Леонарду Аройу
Пътуване за Малага

Морякът се изкашля със силно хриплив глас и изпи наведнъж останалото в чашата вино. Той шумно отпусна чашата на масата, но не толкова силно, за да се счупи, понеже господин Матиас, стопанинът на кръчмата, още беше там и можеше да се разсърди. И защо да се кара в тази нощ на мир и покой? Морякът беше висок, с червен цвят на кожата, с черна фуражка, която закриваше плешивостта му, и огромен предизвикателен нос. Отново се изкашля хрипливо, като че искаше да изчисти наведнъж дробовете си, нападнати от зимната влага, която тази година беше много сурова.

— Ах, в Малага нямаше нито една жена, която да ми се измъкне… — Той сниши малко гласа си, като отправи поглед към ниския тезгях на кръчмата.

— Ей, келнер! — засили той хрипливия си глас и промени темата.

Погледна в дъното на чашата си, оцветена от виното, но празна, после си спомни прекъснатата мисъл и продължи:

— Да, в Малага… ако не дойдеха за пари, идваха за силата, да…

Но наново се сети за келнера:

— Келнер, не чуваш ли, глухчо! Друга чаша. И по-малко вода в тая бъчва, господин мошенико, че добре зная какво е вино. В Испания… е, добре, един път в Лисабон, по пристана на Содре, или пък в Алкантара… влязох в една кръчма. Беше през зимата… По дяволите! И тя беше толкова сурова и толкова глупава като тази зима.

— Ех, Червения, нека се върнем в Малага. Какво ще ми кажеш за ония жени там?

От другия ъгъл на салона един моряк с тъжно лице повиши бавно глас с подчертано спокойствие, обръщайки се към онзи, когото нарече Червения. Беше седнал върху малка купчина чували с дървени въглища и пушеше цигара, която никога не свършваше. Неговият приглушен глас беше мрачен като мрачната нощ навън, която падаше над залива и пристанището и скриваше корабите, спуснали котви край пристана. Студената нощ покриваше всичко наоколо с гъста мъгла и внезапно из мрака започна да свири сирената на някакъв кораб.

— Колкото до жените в Малага, какво да ти кажа? Еднакви са като другите: същите крака, същата миризма, дори и същата тъга. Веднъж в Сингапур…

Прекъсна фразата си и глътна половината чаша вино, току-що сложена от келнера на неговата самотна маса близо до затворената врата на кръчмата. После се обърна към събеседника си, като силно повиши глас:

— Какво правиш, та не отплаваш за там, човече? Стоиш тука като някакъв чувал въглища и…

Тъжният моряк разтърси рамене:

— Какво искаш — друг е пътят на „Аурора“. И освен това на море съм само от две години. Ти имаш поне петнайсет години на море, нали?

— Карамба! Да, петнайсет години! — потвърди той. После повиши глас, сякаш даваше съвет на запитващия го моряк:

— Защо не промениш парахода, а? В Ла Гайра веднъж смених парахода, както се сменя жена. Заминах за Америка…

— За Америка ли? — Беше господин Матиас, който сега заговори, докато броеше пръснатите върху тезгяха пари от продажбата през деня, и запита, без да повдигне очи от тях.

Тъжният моряк запали цигара и се изкашля:

— Ех, Червения, и в Америка ли вече си бил?

Морякът е черната шапка не отговори. В салона с малко маси и замърсени лампи имаше и други групи моряци, които бягаха от нощния студ, като играеха на карти и пиеха вино. В групата, която играеше, от време на време се извисяваха гласове, за да отправят някоя груба дума. Но никой не обърна внимание на онова, което казваше Червения, който през тази нощ беше зарязал твърде рано парахода си и пиеше прекалено в кръчмата на господин Матиас, намираща се на края на пристанището. Когато навън сред мъглата се разнесеше ревът на сирената, всички инстинктивно надигаха глава, сякаш преднамерено се заслушваха. Глухият, задавен рев на парахода беше тревожен като молба за помощ, която никога нямаше да бъде изпълнена.

Червения внезапно се сети за последния въпрос, отправен от тъжния моряк:

— Ех! — Той удари е дясната си ръка по мръсната маса и наново отпи от виното си. — Ех, сега питам аз: в коя ли част на света не съм бил?

— Вярно е, Червения — потвърди господин Матиас, привършвайки да брои парите: — А какво ще ми кажеш за Америка? Всъщност ти прекара много време навън.

Морякът направи е ръцете един жест на отчаяние и отговори:

— Ех, техници! Всички са техници, майната им! Слушай, господин Матиас, там аз не бих издържал да живея, карамба! Те са едни детиняци, които са овладели машините и е тях се забавляват.

Господин Матиас обичаше Америка и щеше да пита още, когато параходната сирена отново пресече мъглата в залива. Всички се смълчаха. Тъжният моряк наново се закашля и запали угасналата си цигара. От играещите на карти някой повиши глас:

— Проклета мъгла!

— Това е „Нептун“. Трябва да отпътува тази нощ.

Морякът, който съобщи тази новина, пак насочи вниманието си в картите, останалите притихнаха. През цялото време на играта и пиенето хората едновременно следяха и сирената в залива. Салонът беше наситен с тютюнев дим и изпарения от хората, които пиеха и играеха. Студът правеше по-плътен наситения е мирис на море въздух, но събраните тук мъже не долавяха това. Внезапно в салона настана тишина, която сякаш беше завладяла света, и Червения започна да разтрива очите си, за да неутрализира последиците от изпитото вино.

Тогава вратата на кръчмата се отвори и се появи слаба, леко облечена жена, загърната през рамената с шал. Тъмните й коси бяха посипани със скреж от мъглата, лицето — бледо и без грим, в очите й имаше израз на страх. Тя се спря на прага, като държеше с дясната си ръка полуотворена вратата. В салона навлезе силна струя студ. Червения, господин Матиас, а тъжният моряк забелязаха жената.

— Ех, малката, ще влезеш или ще излезеш? Или искаш да ни дариш с някоя пневмония?

Тя се поколеба за миг, докато напразно оглеждаше групите от играещи и пиещи мъже.

— Търся Северино — отговори тя с нисък глас, след това подчинявайки се на думите на Червения, затвора вратата.

Тъжният моряк кашляше в своя ъгъл. Червения повиши глас към нея.

— Северино ли? Карамба! Чуваш ли?

Сирената на парахода изрева по-силно. Жената насочи тревожен поглед към Червения.

— Чуваш ли?

Тъжният моряк отново се изкашля върху чувалите с въглища, а господин Матиас затвори е голям шум чекмеджето на тезгяха.

— Ела тук, малката!

Жената се доближи до Червения. Очите й бяха разширени, а устните — силно побелели.

— Но, Северино… Северино?…

Той вдигна поглед към нея — очите му бяха налети е кръв и неподвижни като водата в залива. В нощта, изпълнена с мъгла, параходът изрева отново.

— Чуваш ли? — запита той, като вдигна палеца на лявата си ръка.

Тогава жената разбра. За известно време остана неподвижна, заслушана в периодичния рев на сирената. Червения я подръпна за полата и покани:

— Седни тук, Мария! Ех, някой ден параходът ще се върне, светът е прекалено малък — в това никак не се съмнявай. Аз добре го познавам. Ах, светът… аз добре го познавам. Дори прекалено…

Подръпна пак жената за полата и я покани да седне до него. После викна към дъното на кръчмата:

— Ей, келнер!

Мария седна до Червения. Сви се в шала си и прокара ръце по влажните си коси. Потрепери от студ. Огледа салона с празен поглед. Навън параходът изсвири отново. Тя остана там, до Червения, в смирено и покорно очакване, сякаш беше в своята стая на разположение на моряците.

— Студено ли ти е, Мария? Не се тревожи за Северино — не отива далече. Скоро ще се завърне. Жалко е, че трябваше да замине днес, в тоя студ, нали? Хубава нощ за спане, Мария.

Досети се, че беше повикал келнера. Човечето вече беше там, до него, очакваше заповеди и разглеждаше предизвикателния нос на Червения и черната шапка, която скриваше плешивостта му.

— Още вино!

Келнерът посочи с едно движение на устните си мълчаливата жена.

— Тя ли?

Тъжният моряк, там на дъното на кръчмата, който също забеляза влизането на жената, повиши спокойния си глас:

— Ех, Червения, сякаш си в Магала, нали?

Червения го изгледа продължително и се обърна към жената, без да каже нищо. За миг помълча и после запита:

— Добре, какво ще пиеш, Мария?

Тя не отговори. Очите й бяха втренчени в средата на масата и сякаш мислено придружаваше там, навън, бавното хлъзгане на парахода сред мъглата. При всеки рев на сирената тя потреперваше, а лицето й ставаше все по-дребно и по-дребно. Тъй като жената не отговаряше, Червения се обърна към келнера.

— Е, господин мошеник, донеси от същото вино. Ама да е езичник и без кръщение, нали?

Гласът на тъжния моряк отново се разнесе заедно с изсвирването на парахода.

— Значи, Червения, сега сякаш си в Малага, а?

— Човече, не зная, карамба! Сега съм различно… Утре ще отплавам пак за там.

— Не е нужно повече, Червения. Сега не е ли като да си в Малага? Какво искаш тогава?

Тъжният моряк запита и замълча. Запали угасналата си цигара и наново закашля. Хъркането на парахода нахлу в кръчмата със сила, по-голяма от всякога, като да беше някакво предсмъртно хъркане. Жената потрепера по-силно. И кротко, смирено тя измърмори през въздишка:

— Все пак замина… без да зная…

Червения я изгледа с налетите си с кръв очи. Изпи половината чаша вино, която келнерът току-що беше донесъл, и се обърна към нея с тих глас:

— Без да знаеш какво? Глупачка излезе ти, Мария…

Зад тезгяха спокойният дотогава господин Матиас повиши глас и сякаш шибна с камшик Мария, като й каза, че студът е замразил кръвта й, а Северино, естествено, я е изцедил.

— Чуй ме, та нима вече си остаряла, малката? Все още има мъже… все още има мъже… — и господин Матиас се приведе над тезгяха, като че се готвеше да си подремне.

Червения наново се загледа в Мария с изненада, изписана на пияното му лице. По смаляващите се все повече бузи на Мария почнаха да се стичат сълзи, сякаш искаха да разкрият великата истина, която тя носеше в утробата си.

— Ех, Северино ще се върне. Пътуването е глупост, защото светът е малък. Не се тревожи, малката. Той все още не е извършил най-хубавото пътуване. И него той ще стори с твоето дете, да…

Внезапно Мария вдигна към него широко разтворените си очи. В този миг лицето й придоби жизненост. Но малко след това то посърна и тя наведе поглед.

Червения отново вдигна чашата вино с треперещите си ръце. И внезапно се обърна към тъжния моряк там, в дъното на салона, върху чувалите с въглища.

— В Малага беше различно, карамба!

Едно изхлипване последва грубата дума. Червения сложи лявата си ръка на бедрото на жената, като я потупваше нежно, сякаш за да я пробуди за любов. И каза много тихо:

— Да, най-хубавото пътуване той не е извършил.

Мария продължаваше да плаче тихо. Групата играещи моряци не чуваха разговора между двамата, нито пък тъжният моряк можеше да забележи каквото и да е. Той продължаваше да седи там, в своя кът, с безкрайната си цигара между пръстите. Салонът беше изпълнен е мъглата, която параходът режеше из залива и неспирно свиреше. После Червения пъхна ръка в джоба на панталона си, извади една банкнота, сложи я в скута на Мария, която продължаваше да стои, с изпълнени със сълзи очи, втренчени в средата на мръсната маса. Червения се оригна силно, сякаш изхлипа, огледа салона, групата играещи на карти, господин Матиас, който дремеше върху тезгяха, изгледа и тъжния моряк, който палеше нова цигара и кашляше.

— Ех, келнер, вземи това! Стига вече пиене, нали? Утре ще отплавам наново.

— За Малага ли, Червения? — запита тъжният морях с кроткия си глас.

— Разбира се, човече! Винаги трябва да се пътува!

— Сега не е като да се намираш в Малага, нали, Червения? — наново запита тъжният моряк.

— Не зная, човече! Сега съм различен… Мария остаря.

— Може би е от виното, Червения. А може и от студа.

Червения сведе поглед към Мария, седнала до него, и стана, без да каже нищо. Тя беше толкова съсредоточена в своите мисли, че не го забеляза. Параходът изсвири още по-дрезгаво сред мъглата на залива като някакъв призив. Червения нагласи каскета върху плешивото си теме и се изкашля дрезгаво и шумно. Тъжният моряк му отвърна с кашлицата си от дъното на салона.

— Е, сбогом на вас, които оставате…

Никой не му отговори. Само тъжният моряк вдигна ръка е жест на безразличие, който можеше да означава пожелание за добро плаване, както и Червения незабавно да замине с най-бързия параход за дъното на ада. Червения стори първите крачки и усети главата си замаяна, сякаш салонът беше почнал да се върти. Присви очи, за да види по-добре фигурата на Мария, която продължаваше да придружава мислено парахода из залива. После той се отправи към вратата, макар че чувствуваше краката си тежки като олово.

Навън го посрещна нощният мрак. Параходът продължаваше да свири в мъглата. Червения присви очите си, за да прозре през белезникавия, плътен мрак, през режещия студ. Не би могъл да каже със сигурност какво имаше в главата си, какво беше това неспирно бръмчене: зум… зум… зум… Изпитваше и някаква слабост по цялото си тяло. А сирената на парахода не го ли зовеше тревожно към Малага?

Още веднъж присви очи, сякаш да ги изостри, и сред дълбоката тишина на пристанището изтърси последната си груба фраза:

Проклета мъгла, карамба!

Започна да се движи, влачейки краката си по каменната настилка, за да намери своя параход. Пред него танцуваха някакви тъмни светлинки. Къде ли се намираше? Сирената на парахода, който отвеждаше незнаещия за сина си Северино, беше някакъв призив за пътуване…

Червения дори не усети, когато пристанищният плочник изчезна под краката му.