Хосе Гарсия Мартинес
Двойници

Откакто се помня, винаги съм обичал истории за приключения. И стигнах до извода, че за да стана герой на една от тях, трябва да бъда дързък, напорист и смел — какъвто никога не съм бил; трябва да бъда силен и с атлетично телосложение като Раул Конуей (имам такъв познат). И през ум не ми минаваше, че с мен може да се случи нещо, което да няма отношение към работата ми в статистическия отдел на Центъра за психосоциални изследвания. Прекарвах времето си първо в непрекъснати опити да пробудя у Паула поне някакъв интерес към моята особа и по този начин да не допусна стройния, силния и уверен в себе си Конуей да ми я отнеме. И второ, в подготовка за телевизионния конкурс „Събития на годината“, единственият възможен за мен начин мълниеносно да забогатея и може би поне тогава да успея да направя Паула моя съпруга.

Преминах успешно първия тур на конкурса (нашумели през годината публикации във вестници и списания), тъй като мнемотехниката е мое хоби.

И така бях абсолютно убеден, че съм пълна противоположност на героите в приключенската литература, но понеже в дълбините на душата ми ми се искаше да съм като тях, при първата възможност се зачитах във всеки роман, с чийто герой се отъждествявах. И ето че веднъж си бях сам в кабинета, а пневматичната поща сякаш се съжали над мен и за известно време престана да ми доставя нова кореспонденция. Но щом се зачетох в една увлекателна книга, събитията се втурнаха върху ми като лавина.

Едва стигнах до мястото, където високо цивилизовани космически чудовища нападат героя, пътешественик между звездите, когато нещо ярко светна пред мен и нечии силни ръце притиснаха рамената ми.

Опитах се да се освободя, но безуспешно — насила ме натикаха обратно в креслото, от което бях успял да се надигна, и отново ме заслепиха светлинни блясъци. Заради тях не успях да видя какво става в помещението. Изпъшках, после чух гласове, в които не звучеше никаква заплаха. Говореха на родния ми език; от това още повече се обърках.

— Усмихнете се, Суарес!

— Поздравяваме ви!

— Сеньор Суарес, кажете истината на нашите слушатели — разчитахте ли, че ще ви изберат да участвате в проекта „Сътрудничество“?

— Сеньор Суарес, моля ви, погледнете ръката ми! Точно така! А сега, без да отделяте очи от нея, разкажете на нашите зрители какви чувства предизвика у вас известието, че ще бъдете първият гражданин на нашата страна, който ще лети в космоса?

— Аз ли? Да не грешите? — прошепнах аз.

Там беше и Раул Конуей, началник на отдела за издирване на инициативни личности. Лицето му беше изкривено от завист и страх (кой знае как щеше да възприеме случилото се Паула?). Той се обърна към мен с кратка иронична реч — вероятно ми е бил известен денят, в който Машината ще избере идеалния кандидат за космонавт за международния орбитален полет? И не е ли смешно да се правя на скромен, когато само фактът, че съм избран, означава, че ще получа цяло състояние, а името ми ще влезе в историята? Или искам да ги накарам да повярват, че за разлика от всички други испанци на възраст от двадесет до четиридесет и пет години, чиито данни са били въведени в Машината, не съм прекарал изминалата нощ без сън и не съм мечтал да бъда избран?

Действително знаех за деня, тъй като този път изборът на Машината беше в центъра на всеобщото внимание — все пак ставаше дума за историческо събитие. А пък аз съвсем не се правех на скромен. Но през изминалата нощ спах великолепно по простата причина, че бях напълно уверен — можеха да изберат когото и да е, само не мен.

— Вероятно е станала грешка — промълвих аз със заекване.

Някъде край мен коментаторът от радиото се задавяше, сякаш предаваше спортен репортаж, толкова любим на радиожурналистите, и редеше дитирамби за скромността на човека, когото бе избрала Машината. Някой ме попита, като едва се сдържаше да не се изсмее:

— С други думи, сеньор Суарес, вие нямате вяра в Машината?

Никой със здрав разум и нормална памет не можеше да се усъмни, че решението, взето от мислещата Машина, е правилно. Ако Машината наречеше черното бяло, това означаваше, че зрението на хората, които не мислят така, не е от най-добрите, тъй като при проверката черното наистина се оказваше бяло.

Този път Машината трябваше да реши кой е достоен да стане единственият космонавт на първия кораб от международната космическа програма с участието на Испания. Корабът беше невероятно съвършен, така конструиран, че от космонавта не се изискваше никаква специална подготовка и въобще нищо освен редица определени лични качества. В Машината бяха въведени данните на проекта „Сътрудничество“ и сведения за двадесетте милиона испанци, чиято възраст се вместваше в предвидените по проекта граници. И трябваше от всички нас Машината да избере такава безцветна и посредствена личност като мен!

— Поздравления от моя отдел! — Протягаше ми ръка някакъв човек във военна униформа (по-късно узнах, че бил полковник Мендиола, заместник-началник на кибернетичната служба). — Нашата Машина откри у вас някои вродени качества, на които завиждам като човек и им се възхищавам като военен.

Нашето ръкостискане и кратката му реч предизвикаха буря от аплодисменти. Портативните камери работеха непрекъснато.

— Проклета Машина! — измърмори край мен Конуей толкова тихо, че го чух само аз.

Попаднах под градушка от въпроси, но някак си успях да се измъкна от стаята, а после, ползвайки се от пълната свобода, която сега ми бе предоставена, хукнах към къщи, за да гаврътна една чашка и да въведа ред в чувствата си.

Помислете само — избран съм за орбитален полет! Но защо?

Ами вероятно защото за този полет не се изисква голям ум. И ето на, Машината избра глупак.

Не, аз не само изглеждах жалък на себе си, аз наистина бях жалък във всичко. Това мнение споделяше Паула (вече от три месеца бяхме сгодени), споделяха го всички сътрудници в Центъра, които ме бяха превърнали в мишена за грубите си шеги; тъй като не можех да ги парирам (аз съм от хората, които бавно мислят), само мълчах и се усмихвах накриво; споделяше го и Раул Конуей, античният полубог, който като откри Паула, реши, че аз съвсем не съм необходимият й човек, и си постави за цел да ми отнеме годеницата. Като се вземеха предвид очевидните за всички качества на Раул и простодушието на Паула, скрито зад ослепителната й външност, това можеше да се очаква вече всяка минута.

Единствен не споделяше това съмнение доктор Бариос. Отначало само той, а сега и Машината. Бариос е светилото на психокатализата и баща на Паула. Преди една година той загина при нещастен случай. Според мен мнението на доктора се основаваше не толкова на факти, колкото на симпатия, която той просто не можеше да не изпитва към мен — докторът можеше само да мечтае за толкова послушно опитно морско свинче като Адолфо Суарес. Аз с радост се съгласявах на всякакви сондажи и анализи, които можеха да се правят с човешки материал, само и само да погостувам на Паула, към която в друга обстановка не бих се осмелил дори да се приближа.

Графиките, които апаратите чертаеха при сондажите на мозъка ми, предизвикваха истински ентусиазъм у доктор Бариос. Макар да не успяваше да разгадае докрай тези четириизмерни зигзаги, докторът уверяваше, че според съдържащия се в мен „потенциал на успеха“ в подходящ момент аз ще окажа много силно въздействие върху хода на човешката история.

Аз се възползвах от това обстоятелство — предложих на Паула да се омъжи за мен и хукнах при доктора, преди тя да успее да ми откаже. Маневрата се оказа успешна. Докторът, когото Паула боготвореше, пусна в ход цялото си влияние и ние, макар и не много гладко, се сгодихме.

Но през следващите месеци се убедих, че ентусиазмът, който предизвиква у мен Паула със сочните си устни, ласкавия глас, стройното тяло и пленително закръглените си форми, не намира ответ у самата Паула. На нея й харесват силни, властни, страстни и устремни личности, а пък аз съм плах и инертен, а когато ме погледнат право в очите, винаги се смущавам. Следователно, за да предотвратя приближаващата се катастрофа, трябваше колкото е възможно по-скоро да забогатея и да се оженя за Паула, преди тя да набере достатъчно решителност, за да ме изгони.

След като се прибрах у дома, си помислих, че телевизионният конкурс може и да не ми потрябва. Разрешението да се използва от печата името ми за реклама и продажбата на моите репортажи щяха да ми донесат цяло състояние.

Въодушевен от тези мисли и от съдържанието на бутилката, от която си пийнах по случай избирането ми, станах и се отправих към видео телефона, за да съобщя сензационната новина на годеницата си.

Тържественият миг настъпи.

„Конквистадор“, корабът, с който трябваше да се отправя в орбитален полет, блестеше под слънчевите лъчи като скъпоценен камък. Тълпата изпращачи на космодрума непрекъснато нарастваше.

— И така, запомнете — с усмивка ми каза полковник Мендиола (той беше нещо като кръстник на проекта), — единственото, което се изисква от вас, е да седите в кабината и през илюминатора да гледате откриващата се пред вас панорама. Ръчно управление няма, всичко е автоматизирано. Опитайте се да запомните всичко, което видите, за да ни го разправите.

Паула не ме целуна — никога не ме целуваше. Тя се опираше върху силната ръка на Конуей и ми подаде крайчетата на пръстите си.

— Опитай се поне веднъж да не станеш за смях.

Прекрасно напътствие! А пък Раул така ми стисна ръката, че аз едва не извиках.

— Когато се върнеш — каза ми той, — пред всички ще ти избия зъбите.

Според мен той искаше да ме докара до припадък. Конуей е с половин глава по-висок от мен и тежи поне петнадесет килограма повече, и дори въоръжен с палка, не бих могъл да се справя с него. На всичкото отгоре един от телевизионните оператори записа нашия приятен разговор с камера и микрофон.

— Какво има, мистър Конуей? Някакво недоразумение? — попита той с жадно любопитство.

— Между мен и синьор Суарес има един неразрешен проблем — отвърна Конуей, като в същото време се възползва от случая, за да покаже на зрителките великолепните си зъби. — Ще го решим, когато се приземи.

— О, Раул! — измърка като котка Паула.

Така че ето какъв финал ме очаква — болница!

Помъкнах се към „Конквистадор“ съвсем обезсърчен.

Когато зад гърба ми се затвори люкът, в кораба се възцари тишина. Огледах кабината. Въобще не съответстваше на общоприетата представа за кабина на междупланетен кораб. По-скоро приличаше на уютен бар в комфортно бунгало. Както ми бяха препоръчали ръководителите на проекта, аз веднага се приближих до илюминатора, за да се сбогувам с изпращачите. Започна да мига сигнална лампа и космодрумът, който се виждаше през илюминатора, изчезна. На негово място видях някакво петно, което се отдалечаваше с главоломна скорост. Бяха ме изстреляли!

— Как се чувствате, Суарес? — прозвуча от високоговорителя гласът на Мендиола.

— Великолепно! — отвърнах аз и се обърнах с лице към високоговорителя, защото знаех, че с това ще облекча работата на скритите телевизионни камери, които предаваха моето изображение върху екраните на всички телевизори в страната. — Усещането е същото, както когато летиш в пътнически самолет над океана.

Разходих се из кабината и за да убедя зрителите, а и себе си, че съм напълно спокоен, опитах се да извадя цигара, но пръстите ми трепереха от страх и не я задържах. Наклоних се, за да я взема. Точно тогава стана всичко.

Винаги съм бил непохватен и сякаш нарочно в този миг неволно закачих с глава някаква част на кораба, до която не трябваше да се докосвам. Впечатлението беше такова, сякаш корабът внезапно се разтопи, наоколо имаше само някаква сивота, а аз падах в някакъв тунел, като се въртях около себе си.

— Суарес, вие падате! — в паника затрещя високоговорителят.

— Какво става?

— Нарушение на равновесието — вие ни предупреждавахте за това — не съвсем ясно за мен се изрази Мендиола. — Запазете спокойствие! Вашата смелост е известна на всички. Сега ще влезе в действие системата за меко приземяване, монтирана под ваше ръководство.

Стиснах с ръце дръжките на креслото. Корабът отново изникна от небитието, а аз седях в креслото и чаках удара…

„Конквистадор“ падаше. „През първия етап на развитие на космонавтиката всички неуспехи бяха патент на американците — помислих си аз горчиво, — но сега дойде и моят ред. Мой и на Машината. Намерила кого да избере, дяволите да я вземат!“

Още секунда и ще си счупя врата. Това не ме огорчаваше много. По-добре да загина сега с ореола на славата, а не след благополучното приземяване, когато Конуей ще ми строши врата, а онзи тип от телевизията ще направи от това приятно зрелище за милиони зрители.

Но ударът, който очаквах със свито сърце, не последва. „Конквистадор“ се спусна леко на космодрума. Люкът се отвори и аз едва успях да изляза, когато Паула се оказа в прегръдките ми (не можех да повярвам на очите си) — Паула лееше радостни сълзи и ме обсипваше с целувки. Паула ме целуваше!

— Любими, как можа да запазиш спокойствие?

— Спокойствие ли? — учудих се аз.

— Вие бяхте прав, Суарес — рече измъчено Мендиола. — Равновесието наистина се оказа нестабилно и нашите техници не го бяха предвидили. Вие, любителят, ни дадохте добър урок — ускорението наистина беше твърде голямо.

Всичко това ми звучеше доста странно. Попитах озадачено:

— За какво говорите, полковник?

— За неизправността, която ни показахте преди седмица при изчислението на орбитата и проверката на системата за приземяване.

— Как-к-к… — понечих да попитам аз, но млъкнах, защото видях Конуей.

„Какво пък — помислих си аз, — щом като не мога да предотвратя тежката си съдба, поне да я посрещна достойно.“ Още повече, че Паула се бе променила толкова, беше станала нежна и любяща (сигурно заради преживяванията при погрешното изстрелване). Просто се чувствах задължен да окажа поне някаква съпротива… Затворих очи, стиснах юмруци и пристъпих към Конуей…

— Не ме бий — изквича смешно Конуей. — Достатъчно ми беше вчера.

Тогава отворих очи и видях, че на блузата му има огромна синина, която преди няколко минути, преди старта на „Конквистадор“, я нямаше. Помислих, че сънувам.

— Прощаваш ли ми? — страхливо попита гръцкият полубог. Аз му протегнах мълчаливо ръка. Той явно не очакваше всичко да му се размине толкова лесно, затова ми благодари угоднически и побърза да се отдалечи.

Паула увисна на ръката ми, като ме гледаше влюбено.

— Колко мило, че ме послуша и не го наби, както обеща преди старта пред всички телевизионни зрители.

Аз преглътнах и премълчах — това беше най-доброто, което успях да направя в създалото се положение.

Отправихме се към колата, придружени от ескорт, който ни пазеше от буйния ентусиазъм на тълпата. Освен ние двамата с Паула в нея седна и Мендиола.

— Да тръгваме — нареди Паула.

— Къде? — попитах аз.

— Как къде? У дома, разбира се — усмихна се Паула, а след това произнесе нещо, което прозвуча в ушите ми като взривена бомба. — При татко, той изгаря от нетърпение по-скоро да те прегърне!

Всички сме чували да го казват — лудите не съзнават, че са луди. Но моят случай беше различен. Макар характерът ми да не беше от най-съвършените, аз разсъждавах напълно нормално, въпреки че виждах пред себе си дон Мануел Бариос, доктор по механопсихология, починал в ден, много приличащ на днешния, преди една година, на 12 ноември в 21 часа и 50 минути. Тогава, след грип, продължил няколко дни, докторът, придружен от Паула, приятеля си Лукас Флорес и от мен, излезе да подиша чист въздух в градината. Загубил управление камион повали оградата, смачка доктора, счупи крака на Флорес и само ние с Паула по чудо останахме здрави и невредими.

И ето сега, след като се разделихме с Мендиола и двамата с Паула се отправихме към тяхната къща, видях там Мануел Бариос напълно здрав, жив и усмихнат. Видях го и не припаднах, макар за известно време да не можех да проговоря.

— Следих по телевизията всяко твое движение, момчето ми — посрещна ме сърдечно докторът, — и чак ми призля, когато се наклони, за да покажеш правилността на твоята теория.

— Въобще не съм се опитвал… — понечих да възразя аз и млъкнах. Сетих се нещо. „Двойник! Успоредни вселени!“ Ще кажете, че е прекалено фантастично? И аз така помислих в първия миг. Но ние, любителите на научна фантастика, винаги сме готови да сметнем фантастичното съждение за правило в играта, в която авторът ни кани да участваме, така че на мен ми беше по-лесно да допусна подобна възможност, отколкото на когото и да било другиго.

— Извинете, докторе — усмихнах се аз, — но след полета малко по-бавно мисля. Вие защо не ме изпратихте на космодрума?

— Но нали знаеш, че грипът все не ми минава — отвърна удивено докторът.

— Аха, вярно, грипът… — прехапах горната си устна. — А кой ден сме днес?

Паула беше вече до мен, изпълнена със загриженост и любов — абсолютно немислими чувства в онази Паула, която познавах преди.

— Как се чувстваш, любими?

— Добре, Паула. И така, кажете, докторе. Днес сме…

— Дванадесети ноември.

— Коя година? — попитах аз, без да поемам дъх.

— Адолфо!…

— Коя година, докторе?

— Ами, естествено, две хиляди и втора!

Залитнах — та нали в кабината на „Конквистадор“ аз влязох на дванадесети ноември две хиляди и трета година! Постарах се да забравят въпросите, които сигурно ги бяха разтревожили, и после с новата Паула, толкова неприличаща на предишната, тръгнахме на идилична разходка по улиците между редици швейцарски къщи.

Ако след завръщането ми полковник Мендиола не бе започнал да говори за Адолфо Суарес като за авторитет в космонавтиката, ако Раул Конуей не бе показал страха си от юмруците на същия този Адолфо Суарес, ако Паула се държеше с мен също така студено и пренебрежително както преди, можех да помисля, че просто съм се върнал в миналото. Но тъй като предишната Паула се различаваше от Паула, която сега ме държеше подръка, явно аз също не бях копие на Адолфо Суарес, когото тя изпрати в полет с кораба на системата „Сътрудничество“. Стигнах до извода, че по някакъв необясним начин съм се оказал на планета-двойник, същата каквато е описал един фантаст, гордеещ се с измислицата си. Но дали това беше измислица? Как да се установи? И дали може да се измисли нещо, което не съществува, или всичко, което живее във въображението, го има някъде във Вселената.

Изглежда, че новият Адолфо бе очаровал новата Паула. Тя беше нежна и общителна и дори без думица да продумам за моите подозрения, узнах от устата й всичко за себе си. Изясни се, че моят двойник е бил доста неприятен тип — суетен, капризен, себелюбив, всезнайко, прекрасно владеещ джудо и напълно подчинил на волята си бедната Паула. Той въобще не ценял интелекта й и се отнасял с пренебрежение към външността й.

Изясни се също, че Конуей се осмелил да флиртува с Паула и вечерта преди полета моят двойник му хвърлил здрав бой, като му обещал, че след полета по него няма да остане здраво място. Двамата с Паула се разхождахме и аз узнавах все повече нови неща за моя двойник. Установих, че по характер и интереси ние с него сме пълна противоположност. Еднаква беше само текущата ни сметка в банката. Също както аз на Земя I (да я наречем така) вечно бях без стотинка в джоба, защото не умеех да печеля, така и моят двойник на Земя II страдал от хронична липса на пари — защото бил комарджия и всичко припечелено проигравал на електронните автомати.

И Паула (по-точно Паула II) не напомняше много на моята Паула. Външно те си приличаха като две капки вода — същите медночервени къдрици, същите черни очи и сочни устни, същите прекрасни дълги крака. Но красотата не бе завъртяла главата на Паула II — може би защото не го бе допуснал моят двойник. Ако Паула I притежаваше нейната сърдечност и доброта, тя щеше да стане най-прекрасната жена на Земята. И за моя най-голяма радост оказа се, че такъв жалък тип като мен е очаровал Паула II!

Намирах се на Земя II и ми предстоеше да преживея една година, която вече бях изживял и чиито събития знаех наизуст — нали се бях готвил за телевизионния конкурс на тази тема.

Паула ме ухапа по крайчето на ухото. Аз я целунах по върха на носа. Зави ми се свят. Бях вече не на Земя II, а в рая.

— Колко е часът, любими?

— Девет и четиридесет.

— Ние още…

— Девет и четиридесет! — възкликнах аз, като се приземих от небесните селения. — С баща ти ще стане нещастие! Да тичаме…!

Девет и четиридесет и седем…

Едва поемайки си дъх, се втурнах в градината. Както и очаквах, докторът спокойно пушеше лула и кротко разговаряше с двойника на Лукас Флорес.

— Здравей, Адолфо! — поздрави ме писателят. — На космодрума не можеше да се стигне до теб.

Девет и четиридесет и осем…

— Махайте се оттук! Всички в къщата! — развиках се аз.

В градината задъхана се втурна Паула.

— Какво става с теб, момчето ми? — попита ме докторът, като се вглеждаше в мен.

Девет и четиридесет и девет…

Чух в далечината шум от двигател; иззад завоя се зададе камионът, който неизбежно се приближаваше към нас. Хвърлих се върху бащата на Паула и колкото и да се съпротивляваше, го вкарах в къщата.

Девет и петдесет!

Клаксонът на камиона изсвири застрашително близо. Оградата изтрещя и…

Стана каквото трябваше да се случи с единствената разлика, че тук, на Земя II, докторът не загина. Измъкнах Лукас Флорес направо изпод колелата на разбушувалия се мастодонт, но колкото и да е странно, той падна и все пак си счупи крака. Флорес и досега ми е дълбоко благодарен, но аз мисля, че нямам право на благодарността му, защото въпреки всичките ми усилия с него се случи същото, каквото и с двойника му.

След неуспешния полет преживях една прекрасна година и станах национален герой. Герой може да стане дори боязлив и лишен от енергия човек, стига като мен да знае предварително какво ще стане в света.

През дните след приземяването мен ме изследваха всестранно най-различни специалисти. Те искаха да установят дали полетът е предизвикал някакви изменения в организма ми. Но не успяха нищо да открият, а единствените, които забелязаха разликата между двамата Адолфо Суарес, бяха Паула и баща й. Те смятаха, че измененията са настъпили като последствие от неизвестен фактор от космически произход, но тъй като за всички ни промяната беше за по-добро, ние не говорехме много за нея. А аз си мълчах и затова, защото ми бе дошло нещо на ум…

Малко преди да се тегли тиражът на националната лотария, помолих Лукас Флорес да напише във вестниците статия, в която да се съобщава, че след полета с „Конквистадор“ аз се чувствам променен и сега мога да предсказвам бъдещето. По-нататък Флорес описваше предчувствието ми за нещастния случай, което бе спасило живота на доктор Бариос и неговия, а след това даваше номерата на билетите, които ще спечелят трите главни печалби в предстоящия тираж, като пишеше, че ги е научил от мен.

Да… Всички шеги, които си бяха правили колегите ми с мен от деня на постъпването ми в Центъра на Земя І, бяха нищо в сравнение с общонационалния смях, който се разрази, след като бе отпечатана статията на Лукас Флорес. Всички ми се надсмиваха и Паула го изживяваше много тежко. В деня на тиража аз станах мултимилионер, защото предварително бях купил трите билета.

Статията на Флорес предизвика смях у цялата нация, но новината за печалбата ми послужи като повод за всеобща истерия. Доктор Бариос, също като другите, не разбираше нищо, но въпреки това се усмихваше тържествуващо — нали още преди неговите психокатализатори и психосонди бяха установили у мен такъв „потенциал на успеха“…

После предупредих, че на 7 декември ще бъдат извършени три покушения. Става дума за това, че на 7 декември 2002 година на Земя I куклуксклановците бяха убили с картечница сенатора Енсън, на път за среща с делегати на негърското население, с бомба със закъснител бе взривен самолет, с който летеше английският министър-председател (не се спаси нито един от пътниците) и накрая в Перу участниците във военен заговор убиха с ръчни гранати президента на страната.

При други обстоятелства след такова предупреждение мене щяха да ме затворят в лудница. Но сега… На седми декември агенти от службата за сигурност изненадаха терористите и те с изумление наблюдаваха как се провалят заговорите им.

Ние с Паула се оженихме през януари, два дни след като спасих жителите на Техеран, като ги предупредих, че на 21 януари в единадесет часа вечерта ще има земетресение.

Научните учреждения горяха от желание отново да ме изследват. Аз отказвах, като заплашвах, че ще престана да правя предсказания, ако те продължат да настояват. Както и трябваше да се очаква, направиха няколко опита да ме ликвидират. Предприеха ги престъпни организации, които се опасяваха, че ще разоблича плановете им — което между другото и направих. Всичко, което възнамеряваха да извършат, се съдържаше в списъка на събитията, който бях натъпкал в главата си, когато се подготвях за телевизионния конкурс.

Победно преминавах от една седмица в следващата, като предотвратявах ту борсов крах, ту самолетна катастрофа. И с това доказвах, че Машината на Земя I не случайно бе избрала моята анкетна карта от двадесетте милиона карти, въведени в нея…

Така преминаха дванадесетте месеца, за които знаех толкова много… Сега у нас, на Земя І, е 2004 година. Но ако си мислите, че щастието ми изневери, че звездата ми залезе, много се лъжете.

Заемам разкошен кабинет в сградата на Министерството на отбраната. Станах нещо като оракул, а и както преди все още никой не знае моята малка тайна. Ту една, ту друга държава се обръща към мен за съвет и аз винаги давам най-разумния според мен съвет. И тъй като те безропотно се подчиняват на гласа на разума, разнасящ се от моите уста (а и как да не се подчиняват, като цяла година почти всеки ден предсказвах какво ще стане), нещата се развиваха прекрасно, хоризонтът на международните отношения беше безоблачен, а престъпният свят се увери, че песента му е изпята и реши да се самоликвидира.

Паула ме дари с изключително момиченце. На Земята няма по-щастлива от нас съпружеска двойка и мисля, че още дълго няма да има — защото никога няма да се кача на космически кораб, който би могъл да ме върне в съседната вселена. Съжалявам само за едно — няма как да узная какво е станало с моя двойник…

 

Земя I, 12 ноември 2003 година, 18,30 часа

Всички, които гледаха телевизионните екрани, видяха — след като Суарес си удари главата в един панел, изображението на екрана за миг сякаш изчезна. После „Конквистадор“ се появи отново.

Пръв до приземилия се кораб стигна Раул Конуей, а втори — репортер от телевизията.

Люкът се отвори и се появи Суарес. Раул обърна глава, увери се, че Паула го гледа, и със стиснати юмруци се хвърли върху двойника на познатия му Адолфо Суарес.

Първият удар го засегна в стомаха, а вторият по ухото. После със сила го стовариха върху твърдата земя.

Когато накрая Паула разбра, че не сънува, тя започна да си пробива път към Суарес.

— Сега нямам време за теб — студено я отстрани от себе си Суарес, обърна се към объркания Мендиола и процеди през зъби: — Сега ще ви науча да изчислявате орбитата на кораб, който излита с нарастващо ускорение!

Така започна животът на Адолфо Суарес ІІ на Земя I.