Михаил Садовяну
Видрата

Над залеза бе увиснал облак като огромна вежда, а изпод него призрачна светлина струеше към света. Всичко, което обхващах с поглед наоколо — хълма, долчинките и вира, беше покрито с бяла и мека снежна пелена. При черната воденица в Понор, направена по чуждоземна мода с железни основи и зъбци, ме чакаше за нощен лов господин Йохан.

На прага на голямата врата Йохан се отърсваше от снежеца. Като се приближих, той спря да тръска ръцете си и се ухили към мен; в широко отворената му уста се виждаше един черен зъб. Йохан бе дребен и широкоплещ, с редки прошарени брада и мустаци, със сплескан нос и дребни очи на калмик. Във вида му имаше нещо грубо, жестоко и хитро. Никак не ми беше симпатичен, но знаех, че е изкусен ловец. А може би, без да съзнавам и някакво друго чувство, някакво любопитство към жената на Йохан ме водеше към мелницата.

— Е, как е, господин Йохан, добро ли е времето?

— Много добро — отговори воденичарят с плътен и прегракнал глас. — Вятърът спря и снегът е мек.

— Тръгваме ли?

— Ще тръгнем, след като изгрее луната. Пробил съм дупка в леда на вира. Намерих следи от видра. Мисля, че ще се върнем с кожухче от едно зверче.

Воденичарят се смееше злобно с черния си зъб и очите му не гледаха напред, а шареха искрящи на всички страни. Каза ми отново:

— Заповядай вътре. Ще похапнем, ще пийнем нещо топло и после ще отидем на вира. Не е далеч дотам.

Влязох след него във воденицата, където миришеше на студено брашно и дим. В дъното, в полумрака, стояха неподвижни воденичните камъни и машините. Само някакви железни зъбци проблясваха като очите на воденичаря. Влязохме в един трем, после в много топла стая, където една средна на ръст и с хубаво тяло жена шеташе нещо на висока зидана немска печка.

— Тук е топло, трябва да се съблека — казах аз. Оставих пушката на един одър. Свалих си торбата. Жената се обърна към нас и аз я поздравих с половин уста; тя ми отвърна усмихната:

— Добре дошли у нас.

Тя имаше червена коса и необикновено черни очи. Беше млада, усмихваше се сладко и предизвикателно, като разкриваше зъбите си.

— За Йохановата видра ли сте дошли? — Тя напевно проточваше думите.

Воденичарят тежко пристъпи между мен и нея.

— Масата готова ли е? — попита той бързо. — Направи чай. Дай ром. Трябва да тръгваме веднага.

— Всичко е готово — отговори жената с напевен глас. Тя извърна очи към мен, без да обръща глава. — Имате време, нищо, че Йохан бърза.

Очите и зъбите на воденичарката бяха някак особени; започвах да разбирам, че към воденицата в Понор не ме привличаше единствено видрата на Йохан.

Съблякох кожухчето си в топлата стая и седнах на одъра. Йохан ми говореше с недружелюбния си глас за куп неща, а неспокойните му очи като че все спираха върху някаква невидима окръжност, очертана около мен.

— Днес имах много мливо — разправяше той, — имах и разправии за уема с едни хора от Стиниджени. Искаха да ме измамят. Лош и хитър е понякога селякът. Но на мен не ми минават. Щом искаш да мелиш — плащай целия уем. Ако не щеш — товари си царевицата и карай към къщи, прав ти път! Скарах се с тях, хванах едного за гушата и го раздрусах… после сториха както аз исках. Хората трябва да имат страх от воденичаря!

Аз слушах замислен, но вниманието ми бе насочено към жената до печката, която често обръщаше глава към мъжа си, а после, преди да се върне към съдините си на печката, сякаш за дълго спираше върху мен усмихнат поглед. Йохан продължаваше да говори, а аз си спомних летния ден, когато за пръв път бях видял тази стройна жена. Бях на лов за патици край вира; бях я попитал нещо, тя ми отговори с кръшен смях, като ме стрелкаше с поглед през притворените си ресници; после грубият глас на воденичаря я повика и тя изчезна.

Йохан стана и увеличи пламъка на лампата. Обърна се към жена си:

— Мария, давай яденето, навън съвсем се стъмни.

С пъргави движения жената метна върху кръглата маса бяла платнена покривка. Бързо сложи приборите. Отряза две големи порязаници черен пшеничен хляб и донесе в пръстена паница цвърчаща свинска пържола, потънала в мазнина и пържен лук.

— Заповядайте на масата — каза тя бързо и пак ми се усмихна, като ме погледна бегло. Чевръсто принесе два стола, после изтича, отвори долапа, извади оттам една зелена бутилка с вино и внимателно я сложи пред нас.

— А така — измърмори прегракнало Йохан. — Помислих, че ще забравиш виното.

— Как ще го забравя? — тънко отвърна жената. — Нали знам, че имаме гост.

Господин Йохан кимна и започна лакомо да яде едри парчета от хляба и от месото. После напълни чашата си с вино и го изпи на един дъх.

— Ти няма ли да ядеш? — попита той жената, без да я поглежда.

Тя ми се усмихна, но не отговори.

Все така лакомо господин Йохан яде и от пудинга с макарони. После, след като бе изпил доста чаши вино, той пак заговори нещо за воденицата и за постоянните неприятности с хората. Когато ставаше дума за хората и за воденицата, гласът му звучеше решително и заплашително. Само като говореше с Мария, в гласа му се промъкваше някаква несигурност и вълнение.

Най-сетне навън падна нощ. Приготвихме се и излязохме на лунната светлина. Жената ни изпрати до прага. Докато вървях след воденичаря по пътеката край храсталаците, аз си мислех за жената и по тялото ми сякаш се разливаше някаква топлина. Снегът бе мек като пух. Снежното поле изглеждаше леко синкаво на лунната светлина. Под ледената кора вирът спеше в безкрайна тишина.

Стигнахме урвата в края на вира. Седнахме върху натрупани папури, близо до едно островче от тръстики, точно срещу пробитите в леда дупки. Не беше студено, дори пипането на снега не напомняше с нищо суровия зимен студ. Воденичарят приготви един малък дървен чатал и постави върху него пушката си, насочена към дупките в леда.

— Сега трябва да мълчим и да не мърдаме — прошепна той прегракнало и предупредително вдигна един огромен пръст в ръкавица пред устата си.

Загънах се по-добре в кожуха и наместих пушката върху лакътя на лявата си ръка. После и двамата застинахме неподвижни и смълчани, сякаш и ние като вира и салкъмите се бяхме вкаменили под синкавата светлина.

Дълго стояхме така. Воденичарят мислеше за видрата и очите му приличаха на изцъклени очи на мъртвец; аз мислех за воденицата и от време на време притварях клепачи.

Изведнъж нещо живо, блестящо и черно изникна като от небитието сред безжизнената белота. Нещо като че викна в мен и ме събуди. Трепнах. Видрата. Тя стъпваше бързо по блестящия сняг и оставяше тъмна диря след себе си. Кожухчето й проблясваше като скъпоценен метал. За миг се изгуби сред тръстиките. Воденичарят се помръдна и малко наведе пушката. Животинчето пак се показа на светло, до един отвор в леда. Тогава нашите пушки гръмнаха. Зверчето се замята и загърчи на снега, докато двойното ехо се разнесе над долината като ужасно стенание.

Йохан скочи от мястото си. С няколко скока стигна до видрата. Животинчето се мяташе в последни спазми върху почернелия от кръв сняг. Йохан го довърши с приклада на пушката и с подкования си с желязо ток. Бе се нахвърлил върху зверчето със злоба; в лунната светлина се виждаше сгърченото му лице и озъбената уста. Неволно казах с укор:

— Защо я смазваш така, господин Йохан?

Воденичарят глухо измърмори нещо на пресекулки и ми се стори, че гледа злобно и към мен. После хвана видрата за опашката и бързо я повлече към брега.

Не чувствувах никакво удовлетворение. Тишината и светлината бяха твърде величествени, а нашият лов бе преминал без никакво умение, без никакво усилие. Никакво достойнство, въобще нищо от това, което придава очарование на ловната страст. Само господин Йохан се смееше доволен.

— Ето, господине, така стрелям аз видрите. Никой друг от нашия край не може така.

Аз не отговорих и тръгнахме към къщата сред същата светлина и в същата тишина. Единствено неизстиналата още видра бе смутила за миг тайнственото вцепенение на нощта и вира. Тя беше още топла и от нея капеше кръв. Чувствувах жалост към нея и омраза към озъбения смях на Йохан.

Когато стигнахме до воденицата, аз мълчах. Воденичарят шумно повика жена си; заповяда й да донесе чай, заповяда й да донесе ром. В топлата стая аз пак се съблякох. Воденичарката ни поднесе топлото питие и ми каза:

— Ако желаете да си починете, приготвила съм леглото в съседната стая.

Йохан измърмори, като си сипваше ром в чая:

— А на мене, жено, постлала ли си ми?

Воденичарката погледна към мен и се засмя:

— Йохан спи на печката. Обича да се пече на много горещо.

— Тебе какво те засяга? — отвърна господин Йохан. — Ти мълчи и прави каквото ти казвам.

— Добре, добре — провлечено каза жената.

Чаят, сладостната топлина в стаята, споменът за лятото, гласът, походката и погледите на воденичарката събудиха в мен много мисли и чувства. Дори изпитах съжаление, когато Мария ме покани да си легна в съседната стая.

— Топло е — каза тя и разбута огъня, — леглото е широко и меко, ще спиш добре у нас.

Не знаех какво да й отговоря, не ми се спеше. Тихо рекох:

— Благодаря, всичко е добре.

Направих едно движение. Исках да хвана ръката й. Осветена от огъня, воденичарката се усмихваше и се смееше както през лятото. Бях млад, с буйни желания, твърдо решил в дадените обстоятелства да погазя десетата заповед от Библията.

Воденичарката тихо излезе от стаята. Видях, че бе разбрала моето движение. На прага тя гъвкаво се обърна и хвърли бърз поглед към мен с наведена глава, живите и очи блестяха.

Тя дръпна вратата след себе си, но не я затвори. Чух я да говори спокойно в съседната стая. Говореше и господин Йохан с грубия си глас. После неговото мърморене стана глухо, като да излизаше от бъчва. Беше се качил на широката печка. Гледах умислен отблясъците на огъня. Мислех си за блестящата нощ, за сладостната белота на снега, за смазаната под тока на стрелеца видра; и най-вече мислех за тази, която леко стъпваше в съседната стая. Бях се убедил напълно, че тази вечер бях дошъл във воденицата в Понор за нея, за нейните очи и усмивки, а не за видрата. Съзнателно засилвах в себе си неприязънта, която ми внушаваше воденичарят с лице на калмик, който сега може би спеше на печката, хъркаше и бълнуваше. По едно време започнах да виждам сред някаква неясна светлина червенокосата жена с живи очи да се гърчи, смазана под краката на Йохан и под ударите на неговата подкова; нейните движения и пламтящата й коса напомняха движенията и проблясванията на падналата върху леда видра. Все по-остро чувствувах Йохан като враг.

Трепнах и вдигнах очи от жаравата, която излъчваше фосфоресцентна светлина. Вратата се бе отворила. В оскъдната светлина се показа червенокосата воденичарка, вперила поглед в мен.

Отново потреперих, сърцето ми заби силно: господин Йохан проговори в просъница от печката:

— Ами ти, жена, няма ли да лягаш? Какво само ходиш из къщи?

Жената обърна глава и кротко отговори:

— Сега си лягам. Ама ти, Йохан, още ли не си заспал?

Сънен, воденичарят избъбри нещо неразбираемо. Жената постоя малко с обърната нататък глава. После бавно изви лице и впери в мен черните си очи. Приближи се като сянка до огъня, с гъвкави движения на зверче и с блясъци на косата, както я видях в краткия миг на съня. Застана до мен тръпнеща, сякаш цялото й топло тяло се смееше, и аз изпитах удоволствие, че отмъщавам за бедната видра, убита и смазана от железния ток на калмика…