Жак Боаро
Случайният

Мехурът лети на четири метра над земята, не повече. Напредва без задръжки. Вътре в него не се чува нищо, нито шум от двигателя — той е напълно безшумен, — нито отвън, — но дали въобще съществува шум? Микаел се съмнява.

Той поглежда навън. Зимен мъглив ден. Микаел не чува нищо, не вижда нищо, или почти нищо. Мехурът лети с бавна точност над огромна еднообразна равнина. Няма нито едно дърво. От време на време вдясно или вляво от траекторията на безшумната машина от мъглата се подава неясен възчер риф — купчина изкоренени дънери, които често продължават да изпускат пара. Автоматизираната обработка трябва да се освободи от препятствията. Те означават загуба на време, на производителност, на пари. Дърветата, храстите пречат — налага се да се премахнат. В равнината не е останало нищо вече, нито дори в дълбочина — не бива машините да се забавят заради някакви корени.

Мехурът се насочва сам към мястото, програмирано от Микаел — работното му място. По време на цялото пътуване той си мечтае, нищо повече. Неясните му мечти са свързани със земята, над която лети в този зимен ден. Тази земя, където е живял бащата на майка му, която се е казвала Бретан. Малко хора си спомнят още това име. Благодарение на дядо си Микаел е един от редките люде, които не са забравили, че на времето по тези места е имало хълмове и долини, гори и степи с изтравничета и обсипани с жълти цветове храсти, над които ветровете — понякога бурни — са гонели ниски облаци. Хълмовете са били изравнени, реките, канализирани; селскостопанските машини не обичат разликите във височината. Всъщност за Микаел спомените на дядо му са само думи; той с голям труд би могъл да си представи някакъв хълм, а още по-трудно разцъфнал храст. Дълбоко в себе си той много съжалява, че не е успял да намери работа в селското стопанство — но там местата са толкова малко! И няма съмнение, че защото са малко и изискват големи технически познания, те са толкова добре платени и търсени.

Макар че Микаел бе получил добри знания и бе учил продължително. Но в наши дни от доброто образование няма голяма полза. Трябва да го имаш, но не е гаранция. Всъщност беше му се усмихнало щастието, въпреки че учението не го бе подготвило за работата, която върши.

Беше преди година. Нямаше работа като мнозина. Отговори на съобщението по стереовизията на Транспортната компания — както бе отговарял на много обяви. Но този път го повикаха. Отиде в местното бюро на компанията, както пишеше в поканата, но с големи опасения. Влезе в сградата, цялата от метал и опушено стъкло, в чиито мъртви очи се отразяваха до безкрайност други подобни сгради, нейни братя. След дълго чакане го вкараха в една малка стая. Бяла маса, зад нея мъж на средна възраст, облечен в бяла престилка.

— Седнете — му каза мъжът. Нищо повече. Една бяла маса. Той посочи към нещо като огромна безопасна игла и пет пръстена, свързани чрез малки лостчета с една метална плочка. Бяха поставени върху масата.

— Опитайте се да сглобите това по такъв начин, че пръстените и подобието на безопасна да не могат да се разединят…

На Микаел му се искаше да зададе няколко въпроса, но явно другият не желаеше да каже нищо повече. Затова той се зае с проблема. И сглоби всичко. След това го разглоби. После отново го сглоби.

— Подходящ сте — каза мъжът.

И оттогава Микаел нанизва огромни пръстени за сметка на Транспортната компания.

Мехурът се движи гладко. Денят е обхванат от една от онези зимни мъгли, която създава впечатлението, че студът е нещо, което може да се докосне, подобен на покритите с пара стъкла, по които рисуваме с пръст. Ден, в който скрежът полепва по кожата, сякаш се залавя с щипки.

Но вътре в мехура студът не се усеща… Усещал ли е въобще някога студ? Дори когато работи навън, дрехи го предпазват. Студ… още една дума без съдържание, оставена му в наследство от дядото.

Микаел хвърля поглед навън — мехурът точно минава между два стълба, които за миг се показват от мъглата, за да потънат веднага отново в нея. Дори не успя да види надстройките на металните гиганти, които са почти единствените дървета, които познава. Микаел живее в свят от геометрични форми.

Скучно му е. Пътуванията до работното място са твърде дълги. Защо да не пилотира сам мехура? Би могъл, но само в случай, че се разстрои електронният пилот. Не за първи път Микаел се изкушава да го повреди. Но няма да го направи. Не ще успее да намери пътя на връщане! Винаги се задоволява със същото — да гледа някое предаване на екрана или да програмира някаква игра.

Предпочита военните или еротичните игри. В това отношение не се различава от себеподобните си. Но военните игри ги познава като пръстите си. За една година имаше достатъчно време да им се насити. Тогава остава другата възможност. Той съставя програмата…

И Айша, фаворитката на султана, забелязва красивия чужденец, който минава под зарешетените прозорци на харема. Книжно топче пада в краката му. Трябва през нощта да проникне в харема, без да го усетят кръвожадните евнуси…

Мехурът спря в подножието на един стълб. Издигна се бавно на около дванадесет метра. Микаел отвори вратата на кабината, като предварително навлече работните си дрехи. Закрепи въжетата за първия стълб, върна се в кабината и без помощта на електронния пилот закара машината до втория стълб. Отново закрепи въжетата за специалните приспособления. Беше готов.

Тогава провери повредата. Два пръстена бяха изхвръкнали извън горната релса и висяха, задържани от другите чрез съединителните щанги. Микаел се връща по опънатите въжета в кабината, поставя си антигравитационните устройства и отново излиза. Той се вижда като малка сивкава фигура, увиснала между небето и земята, само че в мъглата не се вижда нито небе, нито земя. Той е сам в небето. В този миг изпитва гордост — все пак работата му изисква техническо умение… Знае го, пък и затова му плащат. И няма значение, че не му е известно откъде идва и накъде отива свръхбързият влак, чиито елементи непрекъснато поправя в магнитния тунел.

Закрепва антигравитационните устройства и увисва сред стоманените нишки като паяк в центъра на паяжината си. Бавно, изключително внимателно, той подхваща щангите, приплъзва ги, провира ги през пръстените…

Работата е свършена. Шестте пръстена между двата пилона отново са наместени по общата им ос. Тогава — никога досега не го е правил — се хваща с две ръце за най-близкия пръстен и със замах се хвърля вътре. Казва си: „Налага се да проверя дали всичките са на място.“ Но дали това е истинската причина? Всъщност той знае много добре, че е свършил работата добре, че всички елементи на магнитния тунел са в първоначалното си положение. Защо тогава да се вмъква рисковано в магнитния цилиндър, където влакът може да го разкъса на парчета? Вероятно го желае…

Струваше му се, че оживява. Повярва, че оживява. Но всеки път не му достигаше време. Усещаше някакви бодежи по кожата и веднага потъваше по някаква спирала към безкрайността. После всичко започваше отново. Оживяваше, струваше му се, че оживява. И отново потъваше в безкрая.

Накрая, след цяла вечност, клепачите му се повдигнаха, но веднага се затвориха отново. Талази от мъгла преминават по лицата, които веднага се скриват в мрака. Заслепяващи светлини. Още едно лице. Айша? Няколко лица, които се наслагват едно върху друго. Заглушени от мъглата гласове. Усмивка. Забрава. Мрак. Светлина. Къде съм? Въпрос, който не достига до устните му.

Бавно изплуване. Големи глътки въздух, поемани с целите дробове. Измъчвани от прекалено силната светлина очи. Болки в тъпанчетата — звуците са прекалено силни. Но защо тези хора говорят толкова високо? Нима не разбират, че не ми е добре? Мъже, жени — минават, гледат го, преглеждат го, понякога му говорят. На неговия език, но с някои тънки различия. Къде съм? Къде се намирам?

Този път въпросът бе чут от високото момиче, застанало право до леглото му. То внимателно налива в чаша някаква синкава течност. Приближава се, поставя шишенцето и чашата върху една бяла масичка. Момичето е русо, с леко червеникав оттенък на косата. Кръглото й лице е изпъстрено с лунички. Заобикаля леглото. Има красиви крака и тънки глезени. Усмихва се почти тъжно, сяда до него и прекарва ръка по челото му.

— Където не би трябвало никога да попаднеш — отвръща тя на въпроса му.

Той също се усмихва, или поне вярва, че се е усмихнал.

— Как се казвате? — промърморва той едва.

— Виолета — отговаря момичето.

„Виолета… красиво е“, мисли си той. Но името не му говори нищо. Там, където Микаел е живял преди, няма виолетки. Той я гледа седнала до него, мълчалива. Кожата й има приятен загар. Ако знаеше какво е хляб, щеше да я сравни с току-що излязла от фурната франзела. Но това е невъзможно. Напомня му една от героините на неговите игри.

— Всичките ли сте такива? — пита той. Виолета не го разбира. Тя е втренчила в него кафявите си очи, но те са забулени от несигурност. Отгатва колебанието й. — Искам да кажа здрави… красиви.

— Красиви не сме — усмихва се тя. — Но сме здрави, да, поне повечето от нас. Разбира се, говоря за хората на моя възраст.

Двамата млъкват.

— Къде съм?

Виолета се колебае.

— Не би трябвало да ти казвам. Пък и не знам всичко. Случайно си попаднал в силово поле. То свързва вашия свят с нашия. Не зная как да ти го обясня — тук е същата земя като вашата, която се върти около същото слънце, но в същото време не е напълно същата. Не разправям много свързано, но извини ме, аз не съм много учена… Силовото поле служи, за да се установи връзка между нашите два свята, винаги в едно направление — от вашия към нашия; вие сте го създали. Ти не е трябвало никога да попаднеш тук. Не зная какво точно става, но ми е известно, че хората, които пристигат от вашата страна, слизат от някакво транспортно средство… Ти дойде без нищо… Би могъл да останеш по средата…

Тя се изправи живо, взе чашата, пълна със синкава течност, и му я подаде.

— Изпий това! — каза тя и после си излезе.

Микаел остана сам. После идваха други да го видят, мъже, жени. Той я чакаше. Накрая тя дойде отново. Не искаше да й показва каква голяма нужда има от нея, но не можеше да се сдържа. Усмихна се. Тя го разбра.

— Не съм дежурна през цялото време — обясни му Виолета.

Продължиха да се виждат. Разговаряха, тя седеше на леглото срещу него. Веднъж я попита:

— Познаваш ли Бретан.

Тя го изгледа учудено.

— Разбира се! Ти се намираш в Бретан!

После му говори за равнините, осеяни с изтравниче и нацъфтели храсти, за сивите облаци, търкалящи се надвиснали ниско над хълмовете, за морето, което непрекъснато мени цвета си, за крясъците на чайките, за силните ветрове. Също като дядо му…

— Бретан, откъдето идвам, съвсем не е такава местност — отбеляза той тъжно.

— Естествено — рече Виолета. — Защо вашите хора идват при нас? — И после изведнаж стана и излезе.

Микаел остана сам да си задава въпроси: как дядо му бе опознал Бретан в този свят? Кои са мъжете и жените, бягащи от неговия свят, за да дойдат в този, в който той бе попаднал случайно? Той се досеща. Те са малък елит, от който по някое време дядо му е получил сведения. Запазили са за себе си този рай. Идват в него, за да избягат далеч от специализираните работници, които — Микаел изпита горчивина при тази мисъл — са осъдени да останат вечно сред мъглите и геометричните форми.

— Кога ще мога да изляза оттук? — пита Микаел днес. По лицето на Виолета пробягва сянка.

— Няма да е скоро, мили… Ти… още не си в състояние да излезеш.

По лицето на Микаел се изписа разочарование. Но не за дълго. Той хваща ръката на Виолета и я притиска към бузата си.

— Не е страшно, Виолета, защото ти си тук. Много бих искал да видя Бретан с теб! И нещо друго освен този двор и постройките. — С другата си ръка той посочва към прозореца.

— По-късно, мили, по-късно — отвръща Виолета. И тя много бързо излиза от стаята.