Иванка Д. Дюлгерова
Момчето, което не знаело що е страх

Много отдавна някога, когато хората още вярвали в змейове и талъсъми, в едно забутано селце живели майка и син. Детето й било едно и трябвало да мине време, докато проумее, че не е като другите. Ни тъмно го плашело, ни куче, нито пък страшна приказка. Но за тия неща жената се размислила едва като останала сама. Преди това просто нямала време — цяла къща с градина, нива, кон, прасе, овце и кокошки чакали на нея и се случвало да забрави кой ден е, камо ли да се рови в душата на детето. И то растяло на воля.

Дошло време да върви на училище и колчем майката тръгнела из село, я спирали все едни едри момчета да се оплакват, че синът й ги пердаши. Днеска така, утре така и жената решила да му се скара. Но понеже не го била правила дотогава и не знаела как, започнала така:

— А бре, сине, ти страх нямаш ли? Кой ли не ми се жалва вече от тебе?!

— А какво е това страх, мале?

Отпървом тя се ядосала. Нейното момче ли е най-глупаво, да не знае що е страх? После се размислила и решила — ще го изпита. И ако наистина не знае, ще го научи овреме, та да не пати като порасне. Мислила, мислила и намислила да го прати на змейовата поляна. Разбира се и през ум не й минавало момчето да тръгне наистина. Приказката за дванайсетте змея била от най-страшните, с които я плашела баба й. И ето, една сутрин рано-рано го събудила с думите:

— Хайде, сине, ставай, че до змейова поляна доста път те чака!

— Их ма, мале! Остави ме да си досънувам! — промърморило момчето и се обърнало на другата страна. Но понеже тя не го оставяла, попитало сякаш в просъница: — Що ще диря на змейова поляна?

— Ще дириш страха, чедо.

— Добре де! Остави ми комат хляб и като си досънувам, ще ида.

Жената бързала за къра и решила да не му мъчи съня, а да си поприказват като се върне. В залисията си забравила комата за обяд. И понеже прегладняла, тоя ден се върнала по-рано, но момчето го нямало никакво. Мръкнало се, него пак го няма. Цяла нощ не откъснала очи майката от огъня в планината, за който се мълвело, че гори на змейова поляна…

А момчето като стигнало поляната, гледа — на огъня ври казан и един старец подклажда.

— Добра вечер, дядо!

— Може и добра да е, ама май си поокъснял?

— Пък мене ми се чини, че съм прегладнял. Ще се намери ли нещо за хапване в тоя казан?

— Може и да се намери. Виж там! — подсмихнал се старецът и притурил още дърва. А огънят без друго си бил голям. Момчето обиколило казана, па като не видяло сгода да го достигне, нахвърляло земя от къртичина и пламъците секнали. Хапнало, що хапнало и рекло:

— Наяде се човек и му се придреме.

— Лягай и спи. Място колко искаш — подсмихнал се отново старецът.

— Вярно е. Ама аз съм дошъл по работа. Нали това е змейова поляна?

— Така разправят…

— Виждаш ли? За какво спане ми приказваш тогава? Да дойда до змейова поляна и да не видя змейовете! Та нали на заранта ще се пръсна от яд.

— А бре, момче — започвал вече да се ядосва старецът, — мало и голямо трепери от змейовете, а ти току се вреш да ги видиш. Не ми мязаш на гламав. Не те ли е страх поне?

— Кой знае?! — разперило ръце детето. — Може и да ме е страх. Докато не разбера, няма как да ти кажа. Ама и твоите змейове са едни! Толкова път да бия и да не си стоят на поляната. Ако знаех, че ще е така, хич нямаше и да тръгвам.

При тия думи оня захванал да се поти. А не бил обикновен старец, да речеш. Приел човешки образ, за да му е сгодна шетнята. Иначе нямало как да подхване гозбата с четирите си крака. Като я опитвал пък, на едната глава й било солено, на другата безсолно, а на третата уж добре, ама може ли да имаш вяра само на една глава, ако ги носиш три на раменете?

Седели, що седели. За да не заспи, момчето си шибало дланта с една жилава пръчка. А старецът току подскачал и се озъртал за своите. Някъде към петльово време гората наоколо се разлюляла и змейовете ги наобиколили. Момчето зяпнало да ги разглежда, понеже по приказките били все триглави и едноглави, а тука имало и змей с пет глави, и едноглав — с три очи. Имало и едноок, и двууст, и двуглав с пет очи. На един езиците му се влачели по земята, друг бълвал пламъци, на трети зъбите се сплитали на цяла педя пред устата, четвърти имал само един зъб като рог, а езикът му мязал повече на гребло. Колкото до ръста, имало и едри, ама някои не били по-големи от обикновен бивол. Като ги разгледало хубаво, момчето започнало да брои. Изкарало ги единайсет и викнало:

— Ах вие, змейове такива! Не стига, че ви чакам цяла нощ, а ми идвате с един по-малко, та да не разбера щях ли да се уплаша, ако бяхте всички!

Змейовете тъкмо почвали да се въргалят и котелът вече дрънчал върху камъните, а гозбата цвърчала в жарта, но като чули момчето, застинали с вирнати към месечината крака. После разтърсили телеса и станали на човеци. Наобиколили те стареца и го почнали:

— Пак ли си заспивал, дърто?

— Гозбата изприда!

— Що ще момчето на наш’та поляна?

Макар да бил сам змей, старецът им се плашел, докато са гладни и ги запридумвал да хапнат, но те чакали отговор. Затова рекъл:

— Не съм мигнал и от пот ризата ми още лепне. А момчето дири страх.

— Страх ли? — разхълцали се те наместо смях. — Като дири, ще намери…

— Ще намери, ама де го? — викнало детето. — Губите ми ценно време!

Спогледнали се дванайсетте змея, дето се били сторили на човеци, та да се наядат като хората. Оставили лъжиците и хванали да умуват. Мислили, мислили, мислили, но все не измисляли по-страшно място от тяхната поляна. Вече се разсъмвало, когато един се плеснал по челото и рекъл:

— Е-е-е на оня връх, зад който сега изгрява слънцето, има гроб. Вземи това котле и тръгвай, тъкмо до довечера ще си там. Като стигнеш, напали огън и свари качамак. Па белким узнаеш що е страх.

Поело момчето нататък и вместо сбогом, изсумтяло през рамо:

— Защо ли се водя и аз по женски приказки? Като че ще се свърши светът, ако не разбера що е страх?

А змейовете сгушили глави в раменете и дълго гледали след него.

И тоя ден отишъл в ходене. Мракът похлупил земята. От време на време припламвала съчка и осветявала котлето върху гроба. Подпряло гръб на кръста, момчето ръчкало огъня и чакало качамакът да изстине.

— Зор да заври, зор да изстине — промърморило то и притурило дърва, та да вечеря на светло. Огънят лумнал изведнъж и момчето видяло как земята до котлето се размърдала. Между бучките изникнали пет пръста с кал под ноктите, след тях се изсулила ръката и посегнала към котлето. Детето я пернало с пръчката. Тя уж тръгнала обратно, но след малко вече гребяла от задната страна на котлето. Скочило, па я сграбчило. Тя тегли навътре, то тегли навънка. Докато се усети, го завлякла до раменете. Ядосало се и като дръпнало, онова нещо изхвърчало в мрака барабар с ръката. А то си легнало гладно, понеже го догнусяло да яде от качамака.

Събудило се заранта — не знае накъде да хване. И какво ще каже на майка си? Прати го да търси страх, а се връща с празни ръце. Решило да потърси още малко, белким има късмет. Три дни вървяло из гори и долове и стигнало до един зид — края му не се вижда, а вътре — град, и насред него — друг зид. Спряло то и се замислило колко ли къщи ще станат от тия зидове. В това време от портата излязъл един тупанджия. Удрял що удрял, па викнал:

— Иска ли някой да стане цар? Иска ли някой да стане цар?

Събрал се доста народ, но никой не искал да става цар и човекът си влязъл. Минало що се минало, ето ти го пак с тупана:

— Тра, та-та, та-та, та-та… Иска ли някой да стане цар?

Момчето не чакало да пита втори път. И така станало цар.

Облекли му сърмени дрехи. Сложили го на висок стол. Всичко живо му се кланя в краката. А то си мисли: „Брей, хубава работа било да си цар! Как не съм знаел по-рано?“ — и се кланя в отговор.

Денят си отишъл в поклони. Стъмнило се. Запалили свещи. По стените затанцували сенки великани. Като натрупали ядене за половин сватба, слугите се изнизали на пръсти и оставили момчето само. Още не било посегнало към хляба и през стената се промушила една глава. Напълнила половината стая — брадата опира в пода, челото в тавана. А срещу трапезата зее устата и ако рече ще я глътне на един залък, барабар с момчето и яденето за половин сватба. Стърчат ония ми ти зъбища, като разкривен плет. Между тях се провесил езикът и една лига се точи, ще удави стаята. Ядосало се момчето, че и тоя път не може да се наяде като хората и викнало:

— Ей! Ако си човек, сядай да вечеряме! Ако си мъртвец — Бог да те прости! — и така три пъти. Но главата не мърда. Тогава то рекло: — Ядене има колкото щеш. Ако ще вечеряш сядай, ако ли не те изхвърлям навънка!

Тогава главата започнала да се смалява, смалява, смалява. Като се смалила колкото обикновена глава, през стената се промушило и тялото.

— Абе, за тебе врати няма ли? — попитало момчето. — Какво търсиш тука и кой си? Да си слуга — не си, дрехите ти са царски. Но и цар не си, защото аз съм царят — засмяло се то и потупало неканения гост по гърба. — Хайде, не се пули като таласъм, а сядай да хапнем и разказвай кой си и какво те води насам по нощите.

— Аз съм предишният цар — подхванал оня с глух глас. — Царувах дълго, но като умрях — станах таласъм. Оттогава се явявам на всеки нов цар. Никой досега не ми е казал: „Бог да те прости.“ Измряха от страх. Само ти не се уплаши и царството ще бъде твое.

След тия думи таласъмът започнал да се размеква. Размеквал се, размеквал се, размеквал се, докато не потекъл по плочите. Момчето взело лъжица и го събрало в една чиния. Изсипало пихтията в огъня и седнало да се навечеря.

А от другия ден започнало да царува истински. Живяло дълго, но разправят, че нямало много радост, защото нямало и страх. Дали е така?! Кой знае…