Джеймс Балард
Венера се усмихва

Ноктюрно посред бял ден.

Като си тръгвахме с колата след откриването на статуята, секретарката ми каза:

— Мистър Хамилтън, предполагам, ви е ясно, че направо станахте за смях.

Остави, моля ти се, този назидателен той — казах аз. Къде може да очаква човек, че Лорейн Дрексел ще направи такова нещо?

— Пет хиляди долара — каза тя замислено. — За една купчина старо желязо. И този ужасен шум! Не прегледахте ли поне скиците й? За какво е тогава този художествен съвет?

Секретарките ми винаги са разговаряли с мен по този начин и в този момент ми беше съвсем ясно защо се бе получило така. Спрях колата под дърветата на края на площада и погледнах назад. Вече бяха махнали столовете и около статуята се бяха понасъбрали хора, които я разглеждаха с любопитство. Няколко туристи думкаха по една от подпорите и тънкият метален скелет леко потрепваше. Това обаче не пречеше на статута да цепи приятния утринен въздух с някакъв монотонен писък, от който минувачите настръхваха.

— Реймънд Мейо ще нареди да я демонтират днес следобед — казах аз. — Ако вече не го е направил някой друг. Интересно, къде ли е госпожица Дрексел?

— Не се безпокойте, едва ли ще я видите повече във Върмилиън Сандс. Сигурно вече е преполовила пътя за Ред Бийч.

Потупах Каръл по рамото.

— Успокой се. Новата пола ти стоеше много добре. Навярно и Медичите са изпитвали същите чувства по отношение на Микеланджело. Пък и кои сме ние, че да съдим кое е хубаво и кое не.

— Вие би трябвало да знаете — каза тя. — Вие сте член на художествения съвет, нали?

— Мило момиче — обясних й аз търпеливо, — сега на мода е соничната скулптура. Ти се опитваш да спечелиш една битка, която обществото е загубило още преди трийсет години.

Пътят до службата премина в неспокойно мълчание. Каръл беше ядосана, защото бе принудена да седи до мен на официалната трибуна, докато публиката апострофираше речта ми, но даже и ако отминем този момент, сутринта бе катастрофална по всички линии. Нещо, което можеше да се приеме съвсем добре на експо’75 или на Венецианското биенале, явно беше passe^[1] във Върмилиън Сандс.

Когато решихме да се обяви конкурс за сонична скулптура, която да се постави на централния площад във Върмилиън Сандс, Реймънд Мейо и аз се бяхме разбрали да подкрепим някой местен човек. В града живееха много скулптори професионалисти, но само трима от тях имаха куража да се явят пред художествения съвет. Първите двама кандидати бяха едри брадати мъжаги с огромни юмруци и невероятни проекти — единият беше за вибриращ алуминиев пилон, висок сто фута^[2], а другият — за една грамадна, боботеща скулптурна група на семейство, която изискваше над петнайсет тона базалт и една мегалитна терасовидна пирамида за постамент. След два часа разправии успяхме да ги изкараме от стаята на художествения съвет.

Третият кандидат беше жена: Лорейн Дрексел — елегантно и аристократично създание, с шапка като колело на каруца и очи като черни орхидеи, бивш модел и интимна приятелка на Джакомети и Джон Кейдж. Тъй както бе седнала пред нас, с рокля от син крепдешин, украсена с дантелени змейове и други символи на art nouveau, тя приличаше на една Саломе, избягала от света на Обри Биърдсли. Огромните й очи ни гледаха с хипнотично спокойствие, сякаш току-що беше открила някакво много рядко качество в тези двама любезни дилетанти от художествения съвет.

Във Върмилиън Сандс живееше едва от три месеца, след като бе прекарала известно време в Берлин, Калкута и Центъра за модерно изкуство в Чикаго. Повечето от скулптурите й до момента бяха нагласени да изпълняват будистки и индуски химни и тогава си спомних за кратката й връзка с един световноизвестен естраден певец, който впоследствие загина при автомобилна катастрофа и който бе запален поклонник на цитрата^[3]. Навремето обаче ние въобще не си дадохме сметка, че стенещите четвърт тонове на този дяволски инструмент могат да дразнят западното ухо толкова много. Тя ни показа един албум със снимки на нейни скулптури, интересни хромирани конструкции, които в никакъв случай не бяха по-лоши от илюстрациите в най-новите списания за изобразително изкуство. Не мина и половин час, и ние сключихме договора.

За първи път видях статуята трийсет секунди преди да започна речта си този следобед пред специално подбрана публика от хора с положение във Върмилиън Сандс. Още се питам защо никой от нас не бе си направил труда да я види предварително. Името й на поканите за откриването ни се стори малко странно — „Звук и квант: генеративен синтез 3“, а очертанията на покритата статуя изглеждаха още по-подозрителни. Очаквах да видя една стилизирана човешка фигура, но това, което бе скрито под драперията, имаше размерите на средно голяма радарна антена. Все пак Лорейн Дрексел беше седнала до мен на трибуната и разглеждаше тълпата под нас с безпристрастен поглед. Една загадъчна усмивка й придаваше вид на укротена Мона Лиза.

За това какво видяхме, когато Реймънд Мейо дръпна лентата, предпочитам да не си спомням. Статуята, заедно с пиедестала, беше висока дванайсет фута. Три метални крака щеки, украсени с шипове и напречни елементи, тръгваха от основата нагоре и образуваха в горния край триъгълен връх. Към него беше здраво прикрепена някаква нащърбена конструкция, която на пръв поглед приличаше на радиаторна решетка от стар буик. Тя бе прегъната горе-долу във формата на U, като двата прави края стърчаха хоризонтално напред, на разстояние около пет фута един от друг, а помежду им като зъби на огромен гребен бяха щръкнали сонични пластини с дължина около фут. Тук-там, очевидно съвсем безразборно, към статуята бяха запоени двайсет-трийсет филигранно изработени перки.

И това беше всичко. Цялата конструкция от издраскан хром имаше неугледния вид на захвърлена стара антена. Малко смутен от първите писъци на статуята, аз започнах речта си и бях стигнал някъде към половината, когато забелязах, че Лорейн Дрексел е напуснала мястото си до мен. Някои от публиката ставаха и си запушваха ушите, като викаха на Реймънд да покрие отново статуята. Една шапка прелетя над главата ми и кацна точно върху една от соничните пластини. Статуята беше почнала да издава един непрестанен пронизителен вой, някакво мяучене подобно на звуци от цитра, от което щяха да ми се пръснат шевовете на черепа. В отговор на дюдюканията и виковете на публиката статуята изведнъж премина към някакви накъсани звуци, като от клаксон, създавайки хаос сред движението в другия край на площада.

Хората започнаха масово да си тръгват, а аз, заеквайки и мънкайки, се опитвах да довърша речта си, заглушаван от виенето на статуята и подвикванията на публиката. В един момент Каръл ме дръпна рязко за ръката; очите й святкаха от яд. Реймънд Мейо посочи напред с разтреперана ръка.

На трибуната бяхме останали само ние тримата, а пред нас, до края на площада, се виждаха редици от обърнати столове. На около двайсет ярда от статуята, която сега бе почнала жално да скимти, стоеше Лорейн Дрексел. Очаквах да я видя ядосана и възмутена, но вместо това неподвижните й очи излъчваха спокойното и хладно презрение на вдовица, нагрубена на погребението на мъжа си. Докато чакахме неловко и гледахме как вятърът отнася накъсаните покани, тя се врътна на тънките си токове и закрачи към другия край на площада.

 

 

Никой не искаше и да чуе повече за статуята, така че накрая я получих като подарък. Лорейн Дрексел отпътува от Върмилиън Сандс в деня, в който демонтираха творбата й. Реймънд има кратък разговор с нея по телефона, преди тя да замине. Сметнах, че разговорът няма да е от най-приятните, и затова не слушах по деривата.

— Е — попитах аз, — иска ли си я?

— Не. — Реймънд изглеждаше леко угрижен. — Каза, че ни принадлежи.

— На кого? На теб и на мен?

— На всички ни. — Реймънд си наля от шишето уиски, което беше на масата на верандата. — А след това взе да се смее.

— Виж ти. И защо?

— И аз не знам. Каза само, че с времето ще почне да ни харесва.

Нямаше къде другаде да сложа статуята и затова я поставих в градината. Без каменния пиедестал беше само шест фута висока. Скрита в храсталака, тя малко се беше поукротила и сега от нея се носеха приятни мелодии; няколко нежни мотива се рееха като ромон на ручей в следобедната горещина. Острите звуци като от цитра, които по-рано статуята излъчваше в ефира като патетичен любовен зов на Дрексел към нейния загинал любим, сега бяха изчезнали напълно, сякаш статуята бе пренагласена за друга музика. Нещата се бяха развили толкоз бързо на злополучното откриване, че почти нямах възможност да я огледам както трябва и сега ми се струваше, че статуята изглежда много по-добре в градината, отколкото във Върмилиън Сандс — особено с тези хромирани подпори и абстрактни форми, които се открояваха върху голия пейзаж като някакъв детайл в реклама за водка. След някой и друг ден нямаше въобще да я забелязвам.

 

 

Около седмица по-късно, след обяда, бяхме излезли с Каръл на терасата и се излежавахме в шезлонгите. Точно позадрямвах, когато Каръл каза:

— Мистър Хамилтън, струва ми се, че се движи.

— Кое се движи?

Каръл беше се надигнала и бе извила глава на една страна.

— Статуята. Изглежда по-различна отпреди.

Насочих поглед към статуята, която беше на двайсет фута от нас. Радиаторната решетка леко се бе килнала, но трите пръта, общо взето, изглеждаха изправени.

— Сигурно земята се е размекнала от дъжда снощи — казах аз. Вслушах се в тихите мелодии, които се носеха по вълните на топлия въздух, и след това дрямката пак взе да ме оборва. Чух как Каръл драсна четири клечки, докато си запали цигара, после стана и отиде до другия край на верандата.

Когато се събудих след един час, тя седеше сковано в шезлонга си и беше сбърчила чело.

— Да не си глътнала пчела, а? — казах аз. — Изглеждаш много угрижена.

И тогава нещо ми направи впечатление.

Загледах се в статуята.

— Права си. Наистина се движи.

Каръл кимна в знак на съгласие. Статуята бе променила чувствително формата си. Решетката се беше разтворила и сега приличаше на открита гондола, чиито сонични пластини сякаш опипваха небето, а трите основни елемента се бяха поразкрачили още малко. Всичките ъгли изглеждаха променени.

— Мислех, че все някога ще забележите промяната — каза Каръл, когато отидохме до статуята. — От какво ли е направена?

— Предполагам, от ковано желязо. Сигурно има и доста мед и олово в нея, защото от горещината се огъва.

— Защо тогава се огъва нагоре, вместо надолу?

Докоснах една от раменните подпори. Тя трептеше при минаването на въздуха между перките и продължи да вибрира даже когато я натиснах с цяла длан. Хванах я здраво с две ръце и се опитах да спра движението й. Един слаб, но все пак уловим пулс биеше равномерно в дланите ми.

Отдръпнах се и избърсах люспите от хрома по ръцете си. Моцартовите хармонии вече не се чуваха и вместо тях статуята издаваше поредица от ниски акорди, напомнящи Малер. Като погледнах Каръл, която стоеше босонога до статуята, изведнъж се сетих, че едно от изискванията ни към Лорейн Дрексел беше статуята да бъде точно два метра. Сега обаче тя бе най-малко с три фута по-висока от Каръл, а пък гондолата всякак беше към шест-седем фута широка.

— Каръл — казах аз, — би ли ми донесла една пила. В гаража има.

— Искате малко да я поскъсите ли? — попита тя с въодушевление, когато се върна с две пили и ножовка.

— Скъпа, та това е оригинален Дрексел — казах аз и взех една от пилите. — Искам просто да се убедя, че все още съм с всичкия си.

Започнах да правя малки резки по цялата статуя, като гледах разстоянието между тях да е точно колкото е ширината на пилата. Металът беше мек и се работеше лесно: доста беше ръждясал отгоре, но отдолу имаше съвсем чист, ярък блясък.

— Е, хубаво — казах аз, като свърших. — Хайде да се прибираме и да пийнем по нещо.

Седнахме на верандата и зачакахме. Втренчих поглед в статуята и можех да се закълна, че не се движи. Но когато след час отидохме да проверим, видяхме, че гондолата отново се е завъртяла на сто и осемдесет градуса и беше зинала над нас като огромна метална уста.

Нямаше какво да проверяваме разстоянието между резките. Бяха най-малко два пъти по-големи отпреди.

— Мистър Хамилтън — каза Каръл, — вижте какво става тук.

Тя посочи един от шиповете. На това място хромният слой беше пробит и оттам се подаваха няколко остри малки пъпки. Една-две вече бяха почнали да се разпукват. Нямаше съмнение, че скоро щяха да се превърнат в сонични пластини.

Прегледах внимателно цялата статуя. Отвсякъде покарваха нови метални филизи: шипове, дъги, двойни спирали; всичко това се сплиташе и образуваше една по-плътна и по-сложна конструкция от първоначалната. Потпури от десетина сравнително известни увертюри и симфонии се носеха тихо наоколо. Статуята беше надхвърлила с доста дванайсетте фута. Докоснах една от по-масивните подпори — пулсът беше по-силен и биеше ритмично през метала като един постоянен обертон на музиката.

Каръл ме наблюдаваше със загрижен вид.

— Не се тревожи — й казах. — Тя чисто и просто расте.

Върнахме се на верандата и подновихме наблюдението.

Към шест часа вечерта статуята вече имаше размери на малко дърво. Едно вдъхновено, едновременно изпълнение на Брамсовата академична увертюра и Концерт за пиано № 1 от Рахманинов кънтеше из цялата градина.

 

 

— И което е най-странно — каза Реймънд на другата сутрин, като се опитваше да надвика какофонията, — въпреки всичко стилът на Дрексел все още си личи.

— Искаш да кажеш, че въпреки всичко това все още е скулптура?

— Да, разбира се. Вземи която и да е част и ще откриеш повторение на първоначалните мотиви. Във всяка перка, във всяка спирала се съдържат характерните за Дрексел маниеризми, сякаш тя лично ги е оформяла една по една. Безспорно увлечението по късните романтици не се връзва много с тези остри звуци на цитра, но и в това има нещо хубаво, мене ако питаш. Вероятно съвсем скоро ще чуеш нещо и от Бетховен — да кажем, Пасторалната симфония.

— Или пък петте концерта за пиано, изпълнени едновременно — казах аз раздразнено. Бъбривото захласване на Реймънд по онова музикално чудовище, което беше в градината ми, само ме нервираше. Да беше си я взел при него в апартамента и да си я сложи в хола, щом толкова му харесва, помислих си аз и затворих прозорците към верандата.

— Надявам се само, че няма да продължи да расте безкрайно.

Каръл наля на Реймънд още едно уиски.

— Според вас какво трябва да правим?

Реймънд вдигна рамене.

— Какво толкова страшно има? — каза той безгрижно. — Като тръгне да събаря къщата, просто ще я поосечете малко. Слава богу, че наредихме да я демонтират. Представяте ли си да бяхме я оставили във Върмилиън Сандс…

Каръл докосна леко ръката ми.

— Мистър Хамилтън, може би Лорейн Дрексел се е надявала точно на това. Искала е тя да се разпростре върху целия град и всички да полудеят от музиката…

— Е, по-леко — казах строго. — Започваш много да фантазираш. Както казва Реймънд, винаги можем да я насечем на парчета и да я претопим цялата.

— Защо не го направите тогава?

— Искам да видя докъде може да стигне. — Всъщност съображенията ми не се свеждаха само до това. Очевидно, преди да си тръгне, Лорейн Дрексел бе направила някаква проклета магия със статуята, която беше нейното ексцентрично отмъщение за това, че всички се бяхме присмели на творението й. Но както казваше Реймънд, сегашната какофония нямаше нищо общо с меланхоличните писъци, които статуята издаваше отначало. Дали онези тъжни акорди бяха замислени като реквием за загиналия любовник или пък, кой знае, като призивни звуци на едно все още непредало се сърце? Каквито и да са били мотивите й, сега те бяха потънали в тази невероятна пародия, която се беше проснала в градината ми.

Гледах как статуята бавно пълзи по тревата. Беше паднала от собствената си тежест и сега лежеше на една страна — огромна, назъбена спирала, двайсет фута дълга и петнайсет висока, като скелет на някакъв футуристичен кит. На фона на фрагменти от „Лешникотрошачката“ и Менделсоновата Италианска симфония от време на време екваше по някое фортисимо от финала на концерта за пиано на Григ. Тези банални класически парчета, изглежда, бяха подбрани специално за да ми играят по нервите.

Прекарах почти цялата нощ при статуята. След като си легна Каръл, закарах колата на тревната ивица, която е точно до къщата, и запалих фаровете. Статуята се открои в тъмното, сияйна и боботеща, с все нови и нови пъпки, разтварящи се в сонични пластини под ярката светлина на фаровете. Постепенно тя взе да губи първоначалната си форма; назъбената радиаторна решетка се затвори напълно и започна да пуска мустачета и филизи, които се устремяваха спираловидно нагоре и на свой ред също покарваха. Малко след полунощ цялата конструкция взе да се накланя и изведнъж се преобърна.

Движението й беше станало като на тирбушон. Плинтът се беше вдигнал високо във въздуха и висеше някъде в средата на металната плетеница, като се въртеше бавно, докато най-оживено беше главно в двата края. Статуята растеше с все по-ускорени темпове. Наблюдавахме появяването на един нов филиз. Когато една от стълбовидните части се огъна, през люпещия се хром се показа малка подутина, която за по-малко от минута се превърна в израстък, дълъг един инч, уплътни се, започна да се извива и пет минути след това се оформи в гласовита сонична пластина, дълга дванайсет инча.

Реймънд вдигна ръка и ми посочи двама съседи, които бяха седнали на покривите на къщите си, на стотина ярда от нас, разтревожени от музиката, която достигаше до тях.

— Скоро ще събереш тук всичко живо от Върмилиън Сандс. На твое място бих я покрил с една акустична завеса.

— Стига да можех да намеря някоя с размери на тенискорт. Впрочем крайно време е да направим нещо. Виж дали можеш да откриеш следите на Лорейн Дрексел. Аз ще се опитам да разбера защо расте тази статуя.

 

 

Взех ножовката, отрязах едно парче, дълго към два фута, и го дадох на доктор Блакет, моя ексцентричен, но любезен съсед, който от време на време се занимава със скулптура. Върнахме се пак на верандата, където бе сравнително по-тихо. Единствената сонична пластина върху парчето издаваше няколко несвързани тона, фрагменти от квартет на Веберн.

— Е, какво ще кажете?

— Изключително — каза Блакет и огъна парчето с две ръце. — Почти е пластично. — Той погледна отново към статуята. — Типичен случай на циркумнутация^[4]. Най-вероятно фототропна. Хм, почти като растение.

— Жива ли е?

Блакет се засмя.

— Драги ми Хамилтън, разбира се, че не е. Как въобще може да си помислите такова нещо?

— Добре тогава, откъде се взема градивният материал. От земята ли?

— От въздуха. Засега не мога да кажа със сигурност, но предполагам, че тя бързо синтезира някаква алотропна форма на железен окис. С други думи, извършва се едно чисто физическо пренареждане на съставките на ръждата. — Блакет приглади гъстите си рунтави мустаци и замислено втренчи поглед в статуята. — От музикална гледна точка тя също представлява интерес: в нея е събрано най-безразборно почти всичко лошо, композирано до ден-днешен. Изглежда, че в някакъв момент е получила сонична травма. Държи се така, сякаш е стояла една седмица на сточна гара. Какво ли е могло да й се случи?

— Кой знае. — Гледах да не срещна погледа му, докато вървяхме отново към статуята. Тя сигурно усети, че идваме, защото ни посрещна с гръмките начални тактове от Церемониалния марш на Елгар. Забавих нарочно крачка и попитах Блакет: — Значи всъщност за да накарам това чудо да млъкне, трябва просто да го нарежа на парчета от по два фута?

— Е, да, ако ви пречи. Ще бъде обаче интересно да я оставите така, стига, разбира се, да може да понасяте шума. Няма никаква опасност да продължи да расте безкрайно. — Той се протегна и опипа една от реите. — Все още е твърда, но почти е свършила. Скоро цялата статуя ще омекне като презрял плод и ще почне да се лющи и разпада, като накрая, да се надяваме, ще изпълни Реквиема на Моцарт и Götterdämmerung^[5]. — Той ми се усмихна, показвайки своите особени зъби. — Ще умре, с други думи.

Но Лорейн Дрексел явно бе замислила нещата другояче.

В шест часа на следващата сутрин се събудих от шума. Статуята беше достигнала петдесет фута дължина и пресичаше цветните лехи от двете страни на градината. Шумът беше толкоз силен, сякаш един цял оркестър се беше разположил насред градината и изпълняваше симфония от някакъв побъркан композитор. В другия край, до алпинеума, соничните пластини продължаваха с репертоара от романтиците — една какофония от Менделсон, Шуберт и Григ, но в близост до верандата пластините вече преминаваха към дразнещите синкопирани ритми на Стравински и Щокхаузен.

— Събудих Каръл и закусихме нервно.

— Мистър Хамилтън — викна тя, — на това трябва да се сложи край!

Най-близките ластари бяха само на пет фута от стъклените врати на верандата. А най-големите клони бяха над три инча в диаметър и пулсът блъскаше в тях като вода под налягане в пожарникарски маркуч.

Когато и полицейски коли започнаха да кръстосват наоколо, отидох в гаража и взех ножовката.

Металът беше мек и острието потъваше леко. Оставях отрязаните парчета на купчинки встрани и понякога оттам прозвучаваха несвързани тонове. Веднъж отделени от тялото на статуята, парчетата загубваха почти напълно своята жизненост, точно както беше казал доктор Блакет. До два часа следобед орязах статуята почти наполовина и вече бях овладял положението.

— За днес й стига — казах на Каръл. Обиколих статуята и окастрих няколко от по-шумните реи. — Утре ще я довърша.

Въобще не се учудих, когато се обади Реймънд и каза, че от Лорейн Дрексел няма и следа.

 

 

Събудих се в два часа през нощта от трясъка на падащо стъкло. Една огромна метална спирала бе проникнала през счупения прозорец и се бе надвесила над мен като нокът на хищна птица, а соничната и пластина пищеше заканително.

Луната хвърляше слаба дрезгава светлина над градината. Статуята се беше разраснала неимоверно и сега надвишаваше два пъти рекордните си размери от предишната сутрин. Безформената плетеница от метал бе покрила цялата градина и наподобяваше скелет на разрушена сграда. Някои от най-близките ластари вече достигаха прозорците на спалнята, а други се бяха покатерили върху гаража и пускаха нови издънки надолу през покрива, като разкъсваха поцинкованата ламарина.

Хиляди сонични пластини по цялата статуя проблясваха на светлината, идваща от прозореца. Успели бяха да влязат в унисон и сега тържествено изпълняваха последната част от Апокалиптичната симфония на Брукнер.

Отидох в спалнята на Каръл, която за щастие беше от другата страна на къщата, и я накарах да обещае, че няма да става от леглото си. След това се обадих по телефона на Реймънд Мейо. Той пристигна за по-малко от час с карбидна лампа и бутилки, които беше измолил от един местен предприемач.

Статуята растеше почти със същото темпо, с което я кастрехме, но в шест без четвърт, когато започна да се развиделява, бяхме я вече победили.

 

 

Доктор Блакет беше при нас, когато нарязвахме последните парчета.

— Останала е една част в алпинеума, която едва-едва се чува. Може би няма да е зле да се запази.

Изтрих покритото си с ръждив прах потно лице и поклатих глава.

— Не. Извинявайте, но честно казано, веднъж ми стига.

Блакет кимна съчувствено и се загледа унило в купчините от старо желязо — единственото, което бе останало от статуята.

Каръл, малко шокирана от всичко случило се, наливаше кафе и бренди на верандата. Като се отпуснахме в шезлонгите, с лица и ръце, почернели от ръжда и метални стърготини, си помислих иронично, че никой не може да обвини художествения съвет, че не се е посветил изцяло на проектите си.

Направих една последна обиколка на градината, взех частта от статуята, за която бе споменал Блакет, и показах на предприемача, който беше дошъл с камиона си, откъде да влезе. Той и двама негови работници товариха желязото — някъде към тон и половина — цял час.

— Какво да го правя? — попита той, като се качи в кабината. — Да го закарам в музея, а?

— Не! — почти изкрещях аз. — Махни го някъде. Зарови го или най-добре го закарай да го претопят. И то колкото може по-скоро.

Когато камионът си замина, Блакет и аз обиколихме заедно градината. Сякаш шрапнелен снаряд бе експлодирал над нея. Огромни чимове се въргаляха навсякъде, а колкото тревица бе останала неизровена от статуята, бе стъпкана от нас. Железни стърготини бяха застлали всичко наоколо като прах и един тих ромон от самотни тонове се носеше нагоре към възхождащото слънце.

Блакет се наведе и загреба една шепа от металните парченца.

— Драконови зъби. Утре сутринта, като погледнете през прозореца, ще видите как се въздига Литургията в си минор. — Той разтвори пръстите си и парченцата се изсипаха. — Все пак това е краят на цялата тая история.

Не позна.

Лорейн Дрексел заведе дело срещу нас. Навярно бе попаднала на съобщенията във вестниците и веднага бе разбрала, че може да спечели нещо. Не знам къде се беше крила, но адвокатите й не закъсняха да се появят и размахвайки договора, сочеха клаузата, според която ние се задължавахме да пазим статуята от повреда, която евентуално би могла да й бъде нанесена от хулигани, добитък или от други нарушители на обществения ред. Главното й обвинение беше, че сме навредили на репутацията й — щом сме били решили да не излагаме статуята, трябвало е да осигурим нейното преместване за съхранение, а не открито да я насечем на парчета и да я продадем на вторични суровини. Тази умишлена публична обида, според твърденията на адвокатите й, е струвала на Лорейн Дрексел загуба на комисиони на сума, не по-малка от петдесет хиляди долара.

Още при предварителното следствие разбрахме, че колкото и да е нелепо, най-трудно ще ни бъде да докажем на хора неочевидци, че статуята наистина е почнала да расте. С малко късмет успяхме на няколко пъти да отложим делото, като междувременно двамата с Реймънд се опитахме да издирим нещо от статуята. Единственото, което намерихме, бяха три малки подпорки, напълно безжизнени, които ръждясваха в пясъка край едно от бунищата в Ред Бийч. Явно следвайки точно това, което му бях казал, предприемачът бе закарал всичко останало за претопяване.

Оставаше ни само да пледираме опит за самозащита. Реймънд и аз заявихме под клетва, че статуята е почнала да расте, и след това Блакет обясни подробно на съдията кои според него са музикалните недостатъци на статуята. Съдията, раздразнителен и избухлив старец, от тези, които много-много не се церемонят, веднага счете, че ние се занасяме с него. Така че съдбата ни беше предрешена още от самото начало.

Окончателната присъда беше произнесена чак десет месеца след церемонията по откриването на статуята в центъра на Върмилиън Сандс и когато я чухме, въобще не се изненадахме.

На Лорейн Дрексел трябваше да се изплати обезщетение от трийсет хиляди долара.

— След всичко това, изглежда, щеше да е по-добре да бяхме приели проекта за пилона — казах на Каръл, като излязохме от съдебната зала. — Даже терасовидната пирамида нямаше да ни създаде толкова грижи.

Реймънд дойде при нас и тримата излязохме на балкона в края на коридора да вземем малко въздух.

— Не се безпокойте — каза смело Каръл. — Нали поне всичко свърши.

Гледах покривите на Върмилиън Сандс и си мислех за трийсетте хиляди долара и за това дали няма да ги плащаме от своя джоб.

Сградата на съда беше нова и по някаква зла ирония нашето дело беше първото, което се разглеждаше тук. На много места предстоеше да се постави подова настилка, имаше неизмазани стени, а балконът още не беше облицован. Бях стъпил на една гола стоманена напречна релса; един или два етажа под нас, изглежда, занитваха нещо, защото релсата под краката ми вибрираше леко. Тогава забелязах, че не се чуват удари от занитване и че това, което усещам под краката си, не е точно вибриране, а по-скоро слаб ритмичен пулс.

Наведох се и хванах релсата с ръце. Реймънд и Каръл ме наблюдаваха с любопитство.

— Какво има, мистър Хамилтън? — попита Каръл, когато се изправих.

— Реймънд — казах аз, — кога започна строежът на тази сграда? Или по-точно кофражните работи.

— Преди около четири месеца, предполагам. Защо?

— Четири. — Кимнах замислено. — А я ми кажи, за колко време едно парче желязо от вторичните суровини би отишло в завода за претопяване и след това отново би влязло в обращение?

— Ако е в някой забутан склад, може да стои там години.

— Но ако го закарат направо за претопяване?

— Месец. Или по-малко.

Започнах да се смея и им посочих релсата.

— Пипнете тук! Хайде, хайде, пипнете!

Двамата се понамръщиха, но клекнаха и притиснаха длани към релсата. Реймънд вдигна глава и ме погледна втренчено.

Спрях да се смея.

— Е, усети ли го?

— Дали съм го усетил? — повтори Реймънд. — Та аз го чувам. Лорейн Дрексел — пулсът на статуята. Тя е тук!

Каръл местеше леко ръка по релсата и се вслушваше.

— Струва ми се, че чувам някаква неясна мелодия — каза тя озадачено. — Като на статуята.

Когато почнах да се смея отново, Реймънд сграбчи ръката ми.

— Престани, скоро цялата сграда ще се разпее!

— Знам — казах с отмалял глас. — И то не само тази сграда. — Хванах Каръл за лакътя и я поведох. — Хайде да видим дали музиката вече не е започнала.

 

 

Изкачихме се на най-горния етаж. Мазачите всеки момент щяха да започнат работа тук и навсякъде бяха пръснати дървени магарета и дъски. Стените бяха тухлени, с носещи колони на всеки петнайсет фута.

Не се наложи да търсим дълго.

На една от стоманените релси под покрива стърчеше дълга метална спирала, която бавно се оформяше в изящна сонична пластина. От мястото, където бяхме застанали, забелязахме още десетина. Едно слабо дрънкане долиташе от тях, като от музиканти, подранили за репетиция на някакъв огромен оркестър от цитристи, седнали из долини и планини, по цялата земя. Спомних си, че за последен път бяхме чули тази музика, когато Лорейн Дрексел седеше до мен на откриването на статуята във Върмилиън Сандс. Тогава статуята бе отправила зов към загиналия любим на Дрексел и сега рефренът щеше да бъде подхванат отново.

— Една автентична работа на Дрексел — казах аз. — С всичките й маниеризми. Сега-засега е почти незабележима, но чакайте само да се развихри.

Реймънд ходеше насам-натам, зяпнал от учудване.

— Ще събори цялата сграда. А като си помислите само за шума.

Каръл се беше вторачила в един от филизите.

— Мистър Хамилтън, нали казвахте, че са я претопили цялата.

— Точно така, ангел мой. Така че отново е влязла в обращение и активира всеки метал, с който е в допир. Статуята на Лорейн Дрексел е тук, в тази сграда, и в още много други сгради, в кораби и самолети и в милиони нови автомобили. Едно винтче само или сачмен лагер от нея са достатъчни, за да раздвижат всичко останало.

— Но ще я спрат — каза Каръл.

— Възможно е — съгласих се аз. — Но по всяка вероятност тя пак ще намери начин да се завърне. Няколко парченца от нея непременно ще се запазят. — Прегърнах Каръл през кръста и започнах да танцувам под необичайната абстрактна музика, която, не знам защо, сега ми се виждаше хубава като замислените очи на Лорейн Дрексел. — А ти казваше, че всичко е свършило. Каръл, та то едва сега започва. Скоро целият свят ще запее.

Бележки

[1] Минал, отминал, не на мода (фр.). — Б.пр. ↑

[2] Мярка, равна на З0.5 см. — Б.пр. ↑

[3] Малък арфов инструмент с голям брой струни (от 36 до 42), опънати върху плоска резонаторна кутия. — Б.пр. ↑

[4] Обръщане на растението във всички посоки при растеж. — Б.пр. ↑

[5] „Залезът на боговете“ от Р. Вагнер. — Б.пр. ↑