Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Before Snow Comes, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция и форматиране
taliezin (2013 г.)

Издание:

Сборник. Разкази от Британските острови, 1986

Първо издание

Превод от английски

Съставител: Жени Божилова

Рецензент: Марта Симидчиева

Редактори: Марта Симидчиева, Николай Б. Попов

Художник: Димитър Ташев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Стефка Добрева

Излязла от печат февруари 1986 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Светлините долу грееха червени като лехи с ягоди. Метеоролозите предвиждаха сняг и когато заваля, той си помисли, че снегът ще ги покрие. Във въздуха се носеше лек мирис на пушек и студ и той усещаше вкус на сняг по устните си дори преди първата снежинка да е паднала в косата му.

Трябваше само да пие, да пие, да пие и да се помъчи да не забравя. Като обръщаше чаша след чаша, той си спомняше лицето й много по-ясно, отколкото когато бе трезвен. През деня, на обикновената слаба светлина, то оставаше неясно и недосегаемо, далеч от очите, а по всяка вероятност и от сърцето. Но в спомените му тя никога не идваше толкова близо, че да я докосне.

Позна градината по розовия храст. Коловете бяха полегнали, като че ли никога няма да се привдигнат отново. Не бяха съборени от някой добродушен пиян — тогава човек би ги изправил с готовност, — а висяха върху телта, сякаш някой минувач ги бе изкъртил с ритник, защото светът му е бил черен. Трябва да бъдат изтръгнати до един и изгорени накуп. Тогава можеше да вземе от склада за дървен материал дъски и летви с мирис на прясна дървесина и да направи хубава ограда около розовия храст. Щеше да намери нови пирони и да отдели летви и бракувани чворести дъски, които взе евтино, защото един негов приятел работеше в склада. Щеше да махне грижливо стърготините и да усети как се събират в дланта му като златния прах на живота и изтичат между месестите му пръсти. Тази полегнала разкривена ограда имаше нужда от един здрав ритник, за да бъде изправена после, заради жената, разбира се, с умение и любов.

Така разсъждаваше, защото беше разведен. Всичко у него се бе преобърнало като стар пясъчен часовник за варене на яйца, пясъкът на алкохолното опиянение се сипеше от мозъка в сърцето и тялото му и проникваше във всяка вена и капилярче, кост и сухожилие. Той работеше и работеше, изминаваше стъпка по стъпка разстоянието между възторга и страданието. Във фабриката го мислеха за веселяк и човек, на когото може да се разчита, но през вечер той забравяше да си навие часовника и трябваше да пита съседа кое време е, за да се яви на работа сутринта, а не да закъснява (или пък въобще да не иде), което не биваше да допуска.

Имаше четирима братя и две сестри, всичките женени и разведени, с изключение на един, който загина при автомобилна катастрофа. Не че на хората от неговото семейство не им вървеше или пък не можеха да се приспособяват, нищо подобно — бяха си свестни и най-нормални, само дето се водеха по ума на другите и следваха семейната традиция с такава упоритост, че направо го напушваше смях или пък го караше да излезе по пантофи в неделя сутринта, да купи вестник и да чете какво става с другите семейства. Какво друго да правиш, щом не ти е било писано да легнеш под ножа на съдбата и да си спестиш другите неприятности. Понякога си мислеше да си купи Библия и да си направи молитвени колела — май само това му оставаше, ако не искаше пиенето да го вкара в гроба, което не можеше да си позволи. А светът продължаваше да си върви и нямаше смисъл човек да пита къде са добрите стари времена. Океанът беше прекалено дълбок и широк, за да избяга от острова, на който се намираше.

Тя се грижи добре за розите си, каза си той, като мина край задния двор, където оградата й беше готова да легне на земята и никога вече да не се изправи, но сред оградите по тази улица имаше и по-тежки случаи. Тя стоеше облегната на портата и пушеше цигара. Беше млада жена с тъмна, къса къдрава коса, с бледо и широко лице. Ясносините очи й придаваха светъл и лъчезарен израз, изглеждаше чувствителна към всичко, което ставаше в душата й, но не и към света наоколо. Не знаеше защо тя стои там, тъй като нямаше какво да гледа освен тухлената стена отсреща на около два метра разстояние. Той спря и каза:

— Хубави рози. Усетих аромата им, като минавах оттука. — Нищо друго не му дойде наум.

— Не са от най-хубавите — отвърна тя, без да се усмихне.

— Откъде ги взехте?

— Брат ми живее в Хартфордшър и ми даде няколко калема от неговата градина. Само единият се хвана, но вижте как цъфти.

— Да, наистина — отвърна той. Нито един от двамата не можа да измисли какво друго да каже.

— Довиждане, мисис.

— Ами довиждане.

Не я видя дълго време, но мислеше за нея. Той работеше в една фабрика за дограма като дърводелец и една седмица правеше врати, а през другата — рамки за прозорци, редици от прозорци и врати. Банцигмашините от съседния цех виеха по цял ден като банши[1] или като огромни хилядатонни атомни бомби, готови да взривят мозъка му. Абрихтмашините ревяха като танкове и все му се струваше, че под напора им каменната стена насреща ще се срути върху му и ще го смачка, а фрезмашините бръмчаха като разузнавателни бронетранспортьори, които търсят отговорите на всички въпроси… Също като на бойното поле в Нормандия, когато беше осемнайсетгодишен, само дето смъртта не витаеше наоколо. Не че шумът му пречеше, но повлечен от водовъртежа на житейските нещастия, той оставяше големите злини да вилнеят, а често се оплакваше от дребните неприятности. Като човек, който се щипе, за да се увери, че още е жив.

Наричаше я с различни имена, но като че ли нито едно не подхождаше. Виждаше лицето й ясно, но не можеше да си спомни какви дрехи носеше. Беше точно след пладне и той се бореше с паметта си като с мокър шперплат и се мъчеше да си спомни дали тогава от кухнята се носеше миризма на готвено и дали тя чакаше на портата мъжа си да се покаже по улицата откъм фабриката. Предполагаше, че е така, макар това да нямаше голямо значение.

След поройния пролетен дъжд река Трент прииждаше към Гънторп, сякаш в бързеите й се вливаха невидими тръби, и заплашваше да прелее през бента. Но след дъжда грейна слънце и той въртеше педалите нагоре по хълма. Спря на върха при селцето Нийтън и погледна надолу към мрачната орлова папрат, към спускащия се до ферибота тунел от жив плет и към отсрещния равен бряг. После подпря велосипеда си на една стена и влезе в черковния двор на Нийтън, откъдето се откриваше по-добра гледка. Реката беше сива като боята на боен кораб, нито едно бяло облаче не се оглеждаше в нея. Отраженията им по-скоро плуваха по блесналите полета отвъд и по сухите червени покриви на къщите в околните ферми и села.

Той тръгна през мократа трева на малкото гробище. Надгробният камък на Сара Ан Гаш се бе разцепил по средата и паднал. Тя беше родена на първи септември, но годината не се четеше, защото плочата се бе разцепила точно там. Къде ли е Сара сега? — чудеше се той, Сара, която не се разхожда вече из тези високи гори и не поглежда от време на време през Трент, за да види дали ще има буря или слънце.

Той бе излязъл рано от къщи, като се надяваше да се потопи в сиянието на неделното утро, преди да завали отново. Загледа се към долината, както бе правил десетки пъти досега, и както винаги се замисли мрачно за нея — долина красива и незначителна като самия него. Стори му се, че сега е по-различна, без да може да проумее в момента защо. Затворен в стаята си в Нотингамшър, той мислеше за миналото, а сега, като гледаше това синьо небе и зелената шир на долината, се замисли за бъдещето, обаче по начин, който не допускаше размишлението му да доведе до задоволителен отговор. Съмняваше се дали въобще ще стигне до някакъв отговор независимо от обстоятелствата, но въпреки недоволството си не искаше да се върне в стаята си и да потъне в мрачни мисли, без да има пред очите си приятна и спокойна гледка.

Беше четирийсетгодишен и смяташе, че нищо не се бе случило в живота му досега — освен смъртта на родителите му и загубата на жена му и детето след развода, който тя бе поискала и който й бе дал с готовност. Не смяташе, че е страдал, защото страданието не бе оставило физически следи — не бе нито белязан, нито сакат, нито сляп; точно по същата логика смяташе, че чиновниците не работят, защото по ръцете им няма мазоли, нито пък порите на лицата им са запълнени с мръсотия. Сякаш чувството за реалност не му позволяваше да осъзнае цялата жестокост, на която са способни светът и човекът, а когато се чувствуваше в мир със себе си и света — например докато се взираше отвъд виещата се като змия Трент, към полетата и леките възвишения, — лицето му изглеждаше по-скоро смутено, отколкото доволно. Вятърът го пронизваше през ризата от трико. Той си отбелязваше всичко, което чувствуваше, и това предизвикваше усмивка по лицето му.

Пътеката, която се спускаше към реката и минаваше между два реда висок жив плет с островърхи пъпки, пръснати като зелен сняг по тях, се извиваше леко покрай тясната ливада до речния бряг. От храстите се носеше дъх на влага и земя. Той искаше да стигне до реката, но нямаше защо да каля велосипеда и ботушите си, щом павираният път щеше да го отведе до същото място за малко повече време, но без тези неприятности.

Четири мотора забучаха под купола на небето, от дясната му страна един огромен самолет излетя от пистата, плъзна се над дърветата и понесе сивия си корем над равните полета отсреща, издигна се внезапно и се сля напълно с небето като птица. Тайно в себе си той очакваше по корпуса на самолета да премине синьобяла светкавица, беззвучна, едва доловима експлозия, която да го премахне завинаги от света и небето, сякаш за метални машини нямаше място там горе, където само истински птици могат да летят. Но самолетът продължи своя полет и той почувствува прилив на щастие и облекчение, че нищо не се бе случило. Има нещо по-велико от любовта, мислеше той. Много по-велико. Чувствувам го, нещо, пред което любовта изглежда примитивна. Не мога да кажа какво е то, но знам, че съществува, макар че може да се долови само чрез любовта.

Караше велосипеда си по големия асфалтиран мост, като възнамеряваше да спре на тротоара, за да погледа през парапета придошлата река, но знаеше, че в крайна сметка това можеше да интересува само едно дете, така че пресече осевата линия и се спусна по тесния път към полето и насипаната с чакъл пътека, която слизаше стръмно надолу между хана и речния бряг. Близкият язовир беше пълен догоре, но от дълбините му долиташе оглушителен рев на вода, а във вирчетата и покрай реката мъже ловяха риба, без да обръщат внимание на застрашителното бучене. Той положи велосипеда си на земята и тръгна да се разходи.

Жена и две деца се бяха разположили на пикник зад първия храсталак, но явно не им беше много забавно. Бяха опънали на две пръчки платнище с цвят каки като защита срещу поривистите опити на вятъра откъм реката да разпръсне салфетките и солта. Те се бяха свили отдолу и той чуваше мърморенето на недоволни гласове. Трудно беше да запалиш цигара при такъв вятър, освен ако не си разкопчаеш сакото, за да си пазиш завет. За да не пречи на закуската им, той мина зад тях, но като наближи, разбра, че е виждал жената и преди, облегната на задната порта на една къща в Радфорд. Седемгодишно момче бръкна под едно одеяло, извади малък транзистор и пусна остра, писклива музика. Ято патици полетя откъм гората, изви над храсталака и се спусна към рибарите край реката, но макар че виждаше как отварят човки, той не чу крякането им, защото радиото му пречеше.

Майката го загаси.

— Ще го пуснеш, след като се нахраните — каза тя и даде на момченцето и сестра му поредно твърдо сварено яйце. Той дочу слабото пукане на черупка върху камък и се сети, че не е закусвал. Светлозелен пуловер се показваше под дебелото й синьо палто, което не бе закопчано. Втренченият му поглед я накара да се извърне и сега, когато ясно видя лицето й, той се изненада колко много се бе променило то или пък колко го бе разкрасила паметта му с черти, които навярно никога не е притежавало. То бе по-дребно и изпито, отколкото го помнеше, покрито с нездрава бледнина, а сенките под очите й бяха по-тъмни. Но тя го привличаше със същата сила, като момиче, в което човек е бил влюбен като юноша и което среща случайно, за да си спомни неочаквано младостта, наивността и незабравимата дълбочина и свежест на първата любов, която никога не се повтаря. Стори му се странно, че всякога щом се сети за нещо, станало преди години, винаги го чувствува като възвръщане към юношеството.

Отдръпна се, но когато тя го погледна настойчиво, той й каза:

— Минавах оттук и ви познах. Живеете в Радфорд, нали?

— Кой е този, мамо?

— Мълчете и яжте. — Тя бе озадачена и явното му натрапване не й беше приятно.

— Запомнил съм вашия розов храст — добави той с усмивка. — Какво става с него?

— Не върви добре. Не знаех, че ме познавате.

— Минавах покрай портата ви и единствено във вашата градина имаше рози.

Тя даде на децата по една репичка, момичето взе най-голямата, прегърна я като кукла, после я хвана за листата и я задъвка, като гледаше замислено реката.

— Как се казвате?

— Джийн — отвърна тя, — ако нямате нищо против.

Той се усмихна.

— Колко смешно го казвате.

— Тогава Джийн, все едно дали имате, или нямате нещо против.

— Тогава говорихме за вашите рози. Спомняте ли си?

Тя придърпа палтото си.

— Пол, избърши си носа. Не чакай да потече по храната ти. Много неща се случиха оттогава. — Тя не ядеше, разпредели храната внимателно и я подаде на децата си. Мина тайфа момчета, които размахваха пръчки и поклащаха вързани с канап буркани с попови лъжички.

— Хубавото е, че все пак се случило нещо — рече той, — колкото и да е лошо.

— Лошо, хубаво, няма значение. — Но въпреки всичко след няколкото разменени думи по лицето й трепна едва доловима усмивка.

— И така не бива — отвърна той. — Знаете ли какво казват за Няма Значение? — Момчето и момичето погледнаха към него с по-голям интерес от майка си. Момчето се усмихна в очакване. — Май беше така:

Няма Значение бе рус, без съмнение,

Няма Значение беше на цвят зелен,

Няма Значение беше висок и сакат,

Няма Значение беше на Дявола брат,

Няма Значение бе окачен на стобор,

И в заключение, Няма Значение

падна във ямата с тор![2]

Чувствуваше се глупаво, докато декламираше, но като видя, че тримата се развеселиха, вече не го бе грижа.

— Откъде го знаете?

Той намигна.

— Чел съм го в книга.

— Каква книга? — попита момчето.

— Някаква книга. Не, излъгах. Спомням си, че баща ми го казваше, когато бях момче.

— Странно, да се казва такова нещо на дете — отвърна тя. Откъм гората на изток се носеха сини дъждовни облаци със стоманеносиви краища, но един слънчев лъч все още се прокрадваше между облаците и стопляше ту майката, ту децата.

— Надявам се, че не се готви да вали — каза тя.

— Също и аз. Дойдох с велосипед от Нотингам и съм тръгнал да се поразходя. А какво ви се случи през изминалите две години? — Едва ли щеше да й се говори за това, но все пак попита, защото тя трябваше да реши, а не той.

— Дълга история — отвърна тя и с мълчанието си му показа, че не бива да пита повече.

И при това сигурно ужасно неприятна — помисли си той, като съдеше по вида й.

— Едно ще ви кажа обаче: историите нямат край. Те никога не свършват. Така че в крайна сметка може да не излезе толкова лошо, колкото си мислите. Вземете мен например. Аз съм истински щастлив само когато работя.

Начинът, по който говореше, бе събудил интереса й, сякаш тя изобщо не беше свикнала да чува хора да говорят. Попита го дали живее сам.

— Да — отговори той.

— Аз също, но имам две деца. Много сте спретнат и чист за мъж, който живее сам.

— Това не е толкова трудно — засмя се той.

— Някои мъже го намират трудно.

— Е, аз да вървя.

— А вие пък как се казвате?

— Марк — отговори и той. — Може би ще намина покрай вас, за да видя пак розите ви. Не съм виждал по-хубави рози в Ратфорд.

 

 

Той прескочи една порта и тръгна през мократа коприва, която стигаше до коленете му и се удряше в панталоните над кожените му ботуши. Набраздени от вятъра локви препречваха пътя му, крайче от жълтото кръгло слънце се отразяваше в тях. Надвисналият сив облак изтъняваше и през него надничаха късчета и ивици синьо небе. Всеки път преди дълга разходка той ставаше някак по-капризен, започваше да съжалява, че изобщо е тръгнал, и размишляваше дали не е късно да се върне. Полята се простираха в далечината и сякаш не им се искаше да се гмурнат в мъглата, която покриваше Саутуел. На пътя му се изпречи горичка; черните стъбла и вечнозелените клони на дърветата се оплитаха пред него и образуваха гъсталак, непристъпен като надменно сърце. Краката му отказваха да се движат и това не му позволяваше да намери обиколна пътечка, да продължи скитането си. Какъв е смисълът да продължаваш, ако не можеш да стигнеш до сърцето? Два гълъба излетяха от полето и се гмурнаха в горичката без затруднения. Сякаш в сърцето на гората можеш да проникнеш по-трудно, отколкото в собствената си душа. Милион пъти по-трудно.

Заваля. Душата му бе нощна пеперуда, която пърха в пушек и дим над бетонните устои на неговата личност, докосвайки ги понякога с крайчеца на крилата си, но винаги със съзнанието, че се лута сред пушек и мрак и че никога няма да проникне до необятните полета отвъд, където се крие връзката с вселената и ключът към истинския смисъл на живота. Той не можеше да разчупи този бетон, както други вероятно са направили, и да пробие път към душата си с динамита на мъката и страданието. За него беше загадка как се постига това. Откъде се започва? Каква е тайната или природната нагласа, която човек трябва да има дълбоко в себе си? Два гълъба излетяха от горичката и се понесоха през дъжда към реката и без да мисли, самият той пое обратно в тази посока. Джийн и децата й си бяха събрали нещата и заминали, което не го изненада, защото ситният продължителен дъжд вече го бе измокрил до кости. Той избърса капките вода от дръжките на велосипеда си и с наведена глава потегли по главния път към Нотингам.

 

 

Розовите храсти наистина бяха повехнали: някаква болест ги бе разяла от корена до върха. Главнята ги бе съсипала въпреки всички надежди и грижи, които Джийн полагаше помежду горчивите и безполезни кавги със съпруга си. Заминаването му бе станало основна тема за разговор в квартала, но всеки знаеше още от самото начало, че бракът им не върви и един ден ще се разпадне. А сега и Джийн го знаеше, когато вече всичко бе свършило. Даже децата престанаха да питат за него след няколко седмици, защото знаеха, че ако продължават да разпитват, майка им ще бъде ужасно ядосана и сърдита часове наред.

Тя се опитваше да съживи розите, като купуваше изкуствени торове от железарския магазин и разкопаваше твърдата почва около всеки храст, но те като че ли нямаха желание да рискуват и да цъфнат в задушния градски въздух. През лятото бодлите им останаха с ръждив цвят и блестяха под синьото ведро небе.

Докато приготвяше закуската на децата си, Джийн си спомни човека, който бе разговарял с тях при последния им излет до Гънторп. Ако беше такъв хубав ден като днешния, мислеше тя, като гледаше през прозореца към ясното топло небе, щях да имам повече желание да побъбря с него, вместо да го прогонвам с хленчене и оплакване. Можеше да намери извинение за държането си тогава, но не и причина, макар че докато разбъркваше овесената каша и слагаше надениците да се пекат, споменът в никакъв случай не я потискаше. Тя се прибираше в шест часа, а децата обядваха в училище и закусваха сами вкъщи. Мъжете не я интересуваха; можеше да мине и без мъж дори до края на живота си. Два пъти беше издула корема от Кен, но не изпита радост нито веднъж. Освен това можеше да се справя сама както повечето самоуважаващи се жени.

Джанис слезе долу вече облечена, а Пол все още беше с долнището на пижамата и носеше дрехите си под мишница, свити на вързоп. Джийн скочи и го натъкми за две минути, Джанис наля студено мляко в овесената му каша и майката излезе през задната врата, за да хване автобуса за работа.

Марк мина с велосипеда си през обедната почивка, но тя не беше вкъщи. Не искаше да го видят в работния му комбинезон, но пък можеше да погледа към задната врата на къщата й, докато пушеше цигара и внимаваше да не се обляга на изкривената ограда, която сякаш щеше да остане така завинаги, толкова беше изгнила. Съседите помислиха, че той й е приятел, и не можеха да разберат как този човек, който сигурно се е промъквал в къщата й сегиз-тогиз по тъмно — макар в действителност никой да не го беше виждал, — може да бъде толкова безочлив, че да идва посред бял ден просто за да стои и гледа прозореца на кухнята.

Ще трябва да поправя тази ограда, каза си той. Няколко хубави кола, редица от дълбоки дупки и малко бетон, така че да издържи, докато не минат да бутнат тия съборетини. Няма да ми отнеме и един ден.

Цял живот Марк бе страдал от това, че задаваше въпроси, преди да е назрял моментът — ако изобщо назряваше, — и така разрушаваше удоволствието, което може би му бе отредено да изпита, ако направеше възможното, без много да му мисли. Но в осем и половина тази вечер (макар че още беше светло; съседите решиха, че е направо нахален) той почука на задната врата с определено предложение в ума си.

Тя бе увила мократа си глава с голяма бяла хавлиена кърпа, след като бе изплакнала косата си под крана в кухнята. Двете горни копчета на блузата й бяха разкопчани и Марк се изчерви.

— Минавах оттук и реших да се отбия.

— О! — възкликна тя. Силуетът му се очертаваше ясно в зеленикавия сумрак. — Това сте вие. Мислех, че е Фло Холанд. Какво искате? — Явната грубост на този безцеремонен въпрос бе смекчена от тона й, по който личеше, че той има право да идва тук и да иска нещо и че по някаква причина тя изобщо не го смята за напълно чужд човек. Лицето й изглеждаше по-малко бледо, с по-здрав тен поради скритата черна коса, а чертите й леко изопнати, като на жена, току-що излязла от банята, без грим и червило. Той видя през прозореца бялата електрическа светлина на телевизора. — Току-що си измих косата — каза тя. — Миенето вкъщи ми спестява няколко шилинга. Почакайте за минута, а после влезте да изпием по един чай.

Тя затвори вратата и Марк беше сигурен, че ще забрави за него — „без да иска — нарочно“, така да се каже. Той застана до портата и запали цигара, само че този път от вътрешната й страна, и се изненада колко здрава изглежда тази порта в сравнение с изгнилите разнебитени колове от двете й страни.

Когато се канеше да си тръгне, вратата се отвори. Шалчето, вързано върху влажната коса, й придаваше вид на циганка, правеше очите й по-тъмни, а лицето по-тясно.

— Хайде — покани го тя. — Сложих чайника.

Понякога, като караше колело, той изминаваше мили, потънал в мисли, и внезапно осъзнаваше, че не може да си спомни нищо от изминатия път. Така и сега, изпълнен с щастие вместо с мисли, не можеше да си спомни как се бе откъснал от тъжния си унес край портата, как бе стигнал до масата и седнал срещу жената.

— Като видях на какъв ред е оградата ви, реших, че непременно ще трябва да се отбия — започна той.

— Аз пък мислех, че сте дошли заради мен — отвърна тя.

— Не се заяждайте. Аз съм дърводелец и мога да ви я поправя.

— Колко ще искате за това? — попита го тя.

— Ще го направя за удоволствие.

Тя държеше филия хляб на огъня с дълга вилица.

— Не си струва труда. Така е отдавна. Във всеки случай, ако зимата е тежка като миналата година, ще я използувам за дърва за горене, за да спестя на себе си или на дечурлигата стоенето на опашка в склада за въглища.

— Филията гори — извика той. Тя я намаза с масло и наля канче чай.

— Не ям, преди децата да са си легнали. Развалят ми апетита с лудориите си. Тази вечер Пол счупи една чаша и аз се развиках, като че ли някой ми извади нож. Горкият малчуган си изкара акъла от страх.

— Няма смисъл да се нервирате — засмя се той.

— Няма смисъл да ми го казвате. Така съм се родила.

— Всички сме така. Цигара? На някои хора им минава с възрастта.

— Като минат критическата — каза тя. — И аз чакам тоя момент.

— Дотогава имате още много време — отвърна той.

Тя се наведе, за да запали цигарата.

— Ходите ли по кръчмите?

— Нямам този навик. А вие?

— Всъщност не. Ако ходех, поне щях да се разнообразявам по малко.

— Къде ходите по празниците?

— Нали се срещнахме в празничен ден.

— Към Гънторп?

— Извеждам децата от време на време. Миналата година ходихме в Матлок за един ден, возихме се с лодка по Дъруент, а после влизахме в пещерите. Поне знам, че това им достави удоволствие. Откакто Кен ни напусна, се забавляваме по-добре, въпреки че имаме по-малко пари за пилеене.

— Предполагам, че ще се върне — каза той, сякаш изпитваше щастие при тази мисъл.

— Когато децата ме питаха къде е — те не го обичаха много, но в началото им липсваше, — им казах, че е заминал да работи в Лондон за известно време. Но вече знаят, че няма да се върне. Преди няколко седмици ходихме с Джанис в града и точно пресичахме Слаб Скуеър, когато един автобус спря на светофара и някой извика от прозореца: „Как си, Джийн, миличка?“, и като се обърнах, го видях, че се мъдри в автобуса с някаква проклетница до него. Джанис ме попита коя е тя, отговорих й, че това не ни засяга, и я дръпнах, когато се опита да погледне. Не, той никога няма да се върне при мен. Пък и няма да има полза, ако се опита. Още малко чай?

— Да. Ще оправя оградата в събота. В събота често работя извънредно, но веднъж могат да минат и без мен.

 

 

Като минаваха край двора, съседите се спираха да гледат разголения му кръст или продължаваха по-нататък и се обръщаха да видят какво прави. Облаците се носеха ниско и тежката потискаща лятна горещина тегнеше над кухните и външните клозети. Веднъж започнал работа, той не искаше да спре, преди да я е свършил. Това беше по-различно от безкрайното правене на врати и прозорци във фабриката. Изтръгна изгнилата ограда и извади ръждивите пирони, за да може да сложи всяко ненужно парче дърво под прозореца за подпалки през зимата. Определи местата на дупките с метър, отбеляза ги с временни пръчки, докато забърка бетона. Прекарал бе коловете на два пъти с велосипеда предишната вечер. А когато настоя да останат в кухнята през нощта, тя протестираше, но накрая отстъпи. Ако ги оставеха в градината, някой сигурно щеше да ги отмъкне, както бе направил той.

Джанис и Пол го гледаха как работи и дъвчеха карамелените бонбони, с които ги беше почерпил.

— Хубаво става — каза Джийн, като донесе канче чай.

— Като съм се захванал, поне да го направя.

— Отивам на пазар. Няма да се бавя. — Сякаш би се притеснявал да остане съвсем сам в чужд двор.

Той се изправи и пое чая. Първите три кола бяха вече поставени и подпрени с тухли, за да стоят прави.

— Ако пазарувате за цяла седмица, може да имате нужда от пари. Вземете това. — И й подаде няколко лири.

— Не — отвърна тя с решителност, която той не можеше нито да отмени, нито да коментира. — Няма нужда.

Той смачка банкнотите в ръката си и стисна юмрук така, че кокалчетата побеляха; искаше му се парите да изчезнат, да няма доказателства, че е бил толкова глупав да ги предложи.

— Не съм дребнава — усмихна се тя. — Просто не ми трябват. Достатъчно е и това, което правите.

— Чаят е хубав — каза той. — И дойде точно навреме. Мислех просто да ви помогна, това е всичко. — Той си свали шапката и изтри потта от челото си. — Играете ли дама?

Тя бе скръстила ръце под бюста си, прибирайки блузата навътре.

— От години не съм играла, но иначе мога.

— Довечера ще изиграем една игра.

— Добре тогава. Ще донеса цигари.

Той не можа да се разсърди, когато тя го сряза за парите; всъщност така деликатно проявената нежност от нейна страна го изпълни с такова удоволствие, сякаш се бяха целунали тайно и неочаквано.

Когато оградата беше окончателно завършена и децата си легнаха, те седнаха да вечерят студено месо, домашен хляб, кафе, туршия, ядки и конфитюр.

— Здравата поработихте — каза тя. — И съм доволна от това, което свършихте.

— Поработих — отвърна той с пълна уста. — Здравата или не, все едно. Но оградата ще издържи дълго. Гарантирам.

Изиграха три игри на дама и той я би, въпреки че последния път не беше толкова лесно.

— Мисля, че няма да играем повече — засмя се той и стана да си облече сакото. Провери дали клещите са в джоба му.

— Мислили ли сте някога да си вземете квартирант? — попита той, като я гледаше отблизо.

Мислила бе, но не искаше да го каже. Марк се приближи да я целуне, но тя го отблъсна леко и отиде да го изпрати до вратата. Харесваше го, защото той като че ли мислеше за всичко и не очакваше нищо от нея. Още повече — беше добър и услужлив, а такъв мъж рядко се среща. Небето беше ясно, но без много звезди. Само телевизионните антени и комините стояха между човека и небето и създаваха чувство за топлота.

— Ще помисля за това — отвърна тя и докосна ръката му.

Той изглеждаше унил пред края на най-хубавия си ден от години насам; прекоси двора и излезе през портата на новата ограда.

Бравата щракна, тя затвори вратата и се върна да прибере масата.

Той не дойде цял месец, но тя го очакваше всеки ден. Няколко пъти срещна съпруга си в различни части на града, но нито веднъж не се сблъска с Марк. „Защо не идва? — чудеше се Джийн. — Пристига, прави чудесна, нова-новеничка ограда, а после решава, че може просто да изчезне, и край.“ „А защо да не може — мислеше тя, седнала сама една вечер. — Сигурно се е обидил, че не взех парите му, когато отивах на пазар; това са то мъжете — веднага вирват нос, ако не могат да те направят своя държанка за пет минути. Или нищо не правят, или пък искат да направят всичко отведнъж.“

Тя го чувствуваше близък, толкова близък, че понякога го виждаше съвсем ясно, но когато се опиташе да го докосне, той изчезваше. Очакваше го, но той като че ли си бе отишъл завинаги или защото се бе уплашил от жена с две деца, или защото е бил обезкуражен от студенината й. Тя се смяташе за по-темпераментна, отколкото той мислеше, и за доказателство си припомни как не бе в състояние да понесе мисълта за изневярата на съпруга си, докато и последната капчица любов между тях не изчезна. Дори Кен изгубваше самоувереността си, а често и желанието към жената, след която тичаше в момента. Те водеха безкрайните си битки с такава непреднамерена и несъзнателна злоба, че нотка на съдбовност и героизъм се промъкваше у двамата, решени, както по-късно се разбра, да разбият напълно емоционалния си живот. Никой не печелеше и никой не губеше — може би само Кен, защото именно той напусна. По време на тези разправии тя си мислеше, че колкото по-дълго двама души живеят заедно, толкова по-невъзможен става съвместният им живот. Когато не му говореше с дни или поне не казваше нищо учтиво, атмосферата вкъщи сякаш отравяше самите й мозъчни клетки и тя чувствуваше, че никога повече не ще може вижда нещата ясно, без да прави най-отчаяни усилия. Но когато пък не правеше нищо друго, освен да му говори с дни, мъчението беше също тъй голямо, а отравянето — още по-тежко, защото нито един от двамата не намираше любезна дума за другия.

Но тези спомени изчезваха веднага при мисълта за Марк и тя отново се чувствуваше почти щастлива. И един ден той се върна.

 

 

Той чувствуваше меката топлина на зрялото лято и приятния вятър, чийто повей се губеше в лекия непрекъснат плисък на течаща вода. За първи път в живота си беше в мир не само със света, но и с тези, които живееха в него. Ударите на детските лопатки се чуваха някъде далеч, отвъд обсега на притворените му очи. Невъзможно беше да се замисля върху мъката, която бе донесла такъв добър късмет. Морето изключваше всякакви ненужни размишления. Морският ритъм го откъсваше от нещата, които можеха да имат власт над него. Мястото, където лежеше, беше предмостие към сушата, а камъните под гърба му бяха всичко, което притежаваше. Протегна ръка и докосна бедрото на Джийн, продължи нагоре, докато хвана ръката й и нежно я притисна. Приближаваш морето, за да предяви правата си над теб, макар че то никога не го прави, предизвикваш го да вдигне ръка и да се опита да те изтръгне от стръмния бряг на живота и щастието, които току-що си открил като по чудо, и да те завлече обратно в смъртта на своите дълбини, откъдето си дошъл. Но то няма да може. Много фантазираш, а си избрал да лежиш тук в спокоен летен ден, когато няма никаква опасност.

Джийн се надигна да сложи нещата за ядене и той чу, че децата захвърлиха лопатките и се примъкнаха по-близо, без да стават.

— Марк — извика тя, — не мога да отворя тези термоси.

— Чукни ги с камък. Това ще ги оправи.

Тя го замери с камъче, което го удари по обувката.

— Ако не се размърдаш, ще те целуна, мързеланко такъв.

— Целуни ме.

Джийн се надвеси над него, устните й бяха с вкус на море, а косата й му правеше сянка, когато той отвори очи.

— Снощи в леглото не беше толкова мързелив.

— Дюшекът бе твърд. — Марк подскочи и извика остро от сръгване в ребрата, после се изправи на колене да отвие чашите. Докато се опитваше да отвори термосите, той не можеше да съсредоточи погледа си върху камъните и пръстта, на които седяха, а се взираше разсеяно към далечния сив вълнолом, който разделяше синкаво море от синкаво небе и чийто край се сливаше със сивия морски чакъл и сивкавите скали. Бяха дошли да прекарат две седмици с неговите спестени петдесет лири, наеха две стаи на половин час път от плажа в горния край на града, но с широк изглед към морето.

Нощем, когато децата спяха, те отиваха на брега, разхождаха се по него, небето — все още в пламъците на залеза, а морето — кървавочерно и гладко, нагазваха боси във водата и хванати за ръка, стояха и слушаха крясъка на нощните птици.

Когато лежаха голи, осветявани от крушката над тях, притихнали, след като са се любили, на него му се струваше, че вижда как тя присвива очи от болка, но накрая разбра, че това е от светлината, която блести през кичурите на косата й и хвърля сянка по кожата около затворените й очи. Сега, когато отпуската им свършваше, от нощите оставаше само една, а от дните — един. Децата щяха да запомнят дните, а те единствено нощите. Джийн чувствуваше топлата мощ на раменете и плещите му, успокоената плът на хълбоците му. Всичко беше топлота, любов и тишина и тя се чудеше кога ли това ще премине в яростните краски на хаоса, после се усмихна на песимизма си и се отдаде на надеждата, че никога няма да се случи.

— Щастлива ли си, скъпа? — попита той, макар че го усещаше, но никога не би се осмелил да попита, ако знаеше, че не е.

— О, да! А ти?

Обърнаха се един към друг.

— Никога не съм бил по-щастлив — отвърна й той. — Знаеш го.

— Знам.

 

 

На следващия ден, когато се качваха на влака, от ниско надвисналите облаци се изливаше топъл, мек летен дъжд и това ги направи по-щастливи, отколкото ако напускаха морето обляно от слънце.

— Ще пестя — рече той — и следващата година пак ще дойдем.

— Значи след колко месеца? — попита Пол, като стържеше с лопатката по пода на вагона. Марк му отговори. — А това колко седмици прави?

— Петдесет и нещо.

— А колко минути?

Той извади химикалка и пресметна в полето на своя „Дейли Мирър“.

— Двайсет и една хиляди — каза и се засмя.

— Започвам да броя — отвърна Пол, когато влакът се заклати рязко и той политна към майка си.

 

 

Оградата стоеше, а също и розовият храст, всяко клонче набраздено с бодли, скрити сред прецъфтелите цветове. Минало беше повече от година и саждивата мъгла на зимата се стелеше над фабрики и къщи. Фабриката заемаше по-голяма площ от къщите. Срещу Илкстън Роуд бяха разчистени цели улици и отдолу се разкриваше грубият калдъръм. Нагоре по хълма към Канинг Съркъс малобройните жилищни блокове стърчаха като кичури коса, настръхнала от появата на някакво привидение на хоризонта, което никое човешко същество не можеше да види, защото не е направено от бетон, трегери и дърво. Тези блокове са изместили сега старите колиби, които от сто години насам пречеха на маргаритките да растат, мислеше той, яхнал велосипеда си, когато се прибираше вкъщи за вечеря.

„Вкъщи“ беше мястото, където Джийн и децата живееха някога със съпруга й и където сега му бе позволено да съжителствува с нея, макар че не като мъж и жена, защото леглото му беше в гостната.

— Не ми е ясно защо да нямаме обща спалня — бе казал той.

— А на мен ми е ясно — отвърна тя. — Имам нужда да бъда сама в някои моменти.

Завръщането в Нотингам след двете седмици безоблачно щастие край морето имаше обратния ефект на това, което той бе очаквал. Блаженството от прекарването сякаш бе прекършило неясната им нужда един от друг. Вместо да бъде прекрасно начало на един богат съвместен живот, отпуската им му изглеждаше сега като връхна точка на обич и близост, от която, поради някакво необяснимо своенравие у Джийн, бяха започнали да слизат надолу. Макар да не се страхуваше, че съседите ще я одумват, задето живее с Марк, тя сякаш се срамуваше, че двамата наистина го правят.

Понякога съжаляваше, че е пуснала квартирант, макар да бе услужлив и любещ. Той бе спокоен и нежен, нищо не го смущаваше, нито фактът, че вечерята му закъсняваше, нито беснеенето на децата, които скачаха като луди отгоре му, след като цяла вечер се бе потил с извънредна работа. Беше самата доброта. Сигурно му е било отредено да бъде щедър и богат, независимо в какво семейство е бил роден. Добротата му усилваше нейното чувство за вина, че е прогонила съпруга си, макар дълбоко в душата си да знаеше, че не е по-виновна от него.

Марк влизаше вечер вкъщи и тръгваше към нея с широка усмивка, а тя се опитваше да му отговори със същото, ставаше от масата да го посрещне, макар да чувствуваше ужасен срам, когато децата бяха наоколо. Ако те играеха навън, тя дори не ставаше. Тъй като той беше щастлив, нейното лошо настроение го измъчваше. Когато попиташе какво не е наред и не получеше отговор, това само доказваше, че е излишен в къщата.

— Тогава ще си отида — заяви той късно една вечер.

Тя скочи.

— Недей, Марк, недей, недей.

— Какво друго ми остава?

— Остани, остани. Ще умра, ако ме напуснеш.

Той я прегърна.

— Не искам да си отида. Бога ми, не искам. Не бих могъл. Но защо не си щастлива, скъпа?

— Ти си прекалено добър — отвърна тя. Сълзите й намокриха лицето му. — Прекалено добър си към мене, Марк. Не го заслужавам.

— Заслужаваш го — отвърна той, като потискаше собственото си вътрешно ридание. Попита я какво нарича негова доброта, но като че ли нямаше време да спори за това. — Заслужаваш всичко хубаво, което може да ти се случи — продължи той, молейки я да приеме това, което може да й даде. Но тя продължаваше да плаче, сякаш някакво сантиментално чувство на отчаяние се бе вселило в сърцето й и нямаше никаква надежда да го прогони. Трудно беше да я успокои, невъзможно да я достигне, но той стоеше до нея и галеше косата й, като казваше, че я обича, обича я и мисли, че е красива, прекрасна, единствената жена в живота му. Чувствуваше, че е голословен, знаеше, че казва всичко това в неподходящо време, че нито едно от тези неща не й въздействува, защото тя не може да приеме никаква помощ и съчувствие, защото е недосегаема.

— Остави ме — простена тя. — Остави ме.

— Не мога. Никога няма да го направя.

— Остави ме на мира. Върви си. — Тя не за пръв път се разстройваше така, но този път беше особено тежко и той помисли, че сърцето му ще се пръсне от мъка пред голямото й нещастие, защото не можеше да й помогне по никакъв начин. Тя имаше толкова много, имаше всичко, не оставаше нищо друго, което да желае, към което да се стреми.

Понякога сестра й идваше да гледа децата, а те отиваха на някой хубав филм или се разхождаха по улиците и разговаряха, хванати за ръка, а по-късно влизаха в някоя кръчма да поседят сами, отдадени на взаимната си любов. Всяка събота и неделя водеха децата на язовира „Вийстън“ да карат лодка или на излет в Катстоун Хил. Той не само правеше всичко възможно за тях, но го вършеше с такава радост, сякаш това не му струваше нищо. Тя го съзнаваше и таеше надеждата, че ако наистина се реши, Марк може да направи чудеса и да осмисли живота й. А щом тя не можеше да има всичко, значи светът бе пустиня в дълбините на нощта, от която никога не можеш да се измъкнеш.

— Той беше безпомощен пред отчаянието й.

— Защо си толкова разстроена, Джийн? Какво има? Как да ти помогна?

Самият факт, че пита, означаваше, че не може да направи нищо.

— Не знам — отвърна тя. — Непрекъснато се страхувам. Нещо не е наред, но не зная какво. Не знам даже защо живея.

— Какво значение има? За какво ти е да знаеш? Това, че не знам, изобщо не ме тревожи.

— Знам, че не те тревожи. Затова си толкова добър.

Виковете й отекваха в цялата къща, сякаш някой я измъчваше без капка милост. Но всичко това идва отвътре, мислеше той, като я прегръщаше по-силно. Чувството за болезнена безпомощност се предаде и на него, защото всеотдайната му любов не бе в състояние да облекчи с нищо необяснимото й страдание — той не можеше да го понесе. Сърцето му се сви от нейната мъка и собствените му сълзи закапаха, защото го изпълваха угризения, че не може да последва Джийн там, където някакво терзание, до което нямаше достъп, я откъсваше напълно от него. Седнали на пода, те се бяха прегърнали здраво и плачеха с глас.

 

 

Една сутрин той стана и изпържи яйца за закуска. Джийн вече не ходеше на работа и той й занесе горе чаша чай, преди да излезе.

В утринния мрак валеше ситен дъжд и тропаше по прозореца. Не му се искаше да излиза в това време и все пак обичаше да отива на работа, да бъде погълнат от заниманието си сред шума и стърготините, да сглобява цял ден безкрайните редици от врати и прозорци. Сега работата му не беше толкова еднообразна, защото беше станал отговорник на цеха, неофициален началник, чието положение още не беше утвърдено от ръководството, тъй като искаха да забавят увеличението на надницата. Но и то щеше да стане, макар че той вече заплащаше за това — приятелите му не се шегуваха с него както по-рано. И все пак животът беше по-добър, дори ако трябваше да ограничава майтапите, за да е сигурен, че в края на работния ден нормата ще бъде изпълнена.

Стълбите заскърцаха под тежестта му, когато се качваше с таблата. Децата бяха на гости у сестра й от една седмица и последните няколко дена те спаха заедно в нейното легло.

— Отивам на работа — каза той, като се наведе над ухото й.

Белите й рамене и розовите презрамки на нощницата блестяха под нощната лампа, тъмна дълга коса се разстилаше по възглавницата. Тя отвори очи и видя над себе си слабото усмихнато лице, на което бе изписана несигурност, защото той никога не знаеше в какво настроение ще се събуди тя. Лицата им бяха като двете корици на книга и когато се притиснеха едно до друго, всичко оставаше между тях. Целунаха се няколко пъти, нещо, което рядко се случваше сутрин.

— Добре ли спа? — попита той, като наливаше чай.

— Като пребита — усмихна се тя.

— Тогава днес ще се чувствуваш по-добре.

Тя мислеше колко добро е лицето му, колко красиво и фино. То изразяваше интелигентност, чувствителност и всичко, което една жена би могла да пожелае, за да е щастлива.

— Не отивай на работа.

— Няма да позволя няколко капки дъжд да ме спрат.

— Целуни ме още веднъж, преди да тръгнеш.

 

 

Когато се върна вечерта вкъщи, той видя от портата, че щорите са пуснати. Марк се изправи пред заключената с катинар порта. Здрачаваше се и между къщите повяваше остър свеж вятър, като че ли да почисти задните дворове. В съседната осветена къща свиреше радио. Той впери поглед пред себе си сякаш за да проникне през тухлите, съсредоточен в собственото си безнадеждно размишление. След миг само светлините щяха да изникват в прозорците като гъби, той щеше да чуе глухия глас на телевизора, а когато катинарът падне в студените му пръсти, щеше да отвори задната врата и да я види седнала там, в уютния дом, който си бяха създали.

Покрай него в пълно мълчание минаха мъж и жена и влязоха в една от съседните къщи. Той блъсна портата, като че ли искаше да я изкърти. Тя не помръдна. После се стовари с цялата си тежест върху оградата и му се искаше да я помете без остатък. Сумтеше и стенеше, като изливаше яда си върху нея, докато почувствува рамото си като строшено и смазано. Оградата не помръдна. Като огледа градината, той видя, че розовият храст бе изсъхнал чак до върха, но си го припомни, когато беше хубав и ръсеше цвят, покрил пръстта наоколо с розови листа.

Отиде до съседната къща и почука на вратата.

— Да знаете къде е Джийн? — попита, когато светлината от кухнята падна върху него.

— Съжалявам — каза мисис Харби, — съпругът й дойде да я вземе днес следобед. Тя остави куфара ви тука. Ще пиете ли един чай?

— Има ли нещо друго?

— Ако искате чай, веднага ще направя.

— Не, благодаря.

Тя извади писмо от джоба на престилката си.

— Помоли ме да ви предам това. Жалко все пак, само това мога да кажа.

Той закрепи тежкия куфар на рамката на велосипеда си. Защо си бе отишла по този начин, без да му каже? Ако бе разговарял с нея, никога не би постъпила така. Можеха да се обичат завинаги, но едва бяха стигнали пред прага на смисления, поносимия живот, и се бяха разколебали. Марк не разбираше. Човек никога не знае и той се чудеше дали не е по-добре да прекараш целия си живот, без да знаеш; докато се чудеше, започна да разбира смътно защо тя го бе напуснала и разбила техния свят.

Подпря колелото си на една стена и сложи куфара до него. Уличните лампи осветяваха стръмната каменна улица. Никога преди не бе изпитвал чувството на такава безвъзвратност. Шумът на фабриката го завладя и донесе слабо облекчение на мъката.

Продължи до следващия електрически стълб и под светлината му накъса неотвореното писмо колкото може по̀ на дребно, вдигна парченцата над главата си, като ги стискаше здраво в юмрук. Когато ръката го заболя, разтвори пръстите си. Вятърът грабна късчетата хартия, отвя ги нагоре, отвъд осветеното пространство и те изчезнаха в мрака, както изчезват птиците, преди да завали сняг. Постоя там известно време и отново сви юмрук. После продължи.

Бележки

[1] Дух, чийто вой предвещава смърт в дома. — Б.пр.

[2] Стихотворението преведе Евгения Начева-Панчева.

Край