Серия
Милениум (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flickan som lekte med elden, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 86 гласа)

Глава шестнайсета
Разпети петък, 25 март — събота, 26 март

Малин Ериксон се отпусна на облегалката на дивана на Микаел Блумквист. Без да се замисля, вдигна крака на холната маса, точно както би постъпила вкъщи, и веднага ги свали. Микаел Блумквист й се усмихна дружелюбно.

— Няма проблем — рече той. — Отпусни се и се чувствай като у дома си.

Тя му се усмихна на свой ред и отново сложи крака на масата.

На Разпети петък Микаел пренесе всички останали от Даг Свенсон материали от редакцията на „Милениум“ в апартамента си. Подреди ги на пода в спалнята. В събота с Малин отделиха осем часа да прегледат внимателно електронната му поща, записките, драсканиците в тефтера му и най-вече текстовете за бъдещата книга.

Сестрата на Микаел Аника Джианини бе дошла сутринта и бе донесла изданията на вечерните вестници с гръмки заглавия и максимално уголемената паспортна снимка на Лисбет Саландер на първа страница. Единият от вестниците се придържаше към истината.

ИЗДИРВАНА ЗА
ТРОЙНО
УБИЙСТВО

Другият бе оформил заглавието по-пикантно.

Полицията преследва
МАСОВ
УБИЕЦ
ПСИХОПАТ

Разговаряха в продължение на един час. Микаел й обясни отношенията си с Лисбет Саландер и причините, които го караха да се съмнява във вината й. Накрая попита сестра си дали би се съгласила да представлява Лисбет Саландер, в случай че я арестуват.

— Представлявала съм жени по различни дела за изнасилване и нанасяне на телесни повреди, но първата ми специалност не е криминален адвокат — отвърна Аника.

— Ти си най-умният адвокат, когото познавам, а Лисбет ще се нуждае от човек, на когото може да разчита. Мисля, че ще те приеме.

Аника Джианини се замисли за миг, след което колебливо отвърна, че би могла да поговори с Лисбет Саландер, ако се наложи.

В един часа следобед в събота му се обади криминален инспектор Соня Мудиг и го попита дали би могла веднага да дойде и да вземе чантата на Лисбет Саландер. Полицията очевидно бе отворила и прочела писмото, което бе изпратил до Лисбет на улица Лундагатан.

Мудиг се появи след двайсет минути и Микаел я покани да седне до Малин Ериксон на масата за хранене в дневната. След това отиде в кухнята и взе чантата на Лисбет, която бе поставил на една етажерка до микровълновата печка. Поколеба се за миг, след което я отвори и извади отвътре чука и флакона сълзотворен газ. Укриване на доказателства. Флаконът със сълзотворен газ се смяташе за незаконно оръжие и щеше да доведе до присъда. Чукът несъмнено щеше да предизвика асоциации със склонността на Лисбет към насилие. Микаел смяташе това за ненужно.

Той покани Соня Мудиг на кафе.

— Може ли да ви задам няколко въпроса? — попита криминалният инспектор.

— Заповядайте.

— В писмото си до Саландер, намерено в жилището й на Лундагатан, пишете, че сте й длъжник. За какво става въпрос?

— Лисбет Саландер ми направи голяма услуга.

— Каква?

— От чисто личен характер, за която не смятам да говоря.

Соня Мудиг го наблюдаваше внимателно.

— Това е разследване за убийство.

— Да, и аз се надявам колкото се може по-скоро да заловите свинята, убила Даг и Мия.

— Не мислите, че Саландер е виновна?

— Не.

— Кой според вас е застрелял приятелите ви в такъв случай?

— Не знам. Но Даг Свенсон възнамеряваше да разобличи голям брой хора, които биха загубили страшно много от това. Виновникът може да е сред тях.

— А защо му е на въпросното лице да убива адвокат Нилс Бюрман?

— Това не знам. Все още.

Погледът му издаваше абсолютна убеденост. Соня Мудиг се усмихна. Знаеше, че го наричат Кале Блумквист[1]. Изведнъж разбра защо.

— Но смятате да разберете?

— Стига да мога. Можете да предадете на Бублански.

— Непременно. А ако Лисбет Саландер се свърже с вас, надявам се, че ще ни съобщите.

— Не смятам, че ще ми се обади и ще ми признае, че е извършила убийствата, но ако го стори, ще направя всичко по силите си, за да я убедя да се предаде на полицията. В такъв случай ще се опитам да й окажа пълна подкрепа, защото ще се нуждае от приятел.

— А ако каже, че е невинна?

— То тогава се надявам, че ще може да ми разясни какво се е случило.

— Господин Блумквист, между нас казано, и без да правя от мухата слон, надявам се да съзнавате, че Лисбет Саландер трябва да бъде арестувана. Надявам се също, че няма да направите някоя глупост, ако се свърже с вас. Ако грешите и тя е виновна, то подценяването на ситуацията би било твърде опасно.

Микаел кимна.

— Надявам се, че няма да се наложи да ви следим. Разбирате, че е незаконно да помагате на издирван човек. В този случай това би могло да доведе до наказание по обвинение в укриване на престъпник.

— А аз се надявам, че ще отделите няколко минути, за да помислите и за други евентуални извършители.

— Ще го направим. Следващ въпрос. Имате ли представа какъв компютър е притежавал Даг Свенсон?

— „Мак Айбук 500“, бял, с четиринайсетинчов монитор, втора употреба. Точно като моя, но с по-голям екран.

Микаел посочи своята машина, която стоеше съвсем наблизо върху холната маса.

— Имате ли представа къде е той?

— Даг обикновено го носеше в черна раница. Предполагам, че е у тях.

— Само че го няма. Възможно ли е да е на работното му място?

— Не. Прегледах съдържанието на бюрото на Даг и не го видях там.

Поседяха мълчаливо за миг.

— Мога ли да заключа, че компютърът му липсва? — попита Микаел накрая.

 

 

Микаел и Малин бяха идентифицирали доста лица, които теоретично биха могли да имат мотив да убият Даг Свенсон. Името на всяко от тях бе написано на няколкото листа хартия, които Микаел бе закачил на стената на дневната. Списъкът се състоеше изключително от мъже, които или се бяха възползвали от услугите на проститутки, или работеха като сводници и присъстваха в книгата. В осем часа вечерта разполагаха с трийсет и седем имена, двайсет и девет от които можеха да бъдат идентифицирани, а осем фигурираха само като псевдоними в ръкописа на Даг Свенсон. Двайсет от идентифицираните мъже при различни обстоятелства се бяха възползвали от някое от момичетата.

Обсъдиха още дали могат да отпечатат книгата на Даг Свенсон. Проблемът на практика бе, че голяма част от твърденията се основаваха на личната информираност на Даг или Мия, които можеха да ги докажат без проблем, но един по-малко запознат с темата журналист би искал да ги провери или да ги проучи по-задълбочено.

Установиха, че около осемдесет процента от ръкописа, с който разполагаха, можеше спокойно да бъде публикуван, но преди да се осмели да публикува останалите двайсет процента, „Милениум“ трябваше да извърши някои проучвания. Колебаеха се не защото се съмняваха в достоверността на съдържанието, а само защото не бяха достатъчно запознати с въпроса. Ако Даг Свенсон бе жив, щяха без съмнение да публикуват всичко — тогава Даг и Мия щяха да посрещнат евентуалните възражения или критики.

Микаел погледна през прозореца. Беше се мръкнало и валеше. Попита Малин дали иска още кафе. Тя отказа.

— Добре — рече Малин. — Нещата с ръкописа са под контрол, но все още не сме открили и следа от убиеца на Даг и Мия.

— Може да е някой от присъстващите на стената — рече Микаел.

— Може и да е някой, който няма нищо общо с книгата. А може и да е твоята приятелка.

— Лисбет — рече Микаел.

Малин му хвърли скришом поглед. Работеше в „Милениум“ от осемнайсет месеца. Бе започнала по времето на най-големия хаос във връзка с аферата „Венерстрьом“. След години на временна работа по заместване назначението в „Милениум“ бе първата й постоянна работа. Чувстваше се прекрасно. Работата във вестника й осигуряваше положение в обществото. Беше близка с Ерика Бергер и останалите от екипа, но винаги се чувстваше леко неудобно в присъствието на Микаел Блумквист. Нямаше ясна причина за това, просто тя намираше Микаел за най-затворен и най-недостъпен от всичките й колеги.

През изминалата година идваше късно на работа и стоеше или сам в кабинета си, или в стаята на Ерика Бергер. Понякога се държеше някак отнесено, а през първите месеци й се струваше, че го вижда по-често по телевизията, отколкото на живо в редакцията. Често пътуваше или пък бе зает с нещо друго. Не предразполагаше към приятно общуване и доколкото бе дочула от коментарите на останалите сътрудници на вестника, беше се променил. Бе станал по-мълчалив и по-затворен.

— Ако ще се опитвам да открия кой е застрелял Даг и Мия, трябва да знам повече за Саландер. Не съм напълно сигурна откъде да започна, ако не…

Тя не довърши изречението си. Микаел я погледна. Накрая седна във фотьойла срещу нея и вдигна краката си на масата до нейните.

— Добре ли се чувстваш в „Милениум“? — попита той неочаквано. — Имам предвид, че вече работиш при нас от година и половина, а аз не съм се спирал на едно място, така че с теб почти не се познаваме.

— Чувствам се страхотно — рече Малин. — Вие доволни ли сте от мен?

Микаел се усмихна.

— С Ерика непрекъснато си повтаряме, че никога преди не сме имали толкова компетентен редакционен секретар. Смятаме те за истинска находка. Съжалявам, че не съм ти го казвал досега.

Малин се усмихна доволно. Похвала от великия Микаел Блумквист винаги бе добре дошла.

— Не това беше въпросът ми — рече тя.

— Чудиш се каква връзка има Лисбет Саландер с „Милениум“.

— И ти, и Ерика Бергер сте много пестеливи на информация.

Микаел кимна и я погледна в очите. И двамата с Ерика вярваха напълно на Малин Ериксон, но имаше неща, които не можеха да споделят с нея.

— Съгласен съм с теб — рече той. — Ако ще се опитваме да разнищим убийствата на Даг и Мия, ти трябва повече информация. Аз я познавам лично и освен това съм връзката между нея и Даг и Мия. Хайде, задавай ми въпроси. Ще ти отговоря, доколкото мога. А ако не мога, ще ти кажа.

— Защо е цялата тази тайнственост? Коя е Лисбет Саландер и какво общо има с „Милениум“?

— Нещата стоят по следния начин. Преди две години наех Лисбет Саландер, за да извърши едно изключително сложно проучване за мен. В това се състои и проблемът. Не мога да ти кажа каква точно беше работата й. Ерика знае за какво става въпрос, но ми е обещала да пази тайна.

— Преди две години… Малко преди да разбиеш Венерстрьом. Мога ли да предположа, че проучването й е било свързано с това?

— Не, не можеш. Нито ще потвърдя, нито ще отрека. Мога да кажа само, че наех Лисбет във връзка с нещо друго и тя свърши изключителна работа.

— Добре, тогава си живял в Хедестад, доколкото знам, като отшелник. А и Хедестад се прочу в медиите през онова лято. Хариет Вангер възкръсна от мъртвите и т.н. Колкото и да е странно обаче, „Милениум“ не публикува нито дума по този въпрос.

— Както вече казах, не мога да ти дам повече информация. Можеш да предполагаш колкото си искаш, но вероятността да познаеш, е на практика нулева.

Той се усмихна.

— А не написахме нищо за Хариет Вангер, защото тя е член на управителния ни съвет. Оставили сме на останалите медии да я проучват. Що се отнася до Лисбет, вярвай ми, когато ти казвам, че стореното от нея за мен няма абсолютно нищо общо със случилото се в Еншеде. Не съществува каквато и да била връзка.

— Разбирам.

— Нека ти дам съвет. Недей да гадаеш. Недей да си вадиш заключения. Приеми, че е работила за мен и че не мога да обсъждам за какво става въпрос. Нека да кажем, че е правила и други неща за мен. Тя ми спаси живота. Буквално. Дълбоко съм й благодарен.

Малин вдигна учудено вежди. Не бе чула и дума за това в „Милениум“.

— Тоест, ако съм разбрала правилно, ти я познаваш изключително добре.

— Доколкото е възможно човек да познава Лисбет Саландер — отвърна Микаел. — Тя е може би най-затвореният човек, когото съм срещал.

Микаел внезапно се изправи и погледна през прозореца в мрака навън.

— Не знам за теб, но аз ще изпия една водка с лимон — рече той.

— Става. По-добре е от кафе.

 

 

Драган Армански прекара великденските празници във вилата си на остров Блидьо в размисъл за Лисбет Саландер. Собствените му деца бяха вече пораснали и не искаха да прекарват почивните дни с родителите си. Ритва, за която бе женен от двайсет и пет години, веднага забелязваше как на моменти мислите му се реят някъде надалеч. Потъваше в дълбок и мълчалив размисъл и отговаряше разсеяно, ако го повикаха. Всеки ден сядаше в колата и отиваше до павилиона, за да купи вестник. След това сядаше до прозореца на верандата и четеше статиите за преследването на Лисбет Саландер.

Драган Армански бе разочарован от себе си. Разочарован, че така глобално бе сбъркал в преценката си за нея. От дълги години знаеше, че тя има психични проблеми. Не му бе чужда и мисълта, че е способна на насилие и може да нарани човек, който я застрашава. В определен смисъл фактът, че се е нахвърлила върху попечителя си, за когото без съмнение смяташе, че се бърка в личния й живот, бе разбираем. Тя възприемаше всеки опит за контрол върху живота й като провокация, а вероятно и като враждебно отношение.

За сметка на това обаче изобщо не можеше да разбере какво би я накарало да отиде в Еншеде и да застреля двама души, които, както личеше по всичко, й бяха напълно непознати.

Драган Армански през цялото време очакваше да бъде установена връзка между Саландер и двойката в Еншеде, да се открие, че някой от двамата е имал вземане-даване с нея или пък е провокирал яростта й с действията си. Но вестниците мълчаха за подобна връзка и вместо това публикуваха предположения, че психично болната Саландер вероятно е получила нервен пристъп.

На два пъти позвъни на криминален инспектор Бублански да го разпитва за развитието на разследването, но и той не знаеше за някаква връзка между Саландер и Еншеде, като се изключи Микаел Блумквист. В това отношение разследването бе ударило на камък. Микаел Блумквист познаваше и Саландер, и двойката в Еншеде, но нямаше каквито и да било доказателства, че Лисбет Саландер на свой ред е познавала или е чувала за Даг Свенсон и Мия Бергман. Следователно разследването не можеше да си създаде представа за последователността на събитията. Ако не разполагаха с отпечатъците й върху оръжието на убийството и с неоспоримата връзка между нея и първата й жертва — адвокат Бюрман, полицията щеше да работи на сляпо.

 

 

Малин Ериксон излезе от банята и отново седна на дивана.

— Нека да обобщим — рече тя. — Задачата ни е да разберем дали Лисбет Саландер е убила Даг и Мия, както твърди полицията. Нямам никаква представа откъде да започнем.

— Гледай на това като на проучване. Няма да извършваме полицейско разследване. За сметка на това обаче ще го следим и ще се опитаме да разберем какво знаят. Задача като всяка друга, с единствената разлика, че не е задължително да публикуваме всичко, което открием.

— Но ако Саландер е убийцата, трябва да съществува връзка между нея и Даг и Мия, и това си ти. Няма друга.

— В този случай аз не съм никаква връзка. Не съм срещал Лисбет повече от година. Не знам дори откъде би могла да знае, че те съществуват.

Микаел внезапно замлъкна. За разлика от всички останали, той бе наясно, че Лисбет Саландер е хакер на световно ниво. Изведнъж осъзна, че преносимият му компютър е пълен с кореспонденция между него и Даг, с различни версии на книгата на Свенсон и че дори съдържа електронно копие на дисертацията на Мия Бергман. Не знаеше дали Лисбет Саландер е проверявала компютъра му, но така би могла да разбере, че той познава Даг Свенсон.

Проблемът бе, че Микаел не можеше да измисли мотив, който да накара Лисбет да отиде до Еншеде и да застреля Даг и Мия. Дори напротив — те работеха върху репортаж за насилието срещу жени, който Лисбет Саландер всячески би подкрепила. Ако Микаел изобщо я познаваше.

— Изглежда, ти хрумна нещо — рече Малин.

Микаел нямаше абсолютно никакво намерение да разкрива компютърните таланти на Лисбет.

— Не, просто съм уморен и ми се вие свят — отвърна той.

— Но тя не е заподозряна единствено за убийствата на Даг и Мия, а и за това на попечителя си, а там връзката е очевидна. Какво знаеш за него?

— Абсолютно нищо. Никога не съм чувал за адвокат Бюрман. Нямах представа, че има попечител.

— Вероятността някой друг да е убил и тримата е минимална. Даже и някой да е застрелял Даг и Мия във връзка с разследването им, то той не би имал абсолютно никаква причина да убива попечителя на Лисбет Саландер.

— Знам, мислил съм над това до лудост. Но мога да ти предложа най-малко един сценарий, при който някой външен човек би могъл да убие Даг, Мия и попечителя на Лисбет.

— Какъв?

— Да речем, че Даг и Мия са убити заради разкритията им относно търговията със секс робини и Лисбет е била въвлечена като трета страна. Ако Бюрман е бил попечител на Лисбет, то съществува възможност тя да му се е доверила и така да го е превърнала в свидетел, или да е споделила с него нещо, което е довело и до неговата смърт.

Малин се замисли за момент.

— Разбирам какво искаш да кажеш — рече тя колебливо. — Но теорията ти е напълно необоснована.

— Не. Не съвсем.

— Ти самият какво мислиш? Виновна ли е, или не?

Микаел мисли дълго, преди да отговори.

— Нека трансформирам въпроса по следния начин — способна ли е да убие? Отговорът е „да“. Лисбет Саландер има склонност към насилие. Виждал съм я в действие, когато…

— Когато е спасила живота ти?

Микаел кимна.

— Съжалявам, но не мога да ти разкажа за какво става въпрос. Един мъж искаше да ме убие и бе на косъм да го стори. Тя се намеси и му нанесе страхотен побой със стик за голф.

— Но не си разказал нищо от това на полицията?

— Абсолютно не.

— Добре.

Той я погледна остро.

— Малин, трябва да мога да разчитам на теб по този въпрос.

— Няма да разкажа на никого нищо от обсъденото дотук. Дори и на Антон. Ти не си ми само шеф — харесвам те и не искам да ти навредя.

Микаел кимна.

— Съжалявам — рече той.

— Стига си се извинявал.

Той се разсмя, след което отново стана сериозен.

— Убеден съм, че ако се беше наложило, щеше да го убие, за да ме защити.

— Ясно.

— Но същевременно я намирам за разумна. Странна, да, но напълно рационална в действията, основаващи се на личните й мотиви. Тя употреби насилие, защото се налагаше, а не защото й се искаше. Трябва да има причина, за да убие — трябва да е застрашена и провокирана в изключително голяма степен.

Той помисли още малко. Малин го наблюдаваше внимателно.

— Не мога да говоря за попечителя й. Не знам абсолютно нищо за него. Но не мога да си я представя да убие Даг и Мия. Не го вярвам.

Останаха дълго мълчаливи. Малин погледна часовника си и констатира, че бе станало девет и половина вечерта.

— Късно е. Ще се прибирам — рече тя.

Микаел кимна.

— Работихме цял ден. Можем да продължим утре. Не, остави съдовете, аз ще ги измия.

 

 

В нощта срещу Великден Армански се въртеше в леглото си и слушаше тежкото дишане на Ритва. И той не можеше напълно да проумее тази драма. Накрая стана, обу си пантофите, облече си халата и отиде в дневната. Беше хладно и сложи няколко цепеници в камината, отвори една нискоалкохолна бира, седна и се загледа навън в мрака над Фурусундследен[2].

„Какво знам?“

Драган Армански можеше със сигурност да потвърди, че Лисбет Саландер е смахната и непредсказуема. Нямаше съмнение в това.

Знаеше и че нещо се бе случило през зимата на 2003 г., когато тя внезапно престана да работи за него и изчезна в чужбина на едногодишна почивка. Беше напълно убеден, че това по някакъв начин е свързано с Микаел Блумквист, но и самият журналист не знаеше какво бе станало.

След това Саландер се върна и го посети. Каза му, че е „икономически независима“, и Армански си направи извода, че има достатъчно пари, за да се справи за известно време напред.

През пролетта бе посещавала Холгер Палмгрен. Но не и Блумквист.

Бе застреляла трима души, двама от които, изглежда, й бяха напълно непознати.

„Нещо не се връзва. Няма логика.“

Армански отпи от бирата направо от шишето и запали цигара. Гризеше го съвестта, на което се дължеше и лошото му настроение през почивните дни.

Когато Бублански го посети, той без колебание му предостави цялата необходима за залавянето на Лисбет Саландер информация, с която разполагаше. Изобщо не се съмняваше, че тя трябва да бъде арестувана, и колкото по-бързо, толкова по-добре. Но изпитваше угризения заради лошото си мнение за нея, за това, че бе приел новината за вината й, без изобщо да я постави под съмнение. Армански бе реалист. Когато полицията идваше и заявяваше, че дадено лице е заподозряно в убийство, то вероятността това да е вярно беше много голяма. Следователно Лисбет Саландер бе виновна.

Полицията не се интересуваше дали действията й са били обосновани, дали е имало оневиняващи вината обстоятелства или поне разумно обяснение за лудостта й. Работа на полицията бе да докаже, че тя е изстреляла куршумите, и да обясни точно защо го е сторила, а не да задълбава в подробности около психичното й състояние. Щяха да са доволни, ако успееха да открият поне някакъв рационален мотив за престъплението, но тъй като не разполагаха с никакъв, бяха готови да квалифицират случилото се като акт на лудост. „Лисбет Саландер е новият Матиас Флинк[3].“ Поклати глава.

Това обяснение не му харесваше.

Лисбет Саландер никога не вършеше нищо против волята си, и то без да премисли последствията.

„Особена — да. Луда — не.“

Следователно трябваше да има обяснение, колкото и смътно и далечно да би изглеждало на останалите.

По някое време към два часа сутринта Армански взе решение.

Бележки

[1] Кале Блумквист е герой от книга на Астрид Линдгрен, детектив. — Б.пр.

[2] Канал в Стокхолмска област. — Б.пр.

[3] Шведски масов убиец, военен по професия, който в нощта на 11 юни 1994 г. застрелва 7 души по улиците на град Фалун. — Б.пр.