Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция и форматиране
taliezin (2013 г.)

Издание:

Сборник. Разкази от Британските острови, 1986

Първо издание

Превод от английски

Съставител: Жени Божилова

Рецензент: Марта Симидчиева

Редактори: Марта Симидчиева, Николай Б. Попов

Художник: Димитър Ташев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Стефка Добрева

Излязла от печат февруари 1986 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Запозна се с нея в ранната пролет, когато правеше редовния вечерен курс от Лондон към Западна Англия, разстояние, което вземаше за шест часа и половина с натоварен камион, ако всичко вървеше добре. През онази нощ беше преполовил пътя и въртеше по варовиковите стръмнини към Солсбъри, когато едно уплътнение изпусна. Почти кръглата месечина осветяваше ярко склоновете на белите хълмове, а глогините с новите си листа приличаха на призрачни стада от полегнали спящи животни. Наближаваше единайсет и той спря при първата къща край пътя.

Зарадва се на осветения прозорец, но още повече на двойните бели чашки за телефон в стената на къщата и на жиците, опнати през градината над буйните стари люляци и ябълкови дървета, откроени под ясната луна. На пръв поглед къщата не изглеждаше голяма; заблуди го плоската тухлена фасада и най-вече широкият засводен вход, обрасъл и смален, останал само като дупка под тежката безцветна арка от стар прахолясал бръшлян. Едва по-късно разбра, че тясната фасада крие голяма къща, проточена далеч назад, сякаш всеки следващ собственик, притеснен от грозната плоска погребална фасада, бе прибавял по нещо, а пристроената шестоъгълна оранжерия стърчеше накрая като стъклена корона.

Отвори му с книга в ръка, облечена в домашна роба. Или поне оня, първия път, помисли, че е по домашна роба. След това на по-силна светлина пак я видя в тази дреха и разбра, че е тъмносиня вълнена рокля, старомодна, широка, прихваната в кръста с шнур. Тя не спираше да си играе с този шнур, движеше ръце, сякаш го връзва и развързва, а всъщност само го опипваше.

Той се извини, свали кепето и я попита дали може да телефонира.

— Какво се е случило?

— Повреди ми се камионът. Едно уплътнение изпусна. Трябва ми сервиз…

— Тук няма телефон — заяви тя.

Той спомена жиците, опнати над градината, но тя го прекъсна:

— Поисках да го откачат. Не ми трябва. И без туй никой не звъни. — И додаде: — На половин миля надолу край шосето има телефонна кабина.

Той благодари, извини се за безпокойството в късния час и запита къде е кабината.

— На кръстовището с тесния път. Пътчето, което сте подминали вляво, недалеч оттук.

До този миг бе стояла като безлично очертание под балдахина от бръшлян на фона на самотна, слаба електрическа крушка, която обливаше коридора и стълбището отзад с опушен оранжев блясък. Сега пристъпи под лунната светлина и каза:

— Ще ви покажа. Къде ви е камионът? Откъде сте?

— От Лондон — отвърна той и забеляза, че го гледа право в лицето с някакво изпитателно, живо, едва ли не болезнено любопитство.

— От Лондон — повтори тя. — Карате чак оттам? По това време на нощта?

— Три нощи седмично.

— А къде спите?

— Наспивам се, преди да тръгна. После от време на време подремвам в кабината…

Не виждаше добре лицето й на луната и осъзна, че е по две причини. Тя имаше навик да върви навела глава, омаяна сякаш от ръцете, които с трескава неувереност премятаха шнура на дрехата. Освен това две трети от лицето й бе скрито под рамка от гъста черна коса. Само веднъж след това му се случи да види косата й такава, както и тази рокля, но тогава, първата вечер, у него остана чувството за някаква неовладяна тревожна сила, затова всъщност се и зарадва, че телефонната кабина е нататък по шосето.

Тя се обади:

— Камионът ви не върви, така ли? Не можете ли да продължите? Колко път ви остава?

— Към сто и петдесет мили.

Изглежда, замисли се над думите му, и той отново я хвана, че го разглежда с изпитателно любопитство, а очите й бяха две тъмни дупки под бухналата рамка на косата. Изведнъж заяви:

— Ако искате, можете да използувате телефона. Казах ви, че е откачен, ала не е вярно. Не ви знаех кой сте — трябва да съм по-предпазлива, не е ли така? Сега виждам, че сте почтен, възпитан човек сте. Виждам това.

— Много сте любезна. Но няма да ви безпокоя. Ще прескоча до кръстопътя.

— А, не, не — възпротиви се тя. — Не! Недейте. Много е далеч. Недейте. Хайде, елате. Обадете се от моя телефон. Запарила съм чай. По това време винаги имам готов чай. Цяла нощ пия чай.

Стори му се, че ей сега ще го потегли за ръката. Ръката й сякаш се опита жадно да сграбчи лунните лъчи, хвърли се към тях, както малко дете подскача невъздържано, но късно, да хване пеперуда.

— Ще позвъните на сервиза „Ейкми“ — настояваше тя. — Те ще дойдат. На четири мили са оттук, надолу по пътя. А докато ги чакате, ще изпиете и чаша чай.

Той поблагодари, да, каза й, ще ги повикам, и я последва в къщата. Телефонът, старомоден, закрепен за стената апарат, беше в коридора под самотната електрическа крушка и докато телефонираше, усети дим на спиртник от стаята оттатък.

Сервизната кола щяла да дойде след час, така му обясниха; имали само една колесарка за нощно обслужване, а тя сега била навън. Като чу това, спомни си, че вечерята му е още в еднодневката, в камиона.

— Къде отивате? — попита тя.

— Имам малко храна в кабината, ще прескоча да я взема…

— А, не! Не си правете този труд. Храна имам. Щом сте гладен, ще ви нахраня.

И тъй, той я последва в първата от — както разбра след това — многобройните стаи нататък. Беше голямо помещение с тежки старинни дъбови мебели, украсени с резба, таванът бе с много греди, на стените имаше скъпи бели тапети, голямото огнище беше облицовано с дъб, а масата за хранене в средата на стаята беше от осемнайсети век. Диванът в ъгъла беше покрит с голям красив вълнен шал на дребни сини и пурпурни индийски шарки. Тя се отпусна тромаво, друсна се върху този диван, под светлината на малка месингова настолна лампа, и обясни, че тук спяла.

— Искам да кажа, когато успея да заспя. Не спя много. И аз съм като вас — будувам почти цяла нощ. Пия чай, чета и заспивам чак на разсъмване.

Той забеляза, че чайничето на спиртника е от сребро, както и големият чайник за вряла вода, който току-що беше напълнила. Чаените чаши бяха от фин порцелан, с красиви шарки и високи дръжки.

— По цяла нощ чувам камионите — каза тя. — Странно, сигурно много пъти съм ви чувала да минавате. Как ви е името? Моето е Бродрик — мисис Бродрик.

— Чарли — отговори той. — Чарли Уилямс.

— Чарлс — кралско име — пошегува се тя.

Сега на двойната светлина от лампата и от спиртника лицето й се виждаше по-ясно. Беше лице много бяло, станало от безсънните нощи и дните на затворено като гипсова маска, и това го затрудняваше да определи възрастта й. Направи му впечатление, че не се усмихва. На няколко пъти, тъкмо когато решаваше, че е към петдесетте, тя извиваше глава под лилавожълтеникавата светлина. Профилът й, освободен от бухналите черни кичури, се очертаваше нежен, бледите устни изведнъж ставаха много по-млади.

През цялото това време тя палеше цигара след цигара; запалваше, оставяше я в пепелника, забравяше я, палеше втора от първата и пак я забравяше. Толкова бе разсеяна, че мина доста време, преди да се сети за храната, която му бе обещала.

— Извинявайте. Какво предпочитате? Месо или друго? Може би сирене?

— Сирене — отвърна той, — благодаря.

Тя излезе и след малко се върна с овнешки бут, с франзела хляб и голям нож с кокалена дръжка. Хвана бутчето с едната ръка, а с другата започна да дяла месото на дебели резени и да ги слага между хлебни филии.

— Напомняте ми някого — каза. — Имам чувството, че съм ви срещала преди.

— Сигурно като съм минавал с камиона.

— Не. Не ми се вярва.

За миг като че ли мислите я обсебиха изцяло, разтревожи се, сведе глава, изгаси цигарата в една чинийка.

— Разкажете ми за себе си — обади се накрая. — Вече зная, от Лондон сте и минавате оттук три нощи в седмицата. А друго? В кой квартал живеете?

— Падингтън.

— Женен ли сте?

— Ами! — възкликна той. — Как не!

— Как не ли? Защо — такъв млад човек?

— Която харесам, свалям я и заминавам — засега това ми стига. Не желая да се връзвам. А и коя ли ще се хване с нощен шофьор? Вътре вкъщи и в леглото — всичките само това искат!

За пръв път тя се засмя. Гласът й бе нисък като на човек, свикнал да си приказва сам, но смехът й бе с няколко тона по-висок, дружелюбен и нежен — приятен, мелодичен изблик на облекчение.

— Разсмяхте ме — възкликна тя.

Изгаси спиртника и доля вода на чая. Пак напълни неговата и своята чаша и запита:

— Кога се връщате?

— Би трябвало да е утре. Зависи от камиона.

— Странни неща стават с хората — рече тя. — Минавате оттук стотици пъти, накрая изпадате в беда, влизате и ето — седим и си говорим.

Сервизната колесарка пристигна някъде след полунощ. Като тръгна навън с шофьора, стори му се, че тя също излиза, и се извърна, ала видя, че не е на прага и че се е прибрала.

После, докато двамата с шофьора донагласяха въжето за влачене, чу я да пресича шосето. Тичаше с леки, някак въздушни стъпки, а в ръце носеше термос и книжен пакет.

— Боях се, че съм ви изпуснала — възкликна тя. — Ето ви това — термос с чай и овнешкото бутче. Да хапнете, докато чакате в сервиза. Забелязах, че овнешкото ви хареса…

— Много сте мила — каза той.

— Дреболия. Термоса ще ми оставите на връщане. Бих се радвала да го получа обратно.

Стоеше на пътя свита, умислена, десетина минути остана да ги наблюдава как закачват въжето. На лунната светлина лицето й беше мъртвешки бледо. Накрая, като го закрепиха и преди да се качи в кабината, той отново й благодари и се сбогува. Тя вдигна тънката си ръка да му махне на раздяла и в същия миг той чу откъм къщата мъжки глас да вика ядовито и пискливо, както после разбра, нейното име:

— Франси! Франси! Къде отиде, за бога? Франсиии!

А тя, сякаш не се отнасяше за нея, не го бе чула или го чуваше, но не я беше грижа, стоеше все тъй равнодушно край камионите и му говореше, вдигнала глава към кабината:

— И няма да забравите за термоса, нали? Ще ви чакам.

Докато да й отговори, оня глас отново я призова пискливо, ала тя продължи да стои безразлична, апатично равнодушна, в очакване да изпрати камионите. Той й викна, че няма да забрави термоса. В този миг тя пак се усмихна и това го накара да я забележи истински за втори път.

Очаквала го бе, изглежда, да мине през нощта. Ала сервизът бе малък, в склада нямаха уплътнение от необходимия размер и той успя да потегли чак късно сутринта. Затова вместо да се връща през нощта, вземаше дългите завои по ниските варовикови хълмове в ранния следобед на другия ден.

Спря камиона край къщата, слезе с термоса в ръка и хвърли поглед към грозната измамна тухлена фасада, полускрита зад грохнала счупена ябълка, без да отдава каквото и да било значение на всичко това. Неведнъж бе получавал услуги от жени по своя път, като всеки шофьор на камион сам той бе услужвал на хора, изпаднали в беда, и на повредени автомобили, понякога жените тайно мушкаха пари в ръката му. А веднъж, в Уилтшиър, в късна лятна нощ бе помогнал на някаква старица да вкара в кочината една разгневена свиня. Жената плачеше и все повтаряше, че старецът и щял да я пребие, като се приберял от кръчмата и като видел, че е изпуснала свинята; но той я беше успокоил и тя, като всичките други, му беше предложила чай. Обеща му дори парче бекон, като заколят и опушат прасето, но той не си направи труд да го потърси. Когато пътува непрестанно, особено пък нощем, човек се сблъсква с какво ли не.

Априлският следобед бе необичайно топъл, слънцето грееше право в предното стъкло и му беше приятно, че може да кара по риза. Слънцето го развесели; усещаше, че наближават по-топлите, по-леки летни нощи.

Звънецът на входа бе от ония, старомодните — желязна дръжка, завързана за връв, която се провира чак до другия край на къщата, и той го дръпна на няколко пъти, преди да осъзнае, че е развален. Натисна боязливо вратата, но беше заключено и тъкмо се канеше да остави термоса на прага, счу му се шум откъм задната част.

Тогава откри колко надалеч се простирала тази къща. Малко по малко, стая след стая, собствениците я бяха уголемявали, причудливо увеличавайки я в стремежа си да скрият първоначалната й грозота. От едната страна се вдигаше кула — солница от червени тухли с плочки от теракота край прозорците и на фасадата, а отгоре й стърчеше прът за знаме. Крилото зад нея изглеждаше тъй слабо закрепено за останалата сграда, че някой го беше подсилил с четири яки каменни контрафорси.

Отзад, най-накрая, зад гъсталака от люляци, рози и разцъфтяло френско грозде, уплетено в изсъхналите туфи на миналогодишен треволяк, той видя оранжерията. Бе шестоъгълна, а горните й прозорци бяха от разноцветно стъкло — тъмносиньо, зелено, жълто, ярко, кървавочервено. И за негова изненада беше пълна с цветя.

Не разбираше кой знае колко от цветя, ала щом отвори вратата, влажният им аромат го блъсна с тежката си сладост. Вътре беше поне петдесет градуса; забеляза парата да се вдига от тръбите, които минаваха под полиците с наредени по тях цветя. Не знаеше името на ни едно от тези цветя; стъписа се от многообразните екзотични цветове, разцъфтели сред лехи от мокра папрат.

Но изненадите едва започваха. Скоро почувствува, че го наблюдават. Едно лице, нашарено като цвете с чертички и точки в синьо, червено, жълто и зелено, го гледаше съсредоточено изпод периферията на жълта сламена шапка.

Дребната фигура се оказа на мъж, облечен в скъпо вълнено сако, риза с тясна колосана яка и раиран черен панталон. Това, че не носеше връзка, придаваше полуразголен, някак недозавършен вид на издокараното миниатюрно тяло, седнало изпружено като кукла в плетеното кресло. Под оредялата бяла коса лицето сигурно би било восъчножълто, ако не беше тъй изпъстрено с отражения от цветните стъкла на покрива. От тези размазани сини, червени, жълти и зелени петна то изглеждаше болнаво, заразено от някаква невиждана яркоцветна болест.

Известно време фигурата остана неподвижна. Седеше като вцепенена в горещия и наситен с пара въздух. Клепачите бяха досущ като на жаба, застинала безжизнено.

После Уилямс видя погледът да оживява кривогледо, а гласът, който му изкряска, бе оня, познатият от миналата нощ, зовящ жената Франси.

— Вън! — изрече той.

— Спокойно — каза Уилямс, — не бойте се. Търся мисис Бродрик да й върна термоса.

— Мисис Бродрик не е тук. Вън!

— Разбрано, шефе, разбрано.

— Какво да й върнеш?

— Термоса. Само това. Няма значение. Ето на̀, оставям го тука…

— Това откъде си го взел?

— Тя ми го зае. Миналата нощ. Изпусна ми съединението и тя ми даде чай.

— Вън! — изкряка оня. — Не желая да се влиза тук. Не желая да виждам разни простаци тук!

— Простаци ли?

До този миг Уилямс беше спокоен, невъзмутим, дори развеселен. Ала сега усети как личната обида, шибването на думата „простак“, го взривява от гняв. Малкото телце в стола изведнъж му се привидя като наконтен червей. Заприлича му досущ на рекламите за пестициди, в които червей и гъсеница са нарисувани полуизправени, а по лицата им се чете ненаситна алчност към цветята, защото са предназначени да ги съсипват. Усети тежките си ръце да го засърбяват, като го гледа. Усети, че само да го стисне, и ще го смачка. По мокрите, обвити в пара тухли ще остане розова кашица и това ще е краят.

После се овладя; възвърна си чувството за хумор.

— Слушай ей, дядка, да не съм те чул да ми викаш простак. Не позволявам, ясно ли е? Ясно ли е, дядка? Не позволявам!

В миг усещането, че се е взрял в някакъв наконтен червей го остави. На очите му просветна. Пред него отново се мъдреше единствено тази безкръвна, вцепенена фигурка, трогателна и някак си като измислена под сламената шапка.

— Я по-добре ти върви вънка, на чист въздух, чуваш ли, дядка? — провлече той. — Тука ще се разболееш. Вкиснал си се от…

— Вън! — Крясъкът този път бе с няколко тона по-висок отпреди. Устата се изду и по разтрепераните устни излезе пяна. — Долен простак такъв! Вън, да те няма!

След миг Уилямс осъзна, че ще строши термоса. Вече го беше вдигнал над главата. Думата „долен“ отново го взриви от гняв.

— Повтори пак това „долен“, дядка, и ей сега ще ти видя сметката.

Сам не знаеше на какво е способен в този момент. Пак му се яви червеят в стола; пак усети с каква лекота би могъл да го смачка.

Нейният глас сложи край на всичко това.

— Добър ден!

Извърна се и я видя зад себе си, в синята старомодна рокля; сивоока, бледа, овладяна, по-скоро флегматична, на вид нещо средно между гувернантка и икономка, помисли той, дошла навреме да предотврати сбиване между две момчета.

— Ще прощавате, мисис Бродрик — каза Уилямс, — минах да ви върна термоса. Само че дядото май не ме хареса. — Чувството за хумор, остро и живо, се беше върнало. — Лицето ми ли, друго ли, но не ме харесваш, нали, дядка?

Изрече това и се извърна, но столът беше празен. И внезапно изпита чувството, че всъщност там изобщо никой не е седял. Червеят е бил измислица; сламената шапка, съществото с отпуснатите застинали клепачи, седнало сред знойния гъсталак от папрати и цветя, изобщо не е съществувало.

— Я, дядката изчезнал! — засмя се той ядно. — Сврял се е сигурно в дупката си или…

— Прощавайте, ако ви е раздразнил. — Тя млъкна и пак се вгледа в него със сиво, настойчиво любопитство. — Друг път не го оставяйте. Направо го спрете. Скарайте му се. Единствено това го стряска. Много е вдетинен.

Предишния път бе тъмно и не бе забелязал цвета на очите й. А сега видя колко сияйна и красива е тяхната сивота. Осъзна още, че впечатлението му за жена към петдесетте и отгоре е било направо смешно. Ясната следобедна светлина я показваше на не повече от четирийсет. И ако гъстата черна коса не скриваше толкова лицето й, ако синята вълнена дреха очертаваше малко по-ясно тялото й, каза си, че би й дал дори не повече от трийсет и пет.

— Очаквах да минете нощеска — каза тя.

Той обясни защо не е успял да тръгне по-рано.

— Бях запарила чай. Ослушвах се. Стори ми се, че минаха поне сто камиона.

— Благодаря за термоса. Ето го. Трябва да бягам.

— О, не! — спря го тя. — Чаят е готов. Поне една чашка. И освен това ще ви помоля за нещо. О! Само за пет минути — няма ли да ми отделите пет минути?

Усмихваше му се; сивите очи се забулваха от искрящата омара на изкусителната молба, не натраплива, нито пък властна, но толкова недвусмислена, че и през ум не му мина да стори друго, освен да тръгне подир нея към къщата.

Чаят, както му бе казала, вече беше запарен, ала този път в тумбест, голям, кафяв кухненски чайник.

— Знам — обичате го силен — каза тя. — Вие, шофьорите, само тъй го обичате. — Отряза голямо парче от квадратната пита на плътен фруктов кейк. — Зная още, че и това го обичате много.

Зачуди се как да отвърне на това естествено и дружелюбно внимание и заприказва, както правят мнозина, за времето.

— Денят излезе много хубав. В кабината е топло като лято.

— А, така ли! Не съм и забелязала — отвърна тя. — През деня обикновено спя. Или дремя. А и тук, по тия хълмове, непрестанно вали. Тук се разбиват облаците.

В следващите минути, докато пиеше втората чаша чай и дъвчеше второто парче кейк, той мислеше само за оня старец в оранжерията. Озадачаваше го това вцепенено, тънко като глист телце, увенчано от сламената шапка. Смущаваше го тайнственото му изчезване от цветната гора. Щеше му се да разпита за него, а не знаеше как. Вместо това каза:

— Искахте да ме помолите за нещо.

— Първо си изпийте чая. Да ви налея ли още? Още кейк?

Той й отказа учтиво, обясни, че закъснява. Сивите й очи не слизаха от разголените под навитите ръкави ръце, където русите косми светлееха пясъчни по мускулестата му плът, неопалена още от пролетното слънце.

Изведнъж се притесни от този неин поглед и бързо се изправи. Напомни й, че още не му е казала какво ще иска от него.

— Няма да си помислите, че ви използувам, нали? — Тя също стана. Беше височка и лицето й се изравни с неговото. — Няма, нали? — Усмихваше му се; сивите й очи бяха бистри, весели, огрени от мек светлик. — Разбирам колко съм нахална, съзнавам го — и все пак, ще ми свършите ли една работа в Лондон?

— Разбира се, стига да мога.

— Да предадете тази бележка за една рокля. — Подаде му плик. — Само да занесете бележката на този адрес, те ще ви дадат роклята и после, като минавате другия път, ще ми я оставите. Може ли? — Пак му се усмихна и въздъхна облекчено. — Много ме беше срам да ви помоля.

Стори му се странно, че не е пуснала плика по пощата, но обяснението й беше готово:

— Последния път, когато ми изпратиха рокля, опаковката се беше разкъсала и на плата имаше петно от плод. Не можах да я облека. Петното не можа да излезе.

Видя го да чете адреса на плика и каза:

— Ах! Да! Много близко е до Уигмор Стрийт. На две крачки от вас. В бележката им обяснявам кой сте, веднага ще ви я дадат. Наистина ли не ви затруднявам?

— Никак.

— Благодаря. А кога се връщате?

— Вдругиден.

— През нощта ли?

— През нощта — отвърна той. — Към единайсет.

Съпроводи го до камиона. Слънцето напичаше белия варовиков път. Китки от ябълков цвят се разпукваха по старите възлести дървета; върховете на живия плет бяха обточени с ярка дантела от нови листа.

— Довиждане — каза тя. Изчака го да се качи в кабината. — Много сте мил, че ми приехте молбата.

В последния миг нещо му подсказа, че и той би трябвало да прояви някакъв интерес.

— Всъщност кое беше онова старче? Май никак не му се харесах.

Погледът й се плъзна край него, сякаш слънцето й пречеше.

— Това е Калвин — отговори тя. — Това е моят съпруг.

Моторът работеше; той плавно натисна съединителя. Тя стоеше край пътя с безизразно лице, а сивите й очи бяха толкова невъзмутими и тъй непроницаеми, сякаш не бяха нейни.

— Или по-скоро онова, което е останало от него — обясни тя. — Но нека това да не ви смущава.

 

 

След това започна да спира край къщата всеки път, когато отиваше на запад, и пак — на връщане. В началото поводите ги измисляше тя. И тези поводи, казваше си той, изглеждаха напълно убедителни. Някаква рокля трябваше да се донесе от Лондон, друга — да се върне там. Свърши й се чаят и той й купи голяма кутия от Йоувил, като се връщаше от запад. През нощите, в които не успяваше да заспи, тя четеше и понякога той й пренасяше от Лондон пакетите с книги. Веднъж-дваж беше останало нещо от парите, които му беше дала за покупките, и тя му бе казала:

— Не, не, задръжте ги. Те са за вас. Да се почерпите.

А сетне, подир седмица-две, поводи вече не бяха нужни. Да спира край чепатите разцъфнали ябълкови дървета, чийто аромат се просмукваше в топлия, влажен майски мрак, се превърна за него в нещо естествено и приятно. Превърна се в нещо, което очакваше с радост; чаят, сандвичът с месо, парчето фруктов кейк, почивката в тъмната, притаена къща под лилавото сияние на спиртниковите пламъци, освежителното измиване след някое тежко шофиране в горещината.

И дали защото сега я виждаше само нощем, цяла седмица и повече не забеляза у нея никаква промяна. Но скоро дните станаха големи, нощите взеха да светлеят от зрялото лято. И една вечер в началото на юни след дългия и ясен ден небето все още не бе притъмняло, когато той спря камиона.

Тази вечер входната врата зееше отворена, ала тя не се бе излегнала, както обикновено, на покрития с пъстър вълнен шал диван в голямата хубава стая. Спиртникът не гореше. В стаята беше все още много светло.

Докато я чакаше, той започна да разглежда многобройните нейни снимки, поставени по масите, върху лавиците и на полицата над голямата дъбова камина. Имаше десетина, дори петнайсет от тези нейни снимки които забелязваше всъщност за пръв път.

Все още ги разглеждаше, когато тя се появи. Спомена нещо за Калвин, който бил непослушен, Калвин, който я разигравал, и се оплака, че това я изморявало просто до смърт.

— Полека-лека се пристрастява към барбитона — обясни тя. — Ненаситен е. Както някои се наливат с уиски. Преди заспиваше само с хапче-две. А сега не му стигат три, четири, дори пет.

Веднага го бе забелязала, че разглежда снимките, и сега възкликна:

— А, не обръщайте внимание на тези мои грозни снимки. Ужасни са. Ще взема да ги скрия.

— Аз пък много ги харесах — възпротиви се той.

— Наистина ли? Коя най-много ви хареса?

По-скоро случайно, отколкото умишлено, той посегна към снимката, на която беше облечена в бяла блуза и плътно прилепнала черна пола; блузата беше с квадратно деколте, ниско изрязано, отдолу поръбено с дантела. Тъмната коса бе вдигната небрежно нагоре, а тялото й под гладката бяла блуза бе някак изнесено нависоко и от това тя изглеждаше закръглена, самоуверена и удивително млада.

— Защо точно тази? — запита тя. — Защо тъкмо тази харесвате?

— Знам ли — отвърна той. — Харесвам я, и толкоз…

— Драго ми е, че ви се харесва. И знаете ли защо?

Отговори й, че не би могъл да знае.

— Защото е последната ми снимка, преди да се омъжа — обясни тя. — Преди десет години. А сякаш е изтекъл цял един живот.

В стаята все още беше доста светло и той се извърна по-скоро инстинктивно да провери дали жената, която познаваше едва от четири-пет седмици, наистина е момичето от снимката. И остана смаян от някаква странна промяна у нея; приличаше, необяснимо как, досущ на младото момиче. От лицето й се излъчваше особена свежест и очевидното му затруднение да си обясни тази промяна направо я развесели.

— Намирате промяна у мен, така ли? — широката усмивка разкриваше зъбите й.

— Мисля, че има нещо променено — каза той.

— Но не го знаете какво е?

Не: като всеки недосетлив, загубен мъж наистина не се досещаше какво би могло да е то.

Тя най-неочаквано се завъртя в кръг и после заяви:

— От косата е. Не виждате ли? Сресала съм я както преди.

Удивлението от собствената му глупост — да не забележи, че косата й пак е вдигната нагоре и с това придава някаква лекота, някаква свежест на цялото й лице, изглежда, го бе накарало да акне възхитено.

— Харесва ви така, нали?

— Да.

— Много ми се искаше да ви хареса. Днес отидох и си я направих. А знаете ли защо тъкмо днес?

За това също не можеше да се досети. Всички тези обстоятелства, кой знае защо, сякаш го бяха замаяли и сега само я гледаше безмълвен.

— Защото днеска имам рожден ден. По-точно ще имам, в полунощ. Носите ли ми роклята?

— Да, взех я.

— И тя ми е за рождения ден. Правя си подарък.

Роклята беше в кутия на стола. Тя разтвори опаковката, махна хартиите и рече:

— Цвят на смарагд. Как мислите, ще ми подхожда ли? Не вярвате, че зеленото носи нещастие, нали не вярвате?

Вдигна роклята пред себе си, с върха на пръстите я закрепи към раменете. Започнало беше да притъмнява и цветът на дрехата изпъкваше, ярък и много зелен.

— Кажете, харесва ли ви?

— Да — отговори, — харесва ми. — Все още се усещаше в плен на това замайване и едва чу въпроса:

— Какво ще кажете, дали да не я облека? Тъй и тъй ще си я слагам за празненството. — Не я разбра за какво празненство приказва, но тя обясни: — Празненството в моя чест. Тази нощ — само вие и аз. В случай, че искате да останете. Нали нямате нищо против да се напъхам в нея тук? Вече е съвсем тъмно…

Започна да смъква дрехата си, старата синя вълнена дреха, която знаеше отпреди, а сетне бързо нахлузи новата рокля. Но в бързината бе забравила да освободи закопчалките покрай врата, та трябваше да я съблече и да започне отначало. Нещо в това повторно протягане на белите ръце в тъмнеещата стая превърна замайването в чувство на силна възбуда. След миг я държеше за раменете. Кръвта му блъскаше тежко във вените и тя го търсеше с уста.

Целуна го жадно; а после, като се целуваха, намери да му каже единствено това:

— Бях започнала да мисля, че никога няма да ме забележиш.

 

 

Не беше възнамерявал да се стига дотам; и през ум не му бе минавало, че ще е друго освен банален епизод. Станалото го издебна неподготвен. Сметнал го беше за онова познатото: харесваш, сваляш, заминаваш, затова не се и отказа от удоволствието.

Но в онази нощ, след тъй нареченото нейно празненство, повече и от красивото й тяло му действуваше нейният настойчив глас, станал внезапно волен, трептящ от най-различни чувства, който не млъкна до разсъмване; говореше му разхвърляно, разказваше му за себе си, за Калвин, за брака си, за това как се е озовала тук и колко тягостно било всичко това.

Празненството се бе изразило в бутилка джин, купчина дебели сандвичи с шунка, които тя безуспешно и твърде несръчно се бе опитала да поразхубави, като им бе изрязала кората, и голяма бяла торта с глазура, тортата за рождения й ден, направена собственоръчно и надписана с нейните лични благопожелания. „На Лайза: Честит Рожден Ден!“

Надписът го озадачи.

— Но нали уж се казваше Франси?

— Да — кимна тя. — Обаче Лайза ми е галеното име. Така ме наричаше един човек.

— Някоя стара любов?

— Да, нещо подобно. Бяхме веднъж на театър и героинята там се наричаше Лайза. Знаеш как става понякога. Трябва да е видял у нея нещо, с което му е заприличала на мен.

Но всъщност най-добре да не говорим за това, каза тя. Ръцете й го потърсиха в полумрака. Къде си, запита. Сякаш си много надалеч оттук. После устата й пак докосна лицето му и тя прошепна:

— Това е по-хубаво от всякакъв разговор, нали? Не го ли предпочиташ?

След известно време той се обади.

— Оня човек. Тоя, с когото си ходила на театър. На него ли ти заприличах?

— Донякъде — отговори тя. — Но ти си по-едър. Ти си изобщо по-голям мъж…

— А как се омъжи за този?

— За Калвин ли? — Гласът й, спомни си той много след това, бе изненадващо безразличен. Прозвуча му едва ли не грубо. — О! Знаеш как — за да ми мине.

— Да ти мине от другия ли?

— Той загина — каза тя. С безизразен глас му заговори за войната, за някакво въздушно нападение, за бомбата, която с механично равнодушие бе заличила едно човешко същество. — Отиде на кино и вече не излезе оттам. И следа нямаше от него. Щяхме да се женим. Щях да си имам някого само за себе си, а изведнъж…

Засмя се сухо, на пресекулки, сякаш се закашля.

— И ето ме сега тука. В безизходица — натърти тя. — Отначало дойдох като икономка. После той пожела да се оженим. — Гласът й бе равен. — Така щеше да му е и по-евтино. Нямаше да ми плаща.

Не за пръв път, каза й той, си мислел, че най-простото ще е да си вдигне куфара и да го изостави.

Тя пак се засмя с оня смях, нито заекване, ни кашлица.

— Да се вдигна? И да изоставя тия четиристотин хиляди лири?

Преди да се е окопитил, за да изрази смайването си, запита го — чувал ли е за „Патент Фреско — пружинена стяга“? Самата тя нямала точна представа какво е. Нещо във връзка май с часовниковия взривател.

— Тъй беше, мисля — взривател — каза. — Нещо във връзка с възпламеняването на бомбите и стрелбата на оръдията. Не съм го виждала. Но Калвин го е изобретил. И ще си получава процента во веки веков.

Той се опита да си припомни дребното телце със сламена шапка, неподвижния гневен червей сред цветята.

— Няма да е лошо, нали — четиристотин хиляди? — повтори тя.

И това, и него го изрече някак си просто така, сякаш беше нищо. Дори не можа да разбере на него ли го казва, или размишлява гласно. Лежаха един до друг на покрития с шал диван. Чувствуваше тялото й притиснато към неговото в тъмнината, а себе си усещаше като сърцевина на всеобхватно спокойствие, неистинско като гласа й, който се лееше и даваше израз на мислите й:

— Какво би сторил с толкова пари, ако ги имаш? Или дори с половината? Знаеш ли аз какво ще направя? Какво бих искала да направя? Ще си купя къща на остров, там някъде, където морето е топло, където по цял ден ще мога да плувам и да се изтягам на слънце. Какво ще кажеш, а? След всичките години в това бунище тук!

— Сигурна ли си, че ще ги получиш?

— Видях завещанието — отвърна тя. — Сигурна съм. В моя полза е. Няма друг, само аз съм. Освен това привързан е към мен. Мила съм му.

Бягай, обади се вътрешният му глас, бягай оттук. Преди да е станало късно. Преди да си загазил по-дълбоко. Не ставай глупак. През цялото време съзнаваше, че е глупак да лежи тук с нея, жена с такъв странен характер, със съпруг някъде горе над тях, и неволно трепна, извърна се при шума на клонка, която драскаше по външната стена.

— Лежи си спокойно — прошепна тя. — Няма от какво да се тревожиш.

Да се тревожа ли — помисли си той. Че кой ще вземе да се тревожи от такова съсухрено дребно червейче като този дядка? Не от друг, а от този дядка! Това го разсмя.

— На какво се смееш?

Нещо го подтикна да изрече:

— Аз — на остров! Опитах се да си го представя. По цял ден да лежиш на слънце. Да плуваш и да се излежаваш на слънце. Ех, че блаженство!

Засмя се отново, защото наистина беше невероятно.

— Какво му е смешното?

— Аз съм нощен шофьор. Карам двутонен камион.

— И си само на двайсет и пет — каза тя. — Това ли ти се ще да правиш цял живот? Да караш камион? Да се трепеш нагоре и надолу по този път?

Това ли искаше наистина? Не, май че не. Не беше мислил. Просто винаги си бе представял, че иска точно това. Свикнал беше с представата. Не беше лоша професия.

Тъкмо се готвеше да отговори, тя се размърда в мрака. Облегна се на лакът и се надвеси над него, докосна с устни лицето му с изненадваща кротка нежност, а тялото й се притискаше о̀ неговото.

— Вече разсъмва — прошепна тя. — Хайде, люби ме и тръгвай. Закъсня с часове.

— Ще ги наваксам.

После остана да лежи притихнал на дивана, подпъхнал длани под главата си.

— Не ти ли се тръгва? — запита тя. — Харесва ли ти да го правиш с мене? Толкова ли хубаво го правя за теб?

— Не мога да кажа, че е лошо.

Тя се засмя безшумно и пак го целуна.

— Как бих искала да тръгна с теб. Един свободен ден и едно дълго пътуване — в камиона само ти и аз. Хубаво ще е, нали? А може пък един ден наистина да дойда с тебе — как смяташ? Когато се измъкна от това тук?

— Но не с камион.

— Не, не с камион — съгласи се тя.

Когато тръгна да го изпрати, сложи тортата за рождения си ден в кутия и му я подаде за из път.

— Изглежда необичайно, нали? Сама да си правиш торта за рождения ден, сама да изписваш името си отгоре и да си я самоподариш! Ако не беше заради теб, нямаше и да се сетя, че имам рожден ден.

Сега за пръв път в гласа й прозвуча горчивина; пое дълбоко дъх, сякаш за да потисне риданието. Изведнъж той изпита към нея искрено и нежно съчувствие. Стори му се трогателна и хубава, застанала под шофьорската кабина в просветващия нов ден, в новата смарагдовозелена рокля.

— Виждаш ме как живея — продума тя. — Като една вдовица!

Поиска му се да я развесели, намигна й и викна:

— Довиждане до утре, Лайза!

В усмивката сивите й очи сякаш се доближиха подобно две лъскави стоманени връхчета, които се сбират, за да го приковат на мястото му.

— Обичам те заради тези думи — възкликна тя.

 

 

Три седмици по-късно той спря там късно през нощта, в разгара на гръмотевична буря. Августовският въздух тегнеше от задушните изпарения на целодневния горещ и бързо изпаряващ се дъжд. В ярките и многобройни фойерверки на светкавиците успяваше да види как цели ниви от пшеница и ечемик са полегнали ниско, спитени като бели сламени рогозки под разплаканите небеса. Когато тежкият камион нагазваше в дълбоките локви, пътят отпред закипяваше в бели водни фонтани с гръмотевично ехо.

Не си спомняше мисълта за нея да го е радвала тъй, както през тази нощ. Дрехите му лепнеха от пот и той си представяше закътаната стая, чая, нещо за хапване, удоволствието да полежи с нея в тишината, далеч от заслепяващия блясък на фаровете пред непрогледното предно стъкло във влажния мрак и пороя.

Но още щом я видя, разбра, че спокойствие няма да има. Вместо обичайната настолна лампа до дивана и синия пламък на спиртника големият старинен полилей блестеше с всичките си крушки. Тя се разхождаше напред-назад, пушеше цигара и всмукваше дълбоко и развълнувано. Пепелникът на масата бе препълнен с угарки. Роклята й отпред сивееше от пепел и за втори път, откакто я познаваше, след оная нощ, когато се повреди камионът, тя му се видя развлечена, стара и изморена.

Бе толкова възбудена, че не се и сети да го целуне. Стори му се дори, че присъствието му я нервира.

— Не вярвах да се появиш в тая буря — каза тя.

Започна да й обяснява, че работата му била да пътува, все едно какво било времето, но забеляза, че нито го слуша, нито я е грижа какво й разправя. Известно време, докато пътуваше, го бе занимавала представата за нейния слънчев остров. „Някъде далеч от този отвратителен дъжд. Далеч от този прокълнат от бога климат — си бе повтарял той. — Давам всичко, за да се махна от това!“

И тогава, сякаш знаеше, че точно за това си е мислил, тя каза:

— Струва ми се, че Калвин бере душа. Може и да е умрял. Не смея да отида при него.

— Господи! — ахна той тихо, почти шепнешком. През ума му — разтърсващо, нелепо, отблъскващо дори — проблесна споменът за ония четиристотин хиляди, за които му беше говорила, и той попита смутено:

— Защо мислиш така? Какво му е?

— Сърцето му е много болно — обясни тя. — И от бурното време. В такова време не може да поема дъх.

— Най-добре аз да си вървя!

— Не, не си отивай — спря го тя. — Ние първо трябва да проверим как е — после ще си вървиш.

„Ние“ ли, трепна той и за пръв път като неудържимо сърцебиене го разлюля ужасно притеснение.

— Към девет вечерта обикновено изпива чаша уиски и взема две-три от таблетките. Това го приспива.

— А сега взел ли ги е?

— Не още — отговори тя. — Качих се при него в шест, а той лежеше като пън. Оттогава не съм се качвала. Не събрах сили. Лежеше там също като пън.

— Може да е спял.

— Не приличаше на заспал. Изглеждаше особено. По-различно.

Като в просъница той изкачи широкото, незастлано дъбово стълбище. Обувките му тропаха гръмко и го обхвана тежко и непреодолимо чувство, че трябва да ги събуе от уважение към вероятния мъртвец, изпънал се в някоя от стаите над него. В последния миг му бе напомнила да вземе бутилката с уиски и чаша, а той забрави да попита коя е стаята, но тя викна отдолу:

— Ще я видиш. В дъното на коридора. Вътре свети. Вътре винаги свети.

В този миг почувствува, че не е на себе си. Сякаш бе изул обувки и се движеше, тласкан от някакви потискани рефлекси. Неусетно се озова в спалнята.

Беше голяма спалня, а по средата, неопряно до ни една от стените, имаше евтино месингово легло. Подът й бе покрит с линолеум и в чинийка на масичката до леглото мъждукаше къса дебела свещ. На западната стена на стаята имаше висок прозорец, от ония, дето се вдигат нагоре; прозорецът беше отворен, дъждът заливаше линолеума и той лъщеше като сива мокра кожа под блясъка на светкавиците.

— Мистър Бродрик — повика той тихо, — мистър Бродрик!

Още веднъж след това пак щеше да стои така пред дребната безкръвна фигура, да казва пак същите думи и да чака, притаил дъх, но много по-напрегнат отсега, за отговор. Сега, този път, нямаше отговор. Самият той сякаш бе спрял да диша и след като повика трети път, от гърлото, което пъхтеше едва-едва, както пристъргва някой стар, несмазан механизъм, се чу сухо хриптене — Бродрик се опитваше да поеме въздух.

А след това го видя да се надига и да сяда подобно кукла, с ръце вкочанясали и протегнати напред. От облекчение ли, от яд ли, или от страх пред нещо, Уилямс прекоси стаята и пусна прозореца. Краищата на рамката бяха мокри, ръцете му се хлъзнаха, като я хвана, и тя с трясък се стовари върху наводнения перваз. Дъждът още валеше проливно, но бурята отминаваше и блясъците на светкавиците бяха като далечно глухо ехо откъм хълмовете. Каза:

— Мисис Бродрик ме прати да затворя прозореца.

Всъщност, помисли си, какво ли й обяснявам на тази фигурка, която не е помръднала, откакто съм отворил вратата? Пристъпи към леглото и запита:

— По-добре ли си, дядка? Сега вече ще заспиш, нали?

Изтри потните си длани о панталоните и се поуспокои, когато забеляза в светлика на свещта как малките очички отвръщат безмълвно и учтиво на неговия поглед.

— Позна ме, нали, дядка? — Пак не получи отговор. — Хайде сега, бъди добро момче, дядка, изпий това уиски и се опитай да поспиш, искаш ли?

Вече бе досами леглото. Задъханото дишане на Бродрик му заприлича на онова дрезгаво проблейване на овце, което чуваше понякога, като спираше в среднощна доба да дремне в някое самотно, тихо място.

И неочаквано, необяснимо, най-вероятно от чувството на облекчение, обзе го жал към стареца. Имаше нещо и отблъскващо, и затрогващо в това дребно изпружено чучело, седнало в полумрака неподвижно и занемяло под грехота на гръмотевиците и проливния дъжд като дете, изплашено от бурята.

Нещо го подтикна да се пресегне и да докосне тези изпънати върху завивката ръце. Никога нямаше да забрави допира до грапавата студена плът. Почувствува, че е докоснал самата смърт в живата плът и само още веднъж, след време, изживя пак такова отвращение и такъв ужас.

— Хайде сега, дядка — каза той. Прихвана отпуснатата, страшно лека черупка от кости и кожа и се опита, много внимателно, да я положи обратно на възглавницата.

— Къде е Франси? — обади се черупката.

— Уморена е. Полегна си. Уморена е от тревоги по тебе.

— Добро момиче е тя, Франси — каза старецът. — Животът й тук не е много весел.

Тези думи, осъзна Уилямс, бяха също учудващо трогателни. Всякога си бе представял, че между двамата съществува вражда: една от онези безкрайни вражди, която — всяка от страните знае — само смъртта може да заличи. Изненадата му бе толкова по-силна не само защото откри тук мило чувство — поне от страна на стария, а и защото Бродрик най-неочаквано запита:

— Ти беше шофьорът на камиона, нали? Тя ми разправи колко си добър към нея.

— А! Дребна работа — изрече Уилямс. — Обичам да услужвам на хората, когато мога.

— Така ли? Тя е много мила с мен. Много мила. От дълги години. И тя заслужава малко радост.

— А сега искаш ли да си глътнеш хапчетата, дядко, и малко да поспиш?

— Не мога да спя в такова време — оплака се Бродрик. — Задушавам се.

— Като си глътнеш хапчетата и две-три глътки уиски, ще заспиш като младенец!

— Уиски ли?

— Уиски, да. Донесох го — обясни Уилямс. — Ей го там на скрина.

— Кой казва, че мога да пия уиски? Не ми позволяват да пия уиски. От години не съм кусвал уиски. Навремето много го обичах…

— О! Хайде, хайде, дават ти да пиеш уиски. Знаеш, че ти дават да пиеш уиски. Госпожа Бродрик каза, че ти дават.

— Пиех наистина — преди година, две, но…

— Сръбни си една глътка, дядко — подкани го той. — Ще ти помогне.

Щедро наля уиски в чашата и един от най-ярките му спомени за Бродрик в оная нощ бе картината на дребната разтреперана фигурка, седнала в леглото, със странна усмивка, изписана по лицето, осветена от свещта. Бе лъчезарната, светлоока усмивка на малко момче, подкупено с ласки или обещания да си легне, да слуша и накрая — да заспи. С нескрита наслада старите сухи устни звучно смучеха и ближеха алкохола от чашата; Уилямс запита:

— Колко хапчета?

— Взимам три или четири.

— Добре. Тогава четири.

Преди да си пожелаят лека нощ, Уилямс прибра шишето. Запита:

— Сега си добре, нали, дядко? Как смяташ — ще успееш ли да заспиш? — И видя старите очи, извадени от вцепенението и събудени от алкохола, да съзерцават него и бутилката с несдържана и ненаситна алчност.

— Хайде сега, дядко, не ми казвай, че вече си готов да ти долея. И след като от сума време не си слагал капка в уста.

— Едно напръстниче!

Докато Уилямс му пълнеше чашата, сбръчканите ръце затрепериха от алчна радост.

— Ами ти? — запита го Бродрик. — Пийни и ти една капка.

Късно е, отказа той, а и няма друга чаша; ала Бродрик посочи бутилката. И по лицето му пробягна усмивка. Уилямс вдигна шишето и отпи една здрава, хубава глътка, а Бродрик рече:

— Пък докторите по едно време разправяха, че щяло да ме свърши. Защо не поседнеш?

— Няма как, дядко. Трябва да бягам.

— Накъде отиваш? Ти беше нощният шофьор, нали? Тя ми разказа за тебе.

— Оттатък Ексетър. По закуска трябва да съм вече там.

— Разбирам. Благодаря ти, че се отби да ме видиш. Как ти се струва това уиски? Предпочитам го разредено, а ти?

Това бе изречено бавно, дрезгаво, накъсвано от хрипкави придихания. И напук на всичко по лицето му на два-три пъти пробягна тънка усмивка. Накрая пак започна да сочи бутилката и да кима към чашата си.

— А, стига толкова, дядко. Чака ме път. Я си представи, че ме хванат както воня на бъчва?

— Добре тогава. Но пак ще се отбиеш, нали?

— По някое време. Повечето нощи не остава време.

— Отбий се, моля ти се — каза Бродрик и гънката на една усмивка, жълтеникава, повече от всякога като бръчка по врата на белезникав червей, който бавно извръща глава, отново проряза лицето му. — Приятно ми е да си говоря с теб. Нямам с кого да си приказвам.

Като излизаше от стаята, където мъждукащата свещ балсамираше и съхраняваше Бродрик в светлия си стълб, Уилямс тъй остро усети, че смъртта я няма, щото не му оставаше друго, освен да й се подиграе, така както й се подиграва спасеният от явна гибел.

— Напери се като младо петле — засмя се той. Долу в коридора тя го чакаше както я беше оставил, сигурно се беше ослушвала през цялото време. — Като нищо ще доживее до стоте!

— Не говори така! — промълви тя. Лицето й беше неописуемо в оскъдната светлина на единствената електрическа крушка, скрита в цветното стъклено кълбо над нея. Бе сгърчено от напрежение. Мускулите на шията и страните й бяха хлътнали и потъмнели и това я правеше ужасно напрегната, като смъртник. — Не бива да говориш така. Да беше го видял днес следобед…

Стреснато го запита:

— А чашата с уиски? Даде ли му чашата с уиски?

— Чашата ли? — умилено се засмя Уилямс. — Трябваше да ни видиш. Как се насмукахме. Двамата. Пийнахме си като стари приятелчета.

— Не разбирам как можеш да се шегуваш — прошепна тя.

След време, когато вече всичко бе свършило, то бе едно от нещата, които не можеше да си обясни. Само един недосетлив глупак би могъл да се шегува с това. Ала онази нощ в облекчението, че не е трябвало да се сблъсква със смъртта, шегата бе за него начин да се разтовари. А всъщност не бе искал да се шегува; изглежда, алкохолът ме е развеселил, каза си той. Просто му бе олекнало, че смъртта не е усложнила нещата. Не желаеше да има вземане-даване със смъртта. Ако ненавиждаше и мразеше нещо, това бяха умирането и смъртта. Веднъж близо до Лондон беше видял трупа на някакъв мъж, прострян на тревата след едно сблъскване, лицето бе закрито с вестник и тази гледка непрестанно се връщаше в представите му, отблъскваща и натраплива, дни и нощи наред.

— Вече можеш да тръгваш — каза тя.

На сбогуване, като я прихвана през раменете, усети я, че цялата трепери. Жилите на врата й бяха изопнати и студени. Ако не беше несдържаната светлина, пламтяща в очите й, би рекъл, че всъщност мъртвецът е тя.

— Ей, я се съвземи. Съвземи се — разтърси я той. — Трябва да се стегнеш. Престани да го мислиш.

Чу зъбите й да щракват, сякаш ключ се превъртя в ключалка.

— Не искам да съм сама, когато се случи — каза тя. — Това е. Няма да издържа, ако стане, когато съм сама.

— Успокой се — приласка я Уилямс. — Утре пак съм тук.

— Добре. — С усилие тя се овладя. Пое дъх шумно и дълбоко. — По щорите ще разбереш дали е станало нещо.

 

 

Отбивал се бе може би пет-шест пъти за тия десетина дни или две седмици, преди да се случат две неща. Подобно на многобройните други неща, които се бяха случвали, и тези бяха най-обикновени. Стана му навик всеки път да се качва горе, да пожелава лека нощ на Бродрик — „идвам да те завия, дядко, и да ти налея от капките за сън“, — да се увери, че старият сбръчкан врат е преглътнал хапчетата, да си поприказват, да пийне с него чаша уиски и именно след четвъртото или петото такова посещение тя му съобщи:

— Знаеш ли, привързал се е към теб. Симпатичен си му. Днеска ми каза. Чака те с нетърпение.

А после додаде, сякаш е пропуснала, уж между другото:

— И още нещо ми каза за тебе.

— Сигурно е лошо.

— Не. Вероятно ще си промени завещанието и ще ти остави малко пари, това е.

— Охо, хвръкна ми шапката!

— Не, признай — много ще е мило, нали?

— Обираш ми ума!

— Сега вече и ти ще можеш да си имаш остров, нали?

— Но защо ще го прави? — учуди се Уилямс. — За него аз съм никой. Почти непознат.

— Казва, че си му продължил живота — обясни тя. — Разправя, че си му вдъхнал увереност. — Усмихна се. — Е, разбира се, може и аз да съм помогнала малко. Мъничко — заради теб.

После, на дивана, когато той се готвеше да тръгва, тя пак измъкна из полумрака, за втори път от доста седмици насам, познатия коварен блян за острова: слънцето, морето, безделието, веселото съжителство.

— И все тъй — шептеше тя. — Непрекъснато. Край на тази отвратителна страна. Където никога не можеш да се стоплиш. Където непрекъснато вали. И тези гнусни зими.

— Само за мен е — въздъхна той. — Ей за това душата си давам.

— Може би вече не е далеч.

— О! Аз мога да чакам — готов съм и до второ пришествие да чакам за такова нещо.

— А аз, знаеш ли ти аз откога го чакам? — Тя крещеше със странен, едва сдържан шепот, охрипавял в мрака от гняв и безсилие. — Десет години, откакто чакам, а сякаш са десет хиляди — ти колко би могъл да чакаш така? Без радост, без любов, без нищо. Когато се омъжих, казваха, че нямало да доживее и година — шест месеца дори. От сърдечна болест като неговата — разправяха — не се оцелява. От най-малката тревога ще се строполи — и край.

Сега гласът й стържеше от студения потискан яд.

— Но както виждаш, не болните са, които умират? Здравите ги покосява смъртта. А болните, те креят до безкрай!

За миг му се стори, че ще избухне в несдържан плач. Чу я да поема въздух с дълбоко стенание.

— Извинявай. Не можах да се овладея. Просто не знам какво щях да правя, ако те нямаше — обади се тя.

Зачуди се какво да й отговори. Не за пръв път го смайваше този променен от вълнение глас. Лежеше като хипнотизиран, а тя продължи:

— Преди да те има, беше много тежко. А сега е направо ужасно. Не мога повече да чакам — не мога!

Като си тръгваше, счу му се, че Бродрик вика от спалнята.

— Да, възможно е — каза тя. — Страшно е неспокоен. Ще се качиш ли? Дай му още една-две таблетки, ако не е заспал. И една глътка, да се успокои.

 

 

Подир два дни един колега, дневен шофьор, на име Дейвис, си счупи китката в депото, когато манивелата му отскочи назад. Готвеше се да тръгва с товар гипсови панели към Бристъл. Така Уилямс се озова на път от Лондон в осем сутринта вместо в осем вечерта, пръскан от мъгливия септемврийски дъжд, който полепваше по предното стъкло в противен мазен слой.

След двайсет мили реши да спре, да измие стъклото, да хапне порция яйца с бекон и да изпие един чай в ресторантчето, където понякога закусваше на връщане към Лондон откъм запад. Докато опържи яйцата, собственичката му подаде сутрешния вестник и той поседя облакътен на бара, раздвоен да заложи ли рисковано на коня Снежна буря в надбягването в Хърст Парк днес следобед, или да прояви здрав разум и да спечели малко, но сигурно от фаворитката в Уърстър на име Лорелай.

Като четеше, жената се наведе към него иззад машината за чай и каза:

— Тук пише нещо, от което сутринта направо ми призля, като дойдох. Ето го на̀, тука е, него четях, като влязохте. Не гълтам пак, та ако ще пет нощи да не мигна. Прочетохте ли го? — Тя разлисти страниците вместо него. — Тази сутрин съм като схваната в ръцете. Аха — ето го на.

Послушно, без да го проумява в първия миг, той зачете репортажа, посочен му от жената. Беше описание на съдебното разследване около смъртта на някаква актриса. Смъртта й, заявяваше следователят, била трета по рода си през настоящия месец: тревожно положение, което трябвало да служи за предупреждение към ония, които вземали сънотворни таблетки и едновременно с това преди лягане изпивали по чашка концентрат — бренди или пък уиски. Трябвало дебело да се подчертае, че комбинацията от тези две неща най-често била смъртоносна.

— Правила съм го и аз точно същото — възкликна жената. — На два-три пъти миналата зима. И онази седмица — пак. Две таблетки и една яка глътка „Джони Уокър“. На това отгоре — неразредено! Мислех си, че трябва нещо да…

От миризмата на бекона и яйцата изведнъж му се повдигна неудържимо. Миг по-късно вече крачеше навън, пляскаше направо през големите черни дъждовни локви, от край до край залели посипания със сгурия паркинг.

Мина време, докато осъзнае вали ли още, или не. Чак след десет-петнайсет мили скрибуцането на чистачките върху сухото предно стъкло го извади от вцепенението. Ръцете му лепнеха от пот, а по гърлото му дереше суха, кисела кора. През повечето време вместо пътя отпред, който съхнеше на септемврийското слънце, очите му виждаха размазано, натрапливо грозната къща, която всеки на свой ред продължаваше да достроява. Картината излъчваше нещо и зловещо, и лъчезарно. Виждаше я обвита ту в червеникавото сияние на спиртния чайник, ту в треперливата светлина на късата дебела свещ и пронизващите отблясъци на светкавиците през нощта, когато за пръв път се качи при Бродрик. Опита се да си спомни колко ли пъти е бил в онази стая и колко ли хапчета и чаши е подал на Бродрик, ала от всичко най-много го учудваше, че е излязъл такъв глупак — да се отбива там, да ходи непрестанно и да й вярва.

Когато наближи къщата, слънцето вече напичаше от ясното небе. Реши да остави камиона по-далеч, на билото на хълма, и да се промъкне откъм задната страна. Въздухът бе влажен и гъст след падналия дъжд и като слезе от кабината, усети, че коленете му се сгъват като омекнали, а това му се стори по-отвратително от всяка болка.

Прекоси някаква нива и влезе в градината през оградата, рухнала под къпините и повета. Погледна към прозорците, но щорите не бяха спуснати. До този миг не осъзнаваше напълно какво всъщност иска. Само усещаше, че се бори объркано, изтръпнал от страх, с непоносимото чувство на гадене, с ужаса, че е влязъл в клопка, с отвращението си от смъртта.

Тогава се сети за оранжерията. Сети се, че Бродрик седи там следобед. Чувал я бе да споменава за някакъв градинар на име Смитсън, който идвал сутрин за два часа да подрежда цветята и по пладне си тръгвал.

Не разбра колко е стоял пред вратата на оранжерията, викайки Бродрик — така, както беше стоял пред спалнята.

— Мистър Бродрик — повтаряше той. — Мистър Бродрик!

Фигурката със сламената шапка седеше сред цветята. Изглеждаше изпаднала в същото бездушно вцепенение, в каквото Уилямс я бе намерил там първия път. Лицето беше нашарено както тогава с петна от цветна светлина, която струеше омекотена от покрива и го превръщаше във вкаменено цвете.

В първия миг не разбра дали всъщност пред него не седи мъртвец. Гаденето и отвращението го връхлетяха отново. После отвори вратата и през спарената, неестествена жега на оранжерията видя Бродрик да се размърдва, очите му да оживяват.

— Уилямс! — възкликна Бродрик. — Как се озовахте тук?

В нажежения топлилник, разискрен под следобедното септемврийско слънце, безкръвното лице плуваше в пот.

— Добре ли сте, мистър Бродрик? Отбих се да видя как сте.

— Отлично! — Лицето се разлюля в прегрения въздух като цветно листче, което ей сега ще се отрони. — Това не ти е времето, нали?

— Промяна в работата — обясни Уилямс. — Сега съм на дневна смяна. Наистина ли сте добре, мистър Бродрик? Не искате ли малко пресен въздух?

— Отлично! — повтори Бродрик. — Благодарение на тебе!

Уилямс не вярваше на ушите си. Изумен, той чуваше Бродрик да нарежда:

— Това уиски, изглежда, ми продължи живота. Много добре ми се отразява. Поддържа сърцето, без да му вреди.

В задушната горещина сред аромата на цветята Уилямс усети как потта му избива през всяка пора.

— Трябва да тръгвам, мистър Бродрик — извини се той. — Трябва да бягам. Трябва да стигна в Бристъл преди пет.

— Видя ли се с мисис Бродрик?

— Не.

— Не искаш ли да я видиш? Сигурно спи в някоя стая.

— Не днес — спря го Уилямс. — Днеска бързам.

Беше стигнал до вратата на оранжерията, беше я отворил, готов да излезе. Свободният прохладен въздух отвън нахлуваше в душния парник.

— Нещо да й предам? — запита Бродрик. — Искаш да да й предам някакво съобщение?

Съобщение ли? Постоя малко, убеден, че няма какво да й съобщава. Каквото и да изречеше за някакъв остров, за морето, за слънцето или пък за самата мисис Бродрик, която нощем не можеше да спи, щеше да прозвучи съвсем безсмислено.

Ала накрая все пак реши, че има нещо да съобщи.

— Кажете на мисис Бродрик, че повече няма да минавам оттук. — Прекрачил бе навън; най-сетне вдишваше прохладния, сладкия, свободния въздух. — Предайте й, че от днеска нататък аз ще работя само денем.

Край