Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2013)

Издание:

Иванка Д. Дюлгерова. Приказки от стария сандък

Българска. Второ издание

Светлин П. Василев, художник

ИК „КОЛУМБ ’92“, София, 1995

ISBN: 954-8012-07-3


Живели някога двама братя. По-големият винаги казвал истината, по-малкият пък — лъжел на поразия. Чакал големият брат му да се отучи от лъжите, чакал, па един ден не издържал и го почнал:

— Ти докога ще я караш само с кривда?! Или искаш целият ти живот да мине като една голяма лъжа?

— По-стар си от мене, братко, не върви да те уча, че животът с кривда по-леко минава.

— За кого?! — кипнал големият. — Ако всички лъжеха, светът отдавна да се е затрил!

— Тука си прав. Но имаш ли дарба — не я прахосвай! Дал Бог будали.

— Не така. Опомни се! Аз съм ти и за брат, и за баща. Не мога да гледам как се затриваш.

— Кой се затрива?! — Малкият си бръкнал в пояса и разклатил кесия като презряла круша. — А, я да те видя тебе с правдата?

Големият дълго бърникал из своя.

— Ето! — рекъл той и извадил една спаружена кесия от свински мехур. — Но сънят ми е сън и залъкът залък.

— А моят да не би да не е?! — разгневил се малкият.

Кавгата се затегнала, та даже и към бой отивало.

— Както е тръгнало, ще се препираме до утре — опомнил се големият. — Я по-добре да питаме някого. Както рече, тъй ще бъде.

— Ама, ако рече, че кривдата е по-добра от правдата, ще ти избода очите!

— Така да е — махнал с ръка големият.

Излезли на пътя. Гледат, срещу тях се задава един поп на магаре. Като ги наближил, големият брат рекъл:

— Дядо попе, изпокарахме се за пусти кривда и правда. Отсъди ти — кое е по-доброто?

— С кривда, чедо, по-лесно се поминува. Тя трябва да е по-доброто — рекъл попът и пришпорил магарето.

А малкият бръкнал, та избол очите на батя си. Тръгнал слепият, ала сам не знаел накъде. Вървял, вървял и по едно време се блъснал в нещо. Опипал го — дърво. Докато се чудел дали да легне под него, или да върви нататък, чул гласове. Уплашил се да не идат разбойници и се скрил в клоните. А гласовете ставали по-силни, докато накрая, ония дето говорели, не застанали под дървото. Слава Богу, не били разбойници, но не били и свестни хора, а дяволи. Събирали се посред нощ да си разказват дяволиите.

— Кажи сега, брате — рекъл тарторът на първия дявол, — каква я свърши вчера?

— Ами, отидох до една воденица, плюнах върху камъните и сега не могат да мелят.

— Хубаво. Не ти е отишъл денят напразно — похвалил го тарторът и се обърнал към втория дявол: — А ти, брате?

— Аз наплюх извора, в който се къпе царската щерка. Покри се с брадавици, като крастава жаба.

— Добре. Доволен съм. Щото тя така се беше възгордяла с тая нейна хубост, че не признаваше ни Бог, ни Дявол. Пада й се! Нека се гордее сега — рекъл тарторът и се обърнал към третия.

— Ами, аз видях двама братя да се карат кое е по-доброто — кривдата или правдата. Сторих се поп и им рекох, че кривдата е по-доброто. И понеже се бяха хванали на облог, по-малкият избоде очите на големия.

— Много добре! — засмял се тарторът. — Остана само ти, братко?

— Ами аз… — смотолевил последният дявол — не можах да…

— Пак ли?! — ревнали всички вкупом. — Само бой те оправя. — и го почнали.

— Бийте ме, вие! — писнал непохватният. — Ама не мислете, че сте кой знае колко големи дяволи. Щото, ако воденичарят поръси кладенчова вода от горната долина, камъните пак ще си почнат да мелят. Пък, ако се измият с водата, царската щерка и слепият ще се оправят.

Като чули, че изрича тайните им на глас, дяволите го замлатили още по-силно. В това време пропели първи петли и под дървото вече нямало никой.

Слязъл слепият полека и тръгнал по стръмното да търси горната долина. Колко дълго я търсил, никой не може да каже.

Полека-лека се научил да върви, без да пада. Но дрехите му вече били станали дрипи, а цървулите едва се крепели на вървите.

Веднъж чул да бълбука вода. По звука, по звука — напипал изворче. Пил до насита и от радост натопил чак главата си. После заспал. Спал що спал… Гледа, наоколо му синеят безкрайни гори. Небето над тях едва-едва заруменява. До главата му изворче, а на един камък, наполовина потопен във водата, пърха с криле пеперуда, изрязана сякаш направо от дъгата. Гледал момъкът, гледал и от устата му се отронило:

— Брей, че хубост! Защо ли на будно светът е по-сивкав?

И тогава чул глас, който сякаш извирал с водата:

— Това не е сън. Ти виждаш.

— Какви ли чудесии не стават по сънищата! — засмял се момъкът за пръв път, откакто се случила бедата. После затворил очи и помислил, че заспива на сън. След много ли, след малко ли, ги отворил и отново видял същите безкрайни гори, а на камъка до извора стояла пак пеперудата.

— Ама че дълъг сън — измърморил той.

И пак чул, сякаш изпод водата:

— Това не е сън. Напълни с вода кесията си и тръгвай след мене. Чака ни работа.

Момъкът още не можел да се свести на земята ли е, или на небето, но за всеки случай извадил кесията от свински мехур. Като я напълнил, пеперудата хвръкнала и той тръгнал след нея.

Вървели напреко през гори и дерета. Чак надвечер стъпили на коларски път. Не след дълго залаяли кучета. Наближили село. В самия му край тъмнеела воденица, а на прага й седи воденичарят.

— Добра вечер — рекъл момъкът.

Воденичарят вдигнал глава — видял някакъв дрипльо със свински мехур в ръката и нищо не казал.

— Дошъл съм на помощ, а ти се досвидя и едно „добра вечер“ — подхванал момъкът кротко. — Но нищо. Да оправям воденицата, че имам и друга работа.

Доста майстори се били източили, но толкова дрипав и наперен не бил идвал, та воденичарят само зинал и тръгнал след него. Едва стигнали камъните и те промлели. Стопанинът съвсем се пищисал. Хукнал нанякъде и се върнал с една кесия, досущ като кесията на малкия брат — топчеста, чак ще се пръсне. Взел я момъкът и си рекъл: „Брей, че темерутин! Думите му по-скъпи от жълтиците.“

А навън вече било нощ. В прозорците присветвали пламъчета. И на плета нещо светело. Приближил братът. Гледа — пеперудата. Тръгнал след нея. Цяла нощ не спрели. И все му се чинело, че върви по пътека — нито се спънал, нито допрял до нещо. Но дали стъпвал по земята, не се виждало. Даже месечина нямало. Светела само пеперудата.

Така и не усетил кога е задрямал. Събудил се на един мегдан. Край него — зид с порти до небето. До портите двама стражници. А зад зида — петел кукурига. Докато се поогледа, заприиждал народ — млади, стари, дрипави, нагиздени… Заприщили мегдана и все за някаква царска дъщеря приказват. По едно време се чул тропот на копита.

— Ва-арда-а! Сторете път на доктора! — викал някой оттатък тълпата. — Ва-а-арда-а-а!

Народът се люшнал и се разцепил на две. Зачаткали копита. Момъкът се запровирал — по колата, по колата, и стигнал портите.

— Ей, ти, със скъсаните цървули! — ревнал единият от стражниците. — Къде се вреш? Това не ти е хан, а царски дворец.

— Знам. Нали за това съм дошъл. Да лекувам царската щерка от…

— От главоболието! — ревнал още по-силно стражникът.

— Тя, главата сама ще й мине, като излекувам бра…

Глъчката край тях изведнъж секнала. Мълвяло се, че зад зида вече паднали няколко глави, защото изрекли името на болестта.

— Млък! Или отиваш в зандана — просъскал пазвантина в самото ухо на момъка.

— Добре де, от главоболието — съгласил се той.

А онзи го попитал, пак на ухо:

— Откъде знаеш, че не е главоболие?

— Не мога да ти кажа откъде, но знам, че тя има бра…

— Не! Не! Не искам да знам! — вдигнал ръце стражникът. — А ти се махай или те пращам в зандана.

— Как в зандана?! Знаеш ли колко път съм бил, за да я излекувам от брад… — викнал момъкът, но не можал да довърши, защото му затиснали устата и го бутнали зад портите.

А там един още по-главен стражник му рекъл:

— Понеже нашият цар е милостив, сега, дрипльо, ще гниеш в тъмница. А ако назовеш името на болестта, увисваш на бесилката.

— Но няма да съм сам. Ти ще си вторият. А онзи, който чуе името от тебе, ще е трети… И така ще се навържем, че да не остане въже в царството. Я по-добре да се спогодим.

— Какво предлагаш? — наострил уши стражникът.

— Предлагам това — и братът извадил кесията на воденичаря.

Очите на стражника станали дваж по-големи. Пресегнал към жълтиците едната си ръка, а с другата махнал към портата и рекъл:

— Добре. Върви си. И не си ме виждал!

— Слушай, друже! Не съм бил тоя път, за да си поприказвам с теб и да се върна. Намери ми господарски дрехи, качи ме в докторска кола и торбата ще е твоя.

— Да си сложа главата в торбата?! — възкликнал стражникът и се дръпнал уплашен.

— Всяко имане си има цена. Но излекувам ли брадавиците…

— Край! Загинах… — пребледнял главният стражник и се хванал за главата.

— Не си загинал. Аз само знам, че знаеш болестта. Но вече нямаш избор.

Не минал час и пред вратите на двореца спряла кола. Стражникът измерил от главата до петите поредния доктор — сърма, сърма, злато, сърма, сърма, хоп — скъсани цървули. Ръката му вече вадела сабята. А докторът най-спокойно се навел и прошепнал:

— Царската дъщеря има брадавици.

Стражникът примигал, примигал, па се озърнал и прибрал сабята. Въвел момъка в тъмна стая. Хлопнал вратата след него и си рекъл: „Без друго ще се мре. Пък може да я излекува?“ А братът си помислил: „Надхитри ме!“ Седнал на пода и зачакал да разбере какво ще го правят. Момински глас го извадил от мрачните мисли.

— А-а, приличам повече на жаба, отколкото на царска дъщеря!

— Не се отчайвай — рекъл момъкът съвсем тихо, за да не я уплаши.

— Но кой си?!

— Брат по неволя. Дошъл съм да те отърва. Но знай, девойко, че нищо не е само наше. И най-голямото богатство, и здравето, и красотата са дарове. И да ги пазим, а не да ги въртим кат’ бич, ни повелява скромността. Най-верният им страж е тя.

— Да-а… Мислих, мислих в тъмнината за себе си, за красотата. Триж прав си, братко. Но кажи как погледите на тълпата да понеса след красотата? Урок е, знам, това за мене, но не по сили — страшно бреме. И все едно била съм просяк, отшелник, скитник, бито куче, във тези дни откак се случи.

— Урокът свърши, сестро мила. Владея чудодейна сила. Ще върна прежния ти лик, но не забравяй нито миг, че беше скитник, просяк, куче и на какво те то научи…

Така си говорели в тъмното, сякаш четели по книга. Пред вратата стражникът треперел за кожата си. А оттатък портите една беззъба бабка фъфлела на скитника до нея:

— Тоя тофтоф ше пафи пофеше от пшешишния. Тано има шъшмет момишето, ше и аш пяф шушафиша шато нея, а шега на…

— А дано я излекува — рекъл скитникът и се прекръстил три пъти, — че и ние да се наядем като хората.

В това време загърмели топове.

— Пошке и фойна ли ше пошна?! — мърморела бабката и се кръстела ситно-ситно.

А царският глашатай забил барабана и викнал:

— По случай оздравяването на дъщеря му, Негово величество царят опрощава всички дългове и отменя смъртната казън. Да живее царят!

— Да живее царят! Да живее… — се носело от всички страни.

— Шмъшна шашън… шмъшна шашън. Та шифее, та шифее… — повтаряла бабката уплашено.

А скитникът извадил от една дупка в шапката си лъжица и започнал да я търка в ръкава.

Дълго се точили тържествата в двореца и пред него. А когато утихнали и по мегдана се въргаляли само въглени и оглозгани кокали, от портите излязла царската кола. В нея седял момъкът. Само че бил тъй пременен, та мязал повече на царски син, отколкото на селянин. Зад колата се точел керван от двайсет и шест магарета и трийсет конника вардяни. Когато стигнали в селото и спрели пред къщата, малкият брат тъкмо чакал двама търговци и кроял как да ги излъже. Като чул тропот, излязъл навън, ухилил се до уши, разперил ръце… Но вместо търговците, гледа — брат си. И той го гледа! Завтекъл се малкият, прегърнал батя си, все едно нищо не е било, а очите му в кервана.

— Е, братко — рекъл големият като останали сами, — сега вече сме заможни и няма нужда да лъжеш.

— Но как спечели тая стока?!

— Ако ти кажа, обещай ми, че няма да ламтиш за още!

— Добре де, казвай!

И големият разказал какво му се случило, след като ослепял. Още докато слушал, малкият вече бил решил, че ще отиде при дървото. Стъмнило се. В прозорците замъждукали пламъчета. А когато и последното угаснало, една сянка се запромъквала край плетищата. Това бил малкият брат. Тъкмо се покатерил на дървото и пристигнали дяволите.

— Още една лоша новина — започнал тарторът. — Царската дъщеря подари наметката си на една беззъба просякиня.

— Знам — казал един от дяволите. — Аз бях там и подшушнах на дрипльото до мен да я открадне, но той рече: „Махни се, Сатана!“ — и аз си тръгнах.

— Само ти си издал нашите тайни! — обърнал се тарторът към онзи, дето все не можел да направи дяволия. — Откакто те бихме, светът го удари на добрини.

— Какво говориш! — възнегодувал набеденият. — Може и да съм некадърен, обаче съм си дявол. Навярно някой е подслушвал. Това дърво е с толкоз гъста шума, че като нищо може да се скрие.

— Прав си — съгласил се тарторът. — Виж! Покачи се!

— Не той! — скочил един от дяволите. И продължил вече от клоните: — Какъвто си е кьопав, наместо дяволия, ще направи магария. Я! Тук наистина се крие някой. Звяр ли е — с късмет е, но човек ако е…

Ето как се погубил малкият брат. А дяволите така и не разбрали, че са затрили най-големия мошеник и се чудели защо светът тръгнал към още по-добро.

Край