Пенка Пройкова
Предговор

Едуар Глисан е роден в Мартиника в 1928 година. Отначало е учил там, а после е завършил литература в Париж. Издал е няколко стихосбирки. „Река Лезарда“ е първият му роман, за който получава литературната награда „Рьонодо“.

Младият автор ни запознава с родината си точно когато народът се надига, за да си извоюва известни свободи. Мартиника е френско владение от 1635 година; в 1946 година става департамент на Франция. Действието на романа се развива през септември 1945 година. По това време Глисан е бил още младеж. Мъката, която е изживявала родината му, е намерила отзвук в душата му. Той написва роман за Мартиника, в който разказва за борбата на група младежи да премахнат предлагания от властта представител Гарен — ренегат и убиец, преди да станат изборите. Авторът сам взема участие в разказа, говори за героите като за свои познати, заедно с които израства, и дори казва, че те му внушават мисълта да напише книга за Мартиника, „книга, която да опиянява и да те кара да изпадаш в носталгия… да се лее като река. Бавно. Като Лезарда. Със скокове, със завои, с почивки, с устрем… книга като поема…“, книга, която да разказва за първите борби на един малък народ, „който днес вдига глава и започва да се чувствува нещо“.

И действително той написва точно така своя роман. Мартиника е изостанала страна; глад, невежество, суеверия и легенди се ширят из нея. Няма кой да просвети народа. Дори младежите, които учат и са обхванати от нови идеи, не могат все още да се освободят от миналото. Те са като Лезарда, чийто извор е окован от ренегата Гарен, а делтата й е „мръсна и гъмжи от пиявици“. Лезарда символизира страната, на която предстои да измине дълъг път на борба.

Много поетично авторът е успял да преплете действителността и остаряващите, вече отмиращи предания и суеверия, които са все още неразривно свързани със страната. Старото той е дал в лицето на знахаря дядо Лонгуе, който живее в горите, „търгува с духове“, предсказва бъдещето, спомня си миналото, ала не оказва реална съпротива на злото. Но вече се чувствува „нов полъх“, хората не искат да имат „оскъдно снабдяване, надници, колкото да не умрем от глад, захарна тръст, която поглъща всичко. Никакви задгранични пазари. Нищо. Отникъде светлина. Така в своето страдание нашият народ е дал ново, свое съдържание на думата «свобода». Ние искаме заедно със съседните народи да се борим срещу вековната изостаналост. Искаме светлина, излаз, плавателни реки. Нашата родина е хубава. Те разпростряха над нас наметалото на смъртта. Те убиха за десет години най-добрите от нашите защитници, най-способните от нашите братя. Така можеха да действуват на времето. Но днес народът се надига и излиза като Лазар от гроба. Само че няма вече чудеса. Необходими са бдителност и борба.“ Хората искат земята да бъде на „тези, които я обработват“.

Гарен е убит, народът налага волята си и спечелва изборите. Младежите са първи в тази борба, макар че не се свързват с никоя от партиите в страната, защото смятат, че „съществуващите партии не могат да оправдаят надеждите на всички“. Те се стремят към нещо съвсем ново, към нова партия, още неясна и смътна и за самите тях, затова и героите, както и действията им са понякога неясно охарактеризирани. След победата в изборите те разбират, че трябва още много да учат и да работят, за да постигнат истинска свобода за родината си. Важното е, че първата крачка е направена. Не случайно, когато младежите ликуват с целия народ, опиянени от постигнатия успех в изборите, дядо Лонгуе умира. Умира старото, за да даде път на новите жизнени сили, които покълват в страната.

Авторът и героите му се събират заедно, за да се сбогуват. Всеки тръгва по своя път, но всички имат една и съща цел — да узнаят как да се борят за свободата. Младостта е еднакво неудържима навсякъде и ние можем да й вярваме, че ще постигне желаното щастие за родината си.

Действието на романа се развива като на филм. Авторът не дава много подробности за героите си, а на места с по няколко думи ни завежда в едно и също време при тях, разкрива ни мислите им. Понякога описанията му са смътни и отвлечени до известна степен под влияние на модернистичните течения в западната литература, а вероятно и поради това, че книгата е издадена във Франция. Независимо от всичко авторът постига целта, която си е поставил с написването на „Река Лезарда“ — той ни запознава с новите сили, които се зараждат, донякъде все още стихийно, в този малък остров и които непременно ще победят, защото са израз на справедлива борба; запознава ни и с пламтящата природа и обичаите на Мартиника, за която се пеят лъжливи песни: „О, Мартиника, о, зелени планински върхове, о, златни и пурпурни залези, остров на любовта, перла на моретата…“, докато всъщност тя е страна на „проказата, епидемиите от пиана, блатната треска, туберкулозата, алкохола, маларията и всичките бесове, които владеят тази страна…“