Иван Цветков
Един свят на хубост и мъжество…

„И все пак, ако ме питат коя планина ми най-харесва, за себе си ще кажа: Родопа. Разбира се, Рила е красива, ала това е дива и мъжествена красота, която покорява. Рила е планина за катерачи завоеватели. Родопа — за поети и съзерцатели. Рила е частица от света, а Родопа — свят! Рила е величествен остров, Родопа — велико море!“

Това признание на Хайтов е от предната му книга „Шумки от габър“. Сигурен съм, че няма да има читател, който след като е прочел „Диви разкази“, да не поиска да се потопи в прелестта на тези изящни есета, поетични съзерцания, остроумни диалози, къси очерци и многократни размишления, в които оживява не само величествената красота на планината, нейният исполински профил, но и нахлува цял свят от непознати нрави и бит, блясва едно съкровище от народна душевност, легендарни истории, обичаи и поверия. Един свят със своите регионални признаци, с географската си историческа обособеност и затова със свой колорит и свои по-особени възли в историческата си съдба. Колкото и внушителни да са звуковите картини, които разгръща Хайтов — с океанския рев на дъбовите гори, с гръмогласните чинели на яворите, с неприятното хлопане на буковите клони и снежните укаринки на габеровите шумки — те щяха да си останат един озвучен пейзаж, ако не бяха паметните срещи с „колеги“, „текезесари“, със строителите на тунели и язовирни стени, с търсачите на хубост и справедливост. С ония негови герои, които имат душа, пълна за песен, и чисто за новия живот сърце. С ваятелите на родното слово — златоустите старци, които виждат света през свежия, необременен от наслоения на стандарта поглед и от устата им се леят думи звънкави и пеещи, думи със зрелия дъх на мъдростта. В тях се усеща богатата чувствителност на родопчанина, крилатата сила на въображението му — с едно магическо докосване до света и се раждат думи с огън отвътре, думи „живаци“, които разгръщат пред нас образ или картина. Хайтов е пил неведнъж от живителния извор на родопската реч и затова думите му са дъхави като горски цветя, носят обаянието на свежестта, аромата на планинските поляни. Отдавна не сме срещали в нашата проза толкова поетична и колоритна реч, която да звучи с удивителна автентичност и психологическа достоверност. Четеш и ти се иска още и още да препрочиташ, да се опиваш от музиката и красотата на това слово, на този песенен дар, както не може да се умори човек, когато гази през опияняваща с дъха си нацъфтяла ливада. Пиша това без преувеличение — ще ми се и ние да заприличаме на родопчаните, на онези „диви“ поетични души с техния спонтанен неуравновесен от условностите порив към красивото.

Хайтов познава душата на Родопа, на този пъстър многолик свят, на това кошерище, както би казал покойният Минко Николов, с неговите „диви“ нрави и мъдро величие. Още в „Шумки от габър“ той не е безстрастен етнограф, хладен изследовател, събирач на редки експонати и куриози. Той е поет, който иска да се добере до душата на всичко: на леса, на историята, на хората, на сътвореното от тях. Затова спокойният разказ за родопските халища се превръща в поетично размишление и патетична поема за родопската жена, за хубостта на душата й… „Халища не се правят лесно. Нужно е едно вълнение, една съдбоносна преживелица, за да го разтърси, да го жегне вдъхновението… Едно страдание да потърси възмездие, спасение в красотата… Една радост — да проговори с езика на боите.“ И така се раждат цветните мелодии, празничните съзвучия, гордостта и тържеството на родопската жена.

Хайтов възприема света на Родопа в неговото единство. Когато се любува на очарователния хаос, на артистичната пъстрота в халищата, той знае, че това е взето от природата, че то диша с нейния размах и свобода, с нейните изненадващи и неизчерпаеми импровизации.

Когато говоря за единство на световъзприемането, имам предвид и друго — Хайтов до такава степен навлиза в душата на родопския лес, на родопската природа, че я одухотворява и тя заживява с човешки качества и поведение. Не бихме разбрали докрай героите му от „Диви разкази“, ако не се взрем в нямата природа, сред която живеят, в най-близките им събратя. Ето например „възловатите сиви и чепати габъри, които единствено растат на скалиста земя, без да ги е грижа дебела ли е почвата или не, влажна ли е или суха. От този габър по-жилаво и упорито дърво няма. Той страда, но не се предава. Буките лазят от доловете като крадци, а габърът стърчи по високото без от нищо да се бои. Буките се кланят доземи на вятъра, а габърът се надсмива над всички ветрове.“ Той проправя пътя на гората към върховете. Това е вече един символ, едно поведение, което не може да не завладее и обитателите на тоя лес. Такъв символ е и борът, който посреща врага си изправен, според всички рицарски правила и познава само честната смърт. Само поет, израсъл в планината, може да усети диханието на топлите камъни на планинския варовик и да открие в него сърце. И не само сърце. Бих казал — една философия, един поглед към света, който е най-близо до нашите схващания за човечност, хуманизъм, до нашата нравственост изобщо.

„В това е и неговата драма — в неговата сърдечна мекота, в безкрайната му доверчивост. Варовикът всичко приютява, всичко живо, от лишея до бора… Корените от начало плахо го опипват, опознават, галят го сякаш и го целуват, а сетне го разцепват и разкъсват. Той не се съпротивлява. Знае камъкът своята съдба и се раздава, за да умножи пръстта върху земята и услужи на живота.“

Този чувствителен и артистичен камък има слух и памет, той пази в сърцето си за вечни времена следи от препускане и борби, от застой и скука… Не се учудвам, че това е единственият случай в цялата книга, когато външно спокойният и уравновесен разказвач изменя на себе си и се отдава на непосредствения изблик:

„Обичам тоя камък! Гранитът тежи намусен и внушителен, начумерен, а варовикът те ласкае, привлича с меката си белота, снежния си блясък, който плъзга лъчите и ги разпилява щедро във всички посоки, щедро ги раздава на очите. Гранитът студенее, а варовикът топли… Гранитът е упорит и своеглав под човешката ръка и мъчно възприема идеите на ума и поривите на сърцето, а варовикът сам е и порив, и сърце!“

Не са ли такива и героите от „Диви разкази“ — с порив и сърце? Те са понякога възловати и чепати като оня габър, който никога не се предава и се надсмива над ветровете, но който прави от камъка земя и служи на хората. Те разпиляват щедро топлината на своето сърце — своята безкрайна доброта и сърдечна мекота. Те страдат от своята несмутена доверчивост. Ей, богу, когато чета за варовика, веднага пред очите ми излиза този „будала“ в съзнанието на „нормалните“ хора — Влашо^[1] пенсионерът, който прокарва пътеки към хубостта и умножава красотата в нашия живот. Той се пита с детска наивност и доверчивост: „Хубост ако няма — тоя свят за какво ти е?“ Той е от онези, които се раздават, някакъв чудак, „смахнат“ за надничарите и подозрителните субекти, един съвременен Дон Кихот, безоръжен в своята доброта, в кроткото сияние на своята мечтателност и обреченост на красотата. Чужд на каквото и да е коварство, той лесно може да попадне в клопката на своите врагове — тези озъбени изкопаеми с мъртвешка студенина в очите. Разбира се, Хайтов е реалист и следователно чужд на романтичните конфликти и контрасти, но той достига унищожаващата сила на гротеската, когато изправя Влашо пред тъмната подозрителност и тоталното недоверие към хората. Не прилича ли този Влашо и на онова ябълково дърво в родопския лес, което сияе с красота и доброта или на онова планинско цвете — капчица красота, която осмисля хилядолетния растеж и хаоса в природата? Няма защо да правя уговорката, че Влашовци не са единици в нашия живот и че техните пътеки, каквато и съпротива да срещат, ще стигнат до хубостта, към която се стремят. Но в устата на този чудак Хайтов е вложил думи, които надхвърлят делничното си значение: всеки с желанието и насоката си!

Светът на Родопите е онзи океан, от дъното на който са извадени бисерите в „Диви разкази“. Докато „Шумки от габър“ имат малко антологичен характер, съдържат разнородни в жанрово отношение късове, носят белега на първоначалните наблюдения и размишления, тук всичко е пречистено и шлифовано, изваяно от ръката на майстор. Тук се радваме на художествено съвършенство, на завършеност на формите. Без да са изгубили своята автентичност, „Диви разкази“ са с няколко степени по-горе от обикновените очерци, есета и наблюдения, защото са плод на едно по-дълбоко пресътворяване. В тях личи дарбата на превъплъщението, която е спътник на голямото изкуство. Не откъслечни монолози някъде сред природата, не мимолетни срещи по стръмните пътеки на Добралъшкия край, под Персенк или Чурал, не ловджийски премеждия и любопитни епизоди, а един нов свят цялостен и завършен, в който живее легендата и съвременността, старата и днешна Родопа. „Шумки от габър“ са ескизи, етюди към картините и характерите в „Диви разкази“. Сравнете немногословните реплики от срещата с Аго Шабан, където за пръв път е спомената историята с отвличането на мома и разказа „Мъжки времена“, за да усетите разстоянието между обикновения разговор и изкуството. Или очерка „Срещи с песента“ и разказа „Ибрям Али“. В първия случай самият автор ще въздъхне за прочутата родопска песен „Руфинка е болна легнала“: „Няма друга народна песен, която да съдържа повече мъка и човешка драма от двустишния вопъл на болната Руфинка“.

„… тия песни по-напред се раждат в земята, сетне — в душата. Затова са те и силни, като земята. Затова са и крилати — както и душата.

Песента може да се удари със смъртта, да се превърне в съдба на един живот, в убежище от мъката за цял един народ.“

Тук само е казано, а в разказа „Ибрям Али“ е показано, художествено решено, как песента се удря със смъртта, как се превръща в съдба на един живот.

Един човек, който може да жертва живота си зарад една песен, е вече легенда: той е не само поетична натура, не само живее с култа към красивото, възвишеното, но се превръща в символ на безстрашие и човешко величие. Той става епичен герой. Трябва ли да се учудваме, че и разказвачът в тази творба — овчарят Бечо е толкова потресен от съдбата на Ибрям Али, та с една непосредственост и спонтанност на възторга, която не търпи никакви задръжки и съмнения, изрича почти изумен: „Мъж и половина като ти кажат — тоя беше! Ако че беше разбойник.“ Ибрям Али е народната непримиримост и народното възмездие. Той не е роден разбойник, такъв го правят враговете му. Той е от онези герои на Хайтов, които са пълна противоположност на безцветното делнично съществувание. Ибрям Али е най-високата степен в тази неприспособимост към тинята на живота — той е откачил и последната кука, дето го е държала със света и става напълно свободен, твори справедливост и наказва злото. Няма нищо по-възвисяващо човека — така е в народното съзнание отразено в епоса — от неговата обреченост на красотата, от порива му към поетичното. Каквото и да прави героят, това вече изкупва вината му, той губи сякаш земните си очертания и става една мечта, една поема. „Хелем една песен имаше «Руфинка болна легнала»! Като запееше тая песен и гласът му са проточи над ливадите и нивите, косачите спираха да косят, жетварите спираха да жънат, гласа му да послушат. С тая песен той много сърца разигра…“

Хайтов като реалист и добър психолог не се носи само на струните на песента, на пречистената от всичко земно идеализация. Той ни е нарисувал с реалистични детайли и потресаващо психологическо проникновение как Ибрям Али „полудява“ от песента. Тези редове са шедьовър, пример на рядко прозрение на психологическото състояние на човека: „Алито заряза да се храни. Хванал чашата да пие, ала нито пие, нито я оставя. Стиска — сини посинели пръстите от стискане, а лицето — камък! Само една синя жила зад ухото — бие ли бие! Колкото по-нататък песента вървеше, жилата по-нагъсто биеше, а очите — блеснати очи, сейнати, всичко гледаха, никого не виждаха.“

Блеснати очи, сейнати — тези думи идват направо от родопската песен и са родени от възторга пред юнашката сила и хубост.

Ибрям Али загива досущ като песенен герой: с бяла риза, прошарена от кръвта и с единственото утешение, че ще легне под родна пръст.

Къде е магията на тези разкази, къде да търсим разгадката на тяхната поетична прелест и покоряваща художествена убедителност? Защо те звучат тъй, че забравяме за всякакво изкуство, което е направено, стъкмено, а ги възприемаме отведнъж като нещо, в чиято автентичност не се съмняваме, което тъй си е било всякога. Сякаш авторът е срещал своите герои и само е записвал техните думи — толкова „лесни“ и безизкуствени изглеждат те. Разгадката на тази магия е в това, че Хайтов открива човешки характери с необичайни съдби и че в този свят той е напълно свой. Той знае мислите им, речта им, психологията им, интонацията им. Само като каже: „На ония, младите години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко.“ — ние вече знаем за кого става дума. Героите му са винаги с някаква страст, която е подчинила цялото им жизнено поведение, всичките им постъпки. Те носят нещо отвътре си и са упорити в своето правдолюбие. Може да са пълни „фукари“, както би казал Хайтов, но си позволяват да се подиграват с подтисниците и грабителите, дръзко да им се надсмиват и да ги изобличават. Те не се поддават на някакви калъпи, на обезличаваща унификация. Искат да бъдат хора с чиста съвест, неомърсени от лъжа — колкото и скъпо да им струва това. Тях ги вълнува един въпрос: ще стане ли човекът по-човек, или ще си остане такъв, какъвто е бил от памтивека. Обикновено те разказват за най-силното си преживяване, най-острия спомен — за нещо, което е равно на цял човешки живот. То може да бъде една голяма любов — драматична или трагична, една привързаност или едно наказание за малодушие и страх, за един непоправим пропуск, който тежи до смъртта. Един живот — една голяма мъдрост, един стегнат възел, който и времето не може да разплете. Понякога у героя се прокрадва носталгия по старото време, но тя е носталгия по младостта, по онези „мъжки времена“. От интонацията на разказвача израстват хора умъдрени от заплетения живот, патили и препатили, минали през много салхани, тепани от много тепавици. Те са хора с мъдрост и прямота — мъжествена прямота, с ясно мислене и твърди нравствени категории. Ако те поемат риска на най-тежкото съществувание, като Метю Деликадиров или Гроздан Панайотов, то е защото е накърнен техният нравствен свят, тяхната правда, онова, което е установено от вековете и се потъпква варварски пред очите им. Тяхната сила е в абсолютното им безкористие — това ги прави святи поетични натури. То им помага да се измъкват от коварните клопки, прави ги приказно несломими. Въпреки всичко те са не само непоправими правдолюбци, но и оптимисти, душевно щедри хора, които живеят за едното добро. И затова на всяка крачка се сблъскват с кривините, с бездушието и безчовечността, с лицемерието и грубата сила. Тяхната честност е вродена, чувството им за справедливост е техният плен. Затова те са или „дърво без корен“, или „дърво за огън“, но никога не отстъпват пред користолюбието и измамата. Те не са чак толкова първични и немногосложни, както може да ни се стори от пръв поглед. Това е по-скоро оптическа измама. Вземете един от най-драматичните и най-поетичните разкази — „Дервишово семе“. Как е могла сред тия груби нрави, където единственото уважение и зачитане на човешката личност е въпросът за цвета на потурите, да разцъфти тази крехка душевност, това трогателно поетично чувство и човешко благородство, което трансформира злобата и заканата в едно добро — добро-подвиг и добро-наказание? Нека нашите съвременници преминат през тези сложни перипетии на любовта и омразата, на мъката и обидата, от които прегаря душата, и нека те също преживеят това нравствено пречистване и възвисяване, като този безцветен наглед Рамаданчо, който е способен на най-невероятното: да победи в себе си злото и омразата към най-лютия си враг, който е погазил любовта и красотата в живота му. Това не е абстрактен хуманизъм, към който някои причисляват най-разнородни неща. Не, тази нравственост е изразена в пословицата „Поваленият не се бие“. Този Рамаданчо е като нежно цвете сред голи и безводни скали, той надмогва семейните закони и завещания („да разплаче мамицата на Руфатя“), за да се издигне в нашите очи като човек с голяма буква, пленник на обичта си, неспособен на жестокост.

„Дервишово семе“ и изобщо „Дивите разкази“ на Николай Хайтов ни напомнят за „Донските разкази“ на Шолохов: същата натуралност и неподправеност, същата суровост и дори жестокост на нравите, същият драматизъм и напрежение на повествованието и психологическата дълбочина на виждането. Приликата е и в известната обособеност, регионалност на света, който те изобразяват с изумително познаване.

Хайтов е използвал тук тъй наречената конфесионална, изповедна форма на разказа, или както на запад я наричат — разказ от първо лице. Той предоставя на героите си да говорят и да действат сами, затова сюжетът се разгръща в живи диалози и драматични сцени. Той като автор само привидно не присъства, разтворен в емоциите, в поведението на многоликия разказвач, но е винаги до него и не е равнодушен нито към думите, нито към съдбата на героите си. Те му импонират със своето правдолюбие и непокорство, с порива си към хубавото. Изповедната форма усилва усещането за автентичност, внушава доверие към разказвача.

„Диви разкази“ на Николай Хайтов се нареждат в голямата българска литература. Неслучайно преди да е изтекла една пълна година от тяхното издаване и то в двадесетхиляден тираж, наложи се настоящето второ издание. Това е, защото тези разкази са написани от художник със силно, искрено талантливо перо, който много знае и много може. Макар че у нас всяко по-крайно мнение, особено похвала, се посреща с неизбежния скептицизъм, ще си позволя да перифразирам началото на един от неговите разкази: „Ако търсите талант суров и земен, с яки корени в българската земя и литература, с мъжествен колорит и жизненост, която рядко срещаме — този е…“