Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Experience Is Helpful, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция
ckitnik (2011)

Издание:

„Н“ като нож

Американска, I издание

 

Съставител: Жечка Георгиева

Редактор: Иванка Савова

Художник: Димо Кенов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактори: Ирина Йовчева, Бонка Лукова

Коректори: Стоянка Кръстева, Донка Симеонова, Боряна Драгнева

 

ЕКП 07/9536672611/5637-352-88

Издателски №2700

Формат 60/90/16

Печатни коли 36,00

Издателски коли 36,00

Условно издателски коли 39,04

Дадена за набор на 15.VIII.1988 г.

Излязла от печат на 30.XI.1988 г.

Цена 6,15 лв.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

Когато Марк Спенсър плати на шофьора на таксито и видя колата на шефа си, паркирана до бордюра, усети, че през цялото време бе знаел всичко — от деня преди две години когато бе повишен и получи новосъздадената длъжност инженер със специални пълномощия.

Колата на шефа беше паркирана пред неговия жилищен блок. Марк вдигна очи към прозорците на апартамента на третия етаж, където живееше. Те бяха тъмни.

Приближи се бавно откъм шофьорската страна на лъскавата кола, наведе се и надзърна през прозорчето. Да, наистина това беше колата на Хюго Райе. И ключовете си бяха на мястото. Хюго имаше тоя лош навик да оставя ключовете си в колата. И сега, когато Марк се замисли върху това, Хюго имаше и други лоши навици, например да държи пистолет в жабката.

Като отхвърли тези мисли, Марк Спенсър се изправи и поклати енергично глава, после пак погледна. Все още се намираше на притъмнялата улица; колата все още бе там; прозорците на апартамента горе безразлично се взираха в небето. Изведнъж го обзе силно, неудържимо желание да е в Чикаго, където трябваше да остане още един ден. Тогава нямаше да знае…

Дойде му наум, че все още нищо не знае с положителност. Можеше да има сума обяснения. Сложи куфара си на земята, отвори внимателно вратичката на колата, взе ключовете и внимателно затвори, при което се чу само слабо изщракване. Пъхна ключовете в джоба си и вдигна куфара.

Със своите ключове влезе в сградата и скри куфара си в шкафчето на портиера под стълбата, преди да се изкачи по дебелата пътека до третия етаж. Апартаментът му беше 3-С. Прилепи ухо до вратата, после пъхна ключа в бравата и го превъртя полека; вратата се отвори.

След миг той беше вътре.

Вратата на спалнята бе открехната. Не светеше лампа, а и нямаше нужда; чуваха се шумове. Марк Спенсър направи крачка напред и разпери пръсти като нокти на хищник. После бавно отстъпи назад и излезе в коридора, затваряйки вратата.

Веднъж, преди около шест месеца, Марк се бе прибрал у дома си един ден по-рано. Тогава се обади на Клер по телефона от летището, преди да вземе такси. Сега си мислеше за онова време. Тогава гласът на Клер звучеше малко задъхано по телефона, но неподозиращият съпруг не забелязваше нищо особено, когато си пристигна вкъщи.

А Хюго явно не се зарадва, като го видя отново на работа на другата сутрин. Сега Марк разбираше причината. Хюго е бил измъкнат от леглото предишната нощ и вероятно е трябвало да се настани в някой хотел до края на нощта — защото Хюго сигурно е казал на собствената си жена Милдред, че заминава „извън града“.

Милдред. Как ли щеше да се отнесе тя към това? Твърде обикновена жена към четиридесетте, която тихомълком се гордееше, че е мисис Хюго Прайс. Това щеше да я убие.

Марк се спря на площадката на втория етаж, полуобърна се и се загледа нагоре към безкрайното пусто стълбище. Как ли щеше да преживее това?

Можеше, разбира се, да загуби работата си, а също щеше да изгони Клер от апартамента и да заведе бракоразводно дело. Щеше да постъпи някъде на работа като стругар. Длъжност като инженер със специални пълномощия не се намира под път и над път.

Той беше добър инженер. Бе открил у себе си особена дарба с лекота да оправя дефектите на извънредно сложни уреди и машини по места. Но едва ли можеше да се очаква Хюго да му даде добра препоръка, след като се разкрие работата.

Марк Спенсър продължи да слиза по стълбата полека, крачка по крачка. На тротоара отвън се спря и на лицето му бавно разцъфна усмивка.

Извадя от джоба си Хюговата връзка с ключове. Ключове за кола, ключът за кабинета, ключът за задния вход на завода и два ключа, непознати за Марк.

Отиде до колата на Хюго и се настани зад кормилото. Преди да запали мотора, бръкна в жабката да види дали пистолетът е там. След като размисли, реши да го извади и да провеси зареден ли е пълнителят.

Залапали мотора и потъна в нощта.

Да убие Милдред не беше толкова трудно, колкото бе предполагал Марк. Тя дори не помръдна в съня си, когато той влезе тихо в спалнята й и запали лампата.

Сега Марк вече мислеше за полицейското разследване. Или дори за предварителното полицейско разследване. Той докосваше всичко само с кърпата си. Все си мислеше, че прави добро на Милдред. Колко жени с неверни мъже са умрели в съня си, без да разберат какво става? Милдред наистина имаше голям късмет.

Марк остави лампата в спалнята запалена, предната врата — незаключена. Спря се в полумрака на входната площадка и почака да се увери, че няма да срещне никого по пътя обратно към колата на Хюго, паркирана до бордюра.

Свърна към завода и влезе с ключа на Хюго. Сложи пистолета в средното чекмедже на бюрото на Хюго, след като го избърса отново, за да не останат пръстови отпечатъци, избърса и пълнителя. Марк установи, че вторият неизвестен ключ от връзката на Хюго е точно за това чекмедже. Заключи чекмеджето.

Преди да излезе от завода, се отби в своя кабинет и телефонира на полицията — преправи гласа си така, че да звучи сънливо.

— Ало? Полицейският участък ли е? — измънка с вял глас. — Струва ми се, че чух изстрел откъм къщата на съседите Райе. Хюго може да е застрелял Милдред, не се погаждат твърде много. Живеят на Крест Драйв 1936. Разбрахте ли? Крес Драйв 1936. — Затвори апарата, докато дежурният сержант питаше за името му и телефонния номер.

Подкара право към жилищния блок, където беше собственият му апартамент, и паркира колата на Хюго на същото място, както преди, като остави ключовете да висят на мястото си.

Измина две преки до кварталната бензиностанция, която сега, през нощта, беше вече затворена. Влезе във външната телефонна кабина, набра номера на апартамента си и го остави да звъни. Представи си Клер и Хюго в леглото — Клер се колебае дали да отговори, а Хюго твърди, че ако Марк се връща един ден по-рано, по-добре е да се обади.

На седмото иззвъняване тя отвърна със сънен и изненадан глас.

— Мила! — произнесе Марк развълнувано. — Аз съм на летището. Свърших работата с един ден по-рано. Нямах търпение да се прибера вкъщи. Ще хвана такси и ще бъда при теб след двайсет минути.

— Ох… — Клер помълча малко. — Толкова се радвам, мили! Ще ти сваря кафе, докато се прибереш. Дочуване…

Марк чака двайсет минути в телефонната кабина, пушейки първата си цигара, откакто бе напуснал летището. Кога се бе случило това? В някакъв друг живот.

Измина пак двете преки на път към блока, в който се намираше апартаментът му. Колата на Хюго бе изчезнала. Марк взе куфара си от портиерското шкафче под стълбата и заизкачва по две стъпала наведнъж, като си придаде обичайното възторжено и щастливо изражение.

Клер го посрещна на вратата с вечната си кратка силна прегръдка, бърза целувка и потайна усмивка.

Едва сега Марк също се усмихна потайно.

 

 

Марк с учудване установи колко е лесно да гледа Клер и да се усмихва сега, когато знаеше каква е тя и че не я обича вече. Кафето бе отлично. Усети, че е гладен. Клер му направи сандвич с риба тон върху бял препечен хляб. Това му напомни как веднъж му бе казала, че докато ходела в търговското училище една година, работила като сервитьорка. Сандвичът явно бе приготвен с професионално умение.

След като го изяде, Марк се протегна и се прозина. „Уморен съм!“ — излъга той. Стана, бръкна в джоба на панталоните си за двайсет и пет цента и пусна монетата на масата до чинията си.

— За какво е това? — учуди се Клер.

— Кое? — попита Марк. — Аха. — Погледна 25-центовата монета, после се усмихна на Клер. — По навик. Толкова често отсъствувам от къщи. Но защо пък и съпругите да не вземат бакшиш? — Прозина се широко и се извърна от масата, а монетата продължаваше да стои все там.

— Благодаря ви, сър — каза Клер, когато той отвори вратата на всекидневната. Гласът и беше само с една нотка по-висок и тънък.

— Тъкмо се сетих — рече Марк, като се спря и се обърна. — Тази сутрин на една витрина в Чикаго видях няколко хубави комплекта мебели за спалня. Нали знаеш, от време на време хората трябва да си сменят мебелите. Утре не се налага да отида в службата. Мисля да спя цяла сутрин.

— Добре, Марк — каза Клер. — Ще дойда при теб веднага щом измия съдовете.

— Няма защо да бързаш — рече Марк. — Аз съм уморен. Работих цял ден. Отивам да си легна.

Пусна кухненската врата да се затвори сама и влезе в спалнята. Леглото беше грижливо приготвено. Клер трябва доста да се е потрудила през тия двайсет минути: да застеле леглото, да разтреби, да измие съдовете, да провери дали Хюго не е оставил някъде угарки от пури и да освежи въздуха. Той усети леката люлякова миризма на дезодоранта с пулверизатор.

Марк си легна. Когато Клер дойде по-късно, той се престори на заспал. Лежеше по корем, полузаровил глава във възглавниците, със свити ръце.

След няколко минути лампите угаснаха. Марк се напрегна — да не трепне, ако Клер го докосне. Тя се мушна в леглото, без да се допре до него, и лежеше на мястото си, без да помръдне.

Мракът и тишината се превърнаха в самота, а той лежеше със сухи очи. Най-после заспа. Когато се събуди, беше сутрин и чуваше прахосмукачката, която работеше във всекидневната. Погледна часовника — беше единайсет и половина. Надигна се тромаво и седна, посягайки за цигара; тогава си спомни за снощи.

Споменът бавно оживя в съзнанието му и сякаш нещо го жегна в стомаха. Смукна дълбоко от цигарата, оставяйки пресния дим да прониква в дробовете му като успокоително средство. Най-после можеше да гледа на нещата със снощното безпристрастие.

Като смачка цигарата си, стана и започна машиналната процедура — душ, миене на зъбите, бръснене, сресване и обличане. Приятно беше да не мисли цели десет минути.

Пое дълбоко дъх, преди да отвори вратата на спалнята. Клер стоеше на входната врата и гледаше към някого навън. Тя извърна глава. Лицето й се бе състарило с десет години.

— Марк — каза, — полицията. Искат да говорят с теб.

— Е, нека влязат! — рече Марк. — И ми донеси кафе. — Забърза към вратата, за да вземе положението в ръцете си, а Клер избяга в кухнята.

Двамата полицаи носеха обикновени служебни униформи.

— Аз съм лейтенант Джонс, а това е лейтенант Стивънс — обясни по-високият от двамата, показвайки служебната си карта.

— Влезте — каза Марк. — Аз съм Марк Спенсър. Какво се е случило? Обир ли? Желаете ли кафе? Клер, донеси още две чаши.

Клер вече влизаше заднишком през кухненската врата с табла в ръце. Тя се приближи бързо и сложи таблата на масичката.

— Нямаше нужда от кафе, моля… е, добре, щом сте го донесли вече. Хубав аромат има — каза лейтенант Джонс.

— Аз пък имам нужда от кафе — каза Марк сред мълчанието, когато двамата полицаи седнаха на кушетката, а Клер вече наливаше. — Току-що станах. Успал съм се. Е, кой апартамент е ограбен?

— Няма обир — отвърна лейтенант Джонс. — О, това кафе е чудесно! Искаме само да зададем няколко обичайни въпроса. Вие и жена ви бяхте ли си вкъщи снощи?

— Тя беше — отговори Марк. — Аз не. Върнах се от Чикаго и й телефонирах от летището, за да й кажа, че се прибирам, после хванах такси от летището и направо вкъщи. През останалата част от нощта бяхме тук заедно.

— Вярно ли е? — обърна се лейтенант Джонс към Клер.

— О, разбира се — каза тя, — но защо е всичко това?

— В колко часа пристигна самолетът ви, мистър Спенсър? — запита Джонс.

— В десет, десет и половина, не знам точно — отвърна Марк. — Беше полет 807.

— Помните ли какво такси взехте? — попита Джонс.

Марк каза името на фирмата.

— Този адрес ли му дадохте? — продължи Джонс.

— О, разбира се! — отвърна Марк.

— Добре. — Джонс се усмихна дружелюбно, после лицето му стана сериозно. — Можем да проверим. А, да, още нещо. Имахте ли снощи някакви посетители, вие или жена ви?

Марк погледна дръзко Клер.

— Имала ли си някакъв гост снощи, Клер? — попита той с подобаващ тон. Тя поклати глава и шумно преглътна. Марк се усмихна на лейтенант Джонс и колегата му. — Никакви посетители не е имало — каза той.

— Добре — рече Джонс. И двамата с лейтенант Стивънс се усмихнаха самодоволно. — Сега трябва да си тръгваме. — Той допи чашата си и я сложи на масата. — Много хубаво кафе, мисис Спенсър — рече и стана.

— Защо е всичко това? — попита Марк, като се стараеше в гласа му да прозвучи искрено любопитство, докато ги изпращаше до вратата.

— Просто обичайната проверка на всеки, който може да има дори далечна връзка със случая — обясни Джонс на изхода. — Няма защо да се безпокоите.

— А какъв е случаят? — попита Марк.

— Убийство — отговори лейтенант Джонс. — Вие познавате човека. Работите в една и съща фирма. Хюго Прайс.

— Убит ли е? — Гласът на Клер отекна остро и прегракнало в ушите на Марк.

— Не, не — отвърна лейтенант Джонс. — Арестуваха го тази сутрин, убил е жена си. — Той затвори вратата.

— Хюго? — произнесе Марк със старателно премерен учуден тон, като се вторачи в затворената врата. — … убил Милдред? — Почака един миг, после се обърна с лице към Клер.

Клер слагаше чашите и чинийките на таблата.

— Човек не знае какво може да се случи — каза тя небрежно, но по кокалчетата на пръстите й имаше следи от зъби. — Убийците са нещо, за което четеш във вестниците. Докато един ден се окаже, че познаваш някой от тях.

Тя взе таблата и влезе в кухнята. Марк понечи да я последва, но се отказа и седна на кушетката. Какво искаше да каже Клер с това: „Докато един ден се окаже, че познаваш някой от тях?“ Него ли имаше предвид или Хюго? Хюго явно се е опитал да убеди полицаите, че е бил тук снощи по време на убийството. Не са му повярвали, но са проверили. Клер сигурно е била толкова объркана снощи, докато измъкне Хюго от апартамента и подреди, че наистина не е разбрала по кое време мъжът й е телефонирал и кога си е пристигнал вкъщи. Стюардесата и таксиметровият шофьор ще потвърдят алибито му — от самолета до самия жилищен блок. Всичко беше безупречно — като машина в пълна изправност!

Марк запали цигара, изпъна крака и ги кръстоса върху малка купчинка списания на масичката, за да се отмори. Дръпна дълбоко от цигарата и издуха дим към тавана.

— Клер! — подвикна той. — Ще ми донесеш ли още малко кафе?

— Идвам веднага, мили! — отвърна Клер. Гласът й звучеше весело. Когато влезе с кафеника, чиста чаша и чинийка, дори изглеждаше весела. — Ти си седи там — каза тя, след като му наля кафето. — След минута закуската ти ще бъде готова и ще ти я донеса.

Марк удивено гледаше гърба й, когато тя тръгна обратно към кухнята. Клер безспорно умееше да крие мъката си!

Страшно я биваше. Една тревожна мисъл обзе Марк. Щом Милдред е мъртва, Хюго си развързва ръцете и е свободен да се ожени за Клер. Сигурно същата мисъл бе хрумнала и на Клер. Обзе го моментна паника и стомахът му се сгърчи. Той прогони мисълта от главата си. Нямаше от какво да се страхува! И тъй като знаеше това, доброто му настроение се възвърна.

Клер му донесе закуската, подреди я грижливо на масичката за кафе, после седна на пода, облакъти се на масичката и го загледа как яде. Усмихна се леко, когато той я погледна.

Изведнъж всичко това го разтревожи.

Усмихна се подигравателно на Клер, бръкна в джоба си, извади половин долар и го пусна на масичката.

— Благодаря ви, сър! — рече Клер, изправи се и прибра парите в джоба на домашната си роба.

Подигравателната му усмивка стана по-открита. Потисна презрението, което изпитваше към Клер. Знаеше, че то личи в очите му. Затвори ги. Сви юмруци в очакване тя да се разкрещи. Но вместо това…

— Зная как се чувстваш, Марк — я чу да казва. — Ти се възхищаваше от мистър Райе и не можеш да си помислиш нищо лошо за него. Но това не ме изненада. Той е себелюбив, егоист. Не го жали, жали за жена му.

Марк отвори очи и втренчи невярващ поглед в Клер. Сигурно тя беше отлична артистка — не, никой не можеше да се мери с нея. Беше глупава. Тъпа. Досега не бе разбрал това. Дори не разбираше, че той я презира. Не забелязваше, както не бе забелязала и обидата с бакшишите.

— Излизам — каза той.

— Добре, Марк — рече Клер.

Тя започна да прибира чиниите и да ги слага отново на таблата. Жалка, тъпа сервитьорка! Марк взе сакото си и тръшна вратата. Какво да направи, за да я накара да разбере, че знае?

Измина няколко преки; бе ядосан, обезсърчен. Какво да направи, за да разбере Клер, че може да остане в къщата му като домакиня срещу квартира и храна, като сервитьорка, която го обслужва срещу бакшиш, като проститутка, на която плаща, когато и ако реши да опита от нейната стока? Ако остави двайсетдоларова банкнота на нощната й масичка, Клер навярно от глупост ще помисли, че това е специален подарък и ще излезе да си купи нова рокля!

Да й каже ли направо, без заобикалки, за новото положение?

Внезапно той се спря със светнало от радост лице. Имаше човек, комуто не беше нужно да се обяснява.

Хюго Райе. Ето кой беше човекът!

Марк спря едно минаващо такси. На път към полицейското управление се облегна назад на седалката и присви очи, усмихвайки се с най-голямо задоволство. Щеше да играе ролята на глупав, но верен приятел. Хюго знаеше кой е убил Милдред и защо. Хюго знаеше, че е в капан, от който не може да се измъкне.

В полицейския участък Марк запита за лейтенант Джонс, а после заяви на Джонс, че иска свиждане с Хюго, за да се опита да направи нещо за своя „приятел и началник“.

— Според мен няма пречка — отговори лейтенант Джонс любезно. — Интересно как приятелите винаги изоставят човека, който е арестуван. Вие единствен идвате на свиждане.

Марк бе въведен в една стая с голи стени, маса и четири стола. Вратата се затвори и той остана сам почти десет минути. Използува това време, за да търси скрити микрофони, не камери, но беше убеден, че ги има. Каквото и да кажеше Хюго, щеше да внимава самият той да не се издаде с нещо.

Усмивка непрекъснато разтягаше ъгълчето на устните му. Това щеше да му достави огромна наслада.

Най-после вратата се отвори и влезе Хюго с намръщено от гняв лице и пламтящи очи.

Лейтенант Джонс погледна Марк многозначително.

— Полицейският служител ще бъде точно пред вратата — каза той.

— Останете да слушате, лейтенанте — озъби се Хюго. — Аз ще накарам този неблагодарник да признае, че е убил жена ми.

— Мистър Спенсър, наистина ли искате свиждането да продължи? Не ви препоръчвам.

— Да — каза Марк. — Но може би ще е по-добре да останете тук. Какво ти се е случило, Хюго?

Джонс затвори вратата, дръпна един стол настрана, кръстоса крака и запали цигара.

— Какво ми се е случило ли? — попита Хюго. — Ти уби Милдред и лепна убийството на мен. Използувал си моя пистолет и си го сложил в бюрото ми в завода. И мога да докажа това, ако този тъп детектив тук направи каквото му кажа.

— Какво по-точно? — полюбопитствува Марк.

— Да отиде в апартамента ти и да потърси отпечатъци от пръсти — каза Хюго. — Навсякъде там има следи от моите пръсти. Пресни следи от пръсти. Аз бях там снощи, когато ти задигна колата ми, отиде да убиеш Милдред, сложи пистолета в бюрото ми, върна колата там, където беше паркирана по-рано, после съобщи по телефона на жена си, че току-що си пристигнал на летището, за да ме отпрати, а в това време полицията е открила трупа на жена ми след твоето анонимно телефонно обаждане.

Студена тръпка полази по гърба на Марк. Хюго бе напипал единствената улика, чрез която можеше да разкрие истината.

— Ти не си на себе си, Хюго — каза Марк с треперещ глас.

— Не се разстройвайте, мистър Спенсър — обади се Джонс. — Всеки ден виждам да се случват такива неща. Пипнем някого, той знае това и побеснява, удря накъдето завърне, само и само да се измъкне.

— А защо не потърсите отпечатъци от пръсти в апартамента на Спенсър, за да разберете какво се е случило? — попита Хюго.

— Не искам да си губя времето — отговори лейтенант Джонс.

— Че защо не? — каза Марк. — Това може да успокои душата на горкия Хюго.

— И жена ви да вдигне олелия до бога, задето ръся с прах стените и мебелите й? — рече Джонс. — Пък и вие нямате представа колко труд ще хвърлим, там има хиляди отпечатъци от пръсти, все ваши и на жена ви. Не, благодаря. Особено след като сам ми предложихте да направя това.

— Ще те насадя аз по някакъв начин, идиот такъв, та ако ще това да е последното нещо, което ще направя — обърна се Хюго към Марк. — Като си помисля, че аз те измъкнах от цеха и те направих инженер със специални пълномощия. Защо, а? Защото имаш някакви особени дарби ли? Има си хас! Направих го, защото на заводския пикник свалих жена ти. Дадох ти тая длъжност, та да те няма в града по три-четири дни, когато поискам да се срещна с нея.

— Горкият Хюго — каза Марк, клатейки глава с престорено съжаление. — Колко си се променил! — Обърна се към лейтенант Джонс и попита с престорена сериозност: — Ще можели да се отърве, ако го обявят за невменяем? Според мен той е невменяем. Поне в момента.

— Учудих се, че не го ударихте — рече Джонс.

Марк се взря в очите на Хюго и леко се усмихна.

— Той е болен, лейтенанте — каза Марк.

Вените на слепоочията на Хюго се издуха и видимо запулсираха.

— Нали не бесят болни? — каза Марк.

— В този щат пращат в газовата камера — отвърна Джонс. — Той ще отиде там.

— Да можех да му помогна с нещо — каза Марк.

— ПРИЗНАЙ, ДЯВОЛИТЕ ДА ТЕ ВЗЕМАТ! — кресна Хюго. — СЛЕД ВСИЧКО, КОЕТО НАПРАВИХ ЗА ТЕБ…!

Марк погледна лейтенант Джонс, разпери ръце и сви рамене. Джонс отиде до вратата и я отвори. Униформеният полицай изведе Хюго.

— Наистина съм разстроен — каза Марк.

— Недейте — рече Джонс. — Много често се случва с хора, които горе-долу спазват законите, а после стават убийци и ги залавяме. И не подозирайте жена си. Ако е вярно, той по-скоро щеше да умре, отколкото да я натопи в тая работа. Не само за да я защитя, но и защото това е най-опасното алиби, което би могъл да измисли. Признавам, че направих справка за вас, Спенсър, и се оказа, че вие наистина сте пристигнали с оня самолет и сте отишли направо в апартамента си с такси, както казахте. Но не защото мислех, че може да сте виновен. Направих я, за да може окръжният прокурор да попречи на защитника да принуди вас и жена ви да се явите в съда. Няма смисъл да ви създават неприятности.

— Благодаря ви — каза Марк. Ръкува се с лейтенанта. После напусна сградата, сияейки от вътрешно задоволство, с лека усмивка на устните.

Навън се поколеба. Разполагаше с по-голямата част от следобеда. Не искаше да се прибере вкъщи. Дали да отиде в завода? Ще трябва да се отбие вкъщи и да извади чантата си от куфара, за да представи доклад за работата и разноските си в Чикаго. Но се отказа.

Вървеше бавно, като се спираше край витрини и разглеждаше изложените там стоки. Някои бяха интересни, други не.

Стигна до един мебелен магазин. Изложената гарнитура за спалня го подсети. Влезе вътре и разгледа ъгловите легла. Избра един комплект за спалня, наистина беше хубав. Да, с удоволствие ще приемат старото обзавеждане на спалнята, за да прихванат от цената, а и за него ще бъде изгодно, но не бива да забравя, че старите дюшеци не струват нищо, разходите за подновяването им ще излязат колкото продажната цена. Не, невъзможно е да му ги доставят днес. Не по-рано от три дни. Поръчката ще изпратят в склада, опакованите мебели ще изнесат на товарната платформа, камионът има да изпълнява много други доставки, нужни са три дена.

Да, кредитът му е добър, ще вземат десет долара депозит, ще го уведомят за отстъпката, която му правят срещу старите мебели, и той ще може да плати разликата в едномесечен срок без таксата за превоза, така е чудесно.

Марк плати десетте долара и напусна магазина разочарован. Още две нощи щеше да спи на едно легло с Клер. Е, нека тя си лежи на своята половина от леглото. Ако я пожелае, ще й даде да разбере това. И ще й плати. Тя може да помисли, че двайсетте долара са подарък, за да си купи нова рокля, но с тях той ще й плати за услугата. Нека тя продължава да се самозалъгва, щом иска.

Продължи да разглежда витрините. Стигна до едно заведение и реши да пие кафе, а може би да хапне и сандвич.

Седна до бара. Сервитьорката прибра чиниите и забърса с мокър парцал, оставяйки влажни ивици, които бавно, безследно изсъхнаха. Косата й беше изрусена до сламенорусо, вдигната прекалено високо и малко разчорлена. Лакът на ноктите й бе напукан.

Щедро наля кафето. Малко изплиска в чинийката. Чашата бе нащърбена, та стана нужда Марк да я завърти и да не използува дръжката. Отказа се от сандвича.

Коланът на панталоните й под тясната бяла престилка силно пристягаше обемистата й талия. Кафето имаше лош вкус. Старо.

Изведнъж останал сам, Марк сложи на бара двайсет и пет цента и излезе. Застана унило на тротоара. Погледна часовника си. Беше само три часът и две-три минути. По улицата се приближаваше такси. Марк неволно излезе напред и го спря. Каза на шофьора адреса на завода и се настани на задната седалка.

Може да се намери някаква работа за него, та да се измъкне от града за два-три дни, докато доставят новите легла. Да! Може да се намери! Радваше се, че бе решил да отиде в завода.

На пропуска Гъртруд го поздрави с лъчезарна усмивка, която бързо стана мрачна.

— Чу ли новината, Марк? — попита тя.

— Чух я — отговори Марк, минавайки покрай нея към малката си стаичка. Погледна любопитно табличката за документи и писма. Беше празна.

Щом седна на бюрото, телефонът иззвъня. Грабна слушалката и каза: „Спенсър…“

— Марк, ти ли си? — Беше Гъртруд. — Забравих да ти кажа. Мистър Макхейл искаше да говори с теб веднага щом дойдеш. Сега е в кабинета си. Може да те приеме.

— Така ли? — рече Марк. — Да видим дали ще е за добро. Отивам веднага.

Марк не се бе сетил. Със слизането на Хюго от сцената в Горните инстанции се откриваше вакантно място. Разбира се, то трябваше да се попълни незабавно.

Взе малкото огледало от най-горното чекмедже на бюрото и се огледа, оправи яката си и махна една прашинка от рамото си.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се пак Гъртруд.

— Ще те приеме незабавно — съобщи тя.

Макхейл бе президентът на компанията. Той седеше зад огромно лъскаво махагоново бюро, но сякаш се извисяваше над него като планински връх. В устата му имаше току-що запалена скъпа пура, която пръскаше синкави струйки дим из стаята. Той извади пурата от устата си и посочи с нея един стол.

— Седнете, Спенсър.

— Да, сър — рече Марк. Отпусна се на стола в щастливо очакване.

— Жалко за Хюго — каза Макхейл навъсено, като захапа отново пурата и запуфка бързо-бързо, за да я разпали.

— Да, жалко — повтори Марк. — Той е прекрасен човек… Той… е сигурно невинен… Не мислите ли така?

— Свършено е с него — отсъди Макхейл категорично. — Той беше голям проблем за нас. На обед имахме спешно заседание на управителния съвет. Хюго е уволнен. — Президентът на компанията се намръщи, загледан покрай Марк към далечните, внушителни хоризонти на висококвалифицирания си началнически ум. Марк изпитваше чувство на благоговение. Щеше да бъде чудесно да работи за този човек…

— А сега за вас… — подхвана директорът.

— Какво? — запита Марк нетърпеливо.

— Все не можех да проумея защо Хюго ви изтегли от цеха — каза Макхейл. — Линията на нашата компания му е известна. Но трябва да бъда справедлив. Извадих досието ви. Прочетох го.

Той отвори средното чекмедже на бюрото си и измъкна една лапка, набъбнала от книжа. Сложи я на бюрото, затвори средното чекмедже, после махна неопределено с пурата си към папката и каза:

— Знаете ли какво показва това досие?

— Не, сър — отвърна Марк, потискайки нетърпението си.

— Показва, че линията ни е правилна — обяви Макхейл. — Вие сте добър стругар. Но защо сте извън завода? Извършвате поправки. Но не предлагате подобрения. Нямате ум на висшист. Е, Хюго ви прикриваше; но факт е, че един инженер трябва да има висше образование, а не да е монтьор. Липсват ви технически познания, за да предложите някакви изменения в дизайна.

Марк мълчеше, кръвта застиваше в жилите му.

— Просто не зная защо Хюго ви е изтеглил от цеха — каза Макхейл. — Но трябва да бъда справедлив към вас. Вие не можете да запазите сегашната си длъжност. Фактически ние нямаме нужда от инженер със специални пълномощия, из цялата страна имаме местни инженери, които се занимават с повредите и предлагат изменения в проектите. Но вие сте добър служител на компанията. Не виждам как мога да ви върна отново при струга. Там е проблемът. Ето какво ще направя. Ще ви направя специалист по организацията на труда във втора смяна — докато се открие вакантно място за ръководна длъжност. Заплатата ви ще бъде много по-малка, но никой не бива да разбере това освен счетоводството. Естествено е там да знаят. Или ако предпочитате да си потърсите друга работа, ще се постарая да ви дам най-добра препоръка. Стремете се към върха. Няма да ви преча да постъпите в друга компания, ако можете да се справяте с работата там.

Смаян, Марк стоеше като статуя. По едно време лицевите му мускули трепнаха забележимо. Очите му бавно угаснаха.

Макхейл гледаше тавана, пушеше ожесточено пурата си и чакаше.

— Може би ще пожелаете да размислите — каза той рязко. — Вземете си двуседмичен отпуск и помислете. Имате достатъчно време. Мястото е ваше. Аз ще уредя формалностите. Със сегашната ви заплата!

— Не! — отсече Марк и си пое дълбоко дъх. — По-право ще си взема отпуска. Със сегашната заплата. Защо не? — Усмивката му беше крива, примирена. — Ще приема длъжността. Все пак е повишение — в сравнение с това, което бях, нали?…

— Правилно — каза Макхейл с явно облекчение. — И можете да бъдете сигурен, че няма да ви изпускам от очи. — Той заобиколи бюрото си и стисна ръката на Марк. — Човек като вас със стаж на инженер ще бъде добър цехов майстор, щом придобие опит.

Той побутна Марк към изхода, като стискаше въодушевено ръката му и пуфкаше син дим от скъпата си пура.

На път към стаичката си Марк се усмихна лъчезарно на Гъртруд. Затвори вратата си и седна зад бюрото. Погледна името си, изписано обратно върху матираното стъкло на затворената врата. И по лицето му бавно се разля червенина.

Клер бе купила за него тази стаичка с името му на вратата. Най-после цялата, голата истина блесна пред очите на Марк. Облекчението й, което не можа да скрие, когато узна, че Хюго е арестуван и няма да е нужно да продължава да му плаща.

„Ти се възхищаваше от мистър Райе и не можеш да си помислиш нищо лошо за него — бе казала Клер, — но това не ме изненада. Той е себелюбив, егоист. Не го жали, жали за жена му.“

И мистър Макхейл произнесе навъсено: „ПРОСТО НЕ ЗНАЯ защо Хюго ви е изтеглил от цеха.“

И свитите от омраза устни на Хюго, който казва: „Защо, смяташ, че те измъкнах от цеха? Защото имаше някакви особени дарби ли?“

Изведнъж устните на Марк затрепериха. Сълзи бликнаха от очите му. После положи глава върху свитите си ръце на бюрото, като хлипаше несдържано, тресеше се от мъката, която го бе обзела, от душевната болка, която не можеше да сподели с никого, от това, което Клер никога не биваше да разбере, че той знае.

Успокои се. Накрая вдигна глава. Извади цигара и я запали, втренчи невиждащи очи в повърхността на бюрото.

Бръкна в страничния джоб на сакото си и измъкна едно листче. Разгъна го и го приглади върху бюрото. Разгледа го, после посегна към телефона.

— Искам външна линия, Гъртруд — каза с тих, унил глас.

Прочете на глас телефонния номер, докато го набираше.

— Бих искал да говоря с мистър Роузън — каза той.

Почака доста.

— Мистър Роузън ли е? — попита Марк Спенсър. — Днес рано следобед бях при вас и поръчах комплект за спалня с две легла. Спомняте ли си! Обаждам се да отменя поръчката.

Край