Александър Пузиков
Пари

При последните романи от серията „Ругон-Макарови“ Емил Зола явно е уморен. Сега, когато се вижда краят, когато мечтата му, изглеждаща като че ли неосъществима, вече се сбъдва, той иска да дойде по-скоро денят, в който ще завърши своята серия. А му остава да създаде още три романа — този, в който главният герой ще бъдат парите, роман за войната и накрай финален роман, който ще увенчае цялата епопея.

Трудно е било началото („Щастието на Ругонови“), но когато преодолява тази трудност, писателят започва да работи по-леко. Романите се занизват един след друг. Така стига до нова граница — „Вертеп“. Необходимо му е да накара публиката да свикне, да я опитоми. Такива романи тя още не познава. Зола излиза победител и укрепва успеха си с издаването на „Нана“.

Следващият етап в творчеството на писателя е тринадесетият роман от серията — „Жерминал“. Зола открива нова страница в литературата и се изкачва едно стъпало по-високо. Оттогава той гледа другояче на света. Сред необятното море от теми, които подсказва животът, има главни, основни, всеобщи теми на века. Нека те звучат прозаично за читателя: промишлен работник, съвременен селянин, поземлена собственост, пари. Но каква находка са за големия художник, колко неща съдържат в себе си, колко голяма е обществената полза, ако се обърне към тях! Читателят е свикнал с лекото четиво, с романите за изневери, с гъделичкащата нервите мелодрама, със сладките мечти и розовите финали. Но нали в края на краищата прие „Вертеп“. От художника зависи тези необикновени, „немодни“, сериозни теми да накарат читателя да се вълнува и да мисли за живота, за бъдещето.

След работата над „Жерминал“ Зола е станал по-мъдър. От „Жерминал“ се проточва нишката към „Земя“, а оттам — към темата за парите. Не като частен случай, а като проблема на века. Съвременното общество е общество, в което господствуват парите. Каква е тяхната роля? Добро ли или зло носят те за хората?

В писмо до приятеля си Сантен Колф от 9 юли 1890 г. Зола казва: „Аз не се опълчвам срещу парите, не ги забранявам, аз показвам тяхната необходима до този ден сила като двигател на цивилизацията и прогреса“; а в плана за романа отбелязва: „За парите — да не ги нападам и да не ги защищавам…“

И това двойнствено отношение на Зола към парите по-скоро говори не за неговата ограниченост, а за дълбокото му разбиране на обществените противоречия в съвременното общество.

Ролята на парите исторически се е променяла. Някога са криели парите в гърне и са се любували на тях като Гранде, те след това са станали двигател на търговията, на промишлеността. А сега са се появили съвсем нови форми на жонглиране с парите. „Аз исках не само да изуча каква роля играят сега парите, но и да покажа какво е било някога богатството и какво може да бъде то утре.“

Парите и бъдещето!

Работейки върху романа, Зола отново повтаря фразата за социализма, като изразява почти със същите думи учудването си: „Всеки път сега, когато започвам някакво изследване, аз се натъквам на социализма.“ Зола не се е изпуснал неволно, не е забравил. Получателят на писмото е същият — Сантен Колф. Изминали са четири години, но писателят е сметнал, че е необходимо да повтори тази мисъл, защото и сега, изучавайки проблемата за парите (както преди проблемата за работника и селянина), отново „се е натъкнал на социализма“.

За да обхване проблемата цялостно, Зола не е могъл да се ограничи с рамките на Втората империя, макар всякак да се старае да посочи белезите на времето. Действието на романа се развива в определени години (1864–1868), в него точно се възпроизвеждат най-значителните събития — войната в Германия и Италия, гибелта на мексиканския император Максимилиан, пристигането на Бисмарк в Париж, образуването на италианското кралство… Зола майсторски възпроизвежда историческия колорит, но за решаването на главната задача му са нужни факти от по-късно време. Така са се появили в романа огромните банки, които още не е познавала империята, новите форми на финансова дейност, характерни за осемдесетте-деветдесетте години. Знаем, че при това Зола е споменавал финансовото дружество на Бонту и Федер, основано през 1868 г. Това дружество, носещо името „Юнион женерал“, е претърпяло през 1882 г. крах, а неговите организатори са били дадени под съд. Записките на Бонту са съставили канавата на сюжетната линия на романа.

Зола и по-рано не се е смущавал, че въвежда в историческата си епопея събития и факти от по-късна епоха. Така е и в „Дамско щастие“, и в „Жерминал“, и в „Земя“. Тези анахронизми никак не са му пречили като художник, а, напротив — помагали са му да засили въздействието върху съвременния читател. Съвременниците са обърнали внимание на тази черта в творчеството на Зола, а Пол Лафарг я е отбелязал като извънредно важна.

И още една интересна подробност. През това време Зола като че ли отново минава по пътищата, прокарани от Балзак. Работейки над „Творбата“, той е споменавал „Неизвестният шедьовър“, създавайки „Земя“, мислил е за „Селяни“, а сега — парите. Балзак няма някакво особено произведение, посветено на тази тема, но парите са като че ли лайтмотив на цялото му творчество. Балзак осъжда властта на парите. Те карат да страдат тези, които ги нямат, но не донасят щастие и на онези, които ги притежават. Парите винаги са свързани с престъплението, с отказването на човека от високите и благородни идеали. Парите са сила, но разрушителна сила. Така е мислил Балзак. През неговото време е ставало прехвърляне на богатствата от джобовете на аристокрацията в джобовете на новите господари на живота. Те са били различни хора и към богатството са се отнасяли различно. Между тях е имало и такива патриархални натрупвачи като Гобсек и Гранде, но имало е и ловки спекуланти, умеещи да увеличат богатството си с един замах — такива като Нюсенген, Тайфер, Келер. Но дори и при тях натрупването и лихварството не играят последната роля, сферата на прилагането на парите е още много тясна.

През времето на Зола, в последната четвърт на века, капитализмът е направил крачка напред, придобил е нови форми на финансова дейност. Дори и дребният собственик е престанал да крие парите в гърне. Рядко лежат те сега във вид на кюлчета в касите на частните банки. Парите са приведени в главозамайващо движение, сферата на прилагането им е станала необхватна. От това те не са станали по-чисти. Зола вижда, че и сега стремежът да се забогатее по всякакви начини, с помощта на всякакви средства е не по-малко отвратителен, отколкото през времето на Балзак. И колко трагедии са свързани с ламтежа за богатство! Всичко това е така. Но с помощта на парите сега се раждат чудесата на техниката, усвояват се пустините, покоряват се моретата, строят се гигантски заводи, магазини, дворци. Какво ще бъде утре е друг въпрос. За него имат отговор социалистите. Но днес парите не бива нито да се осъждат, нито да се оправдават — те са просто историческа необходимост, подпомагаща засега движението на цивилизацията. Нали няма да се върне човекът към онова състояние, когато е тичал гол на четири крака. Парите, както отбелязва писателят в своя план, „са открили на мнозина достойнствата на живота: свободата, хигиената, чистотата, здравето, дори едва ли не умственото развитие…“

Зола работи с увлечение върху новото си произведение, материалите за което е започнал да събира в началото на 1890 г. Той често се оплаква от трудността на темата, от мъчнотиите при събирането на различните документи: „Това ще бъде, разбира се, най-сложната от моите книги“ (писмо до Сантен Колф от 9 юли 1890 г), „той (романът) ми се удава с голям труд“ (писмо до Анри Сеару от 4 септември 1890 г.), „аз просто никога не съм бил в такова затруднение“ (Е. Гонкур, „Дневници“, 12 март 1890 г.). И въпреки това темповете на работата върху романа са наистина стремителни. За да си представим бързината, с която Зола е въплъщавал своя замисъл, ще приведем три пасажа от дневниците на Гонкур:

12 март 1890 г.: „— Зола, какво пишете сега?“ — „Все не мога да се заловя за работа. И после темата на моя роман «Пари» е толкова обширна, че просто не зная откъде да я подхвана.“

16 октомври 1890 г.: „У Шарпантие срещам Зола, който току-що е донесъл началото на ръкописа на своя роман «Пари»“.

20 март 1891 г.: „Отлично, солидно скроен роман е «Пари»“.

Последният пасаж е писан една година след първия. (В отделно издание романът „Пари“ е излязъл на 4 март 1891 г.). Така че Зола за по-малко от година е събрал нужния материал, разработил е плана на произведението, написал е романа и го е издал.

Съдбата на „Световната банка“, историята за издигането и падането на Аристид Сакар Зола свързва чрез многобройни детайли с общия замисъл на своята епопея.

Историята на Втората империя като че ли се съпоставя образно с историята на възникването, развитието и падането на колосалната банка. Това сравнение е развито последователно в страниците на романа. Първият и решителен успех на битката при Садова се оказва не случайно и триумф на „световната банка“. Този пръв успех на Сакар, казва Зола, „съвпадна с разцвета на империята, намираща се в зенита на славата си. Той като че ли беше участник в нейното величие, един от ярките й отблясъци“.

Банката на Сакар расте. Тя е заобиколена от цяла армия акционери. В салоните говорят само за акциите на „Световната банка“. На улица „Лондон“ се издига дворец-реклама, здание, приличащо едновременно на величествен храм и кафе-шантан. Никога нито едно предприятие не е имало такъв решителен и всеобщ, успех.

Но след стремителното издигане на Сакар идва също такова стремително падане. В катастрофата на „Световната банка“ Зола вижда изкупление за „всеобщото безумие, за престъпленията на другите, по-малко видни фирми, за подозрителната дейност на много предприятия, раздути от реклама, израснали като чудовищни гъби върху гнилата почва на империята“. Съдбата на империята, на „Световната банка“ и на Сакар са неотделими една от друга. Ако събитията, описани в „Плячка“, изобразяват втория ден от царуването на Наполеон III, то в „Пари“ е изобразен предпоследният ден от властта и славата му. Следващият роман можеше да бъде само „Разгром“.

Всичко това се отнася към общия замисъл на „Ругон-Макарови“, като произведение, ограничено в определени исторически рамки. Но, както казахме вече, в това време Зола се интересува от проблемата за парите — как тя изглежда днес и как ще изглежда утре. Преди всичко това се отнася за характеристиката на формите на капиталистическото хищничество и по-специално на борбата между Сакар и Гундерман. Гундерман и Сакар са две системи, два различни начина на лека печалба. („Евреинът е олицетворение на стария паричен свят, а моят централен герой е представител на новия паричен свят“ — пише Зола в своя план за романа.)

Гундерман е свързан със старите методи на финансовото хищничество. Той е солиден „търговец на пари“, силен със своя милиард, винаги готов да служи на замислените от него операции. Напротив, Сакар представлява новата система на хищничество, той не само е конкурент на Гундерман, но и негов критик. Гундерман е приготвил много спокойно съществуване на своя милиард, но бъдещето не е с него, бъдещето изисква бързо обращение на капиталите, тяхната неразривна връзка с индустриалните и строителните предприятия.

При системата на Сакар в Мала Азия и в Средиземно море възникват реални ценности във вид на градове, рудници, железници, параходни дружества. Богатството, спечелено от Гундерман за цяло столетие, Сакар натрупва в продължение на няколко години. Спокойната разсъдливост и студената сметка са сменени от кипяща дейност и инициатива. Симпатиите на Зола са на страната на новата система, на страната на Сакар. Предприятието на Сакар е построено върху привличането в работата на дребните, разпръснати капитали, които лежат в бездействие в кисиите и сандъците на буржоата, аристократите и рентиерите. На него е нужна чудовищна, опияняваща реклама, невиждан зашеметяващ успех. Агентите, печатът, политиката, литературата — всичко се пуска в действие, всичко е подчинено на създаването на популярността на „Световната банка“. Обаче, като отдава предпочитание на „Световната банка“, Зола в същото време разкрива хищническия характер на нейната дейност, жестокостта и безчовечността й. Съдбата на Сакар и на предприятието му се оказва свързана със съдбата на много хиляди хора. Върху това много изкусно е построена интригата на романа. Историята на издигането и катастрофата на „Световната банка“ предизвиква у читателя интерес не само защото е ръководена от Сакар, но и защото в нея са съсредоточени очакванията и надеждите на другите герои на романа. Бовилие, Можандрови, Мазо, Дежоа, Юре, Сабатани, Каролин, Амлен и другите съществуват в произведението, понеже съществува „Световната банка“. Техните частни драми и интереси, техните лични радости и беди зависят от борсовото котиране на акциите, на които те са собственици.

Катастрофата на банката довежда до неизброими бедствия. Можандрови са разорени, Бовилие продават къщата си и се преместват да живеят под наем, Дежоа е напуснат от дъщеря си Натали, а Мазо си пуска куршум в челото. Рухването на илюзиите на дребните собственици е разбираемо, тъй като, ако Сакар спечели битката, под развалините на други банки биха загинали не по-малко жертви, отколкото под развалините на „Съкровищницата на гроба господен“.

Като изобразява трагедията на дребните собственици, Зола показва каква дълбока следа оставят в съзнанието им предприятия като „Световната банка“. Жертвите на Сакар не само са го оправдали и не са престанали да вярват, че той би ги позлатил от главата до краката, но и не са се разочаровали от принципите на новия начин за обогатяване. Сложният механизъм на спекулиране от най-нов тип е покрит за тях с дълбока тайна.

Решил да не осъжда парите, Зола все пак предизвиква у читателя горещ протест срещу тяхното господство над човека. Тогава какво оправдава съществуването на парите? Като мисли над това, Каролин, в устата на която Зола се е стремил да вложи собствените си възгледи, идва до извода, че Сакар е имал право: „И сега още парите бяха торът, в който никнеше утрешното човечество; парите, които отравяха и разрушаваха, ставаха ферментът на всеки социален растеж, необходимият хумус за големите начинания, които улесняваха съществуването.“

Зола се е отнасял двойнствено към буржоазния прогрес и е преувеличавал неговите възможности, но е заемал по-правилна позиция от тези, които са критикували капитализма от позициите на миналото и които са призовавали човечеството назад, към примитивните патриархални обществени отношения. Това трябва да се има предвид, когато се четат страниците на романа, които писателят е посветил на оправдаването на историческата необходимост на парите и новите форми на финансовата дейност.

Впрочем Зола не е изключвал и друго решение на проблемата. В романа е въведен и представителят на утопичния социализъм Зигизмунд Буш. Незапознат добре с учението на Маркс, Зола прави Буш изразител на марксисткото учение. Тази грешка е била лесно забелязана от съвременниците. Към чудака-мечтател Буш Зола изпитва симпатия. Заедно с него той прави извод за преходното значение на паричния принцип. Обаче болният и хилав Буш не е способен на действие. Той е способен да разруши съвременното общество само на книга. Времето на Буш не е дошло и неговата идея засега е само наивна мечта.

В романа има още една идея, която Зола ще се постарае да въплъти в следващите си серии и особено в серията „Четирите евангелия“. Тази утопична идея, заимствувана от Фурие, според Зола трябва да ускори настъпването на класовия мир и да отърве земята от социалната несправедливост. Трите главни действуващи лица в романа — банкерът Сакар, инженер Амлен и сестра му Каролин — въплъщават символичния съюз на парите, науката и вярата във философията на „радостта от битието“. (По-късно тази формула ще прозвучи като съюз на капитала, труда и таланта.) Засега този съюз търпи поражение, но Каролин е уверена, че победата ще дойде: „над толкова разровена тиня, над толкова дадени жертви, над цялото това ужасно страдание, с което човечеството изкупва всяка крачка напред, няма ли някаква неизвестна и далечна цел — нещо висше, красиво, справедливо и окончателно, към което несъзнателно вървим и което изпълва сърцата ни с несломимото желание да живеем и да се надяваме…“

Зола с голяма искреност и честност се стреми да вникне в проблемите на съвременния му обществен живот. Той смело се заема с решаването на най-парливите социални проблеми, които са вълнували не само неговите съвременници, а и бъдещите поколения. Но търсенията на положителни идеали в края на XIX век са били невъзможни без усвояването на марксистките възгледи за общественото развитие. А слабостта на социалистическото движение във Франция и наличността на реформистки течения в него са обричали много писатели на наивни философски дирения и са правели творчеството им крайно противоречиво.