Безценното камъче

Веднъж един овчар пасял овцете си на поляна край гората. Както си вървял след тях и им подвиквал, изведнъж видял, че гората е пламнала, а сред пращенето на запалените дървета се чували жални писъци. Навлязъл той по-навътре и видял на едно обгорено дърво да се гърчи змия и да вика:

— Спаси ме, овчарю, от огъня! Моля ти се! Щедро ще ти се отплатя!

— Не смея, ще ме ухапеш! — отговорил той.

— Подай ми тогава тоягата си! За нея ще се хвана!

Подал овчарят тоягата си, змията се увила около нея и той я извадил от огъня.

— Искам да ти се отплатя за това, че ме спаси! Почакай ме тук, на поляната. Аз ще отида в царството на змиите и скоро ще се върна! — рекла змията.

Тя тръгнала, а овчарят останал да чака на поляната. След час-два змията се върнала.

— Овчарю — казала тя и извадила от устата си едно светещо камъче, — това камъче е безценно! Него искам да ти подаря за това, че ме спаси. Каквото поискаш, на това камъче да се помолиш. То може да прави чудеса!

Взел овчарят безценното камъче, сбогувал се със змията и си тръгнал към къщи.

Скоро се оженил и се помолил на безценното камъче да му направи един хубав голям палат на брега на Дунав. Заживял той там със своята жена и мислел, че е щастлив. Но не след дълго една нощ жена му откраднала безценното камъче и избягала с друг мъж чак отвъд Дунава.

На сутринта овчарят се събудил и видял, че спи направо на земята. Нямало го вече красивия палат и той бил съвсем сам. Досетил се каква е работата, потъгувал известно време и като нямало какво друго да прави, сам си построил една колибка на брега на Дунав. И за да не живее сам, взел си едно куче и едно коте.

Един ден котето рекло на кучето:

— Виж колко тъжен е нашият господар. Искаш ли да намерим безценното камъче?

— Искам — отговорило кучето. — И на мене ми е много мъчно за него! Но какво да направим?

— Аз мога да намеря камъчето и да го взема — рекло котето, — но не мога да плувам добре като теб. Ако ме качиш на гърба си и преплуваме Дунава, аз ще взема безценното камъче.

— Добре! — съгласило се кучето.

Качило се котето на гърба на кучето и преплували реката. Повървели малко и видели един дворец. „Това сигурно е дворецът на нашия господар“ — помислили си те. И успели незабелязано да се промъкнат вътре. През един отворен прозорец видели жената на овчаря. В устата й нещо светело. „Това е безценното камъче“ — казали си те и започнали да се чудят как да го вземат. Когато жената заспала, котето натопило опашката си в оцет, сол и лют пипер и я прекарало по носа и устата й. Тя се събудила и започнала да киха и да плюе. Безценното камъче паднало от устата й и животинчето го грабнало. Отишло при кучето, двамата хукнали към реката и там котето се метнало на гърба му.

Ала като стигнали до средата на реката, кучето рекло:

— Дай да видя какво е това камъче!

Котето му отговорило:

— Сега не може! Ще го изпуснем във водата. Когато излезем на брега, ще ти го дам!

Ала кучето се заинатило:

— Или ми го дай, или ще те хвърля във водата и ще се удавиш!

Нямало какво да прави котето и му дало безценното камъче. Кучето го разгледало, ала щом посегнало да го върне, изпуснало камъчето и то паднало във водата.

Излезли котето и кучето на брега. Там ги чакал овчарят. А те плачешком отишли при него.

— Защо плачете? — попитал ги той.

— Намерихме безценното камъче, взехме го, но го изтървахме във водата — казали те.

— Не плачете! Нали се върнахте живи и здрави. При това камъчето вече не е у тях. Нека си стои в реката!

Близо до колибата на овчаря живеел един рибар. Овчарят един ден отишъл при него и си купил риба. Когато се върнал, дал една голяма риба на котето и кучето, тъй като били много изгладнели. И щом те разкъсали рибата, изведнъж блеснало безценното камъче.

Овчарят много се зарадвал и веднага се помолил на камъчето да му върне палата. Той тозчас се появил и тримата заживели доволни в него. А овчарят се оженил отново за едно много хубаво и добро момиче.