Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Всеки ден свещеници изследват Дхарма

и безкрай разпяват тези сложни сутри.

Ала нужно е преди това да се научат

да четат любовните писма.

Ти стоиш, слаб и изнежен, и аз презирам себе си. Защо, защо на пътя ми не се изпречи рицар в доспехи, на бял кон, може и черен всъщност. Смел и силен, който да не се страхува да предложи едно кръгче с коня, само едно кръгче… когато тръгна за Солун, ще взема колата… той би могъл да не се притеснява, няма да яздя след него чак до там…

 

 

Но не, уви, срещнах теб, блед и слаб, европеец…

 

 

Той трябваше да замине. Да се качи на самолет, да прелети над града, в който тя живееше и да продължи на изток, докато след много безкрайни дни не стигне до снежните степи, където хората препускаха, с кожени калпаци на главите, даваха си сигнали с изстрели и готвеха месо на огън. И ето, той щеше да се върне в ежедневния си живот, да охранява уюта до огнището, а в мигове на опасност, като всички мъже там, щеше да стреля през прозореца. В суматохата преди заминаването, щеше да забрави ключа от сърцето й в купа ужасно нужни книги, които по никакъв начин не влизаха в багажа. Но тя си пазеше дубликат. Всичко това всъщност бяха все копия, а къде ли бе изчезнал оригиналът, този въпрос тя никога не се бе сетила да си зададе. И тогава отново щеше да настъпи свободата. Свободата изглеждаше тиха и спокойна.

 

 

Сутрешен джогинг с дете на колело, с куче, оплитащо се в собствената си каишка и с бебето на съседката в специална количка, за да я буташ, докато тичаш. Следваше шумен обяд с куп мръсни чинии, които оставаха струпани в умивалника, за да може тя да ги мие, тананикайки, вечерта, когато най-сетне са се изкатерили на петия етаж след уморителната разходка в парка, срещата с приятелите и техните невъзпитани деца, по пет кръга на въртележката за всеки и дълъг разговор за детските зимни обувки с подметки от суров каучук.

 

 

Така от много години насам изглеждаше свободата. Свободата имаше график и се състоеше в бързане. И в спокойни кротки развлечения, които подготвяха за ритъма на почтената възраст, за коси, спретнато оцветени в синкава белота и скромна, но достатъчна пенсия.

 

 

И в цялото това щастие се втурна образът на мъжа от степите, даже не той самият, случаен и кратковременен познат, а именно образът му, в чийто абстрактен контур се сливаха куп забравени лица.

 

 

Да, той трябваше да замине, нейната скрита любов, скрита от самата нея преди всичко, но и от останалите, разбира се…

 

 

„Ако искаш да се върна…“, написа й, а един смел пощенски гълъб донесе писмото, загърнато в станиол, за да не го навали дъжда и да не му размаже мастилото.

 

 

Та:

„Ако искаш да се върна, не бива да мислиш че съм умрял.

Спри да мислиш, че съм мъртъв“.

 

 

Как трябваше да изглежда животът после, тя не можеше да разбере. Може би като преди. Или като след.

 

 

Степите бяха покрити с вечен сняг и техният ритъм имаше собствените си размити правила, жестоки и романтични едновременно. Но степите бяха далече. И единствената връзка с тях оставеше непроницаемо черният екран на компютъра, зад който по неведоми канали вееше степният вятър. Понякога черната завеса се приповдигаше, и оттам полъхваше мирис на сняг, на барут и на необработена кожа. Всъщност степта бе достижима за тези, които достатъчно силно я пожелаеха. И отчаян, готов на всичко самолет всяка седмица откарваше натам организирани групи ловци на нови усещания, златотърсачи и презрели богати вдовици.

 

 

Степта не я освобождаваше от магнитното си привличане. Степта я следваше в сутрешните джогинги със загадъчната сянка на екрана, който предаваше пряко конски тропот и ударите на подкови в лед. Изкушението бе твърде голямо, за да може да му се устои, особено когато съзнанието за приближаващите сини коси и екипи за тенис с поли до под коляното се втурваше в съня й всяка сутрин в безумно ранния час преди изгрев слънце.

Черният екран внезапно започна да предава революция, може би това бе шега, може би годишнина, а може би реалност. Тук, където всичко миришеше на дезодорант без спирт, а сутрин миеха улицата със сапун, без да пестят водата, никой не разбираше какво става в степта. Правеха прогнози и анализи, пишеха книги за степта, започващи с фрази от типа „Там винаги много се яде. И по цял ден се пие чай“

 

 

Степта всъщност беше любовта й, или любовта й беше като степ. Любовта имаше приглушения мек ритъм на компютърна клавиатура, а как изглеждаше всичко това там, на края, в нечий друг екран, в нечий друг въздух, където мирише на барут и революцията е реалност, а не тема за дисертация… кой знае.

 

 

Вечер огънят приятно шуми в камината, гостите пият вино от високи чаши, говорят за демокрацията, и възможна ли е тя в степта, в онази, истинската, която е накрая на света, а някъде между последните прешлени на гръбначния стълб пулсира черният екран, в който може би вече са пристигнали думи, и искат да бъдат прочетени, думите които тя чака дни и нощи, часове, минути, думите които се бавят, защото степите са далече, защото вестоносците умират, тичайки по маратонските дистанции, или барутеният дим е прекалено гъст. Думите се бавят. Те имат свой независим ритъм, независим от нейния, по-спокоен, по-равномерен или просто по-бавен. По-скучен, по-трезв, по-обикновен, ритъм, чиито твърде мудни темпове разстройват ежедневието й, убиват го с очакване и напрежение, с отчаяние и болки в диафрагмата. И тези думи, думите на компютъра, пълнят деня, пълнят нощта, стават по-реални от огромния паркинг пред супермаркета, от новите саксии, ужасно тежки, от посадената в тях марихуана.

 

 

А има ли изобщо нещо отзад, зад черното стъкло на екрана, има ли някой там? Ку-ку!

 

 

Тишина, компютърът мълчи, и млада китайка намига съзаклятнически от реклама на сайт, забранен за малолетни.

 

 

Напиши ми!

 

 

Компютърът е пълен с тайни, с програми, с вируси и с шпионаж. И сега в него се оказва и твоята тайна. Частица от паяжината. Абелар и неговите писма, неговата любов, а обичал ли е наистина или просто му е било скучно… да живее толкова отдавна, да пише на ръка и да няма компютър. Векове тайна кореспонденция, тайна от всички, от самия адресат дори. И от подателя също…

 

 

… има ли значение на какъв език пишеш, има ли значение какво пишеш, има ли значение пишеш ли…

 

 

Сбогом, довиждане, до нови срещи, не мога да пиша повече, нямам сили, нямам думи да чакам, нямам време да се вслушвам. И твоята революция не ме интересува, синът ми иска да играе футбол, ето я революцията, разрушението на системата, на моята система, на моите амбиции за нечие чуждо бъдеще…

 

 

Довиждане, винаги ще си спомням за теб.

 

 

Хиляди хора пишат, на всички езици, за да хвърлят душата си в компютъра, да удавят мъката и самотата, да забравят ненаписаните думи, и неполучените никога писма. Защото има мрежи под Айфеловата кула, за да не можеш да скочиш, а колко ти се иска… повече отколкото да скочиш в Коринтския провлак. Там може, скачай. Но е страшно. Тогава се завържи, ето ти ластици по един за всеки крак. Така не искам. Пиша писмо. Здравей, обичам те. Адресът не съществува. Нищо, писмото се връща, пазя го, за да го пратя другиму, друг път, на друг адрес, или не, всъщност… винаги мога да го напиша наново. На друг език, с други думи, с друг глас, за друг, по-чужд, по-смътен.

 

 

Моите мазонаклонности. Да пиеш и плачеш — заложено ми е в генетичния фонд. Да страдаш. С болка и упоение.

 

 

Ще се осмелиш ли? Да ми поискаш всичко, даже ако вече ти е обещано…

 

 

Липсваш ми.

Вече нищо не усещам, не знам какво правиш, за какво мислиш, пътуваш ли, чакаш ли, дишаш ли.

 

 

Пустотата ме прободе, прониза… ами ако си умрял?

Ако си пропаднал в чаровните мрежи на местната лъвица… или на онази, която командва в степите…

Не знам кое ме ужасява повече…

 

 

Щастлива съм, че си спомни за мен. Даже само в една дума. Сърцераздирателна като цял латиноамерикански сериал. Много по-добре от нищо. Фраза, заради която всичко ти обещах.

 

 

Ще ми пишеш ли пак? Сега, когато нямам повече какво да обещая?

 

 

Прегръщам те и те мисля.

Може би, защото те губя. Не знам какво ти се случва, не знам съществуваш ли още. Съществуваш ли вече.

Спомняш ли си за мене понякога.

Всеки знак на живот, всеки знак от спомен… е като едно парче щастие.

 

 

Как се казва „обичам те“ на твоя език?

Може да се каже така, а може и ето така, може и да се покаже.

Не, все пак, как казваш „обичам те“, когато искаш да кажеш „обичам те“?… Всъщност, ние никога не казваме това.

Така си и знаех.

Извини ме, ако не ти отговарям. Значи, че мисля, или че не разбирам. Извини ме, ако не ти отговарям.

Не мога. Не искам, няма. Ти си фантом, и ми трябват знаците на твоето присъствие. Знаците на твоя призрачен живот зад екраните на паметта ми.

 

 

В моя език също има думи, които не съществуват. И аз понякога се сещам за тях. Спомням си моя език, моите планини и хората, които живеят в тях. Те имат кози и пушки, с които ги пазят, обичат бързо и натрапчиво, а после пият и пеят и ти трябва да плачеш, защото е твърде непоносимо, и цигулките режат душата ти както се реже козе кисело мляко. От там е трудно да се замине, трудно е да се прекоси планината, без да те прострелят, мислейки, че искаш да вземеш нещо, което не ти принадлежи. Трудно е да се стигне до самолета, трудно е да се качиш в него. И на самолета му е трудно да лети. В онези планини притеглянето е по-силно, въпреки че местните хора летят на парапланер, ако са достатъчно богати, за да има кой друг да им пази козите. Трудно е да се забрави тази музика и тези планини. Носиш си дискове и снимки, но не е същото, не е същото, когато превеждаш „никога“ и „винаги“ на чужди езици. Прекалено честата употреба на „никога“ и „винаги“ издава произхода ти повече от специфичния акцент и р-то: твърдо и хитро като монголското на очите ти.

Кой от нас двамата е чужденец? Кой е по-чужд и по-непознат? Защо трябва винаги да съм аз?

Забрави ме, отивам си.

Именно, тук е разликата. Славянинът ще напише „липсваш ми“ дори и да не му пука за теб. Просто докато пише, той е творец. Поет. Пушкин. Или Тургенев. Защо не. А французинът ще ти напише „с уважение“. Фактът, че е започнал да ти пише, вече е знак на чувство, на „липсваш ми“. Мистерията на френската душа.

Кой от нас двамата е чужденец? Кой е по-чужд и по-непознат? Защо трябва винаги да съм аз? Забрави ме, отивам си.

Best. Или по скоро: Miss you. Или даже и това е прекалено…

Може да се каже също — I’ll be writing to you soon.

А на френски: „Моля ви да приемете най искрени почитания“

Вместо да кажеш — Липсваш ми.

Няма среда. Или едното — драматически славянско. Или другото — уважение и нищо повече.

Малко ли е?

А паралелно с всичко това животът продължава. Без даже да забелязва. Всъщност за какво става дума?

За нетърпение или натъртване, за улица без изход, само с вход…

 

 

Трябва да умеем да спрем нещата, когато започнат да се развиват по правата. Правата крие монотоннност. Ето го противоречието: простото удоволствие между монотонност и магнетизъм. Монотонността на удоволствието е клопката.

Всъщност, това е най-рафинираният конформизъм.

 

 

Всичко е прекалено еднакво, уморително еднакво, и под диафрагмата почти не трепва, никога и от нищо. Може би само когато синът ти носи плюшеното коте, за да поспиш малко и ти с него.

И ми трепва под диафрагмата, и ми призлява от щастие и радост, и изненада. Това е щастието. Кратко и парещо.

Всеки ден, всеки миг, хайка за щастие.

Пак закъсняхме за училище.

 

 

Може би и мъж се раждаш.

Един мъж повече на тази земя.

 

 

Обичай ме.

 

 

Чао, белла миа…

Значи ли нещо това за тебе?

А за мен… пробождане. Спомен. Опарване. Само на върха на езика. Да, помня те. Мразя те. Къде си? В степта с богатите вдовици. С русите отчаяни славянки, в чиято любов всеки се дави. Рано или късно.

Мразя те, защото те чакам. Всеки миг, всяка нощ. През деня също, но по-малко, нямам време заета съм, правя кариера, гледам дете, имам семейство.

Върни се…

Животът ми е само това белла миа, което, знам, не значи нищо. Което може би са го получили още много, много други някъде в други градове, под нажежени ламаринени покриви на средиземноморски мансарди, а може би и в този град, студен и надменен като забравен от вчера чай… може би даже на нашата улица. Още някой получава същото писмо… думите значат ли нещо, ще ги пазим, ще ги пестим, ще ги изпращаме, по няколко пъти, вечно, винаги, едни и същи. Отново и отново, чао белла миа…

 

 

Дезертьор. Страхливец.

 

 

Всъщност, просто мъж. Случайно срещнат. На курс по автотренинг и самоусъвършенстване. Мъж, облепен от жени.

О, Боже!

 

 

Не ме забравяй. Върни се. Чакам те.

Тук, или другаде. Сега и преди. Винаги и никога.

Край