Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2013)

Издание:

Иванка Д. Дюлгерова. Приказки от стария сандък

Българска. Второ издание

Светлин П. Василев, художник

ИК „КОЛУМБ ’92“, София, 1995

ISBN: 954-8012-07-3


Един цар не можел да си намери жена. Веднъж, като се разхождал, чул две моми жетварки да приказват за него.

— Да рече, да ме вземе — продумала първата, — ще омеся пита и ще нахраня цялата войска с нея.

— А пък аз, ако ме вземе, ще му родя две златокоси дечица.

Оженил се царят за втората девойка, а приятелката й от сутрин до вечер крояла как да я измести от трона. Не минала година и царицата родила две златокоси момченца. Преди още бащата да ги е зърнал, завистницата пъхнала в люлката две кученца, а бебетата закопала в градината. Като видял кутретата, царят много се ядосал и в гнева си направил царицата слугиня, а взел за жена, приятелката й.

След време в градината от само себе си поникнали две ябълкови дръвчета с чудно вкусен плод. Един ден царицата видяла как клоните се свеждат към мъжа й. Посегнала да си откъсне ябълка, но преди още да ги е докоснала, те се вдигнали нагоре. Направила се, че нищо не е забелязала. И понеже, както всички хора, достигнали до някакво положение с измама, била винаги нащрек, не мигнала цяла нощ. А на заранта рано-рано отишла в градината. След малко се задала някогашната й приятелка с кобилица на рамо. Навела се да полива, а дръвчетата я докосвали по косата и ако не били клони, човек би си помислил, че я галят. Едва си отишла слугинята, ето че дошъл царят и всичко се повторило както предния ден.

Измамницата изгубила съня си и не продумвала никому. Напразно царят се мъчел да разбере с какво е разсърдил жена си. Два дена никой не чул гласа й, две нощи не склопила клепачи. На третата сутрин си спомнила, че е заровила момченцата точно на мястото, дето растели дръвчетата. И когато царят за сетен път я попитал какво да направи, за да му се отсърди, тя рекла:

— Отсечи ябълките!

Не му се искало, но нямало що да стори. Пък и откъде да му дойде наум, че тия дръвчета са неговите деца. Отсекли ги. И той решил да зарадва жена си с нов креват, понеже откакто дошла, в стария се завъдил дървояд и не можело да се спи. Когато креватът бил готов, измамницата прекарала най-тежката нощ в живота си. Тъкмо се унесла, тялото й започнало да се друса, сякаш го влачат по камъни. Отворила очи — до нея царят спи сладко-сладко. Пак се унесла. Тоя път сякаш я шибали някакви клони — по ръцете, по краката, през лицето. Искала да извика, но нямала глас. На сутринта я боляла всяка костичка. Погледнала се и от ужас забравила болката — по нея нямало здраво място. Затворила се царицата и не излязла от стаята, докато не заздравяла и последната рана. А като се показала пред мъжа си, първите й думи били:

— Тоя креват да се изгори, а пепелта да се хвърли в реката.

Царят вече съжалявал за ергенските си години. Но какво щели да рекат поданиците, ако прогонел и втората си жена?

Напалили пещта с кревата. А на комина сложили предишната царица, да лови искрите, ако някоя се опита да хвръкне. Жената не знаела какви са тия искри и ги събрала всичките в едно гърне. Само две успели да се промъкнат. Щом докоснали земята, мигом се превърнали в златороги агнета. И още не из блеяли, царицата заповядала да ги заколят. Опитал господарят да се застъпи, но тя се разкрещяла. Посрамила го пред слугите и докато се опомнил, агнетата отишли под ножа. А предишната му жена трябвало да им измие червата и много да внимава, защото царицата й ги дала под брой. Както миела, едно черво се изплъзнало и реката го отнесла. Уплашила се тя, понеже царицата я тормозела за нищо, а сега като се върнела с черво по-малко кой знае какво щяла да й стори. В това време минал един старец и я научил да разкъса някое от останалите черва на две, та да не се разбере, че има изгубено.

А изгубеното черво плувало по течението. Тая река се вливала в едно море, където се къпело слънцето. На брега на това море спряло след дълъг път червото. Щом докоснало сушата, мигом се превърнало в две златокоси момченца. След малко от водата се показало самото слънце и като видяло децата голи-голенички, викнало на майка си да им хвърли по една ризка, за да не изгорят от лъчите му. Слънчовата майка обикнала момченцата и ги отгледала. А като пораснали, им дала две пари и ги пратила нагоре по реката. Станали търговци. Замогнали се. Прочули се.

Една нощ замръкнали в царството, където се били родили. И понеже всеки стопанин смятал за чест да посрещне такива гости, ето че синовете седели на една маса с баща си и с жената, дето ги закопала в градината, а край тях в слугински дрехи шетала майка им. Разбира се, нито момчетата, нито някой от останалите знаел кои са. Само царицата, която била винаги нащрек, забелязала, че вечно тъжната й слугиня е сякаш развеселена. Навечеряли се. Царят седнал до огъня. Царицата се преструвала, че бродира, а всъщност слухтяла зад гергефа. Край масата дрънкала съдове предишната царица. А двете търговчета захванали да броят припечеленото. Още от малки, кой знае откъде, им влязла в главите една броилка и понеже нямало кой да ги отучва от детските навици, продължили да броят с нея и парите си. Тъй сторили и нея вечер. Единият захващал, другият отвръщал. Ето така:

„Брой, брой, бройниче! Рече момата: «Вземи ме, царю! Войската ти сита ще е.» Брой, брой, бройниче! А майка роди синове. Брой, брой, бройниче! Зарови ни другата. Брой, брой, бройниче! Омая баща ни. Брой, брой, бройниче! Царицата стана слугиня. Брой, брой, бройниче! А ние поникнахме в двора. Брой, брой, бройниче! Навеждахме клони към татко. Брой, брой, бройниче! Но не и към злобната мащеха. Брой, брой, бройниче! И тя ни намрази. Брой, брой, бройниче! Сковахани в одър. Брой, брой, бройниче! Легна синяла. Брой, брой, бройниче! Събуди се в рани. Брой, брой, бройниче! И одърът стана на пепел. Брой, брой, бройниче! А майка ловеше искрите. Брой, брой, бройниче! Две станаха на агнета. Брой, брой, бройниче! Заклаха ги набързо. Брой, брой, бройниче! Те станаха търговци. Брой, брой, бройниче! Пристигнаха в двореца. Брой, брой, бройниче! С измамница на власт. Брой, брой, бройниче! Прислужница царица. Брой, брой, бройниче! И цар слепец с очи…“

Още преди да свърши броилката за двете жени било ясно кои са тези момчета. Само царят я слушал като приказка. И даже се надигнал да каже на жена си, че отдавна не е чувал толкова интересна история. На нея пък се сторило, че я гледа страшно. Захвърлила гергефа и побегнала. А слугинята зарязала работата, седяла на господарски стол и не сваляла очи от търговчетата. Те вече броели:

— Една пара, две пари, три пари…

Край