Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и начална корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Никос Казандзакис. В дворците на Кносос

Гръцка. Първо издание

ИК „Отечество“, София, 1990

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Коректор: Невена Николова


Струва ми се, че няма по-човешка митология от гръцката. В нея и боговете са хора, и хората при определени случаи стават богове. И за да бъда по-ясен, ще кажа, че тук важи обратното на библейското правило: не боговете са създали хората по свой образ и подобие, а хората са създали боговете по свой образ и подобие. Тези богове на древна Гърция притежават всички качества и всички недостатъци на простосмъртните. И в този смисъл ще си позволя да повторя — това е най-човешката митология. Ето защо повече от всички други легенди, възникнали по света, старогръцките ни привличат толкова — именно защото са ни най-близки, най-сходни, най-сродни с нашата природа, с нашата душевност.

Тази тъй човешка митология представлява един неизчерпаем извор от теми, от разработени сюжети, към които мнозина писатели са се изкушавали да посегнат. Но трябва да признаем, че този подход крие в себе си голям риск. Той е колкото благодарен, толкова и опасен. Доказателство за това е, че от стотиците, за да не кажа хилядите романи и повести, които са били написани въз основа на тази митология, само отделни единици са оцелели от забравата. Не всекиму е позволено да бърка безнаказано в тази разкошна, смайваща съкровищница на човешкия дух.

По този повод искам да спомена, че една древна римска поговорка гласи: „Квод лицет Йови, нон лицет бови!“. А това значи: „Което е позволено на Юпитер, не е позволено на вола!“. И макар че Никос Казандзакис посяга — не ще скрия това! — твърде свободно на легендата за Тезей и Минотавъра, ние приемаме и оправдаваме този акт в името на онези „поетически волности“, разрешени само на великите творци.

Всяка легенда ми прилича на обвито в къделя или пух от въображение зрънце истина. Така е устроен човекът. Не може да живее без вълнението на невероятното, на неправдоподобното, на необикновеното. Всъщност това е един своеобразен стремеж да си обясни непонятното, загадъчното, да запълни празнината на тайнственото, на неведомото. Така, най-просто казано, са възникнали не само легендите и митовете, но и човешките вярвания в някакви форми на живот отвъд смъртта. А митологията, взета като цяло, е особен вид обезсмъртяване на човешкия дух. Не е ли потвърждение за това и самият факт, че и днес, хиляди години след създаването им, легендите продължават да живеят все така ярко и устойчиво в съзнанието, в паметта на човечеството?

Легендата за Тезей и Минотавъра е навярно баснословно, преувеличено отражение на една действителност, изтляла отдавна в историята, но не и във фантазията на нашите предци, най-общо казано. Нима е случайно, че ето вече 3500 години едно море носи името на един отчаян баща, Егей, който слага край на живота си от мъка по любимия си син, когото смята за мъртъв? Нима е плод на измислица твърдението, че Атина плаща дан, и то кървава дан на Крит? Малцина, освен специалистите знаят какво означава на гръцки думата „таласократия“, понятие общоприето в историческата наука. Смисълът му е „владеене на моретата“. А в онези далечни времена от средата на второто хилядолетие преди нашата ера Критската държава със столица град Кносос е разпростирала своята власт благодарение на огромния си и могъщ флот над цялото източно Средиземноморие и дори върху част от западното, което в онази епоха е било много по-слабо развито. За онова време критската култура достига голям материален и духовен разцвет. Крит поддържа връзки не само със сравнително близките Египет, Кипър, континентална Гърция и островите й, Мала Азия и Сирия, но и далеч на изток в Предна Азия и на запад с Иберийския полуостров, днешна Испания. Критяните били най-добрите корабостроители, познавали грънчарското колело, създавали изделия от фаянс, а резбата върху камък и златарството достигнали рядко съвършенство. Още преди 3600 години критяните използвали триони от бронз, дълги метър и половина. Впрочем преданието разказва, че племенникът на Дедал, Талос, го надминал по умение — той изобретил триона въз основа на разположението на зъбите върху змийската челюст. Измислил също така грънчарското колело и пергела. За съжаление легендата добавя, че Дедал от завист блъснал племенника си от една висока скала и младият изобретател загинал. Заради това злодеяние Дедал бил изгонен от Атина и се приютил в Крит, откъдето по-късно избягал в Сицилия.

Но за хората от цял свят Дедал си остава символ на величието на свободния човешки дух, легендарна личност, обвеяна от слава и трагизъм, загубил единствения си син в стремежа си да се избави от тъмната тирания, от жестокостта на самовластието.

Затова ще си позволя да повторя — простимо е на големия творец да доукраси тези полумитични образи с ореола на мъжеството и добродетелта, за да ни внуши основната си мисъл, че правдата винаги възтържествува. Или поне, по-скептично казано, би трябвало в края на краищата, да надмогне злото.

И ако Никос Казандзакис е успял да постигне тази си цел, мисля, че в това се състои най-голямото достойнство на тази му творба.

Край