Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Обществено достояние)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Niky (2011)
Разпознаване и корекция
smarfietka (2012)

Издание:

Български народни вълшебни приказки

Българска. Първо издание

ИК „Дамян Яков“, София, 1995

История

  1. — Добавяне

Имало едно време един царски син. Той изградил хубава чешма, от която течало не вода, а мед и масло. Направил я, за да идват момите и да си наливат мед и масло, а той да си избере най-хубавата от тях и да се ожени за нея. На чешмата най-напред дошла една старица. Тя носела всички съдове — големи и малки, които имала вкъщи. Напълнила първо с мед и масло големите съдове, след това малките, а най-накрая извадила и яйчени черупки. Напълнила една черупка и я подпряла с две камъчета, за да не падне. После взела да пълни друга черупка, а царският син стоял отстрани и гледал. Станало му смешно и решил да се пошегува със старата жена. Взел едно камъче, хвърлил го и строшил пълната черупка. Старицата много се разсърдила и в гнева си го проклела:

— Да се ожениш, синко, за неродена мома!

Всички моми идвали на чешмата да си наливат мед и масло. Царският син ги гледал, но не могъл нито една да хареса. Изплашил се той и си помислил, че го е стигнала клетвата на старицата или че тя му е направила магия, за да му се виждат грозни всички девойки.

От ден на ден царският син ставал все по-замислен, посърнал и започнал да линее. Веднъж царицата го попитала:

— Защо си тъй тъжен, синко?

Царският син разправил всичко на майка си и й казал как старицата го проклела да се ожени за неродена мома.

— Кой знае, сине, къде има неродена мома? Ако я има някъде по света, само слънцето би могло да знае. То ходи по високо и гледа нашироко, трябва да я е виждало. Иди, синко, там, където залязва слънцето, намери го и го питай да ти каже къде има неродена мома, та да се ожениш за нея.

Стегнал се царският син за дълъг път и на сутринта тръгнал натам, където залязвало слънцето. Вървял, вървял, преминал през гори, планини, реки и поля и най-после един ден по пладне стигнал до широка река. Край нея растели големи разклонени дървета. А под тях пладнувало суро стадо. Овчарят спял под сянката. Щом царският син приближил, кучетата залаяли и се спуснали към него. Овчарят се събудил, скочил на крака, грабнал кривака и усмирил песовете. Бил едър, здрав, белобрад старец. Царският син му рекъл:

— Добър ден, дядо!

— Дал ти Бог добро, юначе! Какво те носи насам, дядовото? Оттук пътници не минават.

Разказал му царският син какво го е сполетяло и го попитал къде да открие слънцето, защото то може да му каже къде да намери неродена мома.

— Прегази реката тук, при брода, и изкачи ей това бърдо. Зад него има широка поляна, а сред поляната — градина. В тази градина е палатът на слънцето. Там човек не стъпва, но щом си тръгнал, иди и прави това, което Господ те е научил — рекъл му старецът.

— Да ти даде Господ здраве и спокойни старини! Сбогом, дядо!

— Иди си със здраве, юначе! — отговорил белобрадият старец и го благословил: — Да ти помага Господ и да сполучиш!

Царският син прегазил реката при брода, тъй както му казал овчарят, и тръгнал по бърдото.

Старецът засвирил с шарения си кавал оная песен, която овчарите свирят на стадата си, когато слънцето захожда. Овцете задрънкали с хлопките си и тръгнали по гласа на кавала.

Царският син изкачил върха на бърдото и пред него се разстлала равна поляна. Насред поляната имало зелена градина, а в нея — висок бял палат. Спуснал се царският син към градината и стигнал до портата на слънчовите двори. Тя била заключена, но той похлопал с големия си пръстен от сребро и портата се отворила. Насреща му излязла красива белокоса жена. Щом го видяла, тя много се изненадала.

— Добър ден, слънчова майко — рекъл момъкът.

— Дал ти Бог добро, синко — отговорила белокосата жена. — Тук, синко, човек не е стъпвал, но като ме зовеш слънчова майка, влез и ми разкажи какво те носи насам, докато не се е върнало слънцето.

И тя въвела госта в слънчовия дом. Вътре всичко греело като озарено от огън и блестяло като злато.

— Ти си уморен, синко! Виждам, че идеш отдалеч. Поседни и ми разкажи защо си дошъл — рекла слънчовата майка.

Царският син й разказал всичко — за чешмата, за клетвата на старицата и за дългия си път до палата на светилото, за да пита слънцето, което ходи по високо и гледа нашироко, не е ли виждало някъде неродена мома, та той да иде да я намери и да се ожени за нея.

— Добре, синко, ще питам сина си — казала му слънчовата майка, — но тъй като тук не е стъпвал човек, трябва да те скрия. Най-добре ще бъде да те превърна в игла и да те забода зад вратата. Слънцето след малко ще си дойде изморено, гладно, жадно и сърдито. Аз цял ден му готвя, синко, опекла съм му девет ялови крави и девет пещи кисел хляб. Дори аз не смея да му продумам, докато не се нахрани. Щом се навечеря, аз отново ще те превърна в човек и тогава ти ще му разкажеш защо си дошъл чак тук.

И слънчовата майка превърнала царския син в игла, забола го зад вратата, а после запретнала ръкави и започнала да слага трапезата за слънцето — девет печени крави ялови, девет пещи кисел хляб и девет мери вино.

След малко ето че и слънцето се задало — огнено, начумерено, ядосано и мрачно от дългия път. Умило ръцете и очите си от праха и седнало веднага на трапезата. Но изведнъж погледнало навъсено майка си и рекло:

— Мамо, тук ми мирише на човек!

— Какво ще търси тука човек, синко! Ти си много изморен и гладен и затова така ти се струва. Я си хапни и не мисли за нищо!

И слънцето се вслушало в съвета на майка си и започнало да вечеря. Ала по някое време пак рекло:

— Мамо, тук ми мирише на човек!

— Какво ти става, сине? Нали знаеш, че тук човек не стъпва. Хайде по-добре си хапни и си пийни!

Когато слънчовата майка вдигнала трапезата, слънцето пак попитало:

— Сигурен съм, майко, че тук има човек, но защо не ми кажеш кой е и къде се е скрил?

Тогава тя рекла:

— Не трябваше, сине, да те лъжа. Има човек, но не исках да ти кажа, докато не се нахраниш.

И майката му разказала всичко за царския син и си признала, че го е превърнала в игла, за да го скрие. Слънцето й казало:

— Доведи го, майко, при мене.

Слънчовата майка взела иглата, духнала върху й и я превърнала отново в царски син.

Момъкът бил виждал слънцето само на небето и отблизо то му се сторило много страшно, затуй се поклонил и му целунал ръка.

— Тук не е стъпвал човешки крак. Ти трябва да си много смел, щом успя да дойдеш в моя дом — рекло слънцето.

— Какво друго бих могъл да направя, ясно слънце! — отвърнал царският син. — Проклеха ме да се оженя за неродена мома. Майка ми ме прати при тебе: ти ходиш по високо и гледаш нашироко, трябва да си съгледало някъде такава мома. Затова дойдох при тебе да ми помогнеш, за да ида да я намеря и да се оженя за нея.

Слънцето се замислило малко, усмихнало се ведро и казало:

— Иди в градината зад къщата. Там има едно хубаво ябълково дърво. На него растат три златни ябълки — откъсни си една от тях и като си отидеш, срежи я, от нея ще излезе златна девойка и ще ти каже: „Дай ми хляб и сол!“ Ти й дай, яжте двамата и след това тя ще бъде твоя. Ожени се за нея. Това е твоята неродена мома, тя ще ти бъде вярна и добра стопанка.

Царският син целунал ръка на слънцето, поклонил му се с благодарност и отишъл в градината. Видял златните ябълки и ахнал — те били една от друга по-хубави. Мислил, мислил коя да вземе, пък накрая откъснал и трите, скрил ги в пазвата си и тръгнал. Вървял по пътя царският син и си казвал: „Аз не послушах слънцето! То ми заръча да откъсна само една ябълка, а аз откъснах и трите. Сбърках! Ами сега, ако няма златно момиче нито в една ябълка, какво ще правя!?“ И изведнъж си рекъл: „Ще взема да срежа едната и да видя има ли в нея златно момиче.“

Извадил той едната златна ябълка и я срязал. Щом я разполовил, пред него на мига застанало едно златно момиче, хубаво, прехубаво и греело като слънце. От устата му се отронили думите:

— Дай ми хляб и сол!

— Нямам — отговорил царският син.

И то тозчас изчезнало като сянка пред очите му. Много му домъчняло на царския син за хубавата девойка. Най-напред си поплакал, но после се сетил, че има още две ябълки, утешил се и продължил своя път. Ала сега още повече се размислил: „Ами ако само в тази ябълка има златно момиче, а в другите няма, какво ще правя? Сбърках! Не трябваше да откъсвам и трите.“

Вървял царският син по пътя и тая мисъл не му давала мира. „Ще срежа и втората. Ще видя дали има и в нея златно момиче!“ — решил накрая той. Срязал втората ябълка и пред него застанало златно момиче, по-хубаво от първото. И то продумало:

— Дай ми хляб и сол!

— Нямам — отвърнал момъкът и второто златно момиче се изгубило от очите му като сянка.

Мъката на царския син била толкова голяма, че той вече дори не можел да заплаче. Тръгнал отново по пътя си и горко се окайвал: „Ами ако в третата ябълка няма златно момиче, какво ще правя? Как ще се върна у дома? Какво ще кажа на майка? При слънцето нямам очи вече да ида!“

Тюхкал се, каял се царският син, но изгубеното не се връща. На път бил, трябвало да върви. Зарекъл се, че докато не намери хляб и сол, няма да срязва третата ябълка. Ала първите две златни момичета не излизали от ума му.

Най-после стигнал до царството си. Намерил хляб и сол, спрял в една градина и разполовил третата ябълка. Щом я срязал, от нея излязло едно златно момиче, по-хубаво от предишните. То му се усмихнало, но си мълчало и сърцето на царския син се свило. Ала след малко девойката казала:

— Дай ми хляб и сол!

Царският син веднага й дал. Тя хапнала, а заедно с нея ял и той. И тогава разбрал, че са се сбъднали думите на слънцето. Очите на момичето излъчвали такава светлина, обич и топлота, че той веднага го заобичал. И царският син казал на своята неродена златна мома:

— Мое хубаво златно момиче, моя слънчева неродена мома, ще отида да събера сватове и кумове, зълви и девери, да намеря цигулки и гайди, зурни и тъпани, за да те вземем и да влезем в града със свирни и игри. А ти остани в градината да ме чакаш.

— При кого да остана тук? Страх ме е да стоя сама — казало златното момиче.

— Щом се страхуваш, качи се на това дърво и ме чакай, докато се върна — рекъл й царският син.

В градината имало голямо разклонено дърво с много листа. А под дървото — дълбок студен кладенец. Неродената мома се качила на дървото, седнала между два клона и останала там да чака жениха си.

След малко за вода дошла една циганка. Щом се надвесила над кладенеца, тя видяла, че във водата се оглежда чудно красива златна девойка. Погледнала нагоре към дървото, но се направила, че не я забелязва. Обърнала наопаки котела, който носела, и започнала да налива водата от ведрото върху дъното му. И тъй като котелът все си оставал празен, тя се разплакала, че не може да си налее вода. Неродената мома не се стърпяла и се обадила:

— Обърни котела и тогава наливай!

Циганката се престорила, че едва сега я вижда, и взела да й се моли:

— Слез, моето момиче, слез! Как ти е името? Слез да ми покажеш какво да направя.

— Обърни котела ето така, на тази страна — показало момичето с ръце.

Циганката го обръщала ту настрани, ту с дъното нагоре и не преставала да плаче и да нарежда:

— Слез, моето момиче, слез да ми покажеш… аз не мога…

Неродената мома, която току-що била излязла от златната ябълка, не знаела колко злини и коварство има по света, затова я послушала и слязла да й покаже как да си напълни котела с вода. Циганката мигом се хвърлила отгоре й като хищна птица, хванала я за гърлото и я удушила. Щом видяла, че девойката е мъртва, съблякла златните й одежди, свалила своите мръсни дрипи и облякла дрехите на златната девойка, а нея хвърлила в кладенеца. Скрила циганката котлите и дрипите си и се покатерила на дървото.

На бял кон в чудна премяна, накичен със злато и сребро, се задал царският син. Подире му идела златна каляска за неродената златна мома. След нея вървели музикантите, а накрая се занизали всички сватбари — млади и стари, големи и малки. Щом стигнал до дървото, където оставил своята годеница, момъкът спрял коня и с трепет погледнал нагоре. Неродената мома му се сторила черна и грозна. Царският син й казал да слезе и я попитал:

— Къде изчезна предишната ти хубост? От какво си тъй почерняла и погрозняла?

— Ти знаеш, че мене слънце не ме е виждало и вятър не ме е лъхвал. Изгори ме слънцето, надуха ме вятърът и затова съм тъй почерняла и погрозняла — бързо-бързо му отговорила циганката.

Царският син въздъхнал, но нямало що да стори. Друга неродена мома нямало и той с мъка на сърцето й казал да се качи в златната каляска, а тя на драго сърце скочила в нея.

Засвирили зурни, забили тъпани, бръмнали и заизвивали глас гайди и цигулки. Старата царица посрещнала сватбарите на портите и ги въвела в царския дворец. Цели две недели всички яли, пили и се веселили — като на царска сватба.

Наскоро след сватбата царските слуги се оплакали, че конете не могат да пият вода от кладенеца.

— В кладенеца има една златна рибка — казали те на царя. — Като се наведат конете да пият вода, тя се мята, удря ги с опашката си по ноздрите и не ги оставя капка да глътнат.

Царят заповядал да уловят златната рибка и да му я донесат. Слугите изпълнили заповедта му. Донесли рибката, а тя греела като същинско слънце. Царят наредил да я остържат и да я опекат, а пък царицата казала да съберат всичките й люспи и да ги изгорят.

— Ела, царице, да ядем прясна риба — поканил царят царицата.

— Аз не ям прясна риба — отговорила му тя и нищичко от рибата не хапнала, но заповядала всичките й кости да бъдат изгорени.

Ала в ръката на царя останала една костица от ребрата на рибката и той я хвърлил през прозореца в градината. Царицата нищо не забелязала.

След някое време под прозореца на царските покои израснало хубаво ябълково дърво. Нощем, когато царят и царицата заспивали, младата ябълка огъвала клони, провирала ги през прозореца и нежно галела с листата си царя, а царицата удряла с всичка сила, после прибирала вейките си и се изправяла.

Царицата непрекъснато молела царя да отсече дървото. Той не издържал на молбите й и един ден заповядал да отсекат ябълката.

Царицата се разпоредила да извадят корените и да изгорят цялото дърво. Не щеш ли, точно тогава при царицата дошла една бедна старица да я моли за къдели за предене. Тя водела и внучето си. Докато царицата разговаряла със старата жена, момчето взело една права гладка пръчка от отсеченото дърво, за да си играе с нея на конче. Царицата нищо не видяла. Детето си играло вкъщи с пръчката през деня, а вечерта я хвърлило под одъра и забравило за нея.

Баба му ходела да работи по чужди къщи и на следния ден заедно с внучето излязла и се прибрала у дома чак вечерта. Щом двамата влезли в къщата, много се зачудили, защото стаите били пометени и подредени, а гозбата къкрела на огъня. И всеки ден те заварвали къщата светнала, сякаш добра стопанка живеела в нея. Веднъж старата жена решила да се скрие и да види кой върши всичко това. Спотаила се в пруста зад вратата и зачакала. По едно време изпод одъра изскочило едно много красиво момиче и цялата къща грейнала, като че ли слънце изгряло. Запретнало се момичето, разшетало се, започнало да мете, да подрежда и да готви. Излязла бабата и го хванала. То се опитало да избяга и да се скрие отново под одъра, но не успяло.

— Чакай, бабиното, чакай! Не бягай! Нищо лошо няма да ти сторя — кротко занареждала старицата. Най-накрая придумала девойката и тя заживяла спокойно в нейната къща.

Купила бабата шарена хурка и костен гергеф на момичето и то често седяло до прозореца да преде и да шие.

Къщата на старата жена била край пътя. Един ден младият цар се разхождал и минал оттам. На прозореца той видял златното момиче, а цялата къща била обляна в светлина.

Заповядал царят да поканят в двореца на седянка всички девойки. Вечерта на седянката дошли всички моми, наредили се и насядали. Последно пристигнало златното момиче. Щом влязло, цялата стая грейнала. Девойките станали на крака и го поканили да седне. То седнало, седнали и другите, надянали къделите, запрели и запели. Царят и царицата дошли да ги слушат. Всяка девойка изпяла по една песен. Дошъл редът и на бабиното златно момиче. То рекло:

— Аз песни не знам да пея, но мога да разказвам приказки. Дайте ми един съд, пълен с маргарит, и един празен.

Царят наредил да донесат един съд, пълен с маргарит, и един празен.

Взело златното момиче едно зрънце маргарит и започнало: „Имало едно време един царски син, зрънце маргарит — и то пуснало зърното в празния съд. — Той изградил хубава чешма, зрънце маргарит, от която течало не вода, а мед и масло, зрънце маргарит…“. Така девойката разказала приказката за неродената мома, така както я разправихме дотук. Щом стигнала до циганката, която я прилъгала да слезе от дървото, за да я удуши и да я хвърли в кладенеца, на царицата й прилошало и излязла навън. А царят изслушал приказката докрай. Момичето рекло: „Сега неродената златна мома разказва приказката на седянката при царя“ — и пуснало последното зрънце маргарит.

Царят разбрал, че бабиното златно момиче е неродената мома, а циганката — царицата. На сутринта извикал жена си, дал й една торба и цигански дрипи и я изгонил от двореца. А после се оженил за златното момиче, за своята неродена мома, която бил търсил чак при слънцето.

Заживели двамата честито и си добили три момченца и две момиченца, хубави като златни ябълки.

bylgarski_narodni_vylshebni_prikazki_nerodena_moma.png
Край