Включено в книгата
Оригинално заглавие
Edge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)
Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване, корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Джефри Дивър. Пастирът

ИК „Ера“, София, 2010

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-111-5


Юни 2004
Правилата на играта

Мъжът, който искаше да убие жената на седалката до мен, беше на километър зад нас. Във влажното юнско утро отстрани се редяха пасторални пейзажи — полета с тютюн и памук.

В задното огледало се отразяваше част от кола, движеща се спокойно по течението на трафика. Управляваше я мъж, който привидно не се различаваше по нищо от стотината други шофьори по наскоро ремонтираната магистрала.

— Агент Фалоу? — обади се Алиса. После — както настоявах вече цяла седмица — се поправи: — Аби?

— Да.

— Още ли е тук?

Беше забелязала, че поглеждам в огледалото.

— Да. Както и подкреплението ни — добавих за кураж.

Протежето ми следваше убиеца през две или три коли. Не беше единственият от организацията ни, ангажиран със случая.

— Добре — прошепна Алиса.

Трийсетинагодишната ми спътничка беше свидетел срещу компания, която изпълняваше мащабни поръчки за армията. От компанията твърдяха, че не са извършили нищо нередно и приветстват разследването. Преди седмица обаче се опитаха да убият Алиса и понеже бях служил в армията с един от старшите командири в Брагс, ме назначиха да я охранявам. Като началник на организацията вече се занимавам по-рядко с полева работа, но честно казано, се зарадвах да подишам чист въздух. По правило прекарвам по десет часа дневно зад бюрото в офиса ни в Александрия. А през последния месец — по дванайсет или четиринайсет, понеже координирахме охраната на петима информатори срещу голяма престъпна групировка, преди да ги предадем на „Закрила на свидетелите“ за промяна на самоличността им.

Приятно ми беше да възседна отново коня, дори само за седмица.

Натиснах бутона за бързо набиране, за да поговоря с протежето си.

— Аби е — казах в хендсфрий микрофона. — Къде е той?

— Горе-долу на километър. Не бърза.

Наемникът, чиято самоличност не бяхме разкрили, пътуваше в неугледен сив „Хюндай“ седан.

Движех се зад дълъг ТИР с надпис „Птицекланица Каролина“. Беше празен. Управляваше го един от служителите ни. Пред него имаше кола — двойник на моята.

— Остават ни три километра до смяната — обявих. Четири гласа потвърдиха по кодираните телефони. Прекъснах връзката.

— Всичко ще е наред — казах на Алиса, без да я поглеждам.

— Аз просто… — промълви тя. — Не знам…

Замълча, а аз се взрях в огледалото за обратно виждане, сякаш мъжът, който искаше да я убие, се намираше точно зад нас.

— Действаме по план.

Попаднат ли невинни хора в ситуация, изискваща присъствието и закрилата на такива като мен, страхът най-често надделява над недоумението. Трудно приемаме мисълта, че сме смъртни.

Да опазиш хората невредими, да ги опазиш живи е работа като всички останали.

Често го напомням на протежето си и на другите в офиса, навярно дразнейки ги и с повтарянето, и с назидателния тон. Ала не спирам, защото не бива да го забравяме. Никога. Работа е — със строги процедури, които усвояваме, както хирурзите се учат как да срязват точно плътта, а летците — да задържат в небето тонове метал. Следваме техники, шлифовани и доказали се през годините.

Работа…

Вярно беше, разбира се, че и наемникът зад нас, решен да убие жената до мен, също възприема задачата си като работа. Знаех го с абсолютна сигурност. Той беше сериозен като мен, беше изучавал процедурите усърдно като мен и беше умен — и на теория, и на практика. И имаше предимство — правилата му не бяха обременени от моите задръжки: Конституцията и законите.

Все пак вярвам, че е предимство да си на страната на правдата. През всичките години в този бранш не съм изгубил нито един подопечен. Нямаше да изгубя и Алиса.

Работа, която изисква да притежаваш спокойствието на хирург и на летец.

Алиса не беше спокойна, естествено. Дишаше тежко и си придърпваше маншетите, вперила поглед в разцъфналата магнолия край пътя — пришълец в гората от кестени и хикории край раззелененото обширно поле с памук. Въртеше тревожно тънка диамантена гривна — купила я беше наскоро за рождения си ден. Взря се в гривната и в потните си длани, после ги отпусна върху тъмносинята пола. Откакто бяхме заедно, носеше само тъмни дрехи. Като камуфлаж, но не защото беше мишена на професионален убиец, а заради излишните килограми, с които се борела от пубертета. Знаех го, понеже се хранехме заедно и бях очевидец на битката. А и тя говореше често за схватката си с храната. Някои от хората, които пазим, не се нуждаят и не искат да завързваме приятелство. Други — като Алиса — държат да се сближим. Не се справям добре с тази роля заради прословутата си сдържаност, но се старая и криво-ляво успявам.

Подминахме табела. До отклонението оставаха три километра.

Работата ни изисква семпло, находчиво планиране. В тази сфера не можеш да импровизираш и макар да мразя думата „проактивен“ (антоним на какво — „антиактивен“?), концепцията е жизненоважна за дейността ни. В този случай целта — да отведа Алиса непокътната при прокурора, за да даде показания — налагаше да въвлека убиеца в играта. Понеже протежето ми го следваше от часове, знаехме къде се намира и можехме да го задържим всеки момент. Ала направехме ли го, човекът, който го беше наел, щеше просто да повика друг да довърши начинанието. Предпочитах да сме в движение през деня, за да се добере Алиса до кабинета на прокурора, да даде показания и да се избави от опасността да я елиминират, тъй като вече няма да представлява интерес за наемника.

С помощта на протежето ми, бяхме съставили план да задмина ТИР-а и да застана пред него. Наемникът щеше да бъде принуден да увеличи скоростта, за да не ни изпусне от поглед, но преди да ни настигне с камиона трябваше да свърнем по отклонението. Заради острия завой и наклона, наемникът нямаше да ме забележи, но щеше да види примамката. После с Алиса щяхме да поемем по сложен маршрут към хотела в Рейли, където ни чакаше прокурорът, а примамката да поеме към сградата на съда в Шарлот — на три часа път от нас. Наемникът щеше да осъзнае измамата твърде късно. Щеше да се обади на работодателя си и той най-вероятно щеше да отмени мисията му. Ние щяхме да се задействаме, да арестуваме наемника и да се опитаме да стигнем до работодателя му.

Оставаше около миля до отклонението. Погледнах в огледалото — товарният камион беше на трийсетина крачки зад нас.

Насочих очи към Алиса — сега въртеше между пръстите си златна огърлица с аметисти. Подарък от майка й за седемнайсетия й рожден ден — вещ по-скъпа, отколкото семейството й можело да си позволи, но пък послужила като мълчалива утеха за липсата на кавалер за бала. Хората са склонни да споделят много с онези, които им спасяват живота.

Телефонът ми изжужа. Беше протежето ми.

— Да?

— Обектът напредна малко. На около стотина метра от камиона е.

— Почти стигнахме. Започваме!

Застанах зад примамката — съвсем близо. Шофираше мъж от организацията ни, пътничката му беше агент от ФБР и приличаше на Алиса. Позабавлявахме се в офиса, докато избирахме кой да изиграе моята роля. Кръглолик съм и ушите ми стърчат малко повечко, отколкото ми се иска. Имам твърда червена коса и не съм висок. В службата организираха импровизиран конкурс, за да открият най-елфоподобния колега, който да се превъплъти в моя милост.

— Ситуация? — попитах.

— Смени платната и увеличи малко скоростта.

„Неприятно му е да не ме вижда“, помислих си.

— Почакай, почакай… — чух в слушалката. Напомних си да скастря протежето си да спестява ненужните възклицания — съобщенията бяха шифрирани, но все пак предаването им можеше да се регистрира. Протежето ми щеше да научи бързо урока си.

— Излизам от магистралата… Готово.

Все още с почти сто километра в час, свих по лентата за изход от магистралата, заобиколена от гъста гора. Товарният камион се движеше плътно до бронята ми.

Протежето ми докладва:

— Добре. Обектът дори не погледна към теб. Следи примамката и намали скоростта.

Спрях на светофара преди Шосе 18, после поех надясно. Камионът тръгна наляво.

— Обектът продължава по маршрута — долетя гласът на протежето ми. — Май вървим по план.

Гласът му не трепна. Аз съм доста хладнокръвен, но той ме води с една точка. Рядко се усмихва, никога не се шегува и в действителност не знам почти нищо за него, макар да работим заедно от няколко години. Ще ми се да не е толкова мрачен — не заради работата, понеже наистина е много, много добър, а просто защото бих искал да извлича повече удоволствие от свършеното. Стремежът да опазиш хората доставя удовлетворение, дори радост. Особено когато защитаваш семейства, както често се случва.

Казах му да ме държи в течение и прекъснахме връзката.

— Е — обади се Алиса. — В безопасност ли сме?

— Да — отвърнах и намалих на осемдесет при ограничение от седемдесет.

След петнайсет минути лъкатушехме по шосето към покрайнините на Рейли, където прокурорът ни очакваше за показанията.

Беше облачно и пейзажът не се беше променял десетки години — дървени къщи, бараки, каравани и автомобили в плачевно състояние, които функционираха някак си благодарение на поддръжката и късмета. Газостанция предлагаше гориво от непозната марка. Кучета хапеха мързеливо бълхите си. Жени в тесни джинси наглеждаха дечурлигата. Мъже с мършави лица и бирени кореми седяха по верандите, без да чакат нищо. Най-вероятно се дивяха на колата ни с пътници, каквито не се срещат често в подобни квартали — мъж в бяла риза, тъмен костюм и вратовръзка и руса жена с делова прическа.

Подминахме къщите и поехме по шосе между нови поля. Забелязах нацъфтелия като пуканки памук и се замислих как преди 170 години същите ниви са били покрити със същата реколта. Гражданската война и хората, за които се е водила, неизбежно изникват в съзнанието, когато си в Юга.

Телефонът ми иззвъня.

— Аби — прозвуча настойчиво гласът на протежето ми.

Раменете ми се напрегнаха.

— Напуснал е магистралата?

Не се притесних особено. Бяхме се отклонили преди повече от половин час. От убиеца сигурно ни деляха над шейсет километра.

— Не, още следва примамката. Но се случи нещо странно. Обади се по мобилния. Когато затвори, си изтри лицето. Подминах две коли и приближих до него. Стори ми се, че плаче.

Дишането ми се учести, докато обмислях вероятните причини. Един възможен обезпокоителен сценарий изпъкна най-ярко — ами ако убиецът е предположил, че ще използваме примамка, и е прибягнал до същия трик? Принудил е някого, който прилича на него — като елфа в нашата кола уловка — да ни проследи. Обаждането, регистрирано току-що от протежето ми, навярно е било между шофьора и истинския престъпник, взел за заложник съпругата или детето му.

Това обаче означаваше, че убиецът е някъде другаде и…

Пред очите ни се бялна „Форд“ пикап. Излетя от алеята на запуснатата, полусрутена газостанция вляво, а предницата му — защитена от метална решетка — се блъсна в шофьорското място на колата ни и ни избута като перце през високите буренаци в плитка долина. Алиса изпищя, а аз изръмжах от болка и чух протежето ми да ме вика в слушалката. После мобилният телефон и хендсфрий устройството отлетяха в колата под напора на въздушната възглавница.

Изтъркаляхме се по двуметровия склон и се приземихме благополучно във влажното корито на плитък ручей.

О, той беше планирал съвършено нападението! Преди дори да успея да разкопчая колана и да вдигна оръжието си, халоса с чук стъклото до мен, разби го и ме зашемети с един замах. Извади глока от колана ми и го прибра в джоба си. „Извадено рамо — помислих си, — малко кръв.“ Изплюх парченцата стъкло и се огледах за Алиса. И тя беше замаяна, но не изглеждаше зле пострадала. Убиецът не беше вдигнал оръжието си, стискаше само чука и аз си рекох, че ако побегне сега, Алиса има шанс да прекоси шубраците и да се спаси. Не особено голям шанс, но все пак… Трябваше обаче да действа светкавично.

— Алиса, бягай! Наляво! Ще успееш! Бързо!

Тя отвори вратата и се изтърколи навън.

Погледнах нагоре към шосето. Виждаше се само пикапът, паркиран край платното до поток, откъдето рибарите ловят жаби за стръв — досущ като дузината други камиони, които бях забелязал пътьом. Препречваше съвършено изгледа към нас откъм шосето. „Точно както аз използвах ТИР-а, за да избягам“, помислих си мрачно.

Убиецът се протягаше да отвори вратата на колата. Присвих болезнено очи, благодарен, че той се бави. Така Алиса щеше да спечели време. Навигационната система щеше да покаже на хората ми точното ни местонахождение и полицията щеше да пристигне след петнайсет-двайсет минути. Алиса можеше да успее. Помолих се мислено, обръщайки се към плиткото корито на ручея, през което трябваше да побегне.

Само че тя не помръдваше.

По бузите й се стичаха сълзи. Стоеше до колата, навела глава, скръстила ръце пред окръглените си гърди. Дали бе ранена по-лошо, отколкото ми се стори?

Убиецът отвори вратата, бутна ме на земята и сръчно закопча на ръцете ми найлонови белезници. Пусна ме и аз се свлякох до щурците, пеещи в забрава сред калта с възкисел аромат.

„Белезници?“, почудих се. Погледнах отново Алиса, която се беше подпряла върху колата, неспособна да срещне очите ми.

— Моля ви. — Говореше на нападателя. — Как е мама?

Не, тя не беше замаяна, не беше пострадала лошо и сега разбрах защо не бяга — защото беше безсмислено. Убиецът не преследваше нея. Преследваше мен.

Осъзнах цялата ужасна истина. Мъжът над мен се беше добрал някак си до Алиса преди седмици и я бе заплашил, че майка й ще пострада, ако откаже да съчини историята за корупция. Понеже компанията беше свързана с военна база, чийто командир познавах, престъпникът бе предположил, че ще назначат мен да я охранявам. През последната седмица беше черпил от Алиса подробни сведения за методите ни на действие. Не беше убиец, беше професионалист, нает да изтръгне информация от мен. За случая с организираната престъпна група, по който работех, естествено. Знаех новите самоличности на петимата свидетели по делото. Знаех къде ще ги настани Отделът за закрила на свидетели.

Борейки се за глътка въздух между сълзите, Алиса отрони:

— Казахте…

Наемникът обаче не й обърна никакво внимание. Погледна часовника си и се обади по телефона. На мъжа в колата уловка, предположих, когото протежето ми следваше неотлъчно на петдесет минути оттук. Не успя да се свърже. Явно бяха спрели колата веднага след като по телефона бе прозвучал трясъкът от счупеното стъкло.

Значи наемникът не разполагаше с толкова време, колкото му се искаше. Почудих се колко ли ще издържа на мъченията.

— Моля ви — прошепна Алиса отново. — Мама. Казахте, че ако направя каквото пожелаете… Моля ви… добре ли е тя?

Наемникът погледна към нея и сякаш импулсивно извади револвера от колана си и я простреля два пъти в главата.

Лицето ми се сгърчи. Жегна ме отчаяние.

Той извади омачкан найлонов плик от вътрешния си джоб, отвори го, коленичи до мен и изсипа съдържанието му на земята. Не видях какво е. Свали ми обувките и чорапите.

— Знаеш ли каква информация ми трябва? — тихо попита.

Кимнах утвърдително.

— Ще ми кажеш ли?

Успеех ли да издържа петнайсет минути, местната полиция може би щеше да пристигне, преди да умра. Поклатих отрицателно глава.

Безучастно, сякаш отговорът ми не е нито добър, нито лош, той се залови за работа.

„Дръж се петнайсет минути“, окуражих се мислено.

Изпищях за пръв път след трийсет секунди. Скоро след това изкрещях пак и оттук насетне всяко издишване беше остър писък. Сълзите потекоха, а болката лумна като огън из тялото ми.

„Тринайсет минути — отброявах, — дванайсет…“

Но макар да не съм сигурен, сигурно не бяха минали повече от шест-седем минути, когато помолих пресекливо:

— Спри! Спри!

Послуша ме. А аз му казах всичко, което искаше да узнае.

Той си записа информацията и се изправи. Ключовете за пикапа се полюшваха в лявата му ръка. С дясната стискаше револвера. Насочи автоматичното оръжие към средата на челото ми и аз усетих облекчение, ужасно облекчение, че поне болката ще стихне.

Мъжът отстъпи назад, присви очи в очакване на изстрела и аз…