Ангъс Уилсън
Натрапник

— Вижда ми се много остарял — каза Маргарет. — Преживяното ужасно го е състарило, станал е раболепен.

— Склонен съм да мисля, че затворът наистина рано или късно прекършва духа — невъзмутимо отвърна съпругът й.

— Е, да, лесно ти е на теб, Малкълм, ти можеш да си позволиш да бъдеш разсъдлив, надълго и нашироко да обясняваш, да търсиш причините. Но той е мой брат и от разумните доводи не ми става по-лесно, като го гледам как непрекъснато си попипва връзката, докато разговаря, как все си разхлабва яката, отстъпва пред всяко твое мнение, нарича стария полковник Гордън „сър“, стряска се от всяко мое движение. Като някакъв деветнайсетгодишен дипломант от второразреден колеж, тръгнал да си търси работа. А той е на шейсет, Малкълм, не забравяй това! На шейсет!

— Ти сигурно си забелязала — поде Малкълм Тарант, като остави чашата портвайн на малката масичка до себе си, — че за Артър колежът винаги е означавал много повече, отколкото ние можем да си представим. Единствения път, когато го посетих в Тамкастър, ме порази огромното значение, което там всички без изключение му придават. За попадналия в онази среда банков управител и достоен гражданин колежът по един или друг начин е вече ключ към властта, а не е просто мястото, където си учил. А сега, струва ми се, този факт за брат ти е придобил неимоверна стойност, вкопчил се е за него като удавник за сламка. Ние си представяме затворите претъпкани с колежани с тънки мустачки и с евентуален военен чин; „Бивш колежанин попаднал в затвора“ — четем по вестниците, но около подобно явление се вдига толкова много шум тъкмо защото е необичайно. Един бог знае колко се ласкае самолюбието на старите кучета от присъствието на „бивш колежанин“ сред тях, пък и на надзирателите, ако искаш да знаеш — неведнъж отваряме дума за ужасите на войната, а дори не споменаваме най-страшното — психиката на старшията. Бъди сигурна, че Артър се е възползувал напълно от целия този снобизъм.

В дълбоките черни очи на Маргарет нямаше и следа от терзание, само издължената й горна устна се сви, тапирският й нос, достоен за четката на Едуард Лир^[1], побеля. Отблясъците на огъня заиграха по сребристия брокат на разкошната й вечерна рокля, когато тя прошумоля през стаята, за да добави дърва в голямата открита камина. Маргарет сложи миниатюрната чашка с изумрудена течност на полицата над камината (колко често Малкълм се шегуваше с чисто женската й склонност към ментовия ликьор!) между порцелановата статуетка — Силен и селска девойка — и семплата сива тумбеста ваза с медночервени и златисти хризантеми.

— Ако искаш да кажеш, че Артър е простак — кресна тя — и винаги си е бил такъв, добре. И все пак — прилив на нежност отпусна тънките й, леко начервени устни — като малък не беше такъв. Постепенно се промени. Скъпи мой, какво ли друго можеше да се очаква, след като си избра онази непоносима женичка. „Нима прислугата ти не краде, Маргарет?… Такива, отпуснеш ли ги малко, качват ти се на главата.“ Безобразно, вулгарно, фашизирано нищожество.

Както винаги, когато тя защищаваше политическите си възгледи, Малкълм й се любуваше със снизходителна усмивка:

— Маргарет, мила, не забравяй, че в очите на Майра ти бе от лагера на червените.

— Не става дума за политически убеждения, Малкълм. — Тя се намръщи и това отново му напомни сериозната простодушна студентка от Кеймбридж, на която не бе успял да устои преди четирийсет години. — То е въпрос на възпитание. Не, признай — бракът им беше пълен провал, животът го доказа. Да не мислиш, че иначе бих го оневинила. Да живееш толкова години в подобно обкръжение, е достатъчно оправдание за всяко престъпление, да, дори за неговото. Това чувство не ме напусна и по време на целия процес, докато седях и наблюдавах Майра в ролята на оскърбената съпруга, заобиколена от онова омразно семейство.

— Ето с кое не съм съгласен. — В този миг красивото скулесто лице на Малкълм и римският му нос напомниха, че е потомък на изтънчени прадеди. — Аз никога не бих оправдал неговите постъпки. Опитах се да се отърся от предубеждението си и да гледам на него като на болен човек, а не престъпник (страничен наблюдател би забелязал, че не случайно напредничавите седмични издания бяха така старателно подредени на масата до Малкълм), но когато той отказа психиатрично лечение, разбрах, че положението му е безнадеждно.

Маргарет отправи към съпруга си майчинска усмивка и набоде с двузъба виличка парче захаросан портокал от малката дървена чашка.

— Сигурно е чудесно да си имаш готово обяснение за всичко, скъпи — каза тя, — само че хората не могат да бъдат схематично вместени във формалните рамки на разума. Артър никога не би потърсил специалист по психоанализа, наивник такъв. От една страна, той смята, че ще се изложи, и освен това дълбоко в себе си, разбира се, би се уплашил, би го приел като магьосничество.

— Без съмнение ти си права. Без съмнение Артър все още витае в средновековието. — Със сръчно движение Малкълм поднесе пурата си към пепелника, така че образувалото се стълбче сива пепел да не попадне върху костюма му, и присви очи. — И все пак според мен поведението му е възмутително, нищо не го оправдава.

— Посегателство на деца — процитира Маргарет презрително, — предполагам, че кръвта на всяка жена кипва, когато прочете подобно нещо във вестниците. И въпреки всичко на процеса нещата изглеждаха другояче. Артър бе така плах и смален, тъй далече от представата ни за истински престъпник, сякаш го е извършил, без да го съзнава. Напълно възможно е това да е самата истина — яростно добави тя, като удари с ръка по страничната облегалка на фотьойла. — Направил го е, за да забрави за съществуването на онази противна фрапантна жена; онзи нетърпим дом с тръбна мебел, с барче за напитки и салон с ламперия от стар дъб. Ами омразните й родители! Артър всичко ми разказа и аз му вярвам — как са го заплашвали, как са нахълтвали без предупреждение, как са настоявали да им дава пари. О, съсипаха го, бедничкия — произнесе тя с горчивина. — Че дори и ония деца, Малкълм. На пръв поглед е потресаващо — бедните малки създания, които нищо не разбират, а целият им живот е осакатен от една-единствена случка. Когато Рупърт и Джейн бяха малки, си мислех, че ако някой им стори зло, ще му избода очите с нажежено желязо. Но онези деца съвсем не бяха такива — малоумното момче с лукаво проблясващи очи и онова разюздано, безобразно начервено момиче.

— Жалко, че изобщо отиде на процеса — отвърна Малкълм, но Маргарет не се съгласяваше.

— Трябваше да изстрадам всичко докрай — проплака тя, — нямах друг изход. Но това настроение à la Достоевски вече премина. Стига ми. Искам да се сложи край. — Тя постави цигара в едно от малките картонени цигарета от стъклената поставка на работната си маса и се обърна към съпруга си с внезапна ярост. — Защо дойде тук? Защо? Защо? — викаше тя.

— Предполагам, защото се чувствува самотен.

— Самотен е, разбира се. Как иначе. Въпреки че и тук ще се чувствува точно толкова самотен. Ние не сме неговият тип хора, Малкълм. И не само заради това, което се случи — никога не сме имали нищо общо. Това не е неговият тип къща. — Тя със задоволство изреди в ума си всичко, което бяха изградили тук — вкус, търпимост, спокойствие. Погледът й се плъзна по порцелановите фигурки от Майсен и Челси, рисунките на Джон^[2], испанските инкрустации върху желязо, малкия бледожълт клавесин — разностилие наистина, но приятно за окото. Сякаш отново чуваше Ралф Тарант да излага пред тях разбирането си за Хамлет, мисис Дойл да разказва за живота си с великата личност, професор Кру да развива своята теория за остарелите схващания. Тук за Артър нямаше място.

— Искаш да го помоля да си отиде — бавно произнесе Малкълм.

Свита на столче пред камината, протегнала ръце към пламъка, Маргарет се наклони напред.

— Да — тихо промълви тя, — искам.

— Преди да се е окопитил? — Малкълм бе озадачен. — Той знае, че според мен един ден ще трябва да си отиде, но засега…

— Засега! — грубо избухна Маргарет. — Остане ли сега, никога няма да си отиде. Абсолютно сигурна съм. Не ме питай откъде го знам, но си е точно така.

— Както кажеш, разговорът няма да е от най-приятните, но да се надяваме, че ще е за добро.

Единствено шумоленето на роклята й нарушаваше настъпилата тишина — тя пренареждаше клонките зимен жасмин и оправяше пердетата от сатен на едри райета, за да прогони прокрадналата се светлина. Неочаквано пак седна на столчето и посегна към копринения вързоп с ръкоделието си.

— Според мен последната глава от книгата на Уолтър е написана много претенциозно. — Гласът и звучеше по-ясно и по-твърдо от обикновено. — Направо е невъзможен започне ли да се превъзнася като великия Панджандръм^[3].

— Бедният Уолтър. Не може цял живот да се правиш на Питър Пан^[4] и в същото време да говориш с такъв назидателен тон…

Не след дълго Артър влезе в стаята. Костюмът му бе някак прекалено добре изгладен, връзката твърде претенциозна, косата му лъщеше от брилянтин като на младо конте. Отмерваните с военна точност движения издаваха вътрешно напрежение; като седна, придърпа крачолите на панталона си, за да не измачка ръбовете, от маншета на ризата си извади бяла носна кърпа, избърса тънките си мустачки и се покашля.

— Извинете, че се забавих. — После додаде: — Природата иска своето, нали разбирате.

Малкълм се усмихна изкриво, Маргарет потръпна.

— Пиеш го без захар, нали, Артър — каза тя, като му подаде кафето.

— Чаша портвайн, старче? — попита Малкълм, стараейки се да попадне в тона му.

— О, много благодаря! — Отговорът последва припряно и нервно, ръката му заопипва яката на ризата. Усетил, че подобна стеснителност е неуместна, той добави: — Значи, портвайн? Даа, пивко, ароматично.

Последва дълга пауза, която Маргарет и Малкълм нарушиха едновременно.

— Тъкмо казвах, че новата книга на Уолтър Хауърд… — започна тя.

— Успя ли да видиш дърветата, които посадихме? — попита Малкълм. Маргарет извърна пламналото си лице, а той продължи: — Ще трябва да се погрижим за дърва, ако наистина се очаква недостиг на гориво. Ще поговоря с Бауърс.

— Нека да не бъде тази седмица, скъпи — намеси се Маргарет. — Мисис Бауърс замина, майка й не е добре, а малкият Питър е болен от грип. Горкият Бауърс, много му се събра.

— Тогава другата — съгласи се Малкълм. — Те пък от болести не могат да се отърват.

— Такива, отпуснеш ли ги малко, качват ти се на главата — каза Артър.

Думите на снаха й в неговите уста вбесиха Маргарет.

— Глупости говориш, Артър. — Тя повиши глас. — Надявах се, че през последните няколко месеца ти е дошъл умът в главата. — Ярка червенина изби на лицето й, като осъзна какво е казала, затова, вече по-меко, добави: — Ти не ги познаваш. Та мисис Бауърс ми е най-добрата приятелка тук.

Артър почувствува, че всичко си е постарому, той самият не смяташе да се остави да го убедят.

— Опасявам се, че там, откъдето идвам, уважението ми към твоите скъпоценни английски работници не е нараснало. — В тона му имаше предизвикателство.

— Надали в затвора си могъл да наблюдаваш английските работници откъм най-добрата им страна — намеси се Малкълм внимателно. И тъй като шуреят му се канеше да продължи спора, той добави: — Не, Артър, да спрем дотук. Ние с Маргарет си имаме мнение по тези въпроси, пък и на тази възраст едва ли ще го променим.

Предизвикателството на Артър се изпари, той докосна възела на връзката си и промърмори, че „именно затова ги уважава“.

Помълчаха няколко минути, после Малкълм изрече на един дъх:

— Къде възнамеряваш да отидеш, след като ни напуснеш?

Отговора на Артър разбраха в смисъл, че още не се е замислял.

— А според мен би трябвало да решиш. Защо не заминеш в чужбина?

— Колониите ли? — подсмихна се Артър.

— Знам, че е банално, но защо пък не. Винаги можеш да разчиташ на мен, ако са ти нужни пари.

Артър не отговори веднага, после запита:

— Вие искате да се махна?

Маргарет бе решила сама да се справи с неприятното положение.

— Да, Артър. Не може иначе. Тук нищо няма да излезе. Мястото ти не е сред нас.

— Съмнявам се дали въобще за мен има място под слънцето. — В гласа на Артър имаше горчивина.

Малкълм щеше да разведри атмосферата с едно „глупости, старче“, но Маргарет го изпревари:

— Недей, Малкълм, той може би има право. — Гласът й прозвуча далечен, с прочувствени нотки. — По време на бомбардировките в Лондон, когато Малкълм работеше в министерството, а Рупърт летеше над Германия, бях принудена да осъзная вероятността и двамата да бъдат убити. В такъв случай, разбира се, и аз щях да бъда несретница. Сама взех предпазни мерки. Непрекъснато носех в чантата си нещо, което би ме избавило, ако потрябва. Не забравяй, Артър, ако се стигне дотам, ще те разбера и няма да загубя уважението си към теб.

Смутен, Малкълм извърна поглед. Такива моменти, когато Маргарет драматизираше собствените си приумици, го навеждаха на мисълта, че на жена му й липсва изтънченост.

Артър седеше, потънал в размисъл — трябваше да избира: колониите или самоубийство; а той се нуждаеше от съвсем друго.

— Е хайде — каза той накрая, — много съм изморен. Лека-полека ще се приготвям да си лягам. Един хубав сън добре ще ми дойде.

Маргарет се изправи, погали го по косата.

— Ее — обърна се той към сестра си, — оплескахме я, девойче, както казваше бавачката ни.

Този недвусмислен опит да я разчувствува отврати Маргарет.

— В стаята ти има уиски и сифон за газирана вода — произнесе тя студено.

— Пийни си една чашка, преди да си легнеш. — С тези думи Малкълм изпрати по войнишки изправения гръб на шурея си. — Слава богу, с това се свърши въздъхна той няколко минути по-късно. — Бедният Артър, дано с времето да намери някъде щастие.

— Не, Малкълм — ядовито възрази Маргарет, — беше много неприятно и макар че е трудно да си го признаем, длъжни сме да гледаме истината в очите. Артър никога няма да бъде щастлив, той е обречен, с него е свършено. Но за нас това не важи и ако искаме да оцелеем, не бива да допускаме неговото падение да ни повлече.

Малкълм бе втренчил възхитен поглед в жена си. Да гледаш истината в очите — явно това беше начинът да се справяш с такива ситуации, а не да се опитваш да избягаш. Замисли се върху нейните думи — за падението на Артър, социално и лично, и за всичко, което те двамата олицетворяваха: хора с разностранни интереси и прогресивни възгледи. И въпреки здравия разум нейните схващания някак не го удовлетворяваха. През цялата вечер го измъчваше нещо необяснимо.

Бележки

[1] Едуард Лир (1812–1888) — английски писател хуморист и художник орнитолог. — Б.пр. ↑

[2] Огъстъс Едуин Джон (1878–1961) — английски график, художник. — Б.пр. ↑

[3] Прозвище на самомнителен чиновник, измислено от Самюъл Фут (1720–1777) — английски драматург и актьор. — Б.пр. ↑

[4] Момченце, което никога не пораства, герой от едноименния роман за деца на сър Джеймс Матю Бари. — Б.пр. ↑