Серия
Патрул във времето (3)
Оригинално заглавие
Gibraltar Falls, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 24-25/1979 г.


Базата на Патрула на времето беше построена само за стотина години, колкото щеше да продължи преливането. През този период малко хора — с изключение на специалистите и поддържащия персонал — оставаха за дълго време в нея. Затова тя се състоеше само от едно бюро и две служебни сгради, залутани сред обширните земи.

Доколкото Том Номура си спомняше, южният край на Иберия беше още по-стръмен, отколкото пет и половина милиона години преди раждането му. Хълмовете се издигаха на север и внезапно се превръщаха в ниски планини, които закриваха небето, обсипани с каньони, в чиито дълбини сенките ставаха синкави. Районът беше сух, тук зимните валежи бяха кратки, но буйни, а през лятото реките се превръщаха в поточета и обгаряната от слънцето трева пожълтяваше. Дърветата и храстите растяха отделно — бодливи дръвчета, мимози, акации, борове, алое; в близост до големите локви се издигаха палми, растеше папрат и салеп.

Имаше и животни. Соколи и лешояди непрекъснато летяха в този безоблачен рай. Тревопасните смесваха стадата си; сред многобройните животински раси имаше понита с нашарена на ивици кожа, примитивни носорози, прародители на жирафа, напомнящи антилопите окапи, понякога мастодонти — с червеникава козина и впечатляващи бивни — или особени слонове. Сред хищниците и лешоядите се срещаха големи котки, хиени, както и големи маймуни, които понякога ходеха изправени на задните си крайници. Мравуняците достигаха височина до два метра. Съселите свиреха.

Мейнс Евърард се загледа за миг в Том Номура и Фелис а Рах преди да се усмихне и да заяви:

— Не, благодаря, днес само ще обследвам местността. Забавлявайте се добре.

Дали погледът на този едър, склонен към мръщене мъж с прегърбен нос се бе поспрял върху Номура? Том не можеше да го потвърди. Произхождаха от една и съща среда и страна. Фактът, че Евърард беше вербуван в Ню Йорк през 1954 г., а Номура в Сан Франциско през 1972 г. не създаваше почти никаква разлика между тях. Всъщност вълненията, присъщи на това поколение, не бяха нищо в сравнение с онова, което се бе случило преди и което щеше да се случи по-късно.

На двадесет и пет години Номура току-що бе завършил университет. Евърард не бе уточнил от колко време пътешествува през историята на света; а това не можеше да се отгатне поради лечението за дълголетие, на което Патрулът подлагаше своите членове. Номура смяташе, че агентът на разположение притежава толкова дълбок опит за съществуването, че му бе станал по-чужд от Фелис, която се бе родила две хилядолетия след тях.

— В такъв случай да вървим — каза тя.

Макар да се бе изразила рязко, Номура помисли, че гласът й притежаваше звуковете на темпоралния език.

Напуснаха верандата и прекосиха двора. Други членове на Патрула ги поздравяваха със сърдечност, предназначена по-специално за младата жена. Номура одобряваше. Тя беше едра и млада; гърбавата форма на носа се смекчаваше от огромните зелени очи, подвижната уста и изключително блестящата червеникаво-кафява коса, макар последната да беше подстригана до нивото на ушите. Традиционните груби ботуши и сиво манто не изменяха силуета и плавната й походка. Номура съзнаваше, че той притежава приятна външност — набито, но подвижно тяло, лице с изпъкнали скули и правилни черти, мургава кожа — и въпреки това се чувствуваше напълно смутен.

— Как — питаше се той, — как един наскоро прикрепен към Патрула член, неизбран за полицейски задачи, а прост естественик, ще се осмели да признае на аристократка от първия матриархат, че е влюбен в нея?

Бученето, което продължаваше да изпълва въздуха въпреки отдалечеността на водопадите, му напомняше за концертите. Дали си въобразяваше, или наистина усещаше едно непрекъсващо трептене, което пронизваше земята, за да достигне до костите му?

Фелис отвори вратата на един хангар. Вътре бяха наредени няколко превозни средства; те наподобяваха двуместни мотоциклети без колела, задвижваха се чрез антигравитация и притежаваха преимуществото, че могат да преминават през няколко хиляди години. (Тези машини и пилотите им бяха превозени до тук с мощни кораби.) Машината на Фелис беше отрупана със записващи устройства. Той не бе успял да й обърне внимание, че машината е претоварена и знаеше, че никога няма да му прости, ако се намеси в неща, които не го засягат. Поканата му към Евърард — най-висшия офицер в базата, макар и неслужебно — да се присъедини към тях за деня, беше отправена само с надеждата, че той ще забележи претоварването и ще й нареди да прехвърли част от устройствата на помощника си.

Тя скочи на седалката.

— Да вървим — нареди тя. — Времето вече доста напредна.

Той се настани в своята машина и докосна органите за управление. Двамата се устремиха навън, към небето. На височината, предпочитана за полет от орлите, престанаха да се изкачват и поеха на юг, където реката Океан се изливаше в „средата на света“.

На хоризонта се появиха завеси мъгла, закачени за небето, образуваха посребрени облаци, които се открояваха върху яркосиния фон. С приближаването им те се забулваха във висините.

По-нататък сивият свят се въртеше във вихър разтърсван от бученето, горчив по устните на хората, докато водата преливаше през скалите, за да потъне в калта. Студената, солена мъгла беше толкова гъста, че беше непредпазливо да се вдишва повече от няколко минути.

От високо панорамата беше още по-зловеща. Оттам се виждаше краят на една геологическа ера. В течение на милион и половина години средиземноморският басейн бе представлявал пустиня; сега Херкулесовите стълбове се бяха разтворили и Атлантическият океан се изливаше в него.

Духан от вятъра на полета, Номура се вгледа през разбунената безкрайност, нашарена с разноцветна пяна. Различаваше теченията, които се отправяха към новата пукнатина, разделила Африка и Европа. В това място те се сблъскваха, завъртаха се в бяло-зелен хаос, чиято свирепост отекваше от земята до небето и обратно, разрушаваше скалистите брегове, заливаше долините и покриваше с пяна не само брега, но и сушата на няколко километра от него. Пристигна един прилив, побелял от ярост, с изумрудни светкавици; образува стена от 12 километра между континентите и бученето. Водният прах се издигна във въздуха и закри последващите приливи, предизвикани от разбеснялата се вода.

През облаците се промъкваха дъги. На това разстояние шумът сякаш беше от огромна мелница, която работи на пълни обороти. Благодарение на приемника си Номура чу ясно гласа на Фелис; младата жена спря машината си и вдигна ръка.

— Спрете! Искам да направя още няколко записа на данни, преди да продължим.

— Не са ли вече достатъчно? — запита той.

— Как може да ви омръзне чудото — забеляза тя нежно.

Сърцето му подскочи.

Това не е жена-войник, която иска да направи впечатление на подчинените си. Въпреки младостта и вида й това не й подхождаше. Когато работеше, тя познаваше страха, красотата…

Той се усмихна на себе си: „Ще се промени!“

В крайна сметка нейната задача се състоеше в това да направи сетивен запис на събитията, от началото им до деня, в който след стотина години басейнът щеше да се запълни от спокойно море, за да позволи на Одисей да плава мирно по него. Това щеше да отнеме няколко месеца от живота й (и от моя). Всички членове на Патрула желаеха да участвуват в това необичайно събитие; стремежът към приключения беше едва ли не необходимо условие, за да попаднеш в него. Но беше невъзможно много хора да се спуснат толкова далеч, да се съберат в толкова ограничен период от време. Голям беше броят на ония, които трябваше да изживеят тези събития по записи. Всъщност ръководителите предпочитаха на тяхно място да изпращат заслужили артисти.

Номура си спомни колко се изненада, когато бе назначен за помощник на Фелис. При малкото хора, с които разполагаше, Патрулът притежаваше ли средствата да използува артисти?

След като бе отговорил на едно тайнствено съобщение, той бе преминал през няколко досадни изпитания, преди да го въведат в тайните на пътуванията във времето. Беше задал въпроса, дали е възможна полицейската и спасителната работа, и му бяха отвърнали утвърдително. Той разбираше нуждата от административен персонал, от резиденти-историографи, антрополози и, разбира се, от естественици като него. През няколкото седмици на съвместната им работа Фелис бе убедила Номура в също така наложителната необходимост и от няколко артисти. Човек не живее само с хляб, пушки, оръжия и други стоки.

Тя постави уреда на мястото му.

— Елате — нареди тя.

Докато се отправяше на изток, косите й се закачиха в един слънчев лъч и заблестяха. Той се отправи след нея, онемял от възхищение.

Басейнът на Средиземно море достигаше дълбочина от десет хиляди стъпки под морското равнище. Потокът бе образувал проток, широк петдесет мили. Обемът му беше десет хиляди кубически мили годишно, или сто пъти колкото на водопада Виктория и хиляда пъти колкото Ниагарския водопад.

Това бяха цифрите. Действителността представляваше бяла водна фурия, обвита във воден прах, която разсичаше сушата и караше планините да треперят. Хората можеха да виждат, да чуват, да усещат това чудо; те не можеха да си го въобразят.

Когато протокът се разшири, водният приток се успокои, като се оцвети в някакъв едновременно зеленикав и черен оттенък. Водният прах се слегна и подобно на кораби, издигащи се сред огромни вълни, се появиха островите; а на брега животът можеше да започне отново. Естествено, повечето от тези острови щяха да се запознаят с ерозията още преди края на века, а голяма част от живота по тях щеше да загине, жертва на метеорологичните промени. Защото събитията щяха да прехвърлят планетата от епохата на миоцена в периода на плиоцена.

Докато продължаваше да се движи, шумът, който Номура чуваше, не започна да отслабва, а точно обратното. Макар в това място течението да не беше толкова силно, той се отправяше към някакъв грохот, който непрестанно се засилваше, докато небето се превърна в гърмяща камбана. Разпозна един нос, чиито останки един ден щяха да носят името Гибралтар. Наблизо водопад с широчина двадесетина мили се спускаше почти до половината от цялата дълбочина.

Водите се изливаха през ръба на бездната с объркваща лекота. Зеленият им цвят контрастираше с мрачните скали и тъмната трева на континентите. От гребените на вълните извираше светлина. В дъното непрестанният вятър въртеше друг бял облак. Зад него се разстилаше синя покривка — езеро, от чиито брегове реките прорязваха каньони през прашните вихри на пламтящата земя, която превръщаха в море.

Рев, бучене, врява.

Фелис отново остави скутера си да планира. Номура я настигна, за да бъде до нея. Летяха на голяма височина; въздухът край тях беше леден.

— Днес — подхвана тя — искам да изпитам всички възможни чувства най-пълно. Ще се насоча към връхната точка, като записвам, а след това ще се спусна отново.

— Не се доближавайте много — препоръча й той.

— Сама ще определя… — засегна се тя.

— Да не помислите, че искам да ви нареждам. Смятайте забележката ми за съвет.

Номура се намръщи; думите му не бяха напълно уместни.

— Моля ви да бъдете внимателна. Вие сте ми скъпа.

Тя му се усмихна, после се наведе, доколкото й позволяваше коланът за сигурност, за да докосне ръката му.

— Благодаря, Том.

След няколко секунди лицето й придоби сериозно изражение.

— Мъже като вас ме карат да разбирам какво липсва във времето, от което идвам.

Тя често говореше с него мило; всъщност при повечето им разговори. Запита се дали не се бе влюбил в нея, когато бе забелязал многократните й усилия да се отнася с него като с равен. За нея това не бе лесно, тъй като също като него и тя току-що бе постъпила в Патрула — не й беше лесно, както не беше лесно и на мъжете, дошли от други епохи, да повярват дълбоко в себе си, че тя е също така добре квалифицирана като тях и че има правото да го докаже.

Тя не можа да остане дълго време сериозна.

— Елате — подкани го, — бързо! Водопадът няма да живее двадесет години!

Тя включи двигателя на машината си. Той спусна стъклото на шлема си и я последва. На неговата машина бяха лентите, електрическите клетки и другите неща, необходими за експериментите.

— Бъдете предпазлива — замоли я той, — бъдете предпазлива, мила.

Тя го бе изпреварила значително. Виждаше я да лети като комета, като подвижно, бързо водно конче; виждаше я как лети през дълбоката една миля пропаст. Шумът го застигна: черепът му беше готов за деня на последния съд.

На няколко метра от повърхността на водата тя насочи машината си към празното пространство. Главата й беше затворена в шлем със стъкло, ръцете й играеха по пулта за управление, а колената й направляваха летателния апарат. Водният прах започна да замъглява стъклото на Номура. Той задействува почистващата система. Попадна в развихрената стихия; двигателят му започна да се задавя. Боляха го тъпанчетата на ушите, предпазени от шума, но не и от промените на налягането.

Той се доближаваше до Фелис, когато нейната машина се обърна. Видя я да се завърта и да се удря в зелената безбрежност, преди да бъде погълната.

Сред трясъците на бурята не се чу, че вика.

Номура натисна докрай лоста за скорост и се втурна след нея. Дали слепият инстинкт го изхвърли да се завърти още веднъж в далечината в мига, когато водопадът щеше да го погълне и него? Тя не се виждаше. Съществуваше само водната стена ръмженето на облаците и най-отгоре безмилостното синьо спокойствие, шумът, който сякаш искаше да строши челюстите му, студът, влагата, солта върху устните му, която имаше вкуса на сълзите.

Отправи се да търси помощ.

Навън настъпваше лъчисто пладне. Земята сякаш беше обезцветена; оставаше неподвижна и безжизнена с изключение на една мършава птица. На това разстояние само водопадите се дочуваха все още.

Почукването на вратата накара Номура да скочи от леглото. Изръмжа шумно, импулсивно:

— Влезте, моля.

Евърард влезе в стаята. Въпреки климатичната инсталация на места дрехите му бяха просмукани от пот. Дъвчеше загасналата си лула и беше присвил рамене.

— Е и? — запита Номура.

— Нищо, както се опасявах. Не се е завърнала при своите.

Номура се отпусна върху един стол и се загледа пред себе си.

— Сигурни ли сте?

Евърард седна на леглото, което пропука под тежестта му.

— Да. Капсулата със съобщението току-що пристигна. В отговор на искането ми за сведения и т.н. отговарят, че агент Фелис а Рах не се е завърнала в местожителството си след мисията й в Гибралтар. Нямат никакви сведения за нея.

— В никоя епоха?

— Никой освен може би Данелиените не регистрира придвижването на агентите във времето и пространството.

— В такъв случай запитайте Данелиените.

— Смятате ли, че ще отговорят? — отвърна Евърард. — Шампионите от далечното бъдеще, които са основали Патрула!

Той удари по коляното си с едрия си юмрук.

— И не ми казвайте, че ние, обикновените смъртни, можем по-добре да ги наблюдаваме, ако пожелаем. Познавате ли бъдещето си, синко? Това не ви интересува и толкова.

Тонът му се смекчи. Повъртя лулата в ръката си и каза спокойно:

— Ако живеем достатъчно дълго, надживяваме онези, с които се занимаваме. Това е общата съдба на всички хора. Нашият Патрул няма никакви предимства пред другите. Съжалявам само, че трябваше да го разберете толкова рано.

— Моята личност няма никакво значение! — възкликна Номура. — Да говорим за нея.

— Аз размислих… по тази случка. Аеродинамичните явления в зоната на водопадите са изключително сложни, което не е никак изненадващо. Тъй като е била претоварена, нейната машина е била още по-трудно управляема. Въздушна яма, някаква неизправност, нещо подобно е станало причина внезапно да бъде увлечена от течението.

Номура кършеше пръсти.

— А аз бях натоварен да я наблюдавам.

Евърард поклати глава.

— Излишно е да се смятате за виновен. Вие бяхте само неин помощник. Тя е трябвало да бъде по-предпазлива.

— Но, по дяволите, ние все още можем да я спасим. Защо не ми разрешавате? — извика Номура гневно.

— Достатъчно — заповяда Евърард, — достатъчно! Никога не ми разправяйте, че няколко членове на Патрула биха могли да се върнат назад във времето, да я подхванат с помощта на лъчи и да я измъкнат от бездната; тогава аз бих могъл чрез моето предишно „аз“ да я предупредя. Това не е ставало, следователно няма и да стане. Такова нещо не трябва да става. Защото миналото се изменя, щом като ние го превърнем в настояще с машините си. Но ако някой смъртен придобие такава власт, къде ще спре промяната? Ще започнем, като спасим едно щастливо младо момиче; ще продължим с опит да спасим Линкълн, но някой друг ще се опита да спаси Конфедерацията. Не, по отношение на времето не може да се има доверие на никого. Патрулът съществува, за да наблюдава действителността. Неговите членове не могат да нарушат този принцип.

— Извинете ме — промърмори Номура.

— Няма нищо, Том.

— Не, аз… аз си мислех… Когато видях да изчезва, първата ми мисъл беше, че можем да организираме спасителна група, веднага да се върнем на място и да я извлечем…

— Напълно разбираема мисъл за новак. Старите навици на мисълта са упорити. В действителност опитът за спасение е невъзможен, защото е прекалено опасен. Освен това смятам, че едва ли щяха да ни го разрешат. Не можем да си позволим да изгубим и други хора. Регистрираните данни сочат всъщност, че подобна експедиция би била обречена предварително.

— Значи няма никаква надежда?

— Поне аз не виждам никаква възможност. Успокойте се, Том — отвърна Евърард с лека въздишка. Поколеба се. — Мога ли да направя нещо за вас?

— Не — с мъка проговори Номура. — Можете само да ме оставите сам.

— Разбира се. — Евърард стана. — Не само вие я ценяхте — прибави той, преди да излезе.

Когато вратата се затвори зад него, шумът от водопадите се засили. Номура се взираше в пространството. Слънцето вече не беше в зенита си; започваше твърде бавно да се накланя към залеза.

„Трябваше веднага да я последвам. И да рискувам живота си. Защо не я придружих в смъртта? Не, безсмислено е. Двама мъртви не правят един жив. Не можех да я спася; нямах на разположение необходимите съоръжения — най-доброто решение беше да потърся помощ. Уви, отказаха ми всяка помощ — дали хората, или съдбата, каква е разликата? — и тя бе погълната. Течението я отвлече в дъното на бездната. Тя е изпитала ужас за миг, преди да изпадне в безсъзнание. След това е била натрошена, начупена, накъсана и парчетата от костите й са се пръснали по дъното на море, върху което аз като младеж ще плавам през ваканциите, без да зная, че съществува Патрул на времето, и без да подозирам, че е съществувала Фелис. О, господи, искам прахът ми да се присъедини към нейния пет милиона и половина години преди този ден!“

Далечна канонада разтърси въздуха, потрепераха земята и подът. Несъмнено купчина скали бяха паднали във водата. Тя би пожелала да запише подобна сцена.

— Би пожелала? — викна Номура, като скочи от стола.

Почвата продължаваше да вибрира под краката му.

— Ще я запише!

Би трябвало да се посъветва с Евърард, но го беше страх — може би напразно поради мъката и липсата на опит, — че ще му откажат разрешение за излизане. Изкачи се по стълбището.

Би трябвало да си почине няколко дена, но се опасяваше, че поведението му ще го издаде. Стимулираща таблетка щеше да замени природата!

Би трябвало да провери теглещото съоръжение, вместо да го натика в багажника на машината.

Когато задействува двигателя, един член на Патрула го видя и го попита къде отива.

— На разходка — отвърна Номура.

Другият му кимна сърдечно. Несъмнено той не знаеше, че се бе загубила една любов. Във всеки случай загубата на другар и без това беше достатъчно тъжна. Номура предпазливо се отправи най-напред на север, преди да свърне към водопадите.

Вгледа се към хоризонта вляво, после вдясно. Тук, на половин път до стъкления бряг с изумруден цвят, истинската закръгленост на Земята закриваше края му. После, когато навлезе в облаците пяна, белотата го обгърна, разбунена и щипеща белота.

Стъклото на шлема му оставаше чисто, но зрението му се смущаваше от безбрежността. Шлемът предпазваше ушите му, но беше безсилен да го изолира от бурята, която караше да скърцат зъбите, сърцето и скелетът му. Ветровете се въртяха и го удряха, машината му сякаш се препъваше, той трябваше да се бори, за да запази управлението й. Трябваше да улови точния миг…

Назад, напред, скачаше през времето, нагласяваше скалите, докосваше главния прекъсвач, виждаше неясно собствената си фигура в мъглата и поглеждаше към слънцето — то се издигаше все по-високо, докато достигна точния миг.

Две еднакви светлинки твърде високо… Видя едната да пронизва мъглата и да се спуска, докато втората продължаваше да лети, преди да изчезне. Пилотът не го бе видял; не бе видял, че той се крие в ледената, солена мъгла. Присъствието му не бе предвидено от никаква програма.

Той се придвижи напред. Беше се въоръжил с търпение. Можеше да пътува твърде дълго време, ако това беше необходимо, за да я намери. Страхът от смъртта, дори фактът, че тя би могла да е мъртва, когато я намери, бяха само някакви смътни спомени. Беше се превърнал в жертва на елементарните сили. Беше воля, която летеше.

Надвисна на един метър над водата. Пориви на вятъра се опитваха да го всмучат също както бяха погълнали Фелис. Но той беше винаги готов да им се противопостави — въртеше се, връщаше се назад във времето и в пространството, търсеше по цялото протежение на водопадите онзи миг, в който Фелис щеше да бъде все още жива.

Не обръщаше никакво внимание на другите аспекти на личността си. Това бяха обикновени етапи, през които бе минал или му предстоеше да мине.

Ето!

Тъмният, отпуснат силует се преметна близо до него под вълните, тръгнал по пътя към гибелта. Той завъртя един лост. Един теглещ лъч се закрепи за другата машина. Обърна и се опита да я извлече. Уви, не беше по силите му да освободи такава огромна маса. Течението я отвличаше, когато пристигна помощ. Две машини, три, четири, всички затеглиха заедно, за да спасят Фелис. Тя беше отпусната върху седлото, изтощена. Той не се отправи веднага към нея. Най-напред се върна назад във времето, за да бъде нейният спасител и да й принадлежи.

Когато най-после останаха сами сред мъглите и бурите, тя се отпусна в ръцете му; искаше му се да прогори дупка в небето, за да намери спокойно място на брега, където да се погрижи за нея. Тя се събуди, очите й премигаха, преди да се разтворят напълно, и миг по-късно му се усмихна. Той избухна в ридания.

Край тях океанът продължаваше да реве.

Залезът на слънцето, в който ги бе отвел Номура, не бе записан никъде. Той позлатяваше земята и сигурно бе подпалил водопадите. Тяхната песен отекна под вечерницата.

Фелис постави възглавници в края на леглото и се облегна. Като си почиваше отпусната, каза на Евърард:

— Ако отправите обвинение срещу него, защото е нарушил правилника или защото според вашите глупави мъжки критерии е постъпил неправилно, аз ще дам оставката си от вашия Патрул!

— О, не!

Старият мъж вдигна ръка, за да отклони всяко нападение.

— Моля ви, лъжете се. Исках само да ви накарам да разберете, че се намираме в деликатно положение.

— Как? — попита Номура от стола, където беше седнал и държеше ръката на Фелис. — Не ми бе предадена никаква заповед, с която да се забранява тази експедиция. Верно е, че агентите трябва да се пазят сами, доколкото това е възможно, защото те са полезни за Патрула! Но по същата логика може да се смята, че е не по-малко ценно да се спаси друг живот!

— Вярно е.

Евърард крачеше из стаята. Над гърма на вълните се чуваше тъпият шум от ботушите му.

— Никой не упреква успеха, дори и в по-строга организация от нашата. Напротив, Том, инициативата, която проявихте днес, позволява да се мисли, че ви предстои бляскаво бъдеще, повярвайте ми.

Той се усмихна със стисната в зъбите лула.

— От друга страна, ще простите на стар войник като мен, че преждевременно е предвидил неуспех. — Лицето му потъмня. — Видял съм толкова загубени каузи! — Спря, изгледа ги и заяви: — За съжаление не можем да приемем привидения. Фелис а Рах е обявена за изчезнала завинаги.

Те стиснаха по-силно ръцете си. Евърард им се усмихна — изкривена усмивка, но все пак усмивка, — преди да продължи:

— Не се безпокойте. Том. Преди малко се питахте защо ние, обикновените хора, не наблюдаваме по-внимателно постъпките на нашите подобни. Сега разбирате ли? Фелис а Рах никога не се е върнала в базата си. Може би тя е избягала до старата си резиденция, това е възможно, но ние никога не питаме официално нашите агенти как прекарват отпуските си. — Той въздъхна. — Що се отнася до по-нататъшната й кариера, тя винаги може да промени самоличността си и да поиска да я преместят в друг генерален щаб; всеки офицер би одобрил подобна инициатива. И аз на първо място. Ние в Патрула сме твърде либерални. Невъзможно е да се постъпва по друг начин.

Номура разбра и потръпна.

Фелис го върна към действителността.

— Каква мога да стана? — попита тя.

Той се възползува веднага от възможността.

— Ами — отвърна той с едновременно важен и весел глас — защо не госпожа Томас Номура?

Край