Серия
Милениум (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flickan som lekte med elden, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 86 гласа)

Глава двайсет и четвърта
Вторник, 5 април

Пер-Оке Сандстрьом, журналист на свободна практика, 47-годишен, се прибра в апартамента си в Сулна малко преди полунощ. Бе подпийнал и усещаше лека паника, загнездила се като буца в стомаха му. Беше прекарал деня в отчаяно бездействие. Пер-Оке Сандстрьом чисто и просто се страхуваше.

Скоро щяха да станат две седмици от убийството на Даг Свенсон в Еншеде. През онази вечер Сандстрьом изгледа озадачен телевизионните новини. И усети смесица от облекчение и надежда — Свенсон беше мъртъв и книгата за трафика на секс робини, в която възнамеряваше да го изобличи като престъпник, вероятно никога нямаше да излезе на пазара. „По дяволите, преспах само с една малолетна курва и затънах в калта.“

Мразеше Даг Свенсон. Беше го умолявал, бе пълзял в краката на тази проклета свиня.

В деня на убийството го облада твърде голяма еуфория, за да може да мисли ясно. Отдаде се на размисъл едва на следващия ден. Ако Даг Свенсон работеше върху книга, в която той самият бе представен като изнасилвач с педофилски наклонности, имаше известна вероятност полицията да започне да разследва невинните му простъпки. Мили боже!… Можеха да го заподозрат в убийство.

Паниката му леко намаля, когато лицето на Лисбет Саландер се появи на първите страници на всички вестници в страната. „Коя, по дяволите, е Лисбет Саландер?“ Никога не бе чувал за нея. Полицията обаче очевидно я смяташе за главен заподозрян, а според изказванията на прокурора убийствата скоро щяха да бъдат разкрити. Току-виж му се разминало. От личен опит обаче знаеше, че журналистите пазят документацията и записките си. „“Милениум". Проклет боклучав вестник с незаслужено добро име. И те са като всички други. Ровят се и създават проблеми на хората."

Нямаше представа докъде бе стигнал Свенсон в работата по книгата си. Нямаше представа какво знаят, а и не можеше никого да попита. Имаше чувството, че се намира в състояние на безтегловност.

През изминалата седмица го обземаше ту паника, ту еуфория. Полицията не го бе потърсила — ако имаше късмет, щеше да отърве кожата. В противен случай с живота му бе свършено.

Пъхна ключа във входната врата и го завъртя. В мига, в който я отвори, чу някакво шумолене зад гърба си и усети парализираща болка в кръста.

 

 

Гунар Бьорк още не си беше легнал, когато телефонът иззвъня. Бе облечен с пижама и халат, но седеше на тъмно в кухнята и разсъждаваше над дилемата си. По време на дългогодишната си кариера никога не се бе сблъсквал с подобна проблемна ситуация.

В първия момент реши да не вдига. Хвърли един поглед на ръчния си часовник и установи, че минава дванайсет. Телефонът обаче не спираше да звъни и след десетия сигнал не издържа. Можеше да е нещо важно.

— Микаел Блумквист е — рече гласът в другия край на линията.

„По дяволите.“

— Минава полунощ. Спях.

— Съжалявам, но мислех, че ще пожелаете да чуете какво имам да ви кажа.

— Какво искаш?

— Утре сутринта в десет смятам да дам пресконференция по повод убийството на Даг Свенсон и Мия Бергман.

Гунар Бьорк преглътна тежко.

— Смятам да представя подробности от книгата за търговията със секс, която Даг Свенсон почти бе завършил. Възнамерявам да съобщя истинското име на един-единствен от клиентите на проститутки и това ще си ти.

— Обеща да ми дадеш време…

Усети паниката в гласа си и млъкна.

— Минаха няколко дни. Обеща да се обадиш след уикенда. Утре е вторник. Или ще ми разкажеш каквото знаеш, или ще свикам пресконференцията утре.

— Ако го сториш, никога няма да разбереш повече за Зала.

— Може би. Но вече няма да е мой проблем. Вместо това ще трябва да даваш обяснения пред отговарящите за официалното полицейско разследване. И пред останалите медии в страната, разбира се.

Не му оставяше никаква възможност за преговори.

Бьорк се съгласи да се срещне с Микаел Блумквист, но успя да отложи срещата за сряда. Крайният срок отново беше съвсем близо, но той бе готов.

Всичко или нищо.

 

 

Сандстрьом не знаеше колко време е бил в безсъзнание, но когато се свести, откри, че лежи на пода в дневната си. Цялото тяло го болеше и не можеше да се движи. Отне му известно време, докато разбере, че ръцете му са завързани зад гърба с нещо подобно на изолирбанд, а краката му са увити с въже. Устата му бе залепена с широко тиксо. Лампите в стаята бяха запалени, а щорите свалени. Не можеше да разбере какво се е случило.

Осъзна, че откъм кабинета му идва някакъв шум. Лежеше мирно и слушаше. Чу как някакво чекмедже се отвори и затвори. „Обир?“ Чу шумоленето на хартия и как някой рови из чекмеджетата му.

След цяла вечност чу стъпки зад себе си. Опита се да завърти глава, но не успя да види нищо. Постара се да запази спокойствие.

Изведнъж през главата му бе промушена примка от здраво памучно въже и някой я стегна около врата му. За малко да се изпусне от страх. Погледна нагоре и видя, че въжето е провряно през макара, закачена на куката на липсващата таванска лампа. След това врагът му го заобиколи и застана в обсега на полезрението му. Първото, което забеляза, бяха чифт черни ботуши.

Не знаеше какво точно бе очаквал, но когато вдигна очи, преживя огромен шок. В първия миг не разпозна лудата психопатка, с чиято снимка бяха облепени павилионите за вестници от Великден насам. Имаше черна къса коса и не приличаше на фотографията от медиите. Бе облечена изцяло в черно — дънки, разкопчано късо памучно яке, тениска и ръкавици.

Това, което го уплаши най-много обаче, бе лицето й. То бе изрисувано. Черно червило, очна линия и безвкусни и ужасно набиващи се на очи зелено-черни сенки за очи. Останалата част от лицето й беше бяла. Широка червена линия започваше в лявата част на челото над носа и свършваше в дясната част на брадичката.

Маската бе гротескна. Лисбет изглеждаше съвсем обезумяла.

Мозъкът му отказваше да го приеме. Изглеждаше напълно невероятно.

Лисбет Саландер хвана другия край на въжето и го задърпа. Той усети как примката се врязва в гърлото му и го оставя без дъх за няколко секунди. След това се замята, за да стъпи на краката си. С лебедката и макарата Лисбет нямаше нужда изобщо да се напряга, за да го изправи. Когато застана прав, тя спря да тегли и застопори въжето, като го уви няколко пъти около тръбата на един радиатор. Завърши със силно стегнат възел.

След това го остави и изчезна от полезрението му. Нямаше я повече от петнайсет минути. Когато се върна, дръпна един стол и седна точно пред него. Опита се да не гледа изрисуваното й лице, но нямаше как. Тя остави пистолет на масата в дневната. Неговия пистолет. Бе го открила в кутията за обувки в гардероба. „Колт 911 Гавърнмънт“. Малък незаконен пистолет, който притежаваше от доста години. Бе го купил на шега от един познат, но никога не бе пробвал да стреля с него. Тя извади пълнителя и го напълни с патрони. Отново го пъхна в пистолета и го зареди. Пер-Оке Сандстрьом бе на път да припадне. Наложи си да я погледне в очите.

— Не разбирам защо всички документират перверзиите си — рече тя.

Гласът й бе мек, но леден. Говореше тихо, но ясно. Показа му снимка, разпечатана от твърдия му диск.

— Предполагам, че това е естонското момиче Инес Хамуйерви, на седемнайсет години, от село Риепалу, до Нарва. Хубаво ли ти беше с нея?

Въпросът бе риторичен. Пер-Оке Сандстрьом не можеше да отговори. Устата му все още бе залепена с тиксо, а мозъкът му не бе в състояние да формулира отговор. Снимката изобразяваше… „За бога, защо ми трябваше да запазвам тези фотографии?“

— Знаеш коя съм, нали? Кимни за „да“.

Пер-Оке Сандстрьом кимна.

— Ти си садистична свиня, боклук и изнасилвач.

Той не помръдна.

— Кимни.

Той кимна. Внезапно усети, че очите му се напълват със сълзи.

— Нека си изясним правилата — рече Лисбет Саландер. — Според мен трябва да бъдеш умъртвен на мига. Безразлично ми е дали ще преживееш нощта. Разбираш ли?

Той кимна.

— Към този момент едва ли ти е убягнало, че съм луда, която обича да убива хора. Особено мъже.

Посочи към вечерните вестници от последните дни, които бе събрал на холната си маса.

— Ще махна тиксото от устата ти. Ако извикаш или повишиш глас, ще те зашеметя с това.

Показа му електрошоков пистолет.

— Това гадно нещо изпраща ток със сила 75 000 волта. Този път ще са около 60 000, защото вече го използвах веднъж и не съм го зареждала след това. Разбираш ли?

Той като че ли не знаеше дали да й вярва.

— Това означава, че мускулите ти ще се парализират. Именно това изпита на вратата, когато се прибра.

Тя му се усмихна.

— Тоест краката ти няма да могат да те държат и ще се обесиш сам. А след като използвам пистолета срещу теб, просто ще стана и ще си тръгна.

Той кимна. „Мили боже, тя е една побъркана убийца.“ Не можа да сдържи сълзите си и те се затъркаляха надолу по бузите му. Изхлипа.

Тя се изправи и премахна тиксото. Гротескното й лице беше само на няколко сантиметра от неговото.

— Мълчи — рече тя. — Не казвай нито дума. Ако проговориш без разрешение, ще използвам пистолета.

Изчака го да спре да хлипа и да я погледне в очите.

— Имаш само един шанс да преживееш тази нощ — рече тя. — Един, не два. Ще ти задам няколко въпроса. Ако ми отговориш, ще те пощадя. Кимни, ако разбираш.

Той кимна.

— Ако откажеш да отговориш на някой от тях, ще използвам пистолета. Разбираш ли? Няма да преговарям с теб. Няма да ти дам втори шанс. Или ще отговориш незабавно на въпросите ми, или ще умреш. Ако отговорите ти са задоволителни, ще живееш. Просто е.

Той кимна. Вярваше й. Нямаше избор.

— Моля те — рече той. — Не искам да умра…

Тя го погледна сериозно.

— От теб зависи дали ще живееш, или ще умреш. Но току-що наруши първото ми правило да не говориш без позволение.

Той прехапа устни. „Мили боже, тя е напълно луда.“

 

 

Микаел Блумквист бе отчаян, не можеше да си намери място и не знаеше какво да прави. Накрая си облече палтото, сложи си един шал и се разходи до метростанция „Сьодра“, после мина покрай „Буфилс Боге“, накрая стигна до редакцията на Йотгатан. Вътре бе тъмно и тихо. Не запали лампите, но зареди кафеварката, седна на перваза на прозореца и се загледа надолу към улицата, докато чакаше водата да се процеди през филтъра. Опита се да подреди мислите си. Имаше чувството, че цялото разследване около убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман е като разпилян пъзел — някои от парчетата му бяха лесно различими, други ги нямаше никакви. Трябваше да има шаблон, но не го виждаше. Твърде много парчета липсваха.

Обзе го съмнение. „Тя не е луд убиец“ — припомни си сам на себе си. Бе му написала, че не е убила Даг и Мия. Вярваше й. Но по някакъв непонятен начин беше лично свързана със загадката около убийствата.

Започна бавно да премисля теорията, която защитаваше от първия миг след пристигането си в Еншеде. Бе приел за даденост, че разследването на Даг Свенсон относно трафика на секс робини е единственият разумен мотив за убийствата на Даг и Мия. Сега обаче започваше да приема позицията на Бублански, че това не обяснява смъртта на Бюрман.

Саландер му пишеше, че може да забрави за клиентите на проститутки и да се съсредоточи върху Зала. „Как? Какво имаше предвид? Проклето неразбрано същество. Защо не може просто да му каже нещо ясно?“

Микаел се върна в бокса и си наля кафе в чаша на „Младите от «Венстер»“[1].

Настани се на холната гарнитура, вдигна крака на малката масичка и запали цигара въпреки забраната.

Бьорк бе един от клиентите на проститутки. Бюрман бе свързан със Саландер. Не можеше да е случайно, че и двамата са работили за Сепо. Изчезнало е полицейско разследване за Лисбет Саландер.

„Може ли да съществува повече от един мотив?“

Поседя неподвижно известно време, гложден от тази мисъл. Разгледа я от друг ъгъл.

„Може ли Лисбет да е мотивът?“

В главата на Микаел се въртеше догадка, която не успяваше да формулира с думи. Имаше нещо недоизяснено, но не можеше да обясни дори на себе си какво има предвид с тезата, че самата Лисбет Саландер би могла да е мотив за убийство. Беше му на езика, но му убягваше.

След това осъзна, че е прекалено уморен, изля кафето, прибра се вкъщи и си легна. Докато лежеше в леглото си насред мрака, отново се замисли над това си хрумване. Остана буден още два часа, като се опитваше да го разнищи.

 

 

Лисбет Саландер запали цигара и се настани удобно в стола пред него. Кръстоса десния си крак върху левия и го фиксира с поглед. Пер-Оке Сандстрьом никога не бе съзирал подобна сила в нечий поглед. Тя заговори отново, все още тихо.

— През януари 2003-та за първи път посещаваш Инес Хамуйерви в апартамента й в Нуршборг. Тогава тя току-що е навършила шестнайсет. Защо си бил при нея?

Пер-Оке Сандстрьом не знаеше какво да отговори. Дори не можеше да обясни как бе започнало всичко и защо бе… Тя вдигна електрошоковия пистолет.

— Аз… не знам. Желаех я. Беше толкова красива.

— Красива?

— Да, красива.

— И ти реши, че имаш право да я завържеш за леглото и да я чукаш.

— Всичко се случи с нейно съгласие. Кълна се. Нямаше нищо против.

— Плати ли й?

Пер-Оке Сандстрьом си прехапа езика.

— Не.

— Защо не? Била е курва. На тях обикновено им се плаща.

— Тя беше… Беше подарък.

— Подарък? — учуди се Лисбет Саландер.

В гласа й внезапно се промъкна заплашителна нотка.

— Предложиха ми я в знак на благодарност за услуга, която бях извършил на трети човек.

— Пер-Оке — рече му Лисбет Саландер с умерен тон. — Нали не се опитваш да се измъкнеш от въпроса ми?

— Кълна се. Ще ти отговоря на всичко, за което ме питаш. Няма да лъжа.

— Добре. Каква беше услугата и на кого я направи?

— Внесох нелегално анаболни стероиди в Швеция. Ходих до Естония във връзка с един репортаж заедно с няколко познати и пренесох стероидите с колата си. Пътувах заедно с мъж на име Хари Ранта, макар че той не се возеше с мен.

— Как се запозна с Хари Ранта?

— Познавам го отдавна. Още от осемдесетте години. Приятел ми е. Ходехме заедно на кръчма.

— И Хари Ранта ти предлага да спиш с Инес Хамуйерви като… подарък?

— Да… Не, извинявай, това се случи по-късно, в Стокхолм. Беше брат му Ато Ранта.

— Тоест искаш да ми кажеш, че Ато Ранта просто се е появил един ден, почукал е на вратата ти и те е попитал дали не искаш да се разходиш до Нуршборг и да изчукаш Инес?

— Не… Бях на… Имахме купон… По дяволите, не си спомням къде бяхме…

Той изведнъж се разтрепери неконтролируемо, усети как коленете му се огъват и се наложи да потърси опора с крака, за да се задържи прав.

— Отговаряй ми спокойно и разумно — рече Лисбет Саландер. — Няма да те обеся, защото се нуждаеш от малко време да си събереш мислите. Но само да усетя, че увърташ и… бум.

Вдигна вежди и изведнъж заприлича на ангел. Ако изобщо някой можеше да прилича на ангел с тази гротескна маска.

Пер-Оке Сандстрьом кимна. После преглътна. Изпитваше жажда, а устата му бе съвсем пресъхнала. Усещаше как примката се затяга около врата му.

— Няма значение къде си пил. Как така Ато Ранта ти предложи Инес?

— Говорехме за… Ние… Разказах му, че искам… — започна да плаче.

— Казал си му, че искаш да преспиш с някоя от курвите му.

Той кимна.

— Бях пиян. Той ми каза, че трябва… Че трябва да бъде…

— Че трябва да бъде какво?

— Наказана. Създавала проблеми. Не му се подчинявала.

— Какво е искал от нея?

— Да проституира. Предложи ми да… Бях пиян и не знаех какво правя. Не исках… Прости ми.

Той изхлипа.

— Не на мен трябва да се извиняваш. Значи си се съгласил да помогнеш на Ато да накаже Инес и си отишъл у тях.

— Не беше така.

— Разкажи ми как беше тогава. Защо си отишъл с Ато в дома на Инес?

Тя постави електрошоковия пистолет на коляното си. Той отново се разтрепери.

— Отидох у Инес, защото я желаех. Бе на разположение и можех да я купя. Инес живееше у една приятелка на Хари Ранта. Не си спомням името й. Ато завърза Инес за леглото и аз… Аз правих секс с нея. Ато гледаше.

— Не… Не си правил секс с нея. Изнасилил си я.

Той не отговори.

— Нали?

Мъжът кимна.

— Какво каза Инес?

— Нищо.

— Съпротивляваше ли се?

Той поклати глава.

— Значи й е харесало един петдесетгодишен мръсник да я завърже и да я чука.

— Беше пияна. Не й пукаше.

Лисбет Саландер въздъхна отчаяно.

— Добре. Продължил си да посещаваш Инес и след това.

— Беше толкова… Желаеше ме.

— Глупости.

Той погледна нещастно Лисбет Саландер. После кимна.

— Аз… Изнасилвах я. С позволението на Хари и Ато. Искаха да… научи занаята.

— Плащаше ли им?

Той кимна.

— Колко?

— Цената беше като за приятел. Помагах им с контрабандата.

— Колко?

— Всичко на всичко няколко хилядарки.

— На една от снимките Инес се намира в този апартамент.

— Хари я докара.

Той отново изхлипа.

— Значи срещу няколко хилядарки имаше момиче, с което можеше да правиш каквото поискаш. Колко пъти я изнасили?

— Не знам… Няколко.

— Добре. Кой е главатар на бандата?

— Ще ме убият, ако проговоря.

— Това не е мой проблем. В момента аз съм ти далеч по-голям проблем от братята Ранта.

Тя вдигна пистолета.

— Ато. Той е най-голям. Хари движи нещата.

— Кой друг членува в бандата?

— Познавам само Хари и Ато. Приятелката на Ато също е замесена. И едно момче на име… не съм сигурен. Пале или нещо подобно. Швед е. Не го познавам. Наркоман е, момче за всичко.

— Приятелката на Ато?

— Силвия. Проститутка е.

Лисбет помълча известно време, отдадена на размисъл. След това вдигна глава.

— Кой е Зала?

Пер-Оке Сандстрьом пребледня. „И Даг Свенсон зададе същия въпрос.“ Не продума толкова дълго време, че лудото момиче започна да се ядосва.

— Не знам — рече той. — Не знам кой е.

Лисбет Саландер помръкна.

— Дотук се справи добре. Не пропилявай шанса си — рече тя.

— Честен кръст. Не знам кой е той. Журналистът, когото застреля…

Изведнъж замлъкна. Внезапно осъзна, че може би не е добра идея да споменава за убийствата в Еншеде.

— Да?

— Той ме попита същото. Не знам. Ако знаех, щях да кажа. Кълна се. Ато го познава.

— Говорил си с него.

— Една минута по телефона. Разговарях с някого, който се представи като Зала. По-точно казано, той говореше с мен.

— Защо?

Пер-Оке Сандстрьом примижа. В очите му се стичаха капки пот, а по брадичката му — сополи.

— Аз… Искаха да им направя още една услуга.

— Разказът ти започва да става муден и дразнещ — предупреди го Лисбет Саландер.

— Искаха да замина отново за Талин и да докарам в Швеция предварително натоварена с амфетамини кола. Отказах.

— Защо?

— Нещата излизаха от контрол. Бяха големи гангстери. Исках да се оттегля. Имах работа за вършене.

— Тоест искаш да кажеш, че си бил гангстер през свободното си време.

— Всъщност не съм такъв — рече той плачливо.

— Така ли?

Гласът й бе изпълнен с такова презрение, че Пер-Оке Сандстрьом затвори очи.

— Продължавай. Как Зала се оказа замесен в цялата история?

— Беше същински кошмар.

Той замлъкна, а по страните му отново започнаха да се стичат сълзи. Прехапа устна толкова силно, че тя се спука и започна да кърви.

— Мудно — рече Лисбет Саландер хладно.

— Ато се опитваше да ме убеди на няколко пъти. Хари ме предупреди, че Ато започва да се ядосва и че не знае какво ще се случи. Накрая се съгласих да се срещна с Ато. Случи се през август миналата година. Отидох с Хари до Нуршборг…

Устните му продължиха да се движат, но не се чуваше нищо. Лисбет Саландер присви очи. Гласът му се върна.

— Ато беше като напълно полудял. Много е жесток. Представа си нямаш колко. Каза ми, че е твърде късно да се отказвам и че ако не изпълнявам нарежданията му, ме очаква смърт. Бяха ми приготвили демонстрация.

— Да?

— Принудиха ме да ги последвам. Карахме в посока към Сьодертеле. Ато ме накара да си нахлузя плик на главата. Бях уплашен до смърт.

— Значи си пътувал с плик на главата. Какво се случи после.

— Колата спря. Не знаех къде съм.

— Къде ти сложиха плика?

— Малко преди Сьодертеле.

— Колко време измина, преди да пристигнете?

— Може би… Може би около трийсетина минути. Измъкнаха ме от колата. Намирахме се пред някакъв склад.

— Какво се случи после?

— Ато и Хари ме вкараха вътре. Беше светло. Първото, което видях, беше един нещастник, проснат на циментовия под. Завързан. И смлян от бой.

— За кого става въпрос?

— Казваше се Кенет Густавсон. Научих го впоследствие. Никога не ми споменаха името му.

— Какво друго се случи?

— Имаше един мъж. Най-огромният, когото съм виждал през живота си. Същински исполин. Само мускули.

— Как изглеждаше?

— Рус. Олицетворение на дявола.

— Име?

— Не се представи.

— Добре. Рус великан. Кой още беше там?

— Имаше още един мъж. Видът му бе изтерзан. Рус. С конска опашка.

„Маге Лундин.“

— Други?

— Само аз, Хари и Ато.

— Продължавай.

— Русият… тоест великанът ми даде стол да седна. Не ми каза нито дума. Ато говореше. Каза, че момчето на пода е предател. Искаше да ми покаже какво се случва с непослушните.

Пер-Оке Сандстрьом ридаеше неутешимо.

— Давай по-бързо — повтори Лисбет Саландер.

— Русият вдигна момчето от пода и го сложи на друг стол пред мен. Седяхме на метър един от друг. Гледах го в очите. Великанът застана зад него и обгърна врата му с ръце. Той… той…

— Го удуши? — подсказа му Лисбет Саландер.

— Да… не… Уби го с прегръдка. Мисля, че му счупи врата с голи ръце. Чух как изпука. Умря пред очите ми.

Пер-Оке Сандстрьом се олюля. Сълзите му се лееха в неспирен поток. Никога не го бе разказвал досега. Лисбет му даде минута да се съвземе.

— Какво се случи после?

— Другият мъж, онзи с конската опашка, запали моторен трион и отряза главата и ръцете му. Когато приключи, великанът се приближи до мен. Сложи ръце на врата ми. Опитах се да ги махна. Дърпах колкото сила имах, но не можах да ги помръдна и на милиметър. Но той не започна да ме души… Просто дълго държа ръце на врата ми. През това време Ато взе телефона си и позвъни на някого. Говореше на руски. След това изведнъж каза, че Зала искал да разговаря с мен, и допря слушалката до ухото ми.

— Какво каза Зала?

— Че очаква да свърша това, за което ме моли Ато. Попита ме дали все още искам да се оттегля. Обещах му да отида до Талин и да докарам колата с амфетамините. Какво друго можех да сторя?

Лисбет помълча дълго. Наблюдаваше замислено хлипащия журналист, увиснал на въжето, и размишляваше.

— Опиши гласа му.

— Той… Не знам. Беше съвсем нормален.

— Дрезгав, писклив?

— Дрезгав, обикновен, грубоват.

— На какъв език говореше?

— Шведски.

— Акцент?

— Да… може би малко. Говореше добър шведски. С Ато разговаряха на руски.

— Знаеш ли руски?

— Малко. Не го владея добре. Само малко.

— Какво му каза Ато?

— Единствено, че демонстрацията е приключила. Нищо повече.

— Разказвал ли си за това на някой друг?

— Не.

— На Даг Свенсон?

— Не… не.

— Даг Свенсон те е посетил.

Сандстрьом кимна.

— Не чувам.

— Да.

— Защо?

— Знаеше, че аз… За курвите.

— Какво те попита?

— Искаше да знае…

— Да?

— Зала. Питаше за Зала. При второто посещение.

— Второ посещение?

— Свърза се с мен две седмици преди да умре. Тогава ме посети за първи път. Обади ми се отново два дни преди ти… той…

— Преди да го застрелям?

— Точно така.

— И ти задаваше въпроси за Зала.

— Да.

— Какво му каза?

— Нищо. Нищо не можех да му кажа. Признах, че съм говорил с него по телефона. Това беше всичко. Не споменах за русия сатана и за случилото се с Густавсон.

— Добре. Какво точно те попита Даг Свенсон?

— Аз… Искаше информация за Зала. Нищо повече.

— И ти не му разказа нищо?

— Нищо ценно. Аз и нищо не знам.

Лисбет Саландер помълча за малко. „Премълчава нещо.“ Тя прехапа замислено долната си устна. Разбира се.

— На кого каза за посещенията на Даг Свенсон?

Сандстрьом пребледня.

— Обадих се на Хари Ранта.

— Кога?

Той преглътна тежко.

— Вечерта след първото посещение на Даг Свенсон.

Продължи да го разпитва още половин час, но постепенно констатира, че той повтаря едно и също и не добавя кой знае колко нови детайли. Накрая се изправи и хвана въжето.

— Ти си една от най-жалките отрепки, които съм срещала през живота си — рече Лисбет Саландер. — За стореното на Инес заслужаваш смъртно наказание. Аз обаче ти обещах да те пощадя, ако отговориш на въпросите ми. Винаги държа на думата си.

Наведе се и развърза възела. Пер-Оке безпомощно се строполи на пода. Усети почти еуфорично облекчение. Видя я как постави една табуретка на холната му маса, качи се на нея и свали макарата. Прибра въжето и го пъхна в една раница. После изчезна в банята. Нямаше я десет минути. Чу шум от течаща вода. Когато се върна, бе измила грима си.

Лицето й беше някак голо и зачервено.

— Ще трябва сам да се освободиш.

Тя пусна един кухненски нож на пода.

Чу я как шумоли в коридора доста дълго. Сякаш се преобличаше. После отвори и затвори външната врата. Едва след половин час Пер-Оке успя да пререже тиксото. Когато седна на дивана си, забеляза, че тя е отнесла неговия „Колт 911 Гавърнмънт“.

 

 

Лисбет Саландер се прибра в апартамента на Мусебаке едва в пет часа сутринта. Свали перуката на Ирене Несер и веднага си легна, без дори да включи компютъра и да провери дали Микаел Блумквист е разрешил загадката с изчезналото полицейско разследване.

Събуди се още в девет сутринта и посвети целия вторник на търсене на информация за братята Ато и Хари Ранта.

Ато имаше доста мрачно досие в криминалния регистър. Бе фински гражданин, но имаше естонски корени. Семейството му пристига в Швеция през 1971-ва. Между 1972 и 1978 г. работи като дърводелец към строителна компания „Скноска Симентютери“. Уволняват го, след като го залавят да краде на един строеж. Бива осъден на седем месеца затвор. От 1980 до 1982 г. работи за значително по-малка строителна фирма. Освобождават го от длъжност, след като неколкократно се явява на работа в нетрезво състояние. До края на осемдесетте се издържа като пазач, техник на фирма за поддръжка на бойлери, мияч и отговорник по поддръжката в едно училище. Изгонен е от всички тези места, след като отива на работа мъртвопиян или участва в различни сбивания. В училището се задържа едва няколко месеца, докато една учителка не го обвинява в сексуален тормоз и агресивно поведение.

През 1987 г. е осъден на глоба и един месец затвор за кражба на кола, шофиране в нетрезво състояние и търговия с крадени стоки. На следващата година отново е осъден да заплати глоба, този път за незаконно притежание на оръжие. През 1990 г. е осъден за сексуално престъпление, характерът на което не бе упоменат в криминалния регистър. През 1991-ва е обвинен за отправяне на заплахи, но по-късно бива оневинен. Още същата година обаче е глобен и осъден условно за контрабанда на алкохол. През 1992 г. излежава три месеца за нанасяне на побой на своята приятелка, както и за отправяне на заплахи срещу сестра й. Следващата присъда е чак през 1997 г. — за провинение, свързано с търговия с крадени вещи и нанасяне на тежки телесни повреди. Този път е осъден на десет месеца затвор.

По-младият му брат Хари Ранта на свой ред пристига в Швеция през 1982-ра и през осемдесетте години работи за по-продължителен период от време в склад. Според досието му е осъждан три пъти.

През 1990 г. е осъден за застрахователна измама. През 1992-ра получава двугодишна присъда за нанасяне на тежки телесни повреди, търговия с крадени вещи, кражба в особено големи размери и изнасилване. Бива екстрадиран във Финландия, но се връща обратно в Швеция още през 1996 г., когато отново е осъден на десет месеца затвор за нанасяне на тежки телесни повреди и изнасилване. Присъдата е обжалвана и апелативният съд застава на страната на Хари Ранта, като го оправдава по обвинението в изнасилване. Това за нанасяне на тежки телесни повреди обаче остава и той лежи шест месеца в затвора. През 2000 г. срещу Хари Ранта отново е подадена жалба за отправяне на заплахи и изнасилване. Жалбата обаче по-късно е оттеглена и случаят — приключен.

Провери последната им адресна регистрация и установи, че Ато Ранта живее в Нуршборг, а Хари Ранта — в Албю.

 

 

Паоло Роберто вече се бе отчаял, когато за петнайсети път набра телефонния номер на Мириам Ву и отново чу записа, че абонатът не може да бъде избран. Ходеше до Лундагатан по няколко пъти на ден, след като пое ангажимента да я открие. Никой не му отваряше.

Хвърли един поглед на часовника си. Бе малко след осем вечерта. Вторник. Все някога трябваше да се прибере. Разбираше напълно защо Мириам Ву се крие, но медиите се бяха поуспокоили вече. Реши, че вместо да се разкарва напред-назад като топче за пинг-понг, е по-добре да се застопори пред вратата й, в случай че тя се появи, за да си вземе дрехи или нещо подобно. Напълни термос с кафе и си приготви няколко сандвича. Преди да напусне апартамента си, се прекръсти пред разпятието с Мадоната.

Паркира на трийсетина метра от входа на Лундагатан и плъзна назад седалката, за да отвори повече място за краката си. Пусна радиото и усили звука. В колата му имаше залепена снимка на Мириам Ву, която бе изрязал от един вечерен вестник. Намираше я за привлекателна. Оглеждаше търпеливо минувачите. Мириам Ву все така не се появяваше.

Звънеше й през десет минути. Отказа се към девет часа, когато мобилният му телефон даде звуков сигнал, че батерията му е пред свършване.

 

 

Пер-Оке Сандстрьом прекара вторника в състояние на пълна апатия. Бе останал през цялата нощ на дивана си, неспособен да отиде и да си легне, както и да възпре внезапните пристъпи на плач, които го връхлитаха през равни интервали от време. Сутринта слезе до магазина за алкохол в центъра на Сулна и си купи 250 мл водка „Сконе“. След това се върна на дивана и изпи половината бутилка.

Осъзна в какво състояние се намира едва вечерта и се размисли как да постъпи. Искаше му се никога да не бе чувал за братята Ато и Хари Ранта и за техните курви. Не можеше да разбере как като последен глупак се бе оставил да го подмамят в апартамента в Нуршборг, където Ато завърза седемнайсетгодишната силно надрусана Инес Хамуйерви с разтворени крака и го предизвика да се състезават кой от двамата ще издържи повече. Бяха се редували и Пер-Оке спечели, като през цялата вечер и цялата нощ се съвкупява с нея по най-различни начини.

По едно време Инес Хамуйерви се събуди и започна да протестира. Тогава Ато в продължение на половин час не спря да я удря и да я налива с алкохол, докато не я усмири. След това подкани Пер-Оке да продължи с упражненията.

„Проклета курва.“

По дяволите, колко глупаво бе постъпил само.

Не можеше да очаква милост от „Милениум“. Те се изхранваха от подобни скандали.

Изпитваше смъртен страх от лудата Саландер.

Да не говорим за русото чудовище.

Не можеше да отиде в полицията.

Нито пък да се справи сам. Нямаше смисъл да подхранва илюзията, че проблемите му ще изчезнат от само себе си.

Оставаше му една-единствена миниатюрна възможност. Можеше да се надява на зрънце съчувствие и евентуално на някаква помощ. Осъзна, че шансът е минимален, но това бе единствената му алтернатива.

Следобед събра кураж и позвъни на мобилния телефон на Хари Ранта. Никой не вдигна. Продължи да го търси до десет вечерта, след което се отказа. Помисли известно време (изпи остатъка от водката) и позвъни на Ато Ранта. Вдигна приятелката му Силвия. От нея разбра, че братята Ранта са заминали на почивка в Талин. Не, Силвия не знаеше как би могъл да се свърже с тях. Нямаше никаква представа кога смятат да се върнат — бяха заминали за Естония за неопределено време.

Силвия изглеждаше доволна.

Пер-Оке Сандстрьом се строполи на дивана. Не бе сигурен дали е съкрушен или щастлив от новината, че Ато Ранта отсъства от страната и следователно не може да му обясни какво става. Скритото послание обаче бе очевидно. По някаква причина братята Ранта се бяха уплашили и бяха решили да заминат на почивка в Талин за неопределено време. Този факт съвсем не подейства успокояващо на Пер-Оке Сандстрьом.

Бележки

[1] Една от левите партии в Швеция. — Б.пр.