Елизабет Тейлър
Сестри

Един четвъртък сутринта малко след като мисис Мейсън се върна от пазар — всъщност тя дори още не бе свалила шапката си, — спретнат млад мъж в тъмен костюм, с чадър в ръка и очила, които бяха наполовина златни, наполовина имитация на черупка от костенурка, се отби в къщата й и тласна живота й до ръба на разрухата. Той се представи с име, което нищо не й говореше, но тя го покани да влезе, тъй като помисли, че е застрахователен агент или човек, изпратен от адвоката й. Той постоя прав в хола, оглеждайки се любопитно наоколо, докато тя не го покани да седне и да каже за какво е дошъл.

— Вашата сестра — започна той, — сестра ви Мариан. — И мисис Мейсън сепнато повдигна ръка към лицето си. Тя втренчи в него изумен и тревожен поглед, а след това притвори очи.

В града, в който бе прекарала целия си семеен живот, мисис Мейсън се ползуваше с уважение и дори с известна обич. Никой не казваше лоша дума за нея, от което личеше, че към нея нямаше силни чувства нито на любов, нито на омраза. Тя сякаш бе родена да бъде вдовица. Живееше в своя малък кръг от приятелки за бридж и сутрешно кафе, със своите заседания на комитетите на по-видните благотворителни дружества, като Националното общество за защита на децата и Кралското общество за защита на животните.

Приживе съпругът й беше преуспяващ зъболекар. След неговата смърт тя се премести от къщата, където бе практикувал, в една по-малка къща на тиха съседна улица. Нямаше парични затруднения, а и никакви други грижи. Бездетна, уравновесена, тя живееше ден за ден. „Човек може да си сверява часовника по нея“, казваха съседите й, като я гледаха как излиза сутрин, стъпвайки гордо на високите си токчета, да пазарува и да пие кафе в чайната „Оук Биймс“, с пазарска чанта на колелца, със синкаво оцветена коса, с червило и руж по бузите. Линията на тялото й се спускаше право надолу от едрия й бюст и това й придаваше солидна осанка, а тежестта й я караше да върви още по-изправена. Всички житейски събития приемаше по един и същ начин, без да нарушава ритъма на ежедневието си — признак на остаряване. С това бе свикнала отдавна и сега годините й изглеждаха еднакви, макар и дните да се различаваха донякъде. Животът й протичаше главно денем, защото светът, който обитаваше, беше свят на жени. След часа за чай съпрузите на приятелките й се прибираха по домовете си и тогава мисис Мейсън се занимаваше с нещо в градината си, а през зимата редеше пасианс или четеше исторически романчета, заети от библиотеката. „Нещо леко“, казваше тя на библиотекаря, сякаш оставяше на келнера да избере менюто й. Не помнеше имената на авторите и произведенията им и преживяваше известно разочарование, когато се окажеше, че вече е чела дадена книга. Почти нямаше други разочарования — най-много да я изненада някой дъжд, да й се случи жилав котлет или фризьорката да не улучи нюанса на косата й.

Мисис Мейсън винаги беше вършила и продължаваше да върши нещата, които хората очакват от жена в нейното положение — фраза, която самата тя често повтаряше. Печеше чудесни викториански пандишпани за благотворителните разпродажби, подреждаше цветя, бродираше калъфи за столовете си, канеше приятелките си на чай, а понякога дръзваше да ги покани и на шери, при което присъствуваха и по един-двама от съпрузите, доведени насила, но тя не знаеше това. От време на време други жени я канеха на своите вечерни събирания, защото присъствието на един човек повече не беше от значение при цяла тълпа от поканени, а и това беше любезност, която не ги затрудняваше. Лесно се приобщаваше към компанията и разговаряше с охота за отпуските, семействата или службите на другите хора. Никога не изпиваше повече от две чашки шери и беше добра гостенка, като не пропускаше да изрази одобрението си, когато поднасяха сандвичите: „Охо, някой тук се е потрудил здравата!“

И така, в безгрижие, годините бяха отминали незабелязано.

 

 

Този четвъртък сутринта, след като спомена за сестра й и видя как това я разстрои, младежът хвърли поглед на една от бродираните възглавници и стана за момент да я разгледа. Попита дали изработката е нейна, което тя потвърди с кратко разсеяно кимване, похвали я и седна отново. После, като прецени паузата за достатъчна, каза:

— Пиша книга за сестра ви и се надявам много на вашата помощ.

— Откъде разбрахте? — успя да промълви тя със сковани уста. — Че ми е сестра, искам да кажа.

Той се усмихна скромно:

— От литературни изследвания, моето голямо хоби. Делото на целия ми живот, ако смея да се изразя така.

Има малки, равни зъби, забеляза тя с бърз поглед. Лъщяха като очилата му, като копчетата на сакото му и пръстена-печат на ръката му. Какъв противно лъснат млад човек, си рече тя и отвърна поглед от него.

— Не мога да ви кажа нищо интересно.

— Всичко, което кажете, би било интересно за нас.

— За „нас“?!

— Нейните почитатели. Читателската публика. Широката публика, ако щете — повдигна рамене той.

„Широката публика“ звучеше заплашително, включваше и града, в който живееше мисис Мейсън. Включваше и чайната „Оук Биймс“, и благотворителните дружества.

— Нямам какво да кажа — размърда се тя, сякаш възнамеряваше да стане.

— Хайде, хайде. Прекарали сте детството си заедно. А ние знаем за него само от разказите й. Прекрасните й разкази. Тази чудесна къща край морето…

Хвърли поглед на книгите по близките рафтове и видимо се разочарова. Бяха книгите на покойния й съпруг по история на военното дело.

— Не беше толкова чудесна — каза тя, защото ненавиждаше всякакви преувеличения. — Беше съвсем обикновена, нищо и никаква къща.

— Така ли? — тихо пророни той, облегна се назад и сключи женствените си ръце.

От обикновената, нищо и никаква къща — пасторския дом — един път сред нивите водеше до морето. Сега от двете му страни имаше къмпинг. Съпругът й, Джералд, я заведе там веднъж по време на почивката им в Корнуол. Той, разбира се, бе в течение на всичко. Тя се разстрои при вида на къмпинга, но той я утеши. Искаше й се той да бъде тук и сега, за да се справи с този ужасен младок.

От детството си помнеше, както обикновено човек си спомня, най-вече застиналите горещи следобеди, метличините, паламидата и алените огнивчета, острата трева под босите си крака по пътя към брега. Не толкова ясно в паметта й се прокрадваха вечери с нарастващи сенки и далечни гласове, долитащи откъм градината.

Виждаше къщата с разтворени прозорци, с пешкири и бански костюми, накачени да съхнат по первазите на горния етаж, току-що боядисани платнени обувки, които също съхнеха в очакване на утрешния тенис. Всичко беше така познато и успокояващо; но сестра й, Мариан, се оплакваше от скука, най-неблагодарно се заяждаше, предизвикваше кавги и се бунтуваше, макар че по-късно се възползува от всичко това (изопачавайки го), за да си създаде име. Нещата никога не са били такива, каквито тя ги бе описала. А тя, мисис Мейсън, малката Каси от тези книги, никога не е била такова дете. Сега, след повече от четирийсет години, тя все още се чувствуваше неловко от сцената, в която Каси клекнала и се изпишкала в една локва пред очите на някакви измислени от Мариан момченца. „Каси! Каси!“ — извикали сестрите й, съвсем смаяни. Но всъщност вероятно Мариан е направила това. Самата тя би могла да разкаже някоя и друга история за Мариан, ако се бе заела да изложи и посрами семейството, разсъждаваше невесело мисис Мейсън. Но епизодът с локвата бе нищо в сравнение с някои други измишльотини — „експерименти със секса“, както ги нарекоха критиците навремето. Сякаш сестра й бе изпитвала потребност да вплете измислиците на болното си въображение в обстановка, която познава добре.

 

 

Като видя как червенината постепенно заля цялото лице на мисис Мейсън, докато се сля с ружа по бузите й, младият човек непринудено се намести на стола си, убеден, че я е изчакал достатъчно дълго. Нещо в нея явно се пробуждаше. Тихо, така че думите му достигаха до нея като нейни собствени мисли, той я подкани:

— Няколко случки, моля ви. Щастливо ли беше детството ви?

— Да. Не. Детство като детство.

— При такъв гений сред вас? Това е страшно интересно.

— Тя не се отличаваше по нищо от нас останалите.

Но всъщност се е отличавала, и то по такъв неприятен начин, както впоследствие се оказа.

— Наистина извънредно интересно! — Той си позволи да се наведе малко напред, но след това, като се подвоуми дали и най-незначителният израз на нетърпение няма да я накара да замълчи, отново огледа стаята. Имаше само две фотографии — едната на младоженци отпреди много време, другата на мъж с помпозна външност, на чиито гърди висеше верига, атрибут на някакъв заеман от него важен пост.

От трудно по-трудно се оказа това посещение; но затова пък толкова по-привлекателно.

Мисис Мейсън в сребристосинята си вълнена рокля неочаквано му заприлича на огромна сьомга. Самото й тяло имаше тази форма — широко в раменете и стесняващо се надолу до удивително миниатюрни крачета. Представи си как се мъчи да я изтегли от водата. Трябваше да вложи цялата ловкост и настойчивост, на които беше способен, а това много му допадаше. След като го бе поканила да влезе и да седне, тя не би могла да намери достатъчно възпитан начин да се отърве от него, в това беше уверен. Нейното добро възпитание бе единственото насърчение поне засега.

— Знаете ли, вие съвсем не сте такава, каквато си представях — каза той смело и с възхита. — Ни най-малко не сте като сестра си, прав ли съм?

Бе очаквал един по-възрастен вариант на известната снимка от „Събраните съчинения“, на създанието с лице на гамен, непокорен перчем и огромни тъмни очи.

Мисис Мейсън внимателно свали шапката си, сякаш бе корона, после докосна косата си, попривдигна я. „Аз бях красавицата“ беше мисълта, която не изрече, но тъй като чувствуваше, че е нужно някакво пояснение, каза му онова, което цял свят знаеше.

— Сестра ми не беше добре със здравето. Астма и мигрена и какво ли не още. Много от болестите, които сега наричаме алергии. А мен през живота ми болест не ме е налягала за повече от ден-два.

Спомни си как непрекъснато се суетяха около Мариан — я ще закиха, я ще повърне, ще хленчи или пък ще тропа с крак от ярост и безсилие. Мариан правеше сцени и създаваше суматоха по всяко време.

Да можеше само да надникне в съзнанието й! Досещаше се, че там ставаха интересни неща. Търпение, каза си, докато я наблюдаваше. Носеше плътни сиви чорапи; да прикрие разширени вени, предположи той. Знаеше всичко за жените и мислено я разсъблече. Без да бърза, защото не искаше да претупа нещата, той смъкна пембения й комбинезон и дългите гащи в тон с него, след това свали твърдия й корсет, чиито презрамки така дълбоко се врязваха в пълните й рамене, че бяха образували постоянна следа. Дори не трепна при вида на масивната плът, изпъстрена с петънца и набръчкана, както можеше да се очаква, от стегнатия си затвор; нито при вида на отпечатъците от жартиерите, врязали се в бедрата й. Пъпът й сигурно беше пълен с талк.

— Всичко това бе твърде отдавна и не желая да ми се напомня — рече просто тя.

— Снимки нямате ли? От ваканциите например? Така обичам старите снимки.

На горния етаж имаше една кутия, пълна с обезцветени кафеникави снимки, на които всички те със запретнати поли газят из водата или са някъде на пикник със сандвичи в ръце и крака, които обективът не бе хванал на фокус. Понеже баща й, пасторът, сам проявяваше и копираше тези снимки, те не бяха се съхранили добре.

— Не обичам да живея в миналото — беше всичко, което му отвърна.

— Бяхте ли близки с Мариан?

— Бяхме сестри — рече тя сухо.

— Поддържахте връзка, нали? Предполагам, че сте се наслаждавали на отраженията на нейната слава. — Той знаеше, че не беше поддържала връзка, а вече бе разбрал и че съвсем не се е радвала на тази слава.

— Тя отиде да живее в Париж, както несъмнено знаете.

Мисис Мейсън винаги бе благославяла небесата за това, че Мариан заживя в Париж, а самата тя се омъжи и така можа да смени името си. Мариан почина преди войната, все още твърде млада. Това се случи в годината, когато мистър Мейсън беше кмет и те не уведомиха никого за смъртта й.

— Срещали ли сте се с Годуин? Или с някой друг от нейния кръг?

— Разбира се, че не. Мъжът ми не би ги допуснал в къщата.

Младежът кимна.

Ах, тази противна компания! Непристойно беше човек от другия пол, при това съвсем непознат, да ги споменава пред нея. Тя бе изпитвала неудобство да разговаря за тях дори със собствения си съпруг, при все че той проявяваше такава изключителна доброта и разбиране във всичко, свързано с Мариан. Но разгулният живот в Париж през трийсетте! Сестра й като любовница на този Годуин, а след това и на мнозина други от антуража си. Всички те се бяха прехвърляли от партньор на партньор, а понякога — тя сплете ръце така силно, че пръстените й причиниха болка — и на партньори от същия пол. Тя знаеше за това; светът знаеше; без съмнение и нейните приятелки знаеха, въпреки че това бе нещо, което не биха разисквали. За тази парижка тайфа, както ги наричаше мисис Мейсън в мислите си, бяха писани книги, публикуваха и кореспонденцията им. Годуин и Миранда Браун, художничката, и Грант Оупи, американецът, който пишеше неприлични книги, и още много други. Всички до един бяха прословути безпътници според любимия израз на мисис Мейсън.

— Мисля, че тя уби баща ми — изрече тя с тих глас, почти на себе си. — Той се разболя и сякаш не искаше да живее повече. Не разрешаваше да се споменава името й и да се държат книгите й в къщата. Тя му изпрати първата си книга — вече бе напуснала дома ни и живееше в Лондон. Баща ни прочете нещо от нея, след това я занесе в пещта за смет в градината и я изгори. Като сега си спомням лицето му, бяло като платно.

— Но вие, разбира се, сте чели книгите? — попита той, оплитайки я предпазливо в мрежата си.

Тя кимна; изглеждаше засрамена.

— Да. Четох ги по-късно.

Беше се оказало непосилно да устои на породилата се у нея смесица от ужас и любопитство. Но четейки, откри едно детство, което съвсем не можеше да познае, въпреки че то живееше там — всички късчета присъствуваха, но разбъркани като в калейдоскоп. По-лошото обаче дойде след първата книга. Това бяха разказите за момичешките им години, за тяхното израстване и първа любов. Тя, Каси от книгите, бе станала известна героиня, а всички нейни тайни — изложени на показ; в действителност това бяха тайните не на най-малката сестра, а на самата Мариан. Откровеността предизвика голяма сензация в онези далечни дни. През всички тези години на всеобщ интерес мисис Мейсън си беше мълчала, а по-късно наистина бе имала възможност да се наслаждава, но не на славата, а на забравата, покрила сестра й, както се случва с повечето велики писатели по някое време след смъртта им. С всичко това е свършено, всичко е погребано, бе си мислила тя — до тази сутрин.

— И нямахте високо мнение за тях, както подразбирам — обади се младият човек.

Тя се стресна, изглеждаше объркана.

— За кои „тях“? — попита, дърпайки се назад, при което кордата на въдицата му се обтегна още повече.

— За разказите на сестра ви.

— Те не отговарят на действителността. Ние бяхме добре възпитани момичета.

— Другата ви сестра също е починала.

Доста се е поровил, слиса се тя.

— Да. Умря преди това безчестие — рече мрачно. — Поне тя бе пощадена.

Телефонът в антрето иззвъня. Тя промърмори едно учтиво извинение и стана. Дочуваше я как с един съвсем различен, непринуден глас се уговаря с някого за нещо, разменя любезности, смее се дори. После затвори телефона, но се позабави малко, за да се съвземе. Погледна се в огледалото и отново оправи косата си. Изпълнена с решителност, тя се върна в хола и го свари да прибира писалката си във вътрешния джоб на сакото.

— Боя се, че сега ще трябва да се заема с някои задачи — каза ясно и остана права.

Той стана — нямаше друг избор, — като проклинаше телефона за това, че бе иззвънял точно когато той така умело я изтегляше на сушата.

— Сигурна ли сте, че не можете да ми услужите поне с една снимка? — запита я той. — Ще я пазя изключително внимателно.

— Напълно съм сигурна.

Пред него сякаш стоеше друга жена. Беше установила контакт със своя собствен свят и почерпила сила от него.

— Може ли да ви посетя отново, когато сте по-свободна?

— О, не, не. — Протегна ръка и хвана дръжката ва вратата. — Наистина мисля, че не би имало никакъв смисъл.

Той самият чувствуваше, че ще бъде безсмислено. Като разглеждаше все така жадно около себе си, излезе в антрето и се отправи към вратата. Хрумна му да остави чадъра си, за да може да се върне за него, но тя му го връчи решително. Дори и по пътеката към градинската врата той поглеждаше ту наляво, ту надясно, сякаш се мъчеше да запомни имената на цветята.

 

 

„Нищо не казах. Нищо не казах — повтаряше си мисис Мейсън същия следобед, докато отиваше да играе бридж. — Само изразих неодобрението си.“ Но имаше обърканото чувство, че съпругът й не би се съгласил с нея. Освен това допускаше, че младежът лесно щеше да си съчини и от нищото нещо. Вярно, бе казала: „Тя уби баща ми“, и това щеше да бъде публикувано редом с нейното име. Той, този застрашителен млад човек, бе проявил завидна находчивост с хрумването си да я издири и сега имаше да предложи на света нещо ново — самата нея. Какво друго бе казала, за бога? Вървеше нагоре и малко се задъхваше. По никакъв начин не можеше да си спомни дали беше казала нещо повече. Но да, разбира се! Как баща й хвърлил онази книга в пещта за горене на сметта. Също като Хитлер, биха могли да си помислят някои хора. И нейното име, и това на Мариан щяха да се появят свързани едно с друго. От една страна, вдовица на кмет, а от друга — разхайтената и развратна тайфа. Някои от приятелките й ще проявят неприкрита студенина, други ще се държат с прекалена любезност, но всички ще бъдат потресени. Ще обсъждат случая зад гърба й, ще има дори и такива, които ще заявят, че са заинтригувани, и ще задават въпроси.

Мисис Оулдфелоу, мисис Фич и мисис Кристи — всички си помислиха, че тя играе слабо този следобед, особено мисис Оулдфелоу, която й партнираше. След бриджа тя не остана на чашка шери, а си тръгна с извинението, че се чувствува малко настинала. Отклони и поканата на мисис Фич да я върне с колата си с надеждата, че чистият въздух ще й избистри главата.

Пътя до дома си извървя спокойно, както обикновено, но не можеше да се освободи от чудовищната мисъл, че те вече говорят за нея.