Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Псовая охота, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Dave (2014 г.)

Публикувано в списане „Наука и техника“, брой 37-38/1974 г.

История

  1. — Добавяне

Именно поради неговата мечтателност сега аз нямам, не ми остана нищо, та дори ако не снимка, то поне свидетелство — все пак някой би се заинтересувал, без непременно винаги да подозира фалшификация във всичко и всички да смята за фалшификатори. Друго нещо би било, ако вместо да твърдя, че съм видял, да мога да покажа снимка. Но тази снимка не е у мен. Той именно поради това не ми я даде, защото смяташе, че тя не доказва и не потвърждава неговото откритие. „Всеки — каза той — ще твърди, че е преснета от списание или е кадър от филм, а може би от телевизионно предаване.“

Тук се намира един от крайъгълните камъни на неговата мечтателност: на никого не можеш да докажеш онова, което той не иска да знае, да приеме, да изповядва. Особено пък нещо необичайно, нещо необикновено. „Винаги — твърдеше той — ще сведат нещата до азбучните истини и хич няма да се развълнуват, а ти ще се възмущаваш и няма да спиш през нощта.“ Но той си спеше и пращеше от здраве. Само гдето е неизвестно къде се намира сега. Изчезна. И излиза, че е изчезнал поради своите опити.

Опити, опити. Той твърдеше, че това са опити, а според мен всичко беше най-обикновено пъплене по неговата част от обществената градина. „Виждаш ли — казваше той, — дори на теб не мога да докажа, че това са опити. Ако бих отглеждал салата с корените нагоре и цвекло с листата надолу, ти би повярвал, защото това е азбучно!“ А всъщност единственото, което правеше, е да копне почвата, да попипа растенията и да се оглежда наоколо, без инструменти и без прибори: в природата има всичко, тя всичко създава без помощта на никаква техника. „Защо тогава — отвръщам му аз, — за да отгледаш най-природното, житен клас например, ти е необходим плуг, трактор…“ Той обаче не спори, усмихва се леко и само понякога ще покаже в някоя книжка или списание публикация, разказваща, че някъде си прибрали огромен урожай, а не орали, а на друго място — дори не засели. „Само на сакатия му е необходима такава грубост като патерицата — казваше той, — а природата се ориентира нормално.“

Понякога, като го хванеше неговата мания, не беше възможно да се измъкнеш за нищо на света: кажи ми какво няма в природата? Нещо, което да го има в техниката, а в природата липсва? Каквото и да споменеш, веднага те срязва и намира в природата аналог. Според него излизаше, че съвременната техника е пълна грубост и макар да е сложна и прецизна, по своя подход е примитивна. Съвършенство и прецизност са лостът и скрипецът. Това са естествени неща — пъхнеш под камъка лоста и го преместиш, прехвърлиш през гредата въже и вдигаш тежестта. Призоваваше да се търсят други пътища и сочеше като пример слънчевите батерии. Прощаваше им дори тяхната сложност: вършат си работата без грубости. Ние сме точно като мечката, която искала да убие мухата върху челото на заспалия си приятел. Ще загинем, ако не се научим да работим без грубости. Не е възможно кравата да не може да дава мляко, без да се стиска вимето й. Би трябвало да се направи опит кравата да се дресира или да се намери някакъв друг подход, но не и да се включва към нея машина. Така ние ще стигнем до това и за себе си да създаваме дъвкателни… та нали, пфу, вече има мелачки на месо! Та ще започнем да изобретяваме гълтателни машини, защото например в Космоса не може да се гълта. Още не са ли ви изпратили реклама за гълтател „Ряжка“? Записвайте се, за да получите автомигатели „Ветрилооко“. Мечки!

И така, друг подход. Оттук и опитите, и мечтателността. Мечтателността си той трактуваше по следния начин. Разказваше как веднъж като дете заварил дядо си в градината с фиданка и лопата в ръце. Дядото дълго стоял, без да помръдне. „Какво чакаш, дядо?“ — „Нищо не чакам, а мечтая къде да посадя ябълката“ — отвърнал дядо му. След това посадил ябълката и тя досега си била цяла и невредима, не измръзнала, не изсъхнала и давала най-добрите ябълки в целия район. И ето че у него се утвърдило това тълкуване на мечтаенето. Съзерцание дотогава, докато решението не узрее от само себе си. Според мен — чисто бездействие. „Правилно — отвръщаше той, — нищо не правя, защото не зная как, не зная как бих могъл да направя нещо по друг начин, а всъщност нещото се получава, тъй като без да правя каквото и да било, все пак правя опити. В природата нищото е всичко. Вземи например радиото. То ужким не е съществувало. Но ето че го изобретили, по-точно казано, попаднали на него, и тръгнало, завъртяло се, започнало грубостите по линията на усложненията и преусложненията. Виж само радиоприемниците — какво не е натъпкано в тях. Природата пък винаги е пращяла от радиовълни, размахвала ги е като опашка и като грива, и то на хиляди, на милиони, и то не километри, а парсеци! Междугалактически приемници-предаватели безплатно и без грубости, от една страна, и анодчета и катодчета, от друга. Ева! Ти си мислиш, че в природата няма телевизия? Има и телевизия. Има.“

На това място той започва да повтаря безкрайно: има и телевизия, има и телевизия, а очите му почти се обърнаха, остана само едно крайче в дъгите на очните ябълки, и то бяло. После си призна, че именно в този момент го осенило как да осъществи опит от втора категория. Онези опити, които за мен въобще не бяха никакви опити, той отнасяше към низшата, първа категория.

Аз на свой ред, разбира се, не придадох никакво значение нито на категориите, нито на разсъжденията му, само това неочаквано обръщане на очите ме наостри. Макар че мнозина, като се замислят, също понякога си обръщат очите. Аз просто не бях забелязвал до този момент такава проява у него, или той беше си обърнал тогава очите по някакъв особен начин. Дори сега, дори скоро след всичко, което стана тогава, на мене все ми се струва, че имаше нещо особено в тогавашното му обръщане на очите. То съвсем подхождаше на постоянното му лутане в търсенето на други подходи, на дресировката по преустройството на организма отвътре; а може би изведнъж да излезе нещо друго, че това е автодресировка, самопревключване на ново действие, нови контакти, както той казваше, без грубости. Ето какво ме порази в най-обикновеното леко обръщане на очите. От друга страна, не е изключено самият аз да ставам мечтателен, а всъщност да е нямало нищо и нищо да няма. Макар че…

Макар че… Изглежда, че той все пак бе успял да осъществи опит от втора категория или… както сега ми хрумна, от трета категория. Хрумна ми, когато неволно сравнявах своето отношение към неговата мечтателност до и след видяното. Сега вече ми се иска да наричам неговата мечтателност дръпнатост, или още по-лошо — прозрение. Лошо за мене. Макар че… Ето че се запънах с тези „макар че“. Ето как стана всичко последователно. Не помня колко време беше минало от споменатото обръщане на очите и той ме повика да му отида на гости на градинския участък и ми показа една снимка.

Веднага му казах, че е преснета от някакво списание. Да, аз първият и единствен, който е видял снимката, му казах за списание и сведох според неговата терминология нещата към азбуката. Нещо повече, аз… Не, първо, да ви кажа какво имаше на снимката. Тя показваше лов с кучета. Изместени от бързото движение и размазани от голямата експозиция силуети на коне с конници и дървесни върхове на задния план. Пред всички фигури се виждаха хрътки — от едната, най-предната, в кадъра беше влязла едва опашката, а втората, задната, цялата беше само устрем. Силуетът й също беше размазан, но очите й бяха добре, с блясък и ясни. Би могло да се предположи, че в момента на снимката кучето е дръпнало главата си назад и по този начин очите му не са участвували в настъпателното движение. Истински господарски лов с кучета. Един от конниците носеше през рамото си бляскава тръба от тези, с които събират кучетата. Някои от ловците носеха ловджийски жилетки и жокейски каскети. Каскетите вероятно са черни, а жилетките, ако се съди по светлия, белезникав тон — снимката беше черно-бяла — червени. Според английската мода. Между конниците се провираше висока шапка. Амазонка? Именно тук аз се разпалих по отношение на списанието, киното и телевизионния кадър. Отгоре на всичко казах, че всъщност една снимка не може да се включи в методиката на неговите опити, тъй като е производно на лещи, затвори и лента — с една дума, на грубости. Поради това той после не ми даде снимката, а само повтаряше за списанието, киното и методиката. Колко не го молих. И ако за списанието и киното да повтаряше с ирония или сарказъм, то за методиката говореше напълно сериозно, дори с признателност. Той най-искрено се съгласи с мен, а на мен ми оставаше само да ахкам, гледайки как той къса снимката. През нощта заваля дъжд и се разрази буря, която премина в град, а вятърът чупеше клоните на дърветата.

Само да бях знаел, че съм унищожил всичко със своята бъбривост! Струва ми се, че и той, ако би знаел за вятъра и бурята, не би скъсал снимката. Но най-главното и поразяващото е, че аз можах да видя лова от снимката в натура — в движение и цветове. Белезникавите ловни жилетки на снимката наистина се оказаха червени, с цвят „кардинал“, а каскетите на ловците — от черно кадифе. Трябваше да се гледа точно половин час преди залез-слънце. Той ме заведе на участъка и ме постави пред едно колче, превързано с книжна лента, с всеки крак върху дъсчици, вкопани между лехите. Постави върху колчето летвичка и ме накара да се наведа така, че веждите ми се оказаха на нивото на специално белегче върху колчето, и веднага вдигна летвата. Срещу мен се носеше ловната дружина. Копитата биеха беззвучно земята, под тях отхвърчаха и се пльоскаха парчета пръст, но звук не се чуваше, а кучетата си отваряха челюстите, без да се чува лаят им. Повдигнах само глава и всичко изчезна, наведох я и веднага се появи отново същият кадър — хрътката с неподвижни за миг очи и на задния план амазонката. Тя бързо се приближаваше на своя дорест кон, а газовият шал, обвиващ шапката й, се развяваше след нея като знаме. Прелетя… ослепително червенокоса, с кафяви очи, розово-бяла кожа и бенка на бузата… И отново към мен препускаха конниците в червените ловни жилетки, зад тях егерите с галуни и плъстени шапки и последният от тях на петнист, нисък кон. Преминаха. Разкри се ливадата, а зад нея както и сега гората, само че не както сега, а нисък храсталак, от който тук-там се подаваха високи борики. От храсталака изтича босо момченце, русоляво и раздърпано. То се обръщаше назад и викаше някого, махайки му с шапката си. Тук видението прекъсна. Както и да се навеждах и примижавах, всичко беше напразно. Край. Слънцето беше залязло.

В замяна на това започна истински триумф на мечтателността. Нетърпимо ми се искаше веднага да науча: как, за сметка на какво, защо, къде са се запазили и как са записани тези събития, те минало ли са или фантазия, начина на възпроизвеждането им и какво общо има залезът. Той само хъмкаше и дърдореше за патериците и машините, за палачите на природата, за нейните претенции по отношение на нас, за нашето неотложно задължение да се осъзнаем като част от природата не само теоретично, а и практически да се слеем с нея чрез всичките си клетки. А ние, вместо да се слеем, обикновено и по навик се изолираме. Той тържествуваше, защото каквото и да си говорех аз, той беше успял да ми покаже телевизия без прибори. Просто като въздуха, като ручей.

Като въздуха, който безвъзвратно бива изгарян от мръсните бръмчалки, като ручеите, които загниват и биват отравяни от октоподести самоубийствени протези. Той говореше с такъв апломб, сякаш аз съм и господар на всички тези машини, и слуга, и дори роб, а той — не, той е настрана, не е цапал чистите си ръце с това невъобразимо безобразие.

Ние и преди с него спорехме със задължително засягане на личност, някак си екстремистки, но сега аз просто пламнах и не бих могъл да го кажа другояче, преминах на фалцет. Да, да, нужно е да оценяваш своите действия хладнокръвно, изкрещях аз, сякаш нещо ме беше опарило. Ако започнеш да възстановяваш последователно станалото, ще трябва да си признаеш, че е срамота да избухваш по този начин по време на спор и да не можеш да намериш по-убедителни доводи.

„При нашите спорове с тебе истината се задавя“ — беше го формулирал той и при всички спорове твърдеше, че ако в тях се ражда някаква истина, то това е мъртва истина, като железце върху ръка от пластмаса. А когато надрънках за снимката, той взе и я скъса. Късчетата бяха запалени и разпръснати по лехите.

Заспахме скарани почти смъртоносно. Разбуди ни бурята. Отново се разбъбрихме. Той още не предполагаше, че бурята ще наруши безнадеждно адаптационните условия, така според неговата терминология се наричаше онова, което правеше възможни телевизионните предавания с хрътките и червенокосите красавици направо от природата. Обяснения, които да са разбираеми за мене, тогава не получих, но може и да се е случило така, че в своята разпаленост не съм искал да разбера, да се вслушам в думите му. Повтарям, през нощта той не предполагаше, че установеният от него контакт по пряка линия с природата…

Не, по-добре да не иронизирам. Смисълът на неговата устременост изключваше каквито и да са технически средства, а камо ли някакво линия. Контакт, включително и обратна връзка, имаше: природата — аз, тъй като аз съм природа. Вътре в себе си. По време на бурята се говореше, че такъв контакт с природата, такава обратна връзка е възможна за всекиго, когато той като мислещ организъм е изолиран от другите мислещи организми.

Един човек — една природа. Един срещу друг. След това той внезапно скочи и каза: такава изолация може да се създаде твърде лесно. Повтори: „твърде лесно“. И обърна очи както първия път. Мене сякаш нещо ме смушка, улових се за думите, нарекох идеите му екзистенциалистки, дзенбудизъм. Той отричаше, но аз продължавах да философствувам. Дори и не ми минаваше през главата колко скоро той ще почне да осъществява плановете си.

Убеден съм, че през нощта, по време на бурята, самият той не се готвеше да предприеме нищо, но когато откри, че природата е изключила своя телевизор, вече беше готов на всичко.

Той изчезна. Няма го никъде, където би могъл да бъде и обикновено е. Вярвайте ми, че щом той е решил да се изолира от всички други мислещи организми, а и освен това го е осенило неговото така просто обръщане на очите, никой не би могъл да го намери, да се докопа до него, докато не се появи сам.

А ако не се появи сам? Да можех поне да намеря негатива на тази снимка. Току-виж, че се търкаля у някого. Лов с хрътки, ездачи на коне и куче, което сякаш се е взряло в обектива.

Край