Зена Хендерсън
Нещо блестящо

Помните ли Депресията? Тази черна сянка, паднала върху времето? Това болно място в световното съзнание? Възможно е да не помните. Възможно е за вас това да има толкова значение, колкото ако ви питат дали помните Средните векове. Нима аз знам нещо за цените на яйцата през Средните векове? А за цените в епохата на Депресията зная прекалено добре.

Ако разполагате само с четвърт долар — но първо намерете този четвърт долар — и на пет гладни деца можете да подгреете за закуска две консервни кутии супа и да им дадете комат твърд хляб, или пък две кварти мляко и същия този комат. Това засища и (ако се замислиш) е хранително. Но ако сте един от тази гладна петорка, то в края на краищата усещате в себе си празнота и зъбите ви започват да тъгуват по нещо по-съществено.

Но нека се върнем към яйцата. Те бяха прекалено скъпа храна. Можеш бавно да ги дъвчеш или лакомо да ги нагълташ, независимо дали са в омлет, или бъркани. Ето това е една от причините, поради която помня и мисис Кливити. Тя даваше яйца ЗА ЗАКУСКА! И то всеки ден! Ето това е една от причините, поради които помня мисис Кливити.

Не знаех нищо за яйцата, когато тя дойде у нас една вечер. Ма току-що се беше върнала в къщи след дванадесетчасов работен ден: тя ходеше по къщите да чисти и й плащаха по 30 цента на час. Мисис Кливити живееше с нас в един двор. Всъщност така се наричаше това място от вежливост, тъй като всички ние просто използувахме един душ и две тоалетни сред двора.

Всички ние, освен, разбира се, обитателите на Голямата Къща. Те имаха самостоятелна баня с вана и радио, което виеше „Не е ваша работа“ и „Да кажа ли“, и лампички — за разлика от нашите забулени абажури. Но Къщата не беше част от двора; към него излизаше само вратата на черния вход, а и тя не беше такава като останалите врати. Тя беше двойна — дървена и мрежеста.

Нашата пристройка също се различаваше от другите. Тя имаше втори етаж. Една стая с размерите на нашите две и в нея живееше Горният Обитател. За съществуването му можеше да се досетим предимно по отзвука на крачките му над главите ни и много рядко — по баничката за Дени.

Както и да е, мисис Кливити дойде, преди Ма да е успяла да остави чантата с престилката си и да разглади бръчките на умората, набраздила лицето й десет, ако не и повече години преди четиридесетте. На мен мисис Кливити не ми харесваше много. Тя ме стесняваше. Беше дебела, бавна и така късогледа, че винаги страшно премижаваше. Тя се изправи на вратата, прилична на камара от тухли, върху която набързо са наметнали палто, а отгоре са направили нещо като лице под обърканата къделя от коси. Ние, децата, се събрахме на групичка, за да я разгледаме — всички освен Дени, която уморено дишаше на врата ми. Дали тя ходеше на детска градина, или оставаше в къщи, денят за едно четиригодишно дете винаги беше дълъг и уморителен.

— Дойдох, за да разбера дали едно от вашите момичета не може да пренощува при мене тази седмица.

Мисис Кливити говореше също така бавно, както и ходеше.

— У вас? — Ма разтриваше ръката си там, където бяха останали дълбоки следи от дръжките на чантата. — Влезте. Поседнете.

Ние имахме два стола, скамейка и два сандъка от ябълки. Сандъците дращеха голите ни крака, но камарата от тухли едва ли би почувствувала това.

— Не, благодаря ви. — Вероятно тя просто не можеше да се огъва! — Мъжът ми замина за няколко дни и не ми се иска да оставам сама в къщи през нощта.

— Разбира се — каза Ма. — Вие трябва да се чувствувате твърде самотна.

За нея единствената самота, достъпна при грижите за петте деца и двете стаи, беше напрегнатата прикритост на тайните й мисли, когато миеше, подреждаше и гладеше в чуждите къщи.

— Разбира се, едно от момичетата с удоволствие ще ви прави компания.

Присвитите очи бързо пробягаха по нас и Лайонел побърза да се скрие в безопасност между дрехите в заградения ъгъл на другата стая, а Кейт мигом клекна зад скрина.

— Анна е вече на единадесет. — Аз с Дени в ръцете си нямаше къде да се скрия. — Тя е съвсем голяма. Кога искате да дойде у вас?

— Ами по времето, когато обикновено ляга. — Мисис Кливити надзърна през вратата и хвърли поглед към потъмняващото небе. — Около девет. Но сега мръква рано…

Изглеждаше, че тухлата също умее да се безпокои.

— Веднага щом вечеряме, тя ще дойде — каза Ма, разпореждайки се с моето време така, сякаш то за мен не означава нищо. — Вярно е, че тя утре трябва да отиде на училище…

— Само когато е тъмно — каза мисис Кливити. — Денем никой не ми е нужен. Колко трябва да ви заплатя?

— Да заплатите? — Ма размаха срещу нея ръка. — Анна и без това трябва да спи. На нея й е безразлично къде, стига да спи. Заслужава ли да се говори за услуга между приятели.

Искаше ми се да изкрещя: „Каква услуга, какви приятели?“ Ма и мисис Кливити едва се познаваха. Аз дори не можех както трябва да си спомня как изглежда мистър Кливити — само това, че беше важен сбръчкан старик. Да ме откъснат от мястото ми и ме накарат да нощувам в чужда къща, в чужда тъмнина, да чувам чуждото дишане, да чувствувам как чуждата топлина се просмуква в мен през цялата дълга нощ…

— Ма… — Бях започнала аз.

— Аз ще я храня сутринта — каза мисис Кливити — и ще й давам пари за закуска всеки път, когато дойде да нощува.

Предадох се без борба. Пари за закуска, и то всеки ден — цели десет цента! Ма не би могла да изпусне подобна благодат, такъв дар небесен, безпогрешно бързащ да помогне там, където теглото е готово да стане непоносимо.

— Благодаря ти, господи — прошепнах аз, отивайки за отварачката за консерви, за да отворя кутията със супа. Една-две нощи ще мога да издържа.

 

 

Чувствувах се гола и беззащитна, стоейки в своята тъничка басмяна пижама с единия си бос крак върху другия в очакване на мисис Кливити да направи леглото.

— Първо трябва да се проветри къщата — хрипкаво каза тя. — Ние не можем да си легнем, преди да проветрим.

— Да се проветри къщата? — Бях забравила своята колосана свенливост дотолкова, че да задам въпроса: — А защо?

Мисис Кливити погледна към мен през слабата светлина в спалнята. Те имаха три стаи за двама! Не е важно, че между спалнята и кухнята нямаше врата.

— Аз не мога да заспя — каза тя, — ако не огледам. Длъжна съм.

И така, ние започнахме огледа. Зад пердетата, в гардероба, под масата. Мисис Кливити надзърна дори в портативната печка, стояща в кухнята до котлона с двете плочи.

Когато се върнахме в спалнята, аз отново набрах кураж да кажа:

— Но откакто съм дошла, всички врати са затворени. Кой би могъл?…

— Крадци — нервно каза мисис Кливити след дълго мълчание. — Престъпници…

Тя се обърна към мен. Едва ли ме виждаше от такова разстояние.

— Вратите нищо не значат — каза тя. — Това може да се случи, когато най-малко очакваш, така че по-добре е да си подготвен.

— Аз ще гледам — отвърнах смирено.

Тя беше по-стара от Ма. Беше почти сляпа. Беше от онези, за които в Евангелието е казано: „Ако направите за един от тях, то правите за мен.“

— Не — възрази ми тя. — Трябва аз самата. Иначе няма да съм сигурна.

Чаках, докато мисис Кливити с пъшкане се отпусна на колене и тромаво се наведе, за да вдигне покривката. Пръстите й леко я задържаха, а след това бързо отметнаха. Дишането й се успокои — бавно и както ми се стори, разочаровано.

След това приготви леглото и аз се вмъкнах в сивите, измачкани чаршафи и като се обърнах гърбом към вратата, притиснах ухо към плоската, миришеща на тютюн възглавница. Лежах в тъмното, неуютно и напрегнато, усещайки как тежкото тяло на мисис Кливити огъва леглото до мене. Настъпи секунда тишина, след което чух нейните беззвучни и казани на един дъх думи: „Дълго ли, о господи, дълго ли още?“

Автоматично четях молитвата си, от която Па беше прогонен: „Боже, благослови Ма и моя брат и сестри“ — и в същото време си мислех, какво би могло да изглежда на мисис Кливити толкова непоносимо дълго.

След неспокойната и почти безсънна нощ, каквато винаги ми се случва в непознати места, се събудих в ранното и студено утро и чух шетането на мисис Кливити. Тя подреждаше масата за закуска–обряд, за който в нашето семейство никога не оставаше време. Измъкнах краката си от леглото и навлякох роклята, като от скромност обърнах към мисис Кливити кокалестия си и веднага настръхнал гръб. Стеснявах се и се чувствувах мърлява, тъй като бях забравила гребенчето си в къщи.

Бих предпочела да изтичам до къщи за нашата обикновена закуска — сгъстено мляко и овесени парцали, но вместо това очаровано гледах как мисис Кливити воюва с примуса. Тя се накланяше така ниско към горелката със запалената клечка, та бях сигурна, че нейните раздърпани вълма от коси всеки момент ще пламнат. Но все пак пламна горелката и тогава тя се обърна към мен.

— Едно или две яйца?

— Яйца? Цели две? — измъкна се от мен изумен възглас. Ръката на мисис Кливити се задържа над смачканата кесия върху масата. — Не, не — побързах да добавя аз, — едно. Едно е напълно достатъчно.

И седнах на крайчеца на стола, гледайки как тя разбива яйцето над димящия тиган.

— Да го зачервя ли повечко? — запита тя.

— Да — отвърнах аз, чувствувайки се истинска светска дама, която е на гости; всъщност така и беше. Гледах как мисис Кливити полива яйцето с масло, а косите й се бълтаят пред самото лице. Веднъж дори краищата им се потопиха в маслото, но тя не забеляза и те, отмятайки се назад, оставиха върху бузата й лъскава ивичка.

— Не се ли страхувате от огъня? — запитах я, когато тя сне тигана. — Ами ако изведнаж се запалите?

— Веднаж точно това се случи. — Тя сложи яйцето в чинията. — Виж — тя повдигна косите си отляво и показа сбръчканото петно на голям и стар белег. — Това стана, когато още не бях свикнала. Тук — каза тя и на мен ми се стори, че нейното „тук“ означава нещо повече, отколкото къщата.

— Това е ужасно — казах аз, поклащайки нерешително вилицата.

— Яж по-бързо — подкани ме тя, — иначе яйцето ще изстине.

Сега тя се върна към котлона, а аз се поколебах само още миг. Яденето върху масата означаваше, че би трябвало да прочета молитва, но аз побързах да се гмурна в чинията и да напълня устата си с омлет, без да успея дори беззвучно да кажа „Амин“.

След като закусих, се втурнах към къщи, стискайки здраво в ръка мечтаната монетка, бидейки несигурна как ще се отнесе стомахът ми към такава ранна закуска. Ма вече се готвеше да излиза; в едната й ръка беше чантата, а в другата — Дени, мъркаща някаква песничка. На Дени се харесваше в детската градина.

— Днес ще се върна късно — каза Ма. — В ъгъла на чекмеджето в скрина има 25 цента. Приготви на децата вечеря и се опитай да подредиш тук. Не сме длъжни да бъдем свини само защото живеем на такова място.

— Добре, Ма — воювах с обърканите си коси и ги дърпах така, че в очите ми се появиха сълзи. — Къде ще работиш днеска?

Мъчех се да надвикам шума в другата стая, в която малките се готвеха за училище.

Тя въздъхна уморено, макар че още не беше започнал денят.

— Днес трябва да ходя на три места, но последното е у мисис Падингтън. — Лицето й просветна. Мисис Падингтън понякога плащаше над уговорената сума, или пък даваше на Ма стари дрехи или нещо останало от яденето. Тя беше добра.

— Как я караш с мисис Кливити? — запита ме Ма, проверявайки дали е сложила в чантата работните си чехли.

— Всичко е наред. Но тя е чудачка. Гледа под кревата, преди да си легне.

Ма се усмихна.

— Чувала съм, че някои хора правят така, но обикновено разправят такива неща за старите моми.

— Но, Ма, нали в къщата никой не би могъл да влезе! Тя заключи вратата веднага щом пристигнах.

— Хората, които надзъртат под креватите, не винаги разсъждават. Освен това може би й се е искало да намери нещо под кревата.

— Но тя си има мъж! — извиках аз, вече когато тя водеше Дени през двора.

— Може да се търси и нещо друго освен мъж — извика ми тя в отговор.

— Анна иска мъж! Анна иска мъж!

Лайонел и Дит скачаха около мен и ме дразнеха, а зад тях, леко усмихвайки се, стоеше Кейт.

— Млъкнете! — подвикнах им аз. — Не знаете какво говорите. Бързо на училище!

— Още е рано. — С пръстите на босия си крак Дит ровеше праха на двора. — Учителката и без това казва, че ходим прекалено рано.

— Тогава елате и ми помогнете да почистя — казах аз.

Те мигом изчезнаха. Мръсните крака на Дит ми напомниха, че няма да е зле да измия и моите, преди да отида на училище. Напълних таса с вода от помпата, която се мъдреше сред двора, седнах на края на леглото, потопих краката си в ледената вода, измих ги с твърдия сив и грапав сапун, който винаги използувахме, и ги изтрих с една стара кърпа. Плиснах водата на двора и се загледах как тя на прашни вадички се стича по плътно утъпканата земя.

Върнах се да се обуя и намъкна пуловера и да погледна под кревата. Легнах по корем и хубавичко разгледах под него. ДА СЕ ТЪРСИ И НЕЩО ДРУГО. Там беше познатата ми камара от картонени кутии с нашите вещи и познатите ми купчинки прах, а освен това и зеленият чорап, който Лайонел беше загубила миналата седмица, и нищо повече.

Станах, изтърсих от мене праха, вързах парите в края на носната си кърпа и като намъкнах пуловера, затичах към училище.

 

 

Надзърнах навън във влажния ветровит сумрак.

— И днес ли да отида?

— Та ти самата каза, че ще отидеш — отвърна Ма. — Дръж си на думите. Би трябвало отдавна да си там. Тя сигурно вече те чака.

— Исках да разгледам какво си донесла от мисис Падингтън.

Лайонел и Кейт играеха в ъгъла с един син корсет и шапка, украсена със зелен грозд. Дит търкаляше по пода портокал, за да го направи по-мек, преди да пробие в него дупчица и изпие сока.

— Днес тя подреждаше сандъка си — каза Ма. — Там имаше предимно стари неща, които са принадлежали на майка й, но ето тези две палта са хубави и плътни. Приятно ще е да се наметне с тях човек през нощта. Изглежда, че днес ще бъде студено. След време ще ги разпоря и ще направя одеяло. — Тя въздъхна. Времето никога не й стигаше. — Вземи един вестник да си покриеш главата.

— О, Ма! — аз намъкнах пуловера. — Дъждът вече е спрял, ще бъде смешно! — Затичах се бързо и като преминах петното светлина изпод нашата врата и прескочих вадичката, останала след дъжда, пресякох целия двор. Внезапен порив на сърдития вятър ме посипа с тежки и студени дъждовни капки, като ме подгони през целия остатък от пътя до вратата на мисис Кливити, под малкия навес, едва прикриващ входа, бързо почуках, отмахвайки от челото обърканите си коси. Вратата се отвори и аз се отзовах в топлата и полутъмна кухня, почти в обятията на мисис Кливити.

— О! — Отскочих, задъхвайки се от смях. — Такъв вятър…

— Страхувах се, че няма да дойдеш — Тя се обърна към кухненската печка. — Какаото още е горещо.

Седях, греейки ръцете си с чашката, преглъщайки какаото глътка след глътка. Мисис Кливити беше го направила с мляко, а не с вода и беше ароматно и много вкусно. Но моите мисли се прехвърляха от ароматната напитка към мисис Кливити. В краткия миг, през който се бях сблъскала плътно с нея, бях успяла да надзърна дълбоко в нейните замъглени очи. И бях поразена, защото те бяха замъглени само външно. А в дълбочина…

Сръбнах още една глътка. Нейните очи… Струваше ми се, че мога да вляза в тях. Да проникна зад тази мъглива ципа и изтичам по дългия блестящ коридор до живия и млад блясък в далечния му край…

Загледах се в дъното на чашката. Дали всички възрастни са такива? Ако надзърнеш в очите им дълбоко, дълбоко, дали те ще се окажат съвсем други? Ще намеря ли в очите на Ма коридор, който да води в младостта?

Допих какаото сънливо. Беше още рано, но дъждът барабанеше по покрива и вечерта беше от тези, през които след обилната храна ти се иска да се сгушиш по-уютно. Вярно е, че понякога през подобни вечери ти става някак си особено и тъжно, но сега ми се беше приискало да се сгуша удобно. Опипах под кревата, търсейки пакета с пижамата си, но не го намерих.

— Днес метох — каза мисис Кливити, връщайки от някаква далечна страна своите мисли. — Изглежда, че съм го пъхнала по-навътре под кревата.

Наведох се на ръце и крака и надзърнах отдолу.

— О-о-о! Какво блести там?

Нещо ме дръпна далеч от кревата и аз отлетях встрани. А когато най-после се изправих, търкайки ударения си лакет, се оказа, че мисис Кливити стои на колене пред кревата и се мъчи да си пъхне главата под него.

— Ей! — Възмутено извиках аз и в този момент си спомних, че не се намирам у дома си. До мен достигна странно, тънко хълцане и видях как мисис Кливити все още на колене бавно отпълзя назад.

— Само ключалката на куфара — каза тя. — Ето ти пижамата. — Тя ми подаде пакета и тежко се изправи от пода.

Легнахме в мълчание, след като тя, накуцвайки, огледа цялата къща и дори отново надзърна под кревата. Дочух почти беззвучния й шепот, подобен на молитва, и дълго лежах без сън, опитвайки се да свържа в нещо общо, нещо блестящо, удивителните й очи и разридания й шепот. Най-накрая вдигнах рамене в тъмното и си помислих, какви ли щуротии ще правя, когато порасна. Всички възрастни по един или друг начин са чудаци.

 

 

Следващата вечер мисис Кливити не можа да се отпусне на колене, за да надзърне под кревата. Тя се беше натъртила предишната вечер, когато ме отблъсна от кревата и се хвърли на пода.

— Днес потърси вместо мен — бавно каза тя, разтривайки коленете си. — Търси хубаво. О, Анна, моля те, търси хубаво!

Търсех с всички сили, без да зная какво търся.

— То трябва да бъде под кревата — говореше тя, притискайки коленете си с ръце и люлеейки се назад-напред. — Но не може да се каже сигурно. Възможно е той да се е изместил.

— Кой да се е изместил? — Запитах аз, клекнала до кревата.

Тя ме погледна с невиждащи очи.

— Пътят за там — каза тя. — Обратният път…

— Обратният? — Отново притиснах буза към пода. — Не, нищо не се вижда. Тъмнина и куфари.

— И нищо блестящо? Нищо? Нищичко… — Тя опита да зарови лице в коленете си, но пълнотата не й позволи и просто закри лицето си с ръце. Прието е да се мисли, че възрастните не плачат. Мисис Кливити сякаш и не плачеше, но когато протегна ръка към будилника, за да го навие, стори ми се, че дланта й е мокра.

Лежах в тъмното и чувствувах как кичур от косите й ме гъделичка по ръката, просната върху възглавницата. Може би е луда? Тръпка на ужас премина по гърба ми. Внимателно измъкнах ръката си. Как е възможно да се намери път отнякъде или за някъде под кревата? Дано час по-скоро мистър Кливити се върне и не ми трябват повече нито парите й, нито яйцата.

Около полунощ внезапно изплувах от съня си, без да зная какво ме е разбудило, но почувствувах, че мисис Кливити също не спи.

— Анна! — Тихият й глас сякаш беше изтъкан от светлина и сребро. — Анна…

— Ъхъ… — Промънках сънливо аз.

— Анна, случвало ли ти се е някога да си далеч от къщи?

Обърнах се към нея, мъчейки се да видя в тъмното дали наистина това е мисис Кливити. Гласът й така не приличаше на предишния…

— Да. Веднаж бях за цяла седмица при леля Кейт.

— Анна… — Не зная дали тя беше чула моя отговор; гласът й почти пееше. — Анна, била ли си някога в затвор?

— Не! Разбира се не! — Възмутено се отдръпнах. — Трябва да си много лош, за да попаднеш в затвора.

— О, не! Не! — Въздъхна тя. — Не затвор, Анна. Тъмница… тъмница… Товарът на плътта… Да си окован…

— Ах! — Казах аз, прекарвайки ръка по очите си. Тя призоваваше нещо, което се таеше дълбоко в мен и към което никой никога не беше се обръщал и аз нямах думи за него. — Това е като както вятърът гони облаците и луната надзърта през тях, и тревата нашепва край пътя, и дърветата се извисяват на своите стебла, сякаш въздушни балони, и Звездата влиза и казва „Ела“, а Земята ти вика „Остани“, и нещо в теб се опитва да си отиде и от това ти е мъчно… — Усещах крехката закръгленост на ребрата си под притиснатата до тях ръка. — Това е тъжно…

— О, Анна, Анна! — Мекият сребрист глас се прекъсна. — И ти чувствуваш същото, а нали принадлежиш към Този свят. Ние никога, никога…

Гласът й замлъкна и мисис Кливити се обърна на другата страна Когато заговори отново, гласът беше хрипкав и сякаш обвит в същата мъглива ципа, както и очите й.

— Събуди ли се Анна? Спи си, детето ми. Утрото е още далече.

Слушах тежкото й дишане, когато тя заспа. Най-после заспах и аз, мъчейки се да си представя как би изглеждала мисис Кливити, ако прилича на сребристия глас в тъмнината.

Сутринта преглъщах омлета и мислите ми се лутаха напред-назад, следвайки ритъма на челюстите. Какъв странен сън ми се беше присънил — ужким съм говорила с някого, който има сребрист глас. Говорила съм за чувствата, предизвикани от бягащите облаци и луната във ветровитата нощ. Но това не беше сън! Замрях с вдигната вилица. Поне не беше мой сън. Но как да науча това? Ако сте се присънили на някого, може ли този сън да бъде за вас действителност?

— Нима яйцето не е вкусно? — Мисис Кливити ме гледаше внимателно.

— Не, не! — Опитах се да преглътна набоденото на вилицата късче. — Мисис Кливити…

— Да? — Гласът й беше неясен и думите тежко се откъсваха от езика й.

— Защо ме питахте за тъмницата?

— Тъмницата? — Тя примига бавно. — Питала съм те за някаква тъмница?

— Някой ме питаше… Стори ми се… — промърморих аз, отново изпитвайки стеснение.

— Присънило ти се е. — Мисис Кливити сложи вилицата и ножа в своята чиния. — Всичко това само ти се е присънило.

 

 

Не бях сигурна дали вечерта си заслужава да ходя у мисис Кливити. Тази вечер трябваше да се върне нейният мъж. Но мисис Кливити ме посрещна приветливо.

— Не зная кога точно ще си дойде — каза тя. — Възможно е и чак сутринта. Ако се върне рано, ти ще успееш да си отидеш и нощуваш у вас и въпреки това ще си получиш своите десет цента.

— О, не — възразих аз, помнейки твърдо наставленията на Ма. — Не мога да взема парите, ако не нощувам тук.

— Те ще бъдат като подарък — поясни мисис Кливити.

Продължавахме да стоим една срещу друга, докато мълчанието помежду ни стана непоносимо.

— Преди — казах аз, хващайки се за вълшебната дума, с която ние подтиквахме Ма към разказване, — преди, когато сте били малки…

— Когато аз бях малка… — Мисис Кливити машинално потъркваше коленете си. — Друго Кога. Друго Къде.

— В тези стари времена — настоявах аз — всичко ли беше друго?

— Да.

Настаних се по-удобно, дочувайки присъщия за спомените тон.

— Когато човек е млад, той прави най-различни безумства. — Тя се облегна тежко на масата. — Правите онова, което не бива да се прави. Когато сте млади, рискувате. — Изтръпнах, когато тя се наведе внезапно през масата и ме хвана за ръцете. — Та аз съм млада! Три години не са вечност… Млада съм!

Измъкнах едната си ръка и се опитах да освободя другата от стоманените й пръсти.

— О! — Тя ме пусна. — Извини ме. Не исках да ти причиня болка.

Тя седна на мястото си и пооправи обърканата си къделя коси.

— Слушай — заговори ми тя и гласът й зазвъня като сребро. — Под цялата тази… под този товар съм предишната аз… Струваше ми се, че мога да свикна с всичко, нима можех да допусна, че те ще ме напъхат в такова… — Тя дръпна увисналата си рокля. — Не в роклята! — извика тя. — Роклята може да се махне. Но ето това… — Пръстите й се впиха в мекото рамо с такава сила, че нейната плът изскочи като тесто между тях. — Ето това… Ако знаех нещо за настройката — продължи тя, — струва ми се, че бих успяла да ги открия. Може би бих съумяла да ги извикам. Може би…

Рамената й се отпуснаха и клепките закриха угасналите очи.

— Всичко това ти се струва безмислено — бавно произнесе тя с предишния си хрипкав глас. — На теб бих ти се сторила стара дори Там. Тогава на нас ни се струваше, че това е най-добрият начин да прекараш отпуската си, а и освен това да помогнеш при изследванията. Но ние се озовахме в капан.

Тя започна да брои на пръсти, мърморейки на себе си:

— Три години Там, но тук… тридесет и осем… — Тя чертаеше по масата с дебелия си показалец, накланяйки се ниско към старата и изтрита мушама.

— Мисис Кливити! — В настъпилата тишина гласът ми изплаши само мене, но почувствувах онази възбуда, която понякога обхваща човек, когато играта внезапно става реалност. — Мисис Кливити, ако сте изгубили нещо, може би ще мога да го потърся вместо вас.

— Миналия път ти не го намери — каза тя.

— Какво не намерих?

Тя се изправи тежко от стола.

— Хайде да потърсим отново. Навсякъде. Те вероятно могат да намерят къщата.

— Но какво всъщност търсим? — залитах аз, започвайки да оглеждам наоколо.

— Ще научиш, когато видиш — отвърна тя.

Търсихме из цялата къща. Колко интересни неща имаше тук! Одеяла, цели и съвсем новички, дори едно запасно, което съвсем не им беше нужно. И кърпи, и хавлии в тон с тях. И чинии без пукнатини, и то всичките еднакви. И стъклени съдове — истински съдове, а не буркани. И книги. И пари. Шумящи новички банкноти в кутия в долното чекмедже на скрина и в кутия под пакет със запасни калъфки за възглавници. И дрехи, много, много дрехи. Вярно е, че всички бяха твърде големи за който и да е от нас, но моето опитно око вече виждаше как може да се преправи едно или друго, за да можем да се облечем като богаташи.

Отдъхнах си, когато най-сетне седнахме, гледайки се уморено една друга. Като си помислиш, че имат толкова много и все пак търсят още нещо! Времето беше вече доста напреднало и трябваше да лягаме, но след цялото това ровене ръцете ни бяха изцапани и кръстовете ни боляха.

Преди да си намъкна пижамата, изтичах в двора до банята, страхливо изплакнах ръцете си под душа и през цялото време, докато се връщах, ги тръсках, за да изсъхнат. Ето че бяхме преровили къщата от горе до долу, но никъде не намерихме онова, което търсеше мисис Кливити.

В спалнята започнах да шаря под кревата, за да си намеря пижамата, и отново ми се наложи да се просна по корем, за да достигна своето пакетче. В бъркотията го бяхме пъхнали между две картонени кутии. Изпълзях по-навътре под кревата и се опитах да отместя кутиите, за да измъкна пакета. Той се разкъса, от него падна пижамата, стиснах я с лакът и запълзях обратно.

И в този миг целият свят експлодира, превръщайки се в ярка светлина; той трептеше и пулсираше, плискаше сияния в заслепените ми очи, докато не се сетих да ги притворя и да видя под клепките си ярки петна.

След това направих усилие и отново отворих очи, но веднага се отвърнах и гледах с крайчеца на очите си, докато свикнах с блясъка.

Между кутиите се виждаше отвор, приличащ на прозорче, но съвсем, съвсем малко, което се отваряше в страна на чудесата, за която е просто невъзможно да се разкаже. Багри, за които няма име. Чувства, в сравнение с които лунната светлина през ветровита нощ изглежда като шепа прах. Почувствувах как, опарвайки очите ми, по страните ми потекоха сълзи — и досега не зная дали от блясъка, или от възторг. Примигах и гледах, гледах…

Там, в този блясък, се виждаха някакви фигурки. Те се очертаваха в прозорчето, канеха при себе си и ме викаха със сребристи сигнали и сребристи звуци.

„Мисис Кливити! — помислих си аз. — Нещо блестящо!“

Хвърлих още един дълъг поглед към сияйните фигурки и дърветата, които бяха като музика край пътя, и на тревата, сякаш вечерната песен на нашата трева, повявана от вятъра, — последен, последен поглед — и започнах да се измъквам навън.

С мъка се изправих, държейки здраво в ръце пижамата си.

— Мисис Кливити!

Тя седеше до масата, тежка като купчина тухли, и нейното отпуснато лице под разчорлените й коси беше твърде печално.

— Да, детенце.

Тя явно не чуваше дори собствения си глас.

— Там има нещо блестящо… — казах аз.

Тежката й глава бавно се вдигна и невиждащото й лице се обърна към мен.

— Какво е то, детенце?

Почувствувах, че пръстите ми се впиват в пижамата, жилите по шията ми се напрягат и под лъжичката ми нещо се сви.

— Нещо блестящо! — Струваше ми се, че крещя. Тя дори не мръдна. Хванах я за ръката и едва нея смъкнах от стола. — Нещо блестящо!

— Анна. — Тя се изправи. — Не бъди коравосърдечна.

Хванах края на покривката и бързо я отметнах. Светлината изскочи оттам като ветрило, плисна подобно на вода от маркуч върху тревата.

Тогава тя извика. С двете си длани тя закри тежкото си лице и извика:

— Лайолиен! То е тук! Бързо, по-бързо!

— Мистър Кливити го няма — напомних й аз. — Той още не се е върнал.

— Не мога без него! Лайолиен!

— Оставете му бележка! — извиках аз. — Когато сте вече там, ще успеете да направите така, че те да се върнат, а аз ще му покажа къде е то!

Възбуждението ми прехвърли границите на играта и всичко стана по-реално от самата реалност.

След това по-бързо, отколкото можеше да се очаква от нея, тя грабна молив и хартия и почна бързо да пише на края на масата, докато аз все още държах края на покривката. Но аз паднах на колене. След това легнах и отново запълзях под кревата. Насищах погледа си с блясъка и красотата и виждах всичко така ясно и с неопетнена чистота. Микроскопичният пейзаж приличаше на сцена, създадена за вълшебна приказка — такава малка-малка, такава прелестна…

А след това мисис Кливити ме дръпна за крака и аз изпълзях обратно — неохотно и без да откъсвам поглед от яркото квадратче дотогава, докато падналата покривка не го закри от погледа ми. Мисис Кливити, пухтейки тежко, се пъхаше под кревата и едрата й тромава фигура дюйм след дюйм се вмъкваше все по-навътре.

Тя пълзеше и пълзеше, докато се опря в стената и аз знаех, че сега тя трябва да се вмъкне в този блясък и лицето, главата и раменете й стават малки и прелестни, както и нейният сребрист глас. Но всичко останало си оставаше голямо и тромаво и тя напомняше пеперуда, която се измъква от пашкула си.

Най-накрая изпод кревата останаха да стърчат само краката й. Те ритаха и се мятаха, но без какъвто и да е успех. Тогава приседнах на пода, опрях стъпалата си в нейните стъпала, а гърба — в скрина и започнах да тласкам мисис Кливити напред. И тласках и тласках, докато внезапно нещо се поддаде, изчезна и краката ми паднаха на пода.

Видях, че изпод кревата с муцуните си един към друг едва се подават черните и износени старомодни пантофи на мисис Кливити. Грабнах ги и кой знае защо ми се приплака. Евтините й памучни чорапи така си и останаха в пантофите.

Бавно измъкнах изпод кревата всички дрехи на мисис Кливити. Те се държаха около тънката ципа на хвърлената от мисис Кливити кожа, сива и безжизнена, по която се виждаше къде преди са се намирали ръцете, лицето и мътните й очи.

Изпуснах дрехите на пода и седнах, държейки в ръце единият й пантоф.

Вратата хлопна и на прага се появи побелелият, стар и сбръчкан мистър Кливити.

— Здравей, детенце — каза той. — Къде е жена ми?

— Отиде, си — отвърнах аз, без да го гледам. — Тя ви остави бележка на масата.

— Заминала… — Тази дума сякаш замръзна във въздуха, докато той четеше бележката.

Трепкайки, бележката падна на пода, когато мистър Кливити измъкна едно от чекмеджетата на скрина и извади оттам пълни шепи с нещо като ролки. След това, както си беше, направо се гмурна под кревата, като силно и вероятно болезнено си удари лактите. Той направи само едно-две усилия и ето че неговите обувки също паднаха безжизнено на пода, отскачайки една от друга.

Измъкнах обвивката му изпод кревата и сама пропълзях там. Видях мъничката картина в рамка — ярка, ярка, но толкова малка!

Допълзях по-близо, знаейки, че не мога да попадна там. Пред мен се виеше микроскопичен и така красив път и се виждаше пейзажът и хората — смеещи се и радостни хора, обкръжили двете фигурки на юноша и девойка — сребристи, млади и прелестни. Те нещо възклицаваха с тънки гласчета и танцуваха от радост. Момичето ми изпрати въздушна целувка и всички те се обърнаха и затичаха по виещия се в далечината бял път.

Рамката започна да се стеснява, все по-бързо и по-бързо… Ето че се превърна в блестящо петънце, а след това премигна и изчезна.

Някак си изведнаж къщата опустя и стана студена. Сякаш не беше имало никаква възбуда. Нищо не изглеждаше повече истинско. Някак си изведнаж беглият ми спомен за омлета ме изплаши. Изведнаж си спомних и промълвих жално:

— А моите пари за закуска!

С мъка се изправих на крака, осуках дрехите на мисис Кливити в безформена топка, след това опаковах пижамата си и се протегнах през масата за пуловера. И тогава видях хартията и на нея своето име. Грабнах листчето и прочетох:

Всичко, което е в този дом, е наше и сега принадлежи на Анна, съседката отсреща в двора, на момиченцето, което идваше да нощува с мен.

АЛВАРИ КЛИВИТИ

Вдигнах очи и огледах стаята. Всичко това мое? Всичко това на нас? Всички тези богатства и чудеса, и хубави вещи? Всичко? И кутията в долното чекмедже на скрина? Така беше написано в бележката и никой няма да успее да ни го отнеме.

Изненада и възторг изпълваха гърдите ми, когато, стъпвайки внимателно, обикалях стаите и оглеждах всичко, без да отварям вратичките и долапите. Спрях пред котлона, погледнах висящия над него тиган и след това отворих шкафа. Там върху полицата имаше кесия с яйца. Като се огледах виновно, протегнах към нея ръце.

И изведнъж възторгът угасна. Хвърлих се обратно към кревата, отхвърлих покривката, паднах на колене и заудрях с юмруци по края на кревата. След това отпуснах глава върху стиснатите си ръце така, че кокалчетата се впиха в челото ми болезнено. А след това отпуснах ръце и главата ми клюмна.

Най-накрая бавно станах, взех бележката от масата, пъхнах пакета с пижамата под мишница и взех яйцата от шкафа. Загасих всички лампи и излязох.

Препъвайки се, вървях в тъмното по познатия ми двор, чувствувайки как по бузите ми се стичат сълзи. Не зная защо съм плакала — най-вероятно, защото съм тъгувала за блясъка, който, както знаех, никога повече нямаше да видя, и още, защото никога нямаше да мога да разкажа на Ма цялата истина за станалото.

След това попаднах в ивицата от слаба светлина, идваща от нашата врата, влязох и се натъкнах на изумената Ма и закрещях — шепнешком, тъй като малките вече спяха:

— Ма! Ма! Познай какво стана!