Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Dave (2013 г.)

Публикувано в сп."Наука и техника", бр.29/1988 г.

История

  1. — Добавяне

Голямата черна кола „Амбасадор“ го гонеше с пълна скорост по шосето.

Ашиш нададе вик.

Тичаше бясно. От гърлото му излизаха хриптящи звуци и се сливаха с влудяващия шум от допира на меки подметки, отскачащи от ослепително белите линии върху шосето. Те бягаха право напред, докъдето погледът стигаше.

От двете страни земята бе гола и безкрайно равна. Глинеста пръст с цвят на пясък ограждаше матовочерното чакълесто шосе. Отначало слабо, а после с тежестта на тъмен пътен валяк, в гърлото му бавно се надигаха пристъпи на гадене. Като се опита да се отърси от потискащото усещане, от което цял тръпнеше, той се изви встрани, леко се обърна към единия край на шосето и хвърли поглед назад, когато, без всякакво предупреждение, пътят пред него свърши. В следващия миг той започна да пада презглава в тишина, гъста като масло. Известно време — което му се стори като няколко минути — падаше свободно, като набираше скорост в празното пространство. После със сила се обърна, огъна тялото си така, че погледът му да е насочен надолу, и се изтласка мощно напред — съвсем навреме, за да забележи, че земята се носи стремително към него с крайна скорост. Вцепенените му нерви действаха единствено за да продължат съществуването му и той бързо се сви в позата на ембрион в майчината утроба, като в наносекундата преди удара затвори очи.

Очите му изведнъж се отвориха. Установи, че позата му е най-необичайна. Сякаш се бе свил от страх. Лицето си бе притиснал към гърдите, а сключените си ръце стискаше здраво между бедрата, които беше сгънал така, че се допираха до корема му. Доколкото разбираше, беше в удобното си легло. През отворения прозорец влизаше слънчева светлина и играеше в гънките на юргана му. Макар че продължаваше да диша тежко и челото му още бе влажно от пот, усети, че ужасът постепенно се отдръпва. Зае по-удобна поза и продължи да лежи, като усещаше как утринните звуци възвръщат чувството му на сигурност.

Съсредоточен в анализа на съня си, не забеляза, че Анита влезе в стаята с пешкир, преметнат през едната ръка, и с чаша чай в другата. Тя отиде до шкафа, където държаха бельото, и прибра пешкира. Като се обърна, видя, че отворените му очи я гледаха. Той смътно забеляза, че тя мръдна подигравателно глава. Чашата с чай тракна върху чинийката. Тя казваше нещо, което той бавно долови:

— … вай, скъпи, седем и половина наближава.

— Знаеш ли, Нита? Никога досега не съм бил така радостен, че съм се събудил.

— Да не би днес да е ден за заплата?

— Не, не! Говоря за този отвратителен сън, който току-що сънувах. Преследваше ме една голяма кола, не знам защо, и тичах по лепкаво черно шосе, безумно ужасѐн. Бях убеден, че колата ще ме прегази. Когато се обърнах и погледнах назад, паднах от скала или от нещо друго, сякаш пътят пред мен внезапно свърши. Господи, толкова се изплаших, че…

Гласът му пресекна.

Тя не изглеждаше твърде учудена. Остави чашата с чая, оправи пепелника върху нощната масичка и започна да сгъва завивката. След малко каза:

— Може би яде нещо неподходящо снощи на събирането.

— Да съм ял ли? Глупости, какво значение има. Милион пъти сме ходили на събирания в събота вечер. Храната не ми влияе.

— Тогава не знам какво ти е. Хайде ставай, мили, късно е.

— Ставам, ставам — избъбра, като пиеше чая си.

Какво става, мислеше си той, никой ли не се интересува? Но колкото повече мислеше за съня си, толкова по-слаба ставаше магията му. Ставаше недействителна и далечна. Ярката утринна светлина методично разрушаваше нездравата, зловеща атмосфера, която сънят бе създал. С плавно движение той пресуши чашата. Часовникът на ръката му показваше 7 ч 47 мин. Вдъхваше му такава сигурност, че би могъл да го целуне. Нормалната работа през деня ще постави нещата по местата им. Той нахлузи студените си чехли и се потътри механично към банята.

Четиридесет и пет минути по-късно, облечен в скромен кафяв костюм с жилетка, вървеше замислен към предната врата. В лявата му ръка подрънкваха ключовете от колата, но веждите му бяха смръщени. Анита вървеше зад него, като бършеше ръцете си в кърпичка.

— Мили, обади се у Пиневски и кажи на Линда, че ще отида по някое време у тях. Телефонът ни не работи, а днес е единственият й свободен ден от училище.

Той кимна разсеяно. Тя не говореше съвсем нормално. Имаше нещо, което не беше в ред. Усещаше го смътно, но не можеше точно да го определи. Нещо му се въртеше в главата. Протегна дясната си ръка към гладката месингова топка, която блестеше студено и предизвикателно на фона на вратата. Потръпна от допира й. Пръстите му се свиха върху нея и започнаха да я въртят в посока, обратна на часовниковата стрелка. Това му отне време, защото умът му бе някъде другаде, при Линда. Линда Пиневски. Бравата щракна. Той отвори вратата и вятърът се втурна навътре.

Челюстта му увисна, сякаш бе от олово. Застана неподвижен с отворена уста, докато дългите нокти на Анита се забиха в съзнанието му.

— Ашиш!

Не можеше да затвори устата си. По гръбнака му пълзеше смътно електронно усещане. Завъртя се рязко и я сграбчи за раменете.

— Чия е тази кола? — запита, като с все сили се стремеше да овладее гласа си.

— Колата ли? — повтори тя, като погледна към алеята. — Нашата — и го погледна озадачена — Мили, ти…

— Каква марка е? — прекъсна я светкавично.

— „Амбасадор“? — Гласът й се повиши с една октава, когато отговори.

— Не! — простена той.

— Не — прошепна и тя и се опита да се освободи от ръцете му.

Видът му бе такъв, сякаш ей сега на устата му ще излезе пяна. Но успя да се овладее и продължи с тих, влудяващ глас:

— Ние нямаме „Амбасадор“. Нита, ние имаме „Фиат“ и ти добре го знаеш. Освен това той е кремав, а не черен. По дяволите, вчера излизахме с него, какво става с теб?

Този път в гласа й имаше загриженост.

— Мили, защо не влезеш вкъщи да си починеш? Ще ти приготвя кафе и ще се обадя в службата ти от…

Той я сграбчи още по-здраво. Разтревожена, тя замълча.

— Чувствам се напълно здрав. Какво става тук все пак? Това е същата онази кола, която…

Изведнъж, без всякакво предупреждение, странната чудовищност го блъсна в лицето, сякаш ужасното нещо бе пораснало и се бе издуло неимоверно. Ако вчера беше събота — денят на събирането, — къде се е запътил сега? Изведнъж усети как по кожата му потича лепкава пот. Единственият свободен ден на Линда беше неделя! Започна силно да трепери, мозъкът му се замъгляваше от тази нелепост. Днес бе неделя. Краката му се подгъваха под него. Сграбчи Анита с нова сила, но тя бе станала като кадифе и палецът му мина през рамото й. Тя се топеше. Той се отдръпна с отвращение. Дълбоко вътре в него нещо отново забръмча. Зави му се свят. След първото прилошаване не се случи нищо. Но когато вдигна очи, видя, че лицето и тялото на Анита са станали като гъба. Втория път краката му изневериха и той се хлъзна в лепкавата локва на килима, която допреди малко беше Анита. Локвата се затвори около него, покри го с пълзяща ярост и се сгъсти. Летаргичните му движения се превърнаха в борба със забавен ритъм, а въздухът в дробовете му бързо се свършваше. Когато сметна, че му остават само една-две секунди, бързо се сви в позата на ембрион и затвори очи.

Очите му изведнъж се отвориха. Отначало нищо не беше ясно, потънал бе в дълбок мрак. Когато съзнанието му започна да се прояснява, отхвърли одеялото от лицето си и жадно задиша свежия утринен въздух. Леглото до неговото бе празно. Останал сам, отново почувства пипалата на ужаса да пълзят към него. После чу, че Анита пее под душа. В далечината изрева клаксон на камион и се сля с глъхнещите звуци на далечни автомобили. Лек ветрец си играеше с дългите зелени пердета. Погледна часовника си — беше 8 ч и 15 мин. Анита излезе от банята, като сушеше косата си с хавлия на ярки цветове.

— Ей, тук е страшно студено — каза тя, като се престори, че трепери. — Ще закусваш ли?

— Нита, идвам след секунда.

Тя се приближи и седна до него. Миришеше на свежо.

— Какво има?

— Каква марка е колата ни?

— Кола ли? Какво искаш да кажеш?

— Просто ми кажи.

— „Фиат“, нали?

— Какъв цвят е?

— Кремав.

— Вчера кой ден беше?

— Събота.

— А днес кой ден е?

— Неделя.

— Значи днес не трябва да ходя на работа, нали?

— Точно така. Ашиш, какво е това? Някаква игра ли?

— Това е много важно. Отговаряй бързо на въпросите ми. После всичко ще ти обясня. Имам ли кафяв костюм на райета?

— Имаш. Не, чакай, нямаш. Винаги си искал да имаш, това ме обърка.

Ашиш, който по време на разпита бе седнал в леглото, се отпусна бавно назад върху възглавницата и затвори очи.

— Случи се нещо странно — каза той.

Когато свърши разказа си, тя бе поразена.

— Значи искаш да кажеш, че всичко това е било сън, в който ти се е присънило, че се събуждаш?

— Нали така изглежда?

— Добре, тогава защо втория път изобщо не разбра, че сънуваш?

— Всичко изглеждаше толкова естествено, че напълно се заблудих. Например видях те да шеташ из къщи, чух те да ми говориш, всичко беше както всяка сутрин.

— И после?

— Няколко неща не ми даваха покой. Неща, които издаваха, че нещо не е наред, например отиването ми на работа в неделя. Тогава обаче те изглеждаха толкова естествени, че се почувствах глупаво заради съмненията си. Нали знаеш как е, когато сънуваш. Нещата достигнаха критичен стадий, когато отворих вратата, за да изляза.

— Затова ли ме подложи на разпит? За да се увериш, че този път не сънуваш?

— Да.

Тя седеше и го гледаше. Гледаше почти през него. Неговият поглед трепна, тъй като го завладя нов ужас. Преди да успее да помръдне, тя го попита:

— Какво те кара да мислиш, че наистина не сънуваш?

— Нищо — гласът му бе необичайно глух. — Просто досега не съм открил нищо неестествено или абсурдно. — Помисли, че я чу да казва: „Ще откриеш“, но, изглежда, така му се бе сторило. — Освен това е смешно да очаквам тази серия да продължи, а и ти нямаше да ми говориш така.

— Да, но ако това все пак е сън — продължи тя. — Казвам това, което ти ме караш да казвам, защото може би те е страх да го кажеш ти.

— Добре, но в такъв случай ще кажеш ли какво направи току-що?

— Защо не? Можеш да ме накараш да кажа всичко. Можеш да ме накараш да направя всичко.

Стените се приближаваха към него.

— Да, разбирам — каза той, засвири с уста тихо, а очите му шареха из ъглите на стаята и търсеха отговора. — Фактически има един начин да открия дали наистина лежа отпуснат в леглото и дали сънувам, или не сънувам.

— Остави, Ашиш, тъкмо влязох в ролята си.

— Бих могъл да скоча от покрива. Ако…

— Моля те!

— … се понеса бавно надолу или ако се събудя, значи сънувам, но ако…

— Престани!

— … умра или се раня, значи не сънувам.

— Няма нужда да вършиш такива сложни неща, Ашиш — каза Анита. — Има друго, по-лесно решение, да се посъветваш с д-р Сандел.

— Сандел ли? Какво може да ми каже той? Всичко ми е ясно. Знаеш ли какво? Става ми странно, като си помисля за това, което казваш, защото, ако това, което казваш, действително е това, което аз казвам, то аз искам да направя именно това.

Той скочи от леглото и изтича в банята. Анита стоеше с широко отворени очи.

— Ти си луд — каза тя.

Понеделник, 7 ноември 1988 г.

Това може би ще е последната ми връзка с външния свят. Не знам как да изразя това, което мисля, но ще се опитам.

Казвам се Свастик Сандел. На 42 години съм, женен съм и имам две чудесни деца — момчета — на 8 и на 12 години. По професия съм психоаналитик, но тъй като мразя етикетите, смятам, че съм терапевт в най-широкия смисъл на думата. Прилагам интегрирани холистични средства за промяна на поведението по еклектична междудисциплинарна методика. Това означава, че често използвам, заемам, крада и задигам доста свободно от сродните науки: антропология, социология, лингвистика и неврология, за да обогатя и умножа терапевтичните си методи. Накъсо, подходът ми е като на Леонардо да Винчи.

Имам един стар приятел на име Ашиш Капур. От години се познаваме и макар че почти винаги е гледал с лек присмех на професията ми, както и аз на неговата (дегустатор на чай), успявахме да поддържаме доста сърдечно приятелство. Например играли сме шах и бридж, разхождали сме се понякога следобед. В последно време, може би миналата година — откакто пиша книгата си с условното заглавие „Същността на действителността“ — вече не се виждаме така често, както преди.

Затова се изненадах приятно, когато Ашиш неочаквано ме посети тази сутрин. Разказа ми странна верига от събития, които му се бяха случили и които напълно го бяха объркали. Аз, разбира се, направих всичко възможно, за да го успокоя (в тази област съм добър), и му казах, че е преживял нещо, което на медицински език се нарича „ясен“ сън. И че докато в обикновения сън спящият не се съмнява дали е буден, или сънува, в ясния сън той отчетливо си спомня, че се е събудил, и напълно съзнава, че спи и сънува. Сметнах за разумно да му кажа, че преживяването може да предизвика страх у новака, особено ако той сънува, че се „буди“, или ако се окаже, че е попаднал сред серия от застъпващи се сцени, както бе случаят с Ашиш, но че няма нищо тревожно.

Когато престанах да му говоря, той вече се смееше над преживяването си. Обади се по телефона на жена си и й каза, че веднага се връща. След това ми се извини, че ме е разтревожил рано сутринта.

— Да знаеш, Сандел, какъв товар свали от плещите ми — каза Ашиш, — макар и да не ме убеди напълно, тъй като все още е възможно да сънувам.

Отговорих му, че ако желае да обсъжда метафизични въпроси, е сбъркал адреса.

Не пожела да пие кафе. Каза, че Анита го чака и че има намерение целия ден да спи.

Това се случи рано тази сутрин. Сега е късно следобед. Седя пред старото си очукано бюро, където обикновено пиша книгите и писмата си и, честно казано, изпитвам страх. Мисля си какво ще стане, ако Ашиш открие, че днес все пак е понеделник. Тогава въпросът ще е: вчера неделя ли беше, както помня, че беше, или събота, както той смята? И в единия, и в другия случай нещо не е наред. Ако аз съм прав, излиза, че Ашиш е луд и по някакъв начин му се губи един цял ден. Или сънува от събота вечерта? Само по себе си това е пресилено, но в същото време е единственото правдоподобно обяснение. Проблемът е следният: знам, че той не е могъл да отиде на онова събиране с Анита, защото тя е мъртва от две години. Прегази я черен „Амбасадор“, чийто шофьор избяга.

След като Ашиш си тръгна, позвъних по телефона в жилището му и поисках да говоря с нея. Когато тя се обади, затворих телефона.

Което ме довежда до втората възможност, че Ашиш продължава да сънува.

В такъв случай по някакъв начин аз съм попаднал в съня му и нямам властта да го събудя. И какво ще стане с мен, след като той разбере, че днес е понеделник? Ще се събуди ли, или няма да се събуди? Ще потъне ли в нов сън, или няма да потъне? Ако потъне в нов сън, аз ще попадна ли в него? Или това бюро, тази стара тетрадка, тази стая, децата ми, пациентите ми, играта на шах, следобедите с приятели и грижливият ми междудисциплинарен подход към психиатрията ще изчезнат като детски каприз, заместен от нещо страшно по-реално? Смъртта би била за предпочитане.

Това е всичко. Искам да повърна.

Край