начин халифът удържа много славни победи, възпети след това от поетите. След смъртта на халифа ифритът тръгна от ръка на ръка. Той дори беше слуга на едно варварско царче, което с негова помощ стана император, но никой не го помоли да бъде научен на онези знания, които притежаваше ифритът. Наистина имаше един чудак, който искаше да научи какво е това Вселена, но беше изгорен на кладата. А иначе, общо взето, всички искаха или злато, или слава за себе си.

Вторият параграф на Устава на Междузвездния съвет, забраняващ да се влиза в контакт с цивилизации, стоящи по уровена на развитието си под Третия пояс, се оказа прав… Точно след три ску, точно на минутата, роботът беше на същото място, на което го остави пилотът Сандр.

Кораба го нямаше.

И роботът започна да чака. Той дълго стоя на брега, докато на него не се натъкнаха момчетиите от близкия град. За да не привлича внимание върху себе си, той се умали до размерите на делва и се спусна под водата. Оттогава той си стои там и търпеливо очаква пристигането на кораба. През всеки сто години прецизно проверява с насочен импулс своята система от блокове и грижливо смазва предавателните механизми на коленните си стави.

А през това време на земята всички дела и подвизи на ифрита с едно червено око на челото продължаваха да обрастват с небивалици и легенди, докато неговото истинско съществуване не се превърна напълно в приказка от 1001 нощ…

Бедният, бедният робот Соур. За него никога вече нямаше да долети космическият кораб. Той беше измамен.

Бележки

[1] Бърдук — стомна (от тур.). — бел.ел.кор. ↑

[2] Кундурджия — обущар (от тур.). — бел.ел.кор. ↑

[3] Шейтан — дявол (от араб.). — бел.ел.кор. ↑

[4] Ифрит — демон, роден от огъня, в арабската митология. — бел.ел.кор. ↑